Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (9)

Подготвяният излет започна още в ранни зори с малка весела увертюра. Първото, което чух, щом се пробудих в спретнатата гостна, залята от сияйните слънчеви лъчи, бяха смеещи се гласове. Пристъпих към прозореца и съгледах огромната карета на старата княгиня, изкарана от навеса навярно още през нощта и заобиколена от изумената прислуга; тя бе великолепен антикварен екземпляр, изработен преди сто, а може би дори преди сто и петдесет години от виенския придворен колар по заръка на някого от прадедите на княгинята. Купето на каляската беше предпазено от друсането на масивните колелета посредством изкусно изработени ресори и също като старите тапети бе украсено с донякъде простовати рисунки: пасторални сцени и антични алегории. Някогашните живи цветове бяха избледнели. Отвътре каретата беше тапицирана с коприна и криеше разнообразни изтънчени удобства като сгъваеми масички, огледалца и шишенца с парфюми — по време на пътуването имахме възможност най-подробно да се запознаем с тях. Естествено, огромната играчка от миналия век въздействуваше в първия миг като някакво недействително, маскарадно съоръжение, ала тъкмо това предизвикваше веселото карнавално настроение, с което слугите от замъка и имението се стараеха да подготвят тежкоподвижния кораб за междуселските пътища. Машинистът от захарната фабрика с особено усърдие смазваше колелетата и изпитателно почукваше железните обковки; в същото време запрягаха четирите коня, украсени с венци като за сватба — Йонак, старият кочияш, използува случая, за да изрече своите горди поучения. Облякъл избелялата княжеска ливрея и изненадващо чевръст с болните си от подагра крака, той показваше на младите слуги всичките свои умения и знания, защото те можеха да карат велосипеди и да поправят мотори, но нямаха понятие как се запрягат четири коня. Пак той бе обяснил предишната вечер на готвача, че по време на пикници или подобни лудории дори в най-отдалечени кътчета, било в гори, било по ливади, честта на къщата непременно изисквала закуската да бъде сервирана със същото изобилие, както в трапезарията на замъка. Ето защо под негово ръководство слугата приготви покривки, салфетки и сребърни прибори, които прибра в калъфи с гербове от някогашните княжески хранилища. Едва тогава готвачът — с белоснежна готварска шапка над блесналото си лице — получи възможност да донесе самите провизии: печени кокошки, шунка и пастети, топъл бял хляб, цяла батарея бутилки, всяка една предварително загърната в слама, за да не пострада при пренасянето й по неравните селски друмища. Вместо готвача беше изпратен млад момък, за да ни сервира; посочиха му мястото в задната част на каретата, което в минали времена се бе заемало от лакей в ливрея, седнал до княжеския куриер с шапка, окичена с пъстри пера.

Многобройните церемонии придадоха на подготовката характер на весело театрално представление и тъй като новината за нашия странен излет се бе пръснала из околността, жизнерадостният спектакъл не беше лишен от зрители. От съседните села се бяха стекли селяни в пъстри празнични носии, от близкия приют — стари съсухрени бабички и беловласи старчета със своите неизбежни пръстени лули. Ала босоногите деца от близо и далеч бяха най-силно изумени и очаровани — зяпаха ту украсените коне, ту кочияша им, в чиито костеливи и все пак здрави ръце се събираха тайнствено преплетените дълги поводи. Пища ги възторгваше не по-малко — нали всички го бяха виждали все в синята шофьорска униформа, а сега беше облякъл старинна княжеска ливрея и държеше в очакване сребърния ловджийски рог, с който щеше да даде знак за тръгване. Първо трябваше да закусим, а сетне, когато се приближихме до парадната каляска, на драго сърце си признахме, че видът ни далеч не е така тържествен като на великолепното возило и блестящите лакеи. Кекешфалва беше дори смешен, когато се качи в каляската, украсена с чужди благороднически емблеми — както винаги той носеше неизбежния си сюртук и пристъпваше вдървено като черен щъркел. Девойките всъщност трябваше да бъдат облечени в костюми от епохата на рококо — с бели напудрени коси, с черна бенка на страната, с пъстро ветрило в ръка, а на мен вероятно по би ми подхождала белоснежната кавалерийска униформа от времето на Мария Терезия, отколкото синият улански мундир. Ала и без това историческо предрешване ние представлявахме тържествено зрелище за добрите хорица, когато най-сетне седнахме в огромния, трудноподвижен сандък: Пища надигна ловджийския рог, чистият силен звук литна над възбудените възгласи на разлюляната тълпа, кочияшът изкусно описа с камшика огромна спирала, която изтрещя като изстрел. Първото подръпване на масивната карета бе толкова рязко, че ние през смях изпопадахме един върху друг, но сетне нашият доблестен кормчия ловко насочи четирите коня към желязната порта, която внезапно ни се стори заплашително тясна за тумбестата ни каляска, и ние щастливо се озовахме на шосето.

Никак не беше чудно, че по целия си път предизвиквахме не само огромно изумление, но и почтителен респект. Цели десетилетия никой от околността не беше виждал княжеската каляска с двойния впряг и неочакваната им поява се струваше на селяните като знамение за някакво почти свръхестествено събитие. Навярно си мислеха за нас, че сме се запътили към двореца или самият император е пристигнал тук, или пък се е случило нещо невероятно, защото шапките навсякъде светкавично се смъкваха от главите, а босоногите деца въодушевено и безкрайно дълго тичаха подире ни; ако по пътя срещнехме друга кола, натоварена със сено, или лека селска двуколка, непознатият кочияш бързо скачаше от капрата и със свалена шапка задържаше конете си, за да ни стори път. Естествено, пътят бе наша собственост, също както през феодалните времена всичко беше наше: цялата прекрасна земя с разлюляните поля, хората и животните. Е, огромното возило не ни придвижваше особено бързо, но затова пък ни даваше двойно по-добра възможност да гледаме наоколо и да се шегуваме — възможност, от която двете девойчета най-много се възползуваха. Новото винаги омагьосва младежта, а тези необичайни събития, чудатата кола, раболепното преклонение на хората пред старомодната гледка, която представлявахме, и стотиците други дребни случки опияниха девойките не по-малко от въздуха и слънцето. Особено Едит, която всъщност много месеци не беше напускала своя дом, възторжено разливаше необузданата си жизнерадост в прекрасния летен ден.

Най-напред спряхме в малко селце. Тъкмо тогава камбаните зазвъняха за неделната служба. По тесните синори между нивята към селцето идеха последните закъснели богомолци; сред високите летни жита се мяркаха само черните копринени бомбета на мъжете и пъстроцветните бродирани бонета на жените. Подвижната верига като тъмна гъсеница се виеше от всички посоки сред разлюляното злато на нивите. Тъкмо стъпихме на не особено чистата главна улица, което накара крякащите гъски да се разбягат, и камбанният звън затихна. Започваше неделната служба. И тогава Едит най-неочаквано и бурно пожела да слезем и да присъствуваме на литургията. Скромните селяни бяха обзети от небивало вълнение, задето на тяхното невзрачно площадче бе спряла необикновената каляска и господарят на имението, когото всички познаваха съвсем бегло, желаеше да участвува в богослужението заедно със семейството си — към което, изглежда, числяха и мен — тъкмо в тяхната църквица. Клисарят дотича при нас така, сякаш някогашният Каниц бе самият княз Орошвар, и ревностно ни осведоми, че свещеникът ще поотложи началото на литургията; почтително склонили глава, хората се разстъпиха пред нас, обзети от явно състрадание, щом забелязаха сакатата Едит, подкрепяна и водена от Йозеф и Илона. Тъкмо обикновените хорица се изумяват, когато забележат, че злощастието не се свени жестоко да порази и някого от „богаташите“. Разнесе се приглушен шепот, сетне жените без бавене донесоха възглавнички, за да може болната да се настани колкото е възможно по-удобно — естествено, на първия ред, който бързо бе опразнен; струваше ми се, че заради нас свещеникът извършва богослужението особено тържествено. Самият аз бях покъртен от трогателната простота на тази църквица; от звънките песнопения на жените, от дрезгавите, някак си несръчни гласове на мъжете и от наивните гласчета на децата струеше като че ли по-чиста и искрена вяра нещо, което не бях изпитвал при величествените неделни обреди в нашата катедрала „Свети Стефан“ или в църквата „Свети Августин“. Ала моето собствено молитвено настроение изчезна против волята ми, когато случайно погледнах своята съседка Едит и уплашено забелязах с какво горещо благоговение се моли. Никога досега не беше дала и най-малкия повод да си помисля, че е възпитана в набожност или че е набожна; сега се оказах очевидец на молитва, която не приличаше на заучените молитви на повечето присъствуващи, които се молеха по навик; бледото й личице бе сведено така, сякаш вървеше срещу ураганна стихия, ръцете и стискаха пейката; вглъбена в себе си, тя мълвеше несъзнателно словата на молитвата — цялото й поведение създаваше впечатление за човек, който с върховно напрежение и сетни сили ще постигне желаната цел. Усещах как тъмната църковна скамейка потреперва, как бездушното дърво отстъпва пред безмерната покъртителност на молитвения екстаз. Незабавно проумях, че тя се обръща към бога с точно определена молба, че иска нещо от него. Не бе чудно да усетя какво е съкровеното желание на тази болна, парализирана девойка.

Дори след като богослужението свърши и помогнахме на Едит отново да седне в каляската, тя още дълго остана вглъбена в себе си. Не проронваше нито дума. Вече не се озърташе на всички страни жизнерадостно и любопитно: сякаш този половин час на ожесточена вътрешна борба бе изтощил и сломил сетивата й. Естествено, и ние се умълчахме. Пътувахме тихо и все по-сънливо; точно преди обед стигнахме до конезавода.

От само себе си се разбира, че там ни очакваше специален прием. Момциге от близките села, вероятно уведомени за нашето посещение, бяха възседнали най-буйните жребци от конезавода и ни пресрещнаха с вихрен галоп — приличаха на бедуини от приказките. Тези загорели ликуващи младежи бяха наистина прекрасни: с разкопчани ризи, с дълги ленти по ниските си шапки, с бели широки панталони — също като в пампасите; вихрено препускаха на неоседланите си коне като бедуинска орда, която сякаш с един замах искаше да ни помете. Нашите жребци вече тревожно наостриха уши, старият Йонак запъна нозе и сграбчи юздите, когато се чу внезапно изсвирване и неукротимата чета изкусно се построи в колона, след което веселият кортеж ни придружи до дома на управителя на конезавода.

Бях опитен кавалерист и имаше какво да видя там. На двете девойки доведоха новородени кончета и те не можеха да се нарадват на плашливите и любопитни животни с кокалести, неуверени крака, с глупави муцунки, които още не знаеха как да схрускат поднесените им захарчета. И докато ние се отдавахме на тези весели занимания, момчето от кухнята — под вещото ръководство на Йонак — нареди разкошна закуска на открито. Виното се оказа толкова силно и хубаво, че сподавената ни веселост скоро започна да става все по-жизнерадостна. Всички се разбъбрихме, обзе ни непозната досега приятелска непринуденост и както коприненосините небеса не бяха помрачени от нито едно облаче, така и мен нито веднъж в тези часове не ме потисна мрачната мисъл, че съм виждал слабото девойче, което се смееше най-искрено, най-силно и най-щастливо от всички, само като страдащо, отчаяно, объркано създание и че старецът, който опипваше конете с вещината на ветеринарен лекар, шегуваше се с всеки коняр и раздаваше пари за почерпка, бе същият човек, който преди два дни ме връхлетя през нощта като сомнамбул, обезумял от страх. Едва можех да позная и себе си, движех се с такава лекота, сякаш крайниците ми бяха смазани с горещо масло. След обяда, когато Едит се оттегли в стаята на жената на управителя, за да си поотдъхне, аз изпробвах един след друг няколко коня. Надбягвах се по ливадите с момците и — дал воля на коня и на себе си — бях завладян от неизпитано досега чувство на свобода. Ех, да можех да остана тук, да не се подчинявам никому, да бъда волен сред волните поля, волен и крилат! Сърцето ми се сви, когато до мен долетя — доста се бях отдалечил — призивът на ловджийския рог, който ни напомняше, че е време да тръгваме.

Нашият опитен Йонак бе потърсил за разнообразие друг път, по който да се върнем; навярно се добавяше още една причина — шосето доста дълго лъкатушеше през малка прохладна горичка. И тъй като в този успешен ден изживяхме не едно и две щастливи съвпадения, и сега ни очакваше една последна, наистина прекрасна изненада. Когато навлязохме в някакво невзрачно селце от двадесетина къщи, единствената улица на отдалеченото гнезденце се оказа задръстена от десетина празни талиги. Странно наистина, но наоколо не се мяркаше жива душа, нямаше кой да разчисти пътя на нашата обемиста каляска; хората от цялото село сякаш бяха потънали в земята. Причината за необичайната неделна запустялост се изясни веднага щом опитната ръка на Йонак разсече въздуха с огромния бич, който изплющя като пистолетен изстрел. Дотичаха неколцина изплашени селяни, настана весела суматоха. Оказа се, че синът на най-богатия селянин от околността днес се жени за някаква бедна сродница от друго село; от срещуположния край на препречената улица, където бяха опразнили един хамбар за танците, към нас се втурна възпълният свекър и почервенял от усърдие, ни приветствува с „добре дошли“. Може би наистина си мислеше, че световноизвестният чифликчия фон Кекешфалва е наредил да впрегнат каляската с четири коня специално заради него и сина му, та да им окаже чест със своето присъствие на сватбеното тържество, а може би само от суетност се възползуваше от нашето случайно минаване, та да подчертае пред останалите първенството си в селото. Във всеки случай, с много поклони и покорни молби, той покани господин фон Кекешфалва и гостите му да бъдат така милостиви да изпият за здравето на младата двойка наздравица с чаша унгарско вино, негово собствено производство, докато улицата бъде разчистена, а ние пък бяхме в прекалено добро настроение, че да не приемем тази толкова искрена покана, Едит внимателно бе изнесена от каляската и през разстъпилото се шушукащо, удивено, обзето от страхопочитание множество ние се насочихме към селската танцова зала като истински триумфатори.

Разгледана по-отблизо, танцовата зала се оказа опразнен хамбар. В двата му края бяха издигнати дъсчени подиуми, положени върху празни бурета от бира. На десния подиум до младоженците се бяха разположили техните роднини и задължителните почетни гости — свещеникът и полицейският началник; всички седяха край дълга маса, покрита със снежнобяло домашно платно и отрупана с бутилки и блюда. На срещуположния подиум се бяха настанили музикантите: мустакати и доста романтични цигани с цигулка, контрабас и цимбал; върху добре утъпкания под на плевнята се тълпяха гостите. А децата, за които не бе останало място в препълненото помещение, весело надзъртаха през вратата като зрители без билет или възсядаха таванските греди и люшкаха краката си.

Естествено, неколцина от по-бедните родственици незабавно трябваше да напуснат почетния подиум, за да ни сторят място; и когато ние без всякакво смущение се смесихме с обикновените хорица, настъпи видимо удивление от непринудеността на високопоставените господа. Залитащ от вълнение, свекърът собственоръчно донесе огромна кана вино, напълни чашите и викна с цяло гърло:

— За здравето на милостивия господар!

Този вик прогърмя чак до улицата, незабавно препратен от възторженото ехо. Сетне доведе сина си и неговата новопридобита половинка — плахо момиче с широчък ханш, което изглеждаше трогателно в своята пъстра празнична носия и бял миртов венец; пламнала до уши от вълнение, тя несръчно се поклони пред Кекешфалва и почтително целуна ръка на Едит, която внезапно и видимо потръпна. Всяко момиче се стъписва, щом види някоя брачна церемония, защото в този миг душата му е завладяна от тайнственото съпричастие на пола. Поруменялата Едит привлече смирената девойка към себе си, прегърна я и озарена от внезапно решение, сне от ръката си един пръстен — това бе тънко, старинно, немного ценно пръстенче — и го даде на булката, която изгуби и ума, и дума от неочаквания дар. Уплашено отправи към свекъра немия въпрос дали действително да приеме този скъпоценен подарък. И той едва й бе кимнал поласкан, когато момата се разрида от щастие. Отново ни заляха вълни от възторжена благодарност; от всички страни към нас напираха простите хорица, които съдбата никак не беше разгалила; погледите им ясно изразяваха желанието да направят нещо необикновено, за да ни засвидетелствуват своята признателност — ала никой не се осмеляваше дори да заговори „високопоставените господа“. Старата селянка просълзена сновеше след тълпата и политаше ту към един, ту към друг, с взор, замъглен от честта, която оказваха на сватбата на нейния син, а младоженецът се зазяпваше в смущението си ту към булката, ту към нас, ту към своите тежки лъскави ботуши.

В този миг Кекешфалва стори най-умното, за да премахне страхопочитанието, което започваше да ни измъчва. Той сърдечно разтърси ръцете на свекъра, на младоженеца и на някои от първенците и ги помоли да не прекъсват хубавото тържество заради нас. Нека младите хора продължават да танцуват от сърце и душа; нека се веселят необезпокоявано — това би ни зарадвало най-много. В същото време извика при себе си първия свирач, който с цигулка под дясната мишница бе чакал пред подиума, застинал в поклон, хвърли му една банкнота и му даде знак да започва. Банкнотата трябва да е била твърде голяма, защото момъкът угодливо подскочи, спусна се като ужилен към подиума, смигна на музикантите и в следващия миг четиримата засвириха така, както действително свирят само унгарците и циганите. Още първият акорд на цимбала заличи с отривистата си сила всякакво смущение. Двойките мигом се оформиха, танцът се люшна още по-безумно и неистово отпреди, защото всички моми и момци несъзнателно бяха подтиквани от честолюбието да ни покажат как умеят да танцуват истинските унгарци. Залата, доскоро застинала в страхопочитание, само след минута се превърна в горещ вихър от литнали, подскачащи знойни тела; дори на подиума чашите подрънкваха при всеки такт — с такава мощ и пламенност бушуваше въодушевената младеж.

Едит се взираше със светнали очи в тази разлюляна тълпа. Внезапно усетих как сложи ръката си върху моята.

— И вие трябва да танцувате! — заповяда тя.

За щастие невястата не бе въвлечена във въртопа — все още унесено разглеждаше пръстена на ръката си. Когато се поклоних пред нея, тя се изчерви от високата чест, но сетне на драго сърце ме последва. Нашият пример пък окуражи младоженеца. Настойчиво подтикван от баща си, той покани Илона на танц. Сега цимбалистът още по-неистово заудря по своя инструмент, първият свирач теглеше като черен мустакат дявол лъка по цигулката; струва ми се, че в селото никога преди и след тази сватба не се е танцувало така буйно.

Ала рогът на изненадите все още имаше с какво да ни дари. Подмамена от щедрия подарък на булката, до подиума се бе промъкнала една от онези стари циганки, които никога не липсват на подобни тържества. Тя настойчиво започна да увещава Едит да й гледа на ръка. Ала Едит бе силно смутена, защото хем изгаряше от любопитство, хем се срамуваше да се поддаде на такава шарлатания пред очите на толкова зрители. Бързо й се притекох на помощ; внимателно отстраних от подиума господин фон Кекешфалва и всички останали сватбари, за да не може никой да подслуша тайнствените пророчества. На любопитните не им остана нищо друго, освен отдалеко да се смеят на странните движения на коленичилата старица, с които тя взе ръката на Едит и изпитателно я заразглежда; кой ли в Унгария не е опознал до съвършенство вечните номера на тези врачки, които предричат на всекиго най-най-прекрасните неща, за да бъдат подобаващо възнаградени за добрите предсказания! Ала за моя изненада Едит безкрайно се вълнуваше от всичко, което прегърбената старица й шепнеше с дрезгав и припрян глас. Ето, ноздрите й започнаха да потръпват, а при нея това винаги бе признак за върховна възбуда. Привеждаше се все по-ниско, за да не напусне нито дума, понякога се оглеждаше уплашено да не би някой да подслушва; сетне махна на баща си да се приближи, прошепна му някаква заповед, след която, покорен както винаги, той бръкна в джоба на сюртука си и тикна в ръката на циганката няколко банкноти. Сумата според селските понятия трябва да е била наистина огромна, защото алчната старица коленичи като покосена, обезумяла целуна полите на Едит в самия им крайчец и с непонятни заклинания започна да гали все по-бързо и по-бързо парализираните й нозе. Сетне внезапно хукна да бяга, сякаш се страхуваше, че някой ще й отнеме голямото богатство.

— Хайде вече да си тръгваме! — бързо прошепнах на господин фон Кекешфалва, защото забелязах колко бе пребледняла Едит. Доведох Пища; той и Илона помъкнаха залитащата девойка, която с патериците и тяхната подкрепа стигна до каретата. Музиката незабавно секна. Никой от добрите хорица не искаше да се лиши от удоволствието да ни изпрати с благопожелания и да ни помаха за сбогом. Музикантите наобиколиха каляската, за да изсвирят още нещо, цялото село ревеше бясно „Ура!“, „Ура!“, та старият Йонак със сетни сили успя да усмири конете, несвикнали на тези бойни крясъци.

Бях разтревожен за Едит, срещу която седях в каретата. Цялото й тяло продължаваше да трепери; потискаше я някакво силно изживяване. Внезапно тя избухна в ридания. Ала ридаеше от щастие — ту плачеше, ту се смееше. Хитрата циганка несъмнено й бе предсказала скорошно оздравяване, а навярно и други неща.

— Оставете ме, оставете ме! — нетърпеливо ни отблъскваше разплаканото момиче. То бе покъртено и това състояние, изглежда, го изпълваше с нова и странна наслада. — Оставете ме, оставете ме де! — продължаваше да повтаря. — Зная, че старата е измамница. Ах, сама си го зная!… Но защо веднъж да не се направя на глупава?… Защо веднъж най-искрено да не повярвам на лъжите!

 

 

Беше късна вечер, когато отново минахме през портала на замъка. Спътниците ми настояха да остана за вечеря, ала аз вече нямах желание. Усещах, че преживяното е достатъчно, дори предостатъчно. Бях неземно щастлив през целия дълъг златен летен ден, всяко „още“, всяко „повече“ би развалило това усещане. По-добре да се спусна сега към дома по познатата алея с душа, успокоена като летния въздух след знойния ден. Повече нищо не трябва да желая, нищо друго, освен с благодарност да си спомням и да премислям всичко. Ето защо се сбогувах по-рано от обикновено. Звездите блещукаха и ми се стори, че блестят нежно заради мен. Ветрецът леко милваше потъмнелите ниви, напоени с неясна омара, и ми се струваше, че той пее за мен. Обзе ме онзи чист възторг, който ни кара да възприемаме всичко като добро и очарователно — и света, и хората, — който ни кара да прегърнем всяко дърво и да погалим кората му също като тялото на любим човек. Който ни кара да влезем във всеки чужд дом, да приседнем до неговите непознати обитатели и да им доверим всичко, защото собствената ни гръд е станала твърде тясна за силните, съкровени чувства, които копнеем да споделим, да излеем, да разпилеем — да, трябва да подарим, трябва да прахосаме нещичко от напористото им изобилие!

Когато най-сетне стигнах до казармата, моят ординарец ме очакваше пред вратата. За пръв път забелязах (днес усещах всичко сякаш за пръв път) колко сърдечно и червендалесто е лицето на този селски момък. Ах, защо да не го зарадвам, помислих си аз. Най-добре е да му дам гари за няколко халби бира — за него и за момичето му. Днес ще му разреша отпуск, и утре, и цялата седмица! Бръкнах в джоба за някой сребърник. В този миг той застана мирно, с ръце по шевовете, и доложи:

— Пристигна телеграма за господин подпоручика!

Телеграма ли? Веднага ме обзе неприятно чувство. Кому ли бях дотрябвал в този свят? Само за лошо ме търсеха толкова спешно! Бързо приближих до масата. Върху нея лежеше непозната хартия — четириъгълна, запечатана… С треперещи ръце я разкъсах. Съдържаше само няколко думи, които обаче бяха изумително ясни: „Утре ме вика Кекешфалва. Непременно трябва да говорим преди това. Чакам ви пет часа Тиролска изба. Кондор“

 

 

Веднъж вече бях изживявал как за една-единствена минута най-шеметното опиянение може рязко да се превърне в кристалночиста трезвост. Това се случи миналата година, на прощалното тържество с наш другар, който се женеше за дъщерята на някакъв баснословно богат фабрикант от Северна Чехия и преди сватбата ни бе устроил великолепна прощална вечеря. Добрият момък действително не се скъпеше, поръчваше цели батареи шишета най-тежко тъмночервено бордо и накрая толкова много шампанско, че всеки според темперамента си стана или шумен, или сантиментален. Прегръщахме се, смеехме се, вдигахме врява, кряскахме и пеехме. Непрекъснато се чукахме, вдигахме тостове, юнашки обръщахме коняци и ликьори, пушехме лули и пури, гъсти облаци бяха потопили горещото заведение в синкава мъгла и затова никой не забеляза, че навън, зад затулените прозорци, се е развиделило. Трябва да е било три или четири часът. Повечето гости не можеха да седят изправени — тежко облакътени на масата, те само поглеждаха с размътени, изцъклени очи, щом се вдигнеше нов тост; ако някой тръгнеше да излиза, залиташе и се клатушкаше до вратата или пък се препъваше и влачеше като чувал. Никой не бе вече в състояние да говори или да мисли ясно.

Тогава вратата рязко се отвори, полковникът (за него по-късно ще ви разкажа още доста неща) влетя вътре и тъй като шумът бе неистов, само неколцина успяха да го забележат или разпознаят. Той отривисто пристъпи към масата и с такава сила стовари юмрука си върху изпоцапания й плот, че се раздрънчаха чинии и чаши. Сетне изкомандува с най-властния си и повелителен глас: „Тихо!“

Само след миг настана внезапна тишина; дори най-заспалите попремигаха и се събудиха. Полковникът съобщи накратко, че утре предобед се очаква внезапна проверка от командира на дивизията. Разчитал, че всичко ще бъде както трябва и никой от нас няма да опозори полка. И ето че чудото стана: като с магическа пръчка всички дойдохме на себе си. Сякаш някой разтвори в душите ни прозорец, през който се изпари целият алкохол, отпуснатите ни физиономии се промениха, напрегнаха се под призива на дълга, всеки от нас мигом се стегна, след две минути опустошената маса бе напусната, на всички стана ясно какво се иска от тях. Войниците бяха събудени, ординарците хукнаха като луди, отново бе потегнато и излъскано всичко — чак до последната катарама на седлата; няколко часа по-късно страшната проверка премина безупречно.

И сега, едва разпечатал онази телеграма, от мен мълниеносно се изпари меката, сънлива замечтаност. Осъзнах за секунда онова, което в продължение на дълги часове не желаех да проумея: че всичките възторзи не бяха нищо друго, освен опиянение и лъжливи блянове, и че заради моята слабост, заради проклетото си състрадание не само се бях поддал на заблуда, но бях заблудил и други хора. Веднага разбрах: онзи пристигаше, за да поиска сметка от мен. Беше настъпил мигът на разплата: щях да платя за собственото и за чуждото опиянение.

 

 

С точността на нетърпението — и като последица от него дори четвърт час по-рано — застанах пред избата в уреченото време. Кондор също не закъсня — пристигна с файтон от гарата. Започна без всякакви формалности:

— Браво! Точен сте! Знаех си, че мога да разчитам на вас. Ще направим най-добре, ако се скрием на същото място. Разговорът ни не е за пред свидетели.

Неговата вялост сякаш се бе изпарила. Развълнуван и същевременно сдържан, той влезе в заведението преди мен и почти грубо заповяда на чевръстата келнерка:

— Литър вино. От същото като завчера. Сетне ни оставете сами. Ако се наложи, ще ви повикам.

Седнахме. Започна още преди келнерката да ни сервира:

— И тъй, накратко — трябва да побързам, защото тия отвън ще се досетят, че работата ни не е чиста. Ще си внушат, че правим тук кой знае какви заговори. С мъка успях да се отскубна от шофьора, които на всяка цена искаше незабавно да ме помъкне със себе си. Но ще премина веднага на въпроса, за да разберете как стоят нещата! И тъй, завчера сутринта получавам телеграма: „Моля Ви, уважаеми приятелю, да дойдете час по-скоро. Очакваме Ви с най-голямо нетърпение. Пълен с доверие и благодарност Ваш Кекешфалва“ Самите преувеличения „час по-скоро“ и „най-голямо нетърпение“ не ме очароваха кой знае колко. Какво бе това внезапно нетърпение? Та нали само преди няколко дни бях преглеждал Едит! И още: какви бяха тези телеграфически клетви за неговото доверие, каква бе тази специална благодарност? Е, в никакъв случай не приех работата за спешна и сложих телеграмата ad acta^[1]; в крайна сметка старецът често ми беше поднасял подобни изненади. Ала това, което се случи вчера заранта, ме накара да се размърдам. Пристигна едно безкрайно дълго писмо от Едит, едно съвършено безумно и възторжено писмо, изпратено с бърза поща; от самото начало знаела, че съм единственият човек на този свят, който щял да я спаси, и че тя не била в състояние да изрази щастието си, задето почти сме стигнали до целта. Пишела само за да ме увери, че изцяло съм можел да разчитам на нея. Готова била да изпълни всичко, което ще й наредя, дори най-най-трудното. Само дано скоро, дано незабавно започна новото лечение, направо изгаряла от нетърпение! И още веднъж: мога да искам от нея всичко, само да започвам час по-скоро! И така нататък, и така нататък… Както и да е — това едничко слово за новото лечение ми помогна да разбера как стоят работите. Веднага схванах, че някой трябва да е издрънкал или на стария, или на дъщеря му за лечението на професор Виено; тия неща не се научават току-така — този някой, естествено, не можеше да бъде друг освен вие, господин подпоручик!

Трябва да съм сторил някакво неволно движение, защото той веднага изстреля:

— Моля, никакви спорове по този въпрос! Пред никой друг дори не съм споменавал за метода на професор Виено. На вашата съвест лежи вярата на онези, които смятат, че след няколко месеца всичко ще се оправи като с магическа пръчка. Ала както се казва, нека си спестим взаимните обвинения: и двамата сме се раздрънкали, аз пред вас, а вие — доста подробничко пред останалите. Мой дълг беше да бъда по-предпазлив с вас — в края на краищата лекуването не е ваша професия. Откъде бихте могли да знаете, че болните и техните роднини имат по-различен речник от нормалните хора? За тях „може би“ незабавно се превръща в „сигурно“. Ето защо надеждата трябва да им се дава внимателно, на малки дози, инак оптимизмът им се качва в мозъка и те се самозабравят. Но стига вече! Станалото — станало! Да сложим точка под темата „Отговорност“! Не съм ви извикал, за да ви чета морал. Ала след като сте се намесили в моята работа, просто се чувствувам задължен да ви отворя очите за истинското положение на нещата. Затова ви повиках.

В този миг Кондор за пръв път вдигна глава и ме погледна открито в очите. Но в погледа му нямаше строгост. Напротив, той сякаш ме съжаляваше. Сега и гласът му стана по-благ:

— Зная, драги ми господин подпоручик, че онова, което трябва да споделя с вас, ще ви засегне особено болезнено. Но както се казва: за сантименталности няма време. Бях ви разправил, че щом прочетох онова съобщение в медицинското списание, веднага писах на професор Виено за по-точни сведения — струва ми се, че друго не съм ви казвал. Е, вчера заранта пристигна неговият отговор, и то със същата поща, с която дойде екзалтираното писмо на Едит. На пръв поглед сведенията му изглеждат положителни. Виено действително е постигнал изумителни резултати при онзи пациент, както и при неколцина други. Ала за жалост — ето това е печалният момент — неговият метод не е приложим към нашето заболяване. Той е лекувал заболявания на гръбначния мозък на туберкулозна основа, където — ще ви спестя специалните подробности — моторните нерви могат да възстановят всичките си функции посредством промяна на налягането. В нашия случай обаче е засегната централната нервна система и не можем да приложим нито една от процедурите на професор Виено, а именно: неподвижното лежане в корсет, съчетано със слънчево облъчване и някакъв специален комплекс от гимнастически упражнения. Неговият метод — уви, уви! — няма абсолютно никакво приложение в нашия случай. Вероятно съвсем на празно бихме измъчвали клетото дете със сложните процедури. Така… длъжен бях да споделя тези неща с вас. Вече узнахте действителното положение и виждате колко лекомислено сте постъпили, когато сте подлудили нещастното момиче с надеждата, че след няколко месеца отново ще може да танцува и скача! От мен никой не е изтръгнал такова идиотско уверение. Ала тъй като вие сте човекът, който прибързано е свалял звезди от небето, сега всички ще се хванат за вас, и то с право. В края на краищата вие и само вие забъркахте тази каша.

Усетих как пръстите ми изтръпват. Подсъзнателно очаквах всичко това от мига, в който съзрях онази телеграма на масата; и все пак сега, когато Кондор ми изясни положението с неумолима деловитост, аз имах чувството, че някой ме е халосал с тъпото на брадва по главата. Инстинктивно понечих да се отбранявам. Не ми се искаше да поемам върху себе си цялото бреме на отговорността. Ала думите, които успях да изтръгна от себе си, звучаха по-скоро като заекване на виновно учениче:

— Но как така?… Та аз имах само най-добри намерения… Ако съм разказал на Кекешфалва някои неща, го сторих само от… само от…

— Зная, зная — прекъсна ме Кондор, — естествено, че ги е измъкнал от вас, направо ги е изтръгнал, той е в състояние да обезоръжи човека със своята отчаяна настойчивост. Да, зная, зная, че само от състрадание сте проявили слабост — с една дума, ръководили са ви най-добри, най-почтени подбуди. Ала, струва ми се, веднъж вече ви предупреждавах, че състраданието е дяволска работа, нож с две остриета; който не знае как да се справи с него, трябва да отдръпне ръката си, трябва преди всичко да заключи сърцето си за него. Подобно на морфина, състраданието само в началото има благотворно въздействие върху болния, само тогава е лечебно помощно средство; но ако не знаем как да го дозираме и кога да го спрем, то се превръща в смъртоносна отрова. Първите няколко инжекции облекчават, успокояват, потискат болката. Ала за зла участ организмът — и тялото, и душата — притежава злокобната сила да се приспособява; нервите изискват все повече морфин подобно на чувствата, които имат нужда от все повече състрадание — в крайна сметка от много повече, отколкото можем да им дадем. И един ден неизбежно ще настъпи мигът — и в двата случая, — когато трябва да кажем „Не!“ и да не ни е грижа дали болният ще ни намрази за този последен отказ по-силно, отколкото ако изобщо не му бяхме помагали. Да, драги ми господин подпоручик, човек трябва добре да владее своето състрадание, инак ще причини с него повече злини, отколкото с пълното си безразличие — ние лекарите знаем това, знаят го и съдиите, и съдебните заседатели, и заемодателите; ако всички те постоянно се поддаваха само на своето състрадание, светът щеше да спре своя ход: състраданието е опасно, твърде опасно нещо! Сам виждате какво причини вашата слабост.

— Да… но не можем… все пак не можем да изоставим един човек, обзет от отчаяние… в края на краищата какво значение има, че се опитах…

Но ето че Кондор внезапно избухна:

— Напротив! Има голямо значение! Ако вашето състрадание подведе другиго, поемате голяма отговорност, чудовищна отговорност! Преди да се намеси някъде, възрастният човек трябва да премисли докъде е решен да стигне — не можем да си играем с чуждите чувства! Признавам, че сте залъгали добрите хорица, ръководен от най-добри и най-почтени помисли, но в нашия свят не е важно дали ще пипаш смело или колебливо, а само дали в крайна сметка ще постигнеш, или ще провалиш нещо. Състрадание — добре! Ала състраданието има две лица. Едното е малодушно и сантиментално, то не е нищо друго, освен сърдечно нетърпение да се отърсим колкото може по-бързо от мъчителното състояние на покъртеност, причинено от чуждото злощастие; това състрадание съвсем не е страдание за другия, а само инстинктивен отпор на собствената ни душа срещу чуждото страдание. А другото, единствено истинското, несантименталното, ала творческо състрадание съзнава своята мисия и търпеливо и съпричастно е решено да понесе всичко чак до сетните си сили и да прекрачи дори тяхната крайна граница. Само ако си готов да стигнеш до края, до най-горчивия край, само ако притежаваш велико търпение, можеш да помогнеш на хората. Само когато принесеш сам себе си в жертва — само тогава!

В гласа му трепна горчива нотка. Неволно си спомних думите на Кекешфалва — Кондор се е оженил за сляпа жена, която не е могъл да излекува, сторил го е, за да се самонакаже, а сляпата, вместо да му бъде благодарна, сега го измъчва. Ала тогава той положи ръката си върху моята топло, почти нежно.

— Е, казах го без зъл умисъл… Вашите чувства просто са ви подвели, това може да се случи на всекиго. Хайде да се върнем на въпроса — на моя и на вашия въпрос. В края на краищата не съм ви извикал тук, за да си играем на философия. Трябва да се заемем с практическата страна на нещата. Трябва да действуваме съгласувано в тази работа — естествено, това е наложително. Не мога за втори път да допусна да провалите плановете ми зад моя гръб. И тъй, изслушайте ме! След онова писмо на Едит за съжаление трябва да приема, че нашите приятели напълно са обладани от безумната заблуда, че с помощта на неприложимото лечение сложното заболяване ще бъде отстранено без остатък, като с магическа пръчка. И макар лудостта им да е пуснала опасно дълбоки корени, не ни остава нищо друго, освен да я отстраним незабавно по оперативен път — колкото по-бързо, толкова по-добре за всички! Разбира се, за тях това ще бъде тежък удар, истината винаги е горчива, ала ние не можем да позволим на безумието да нараства. Ще подхвана тази работа най-внимателно, разчитайте на мен. Какво искам от вас? Естествено, за мен би било най-удобно да стоваря цялата вина върху ви. Да кажа, че криво сте ме разбрали, че сте преувеличили или че сте фантазирали. Е, не ще го сторя, предпочитам да поема всичко върху себе си. Само че — нека веднага ви го кажа — не мога изцяло да ви изключа от играта. Вие познавате стареца и неговото ужасно упорство. Дори ако сто пъти му обясня положението и му покажа самото писмо, той няма да спре да се вайка: „Но нали сте обещали на господин подпоручика…“ и „Господин подпоручикът все пак каза…“ Постоянно ще се позовава на вас, за да убеди себе си и мен, че въпреки всичко съществува някаква надежда. Без вас — като свидетел — не ще се справя с него. Илюзиите не се смъкват със същата лекота, с която спада живакът в термометъра. Ако на някого от онези болни, които жестоко наричаме неизлечими, веднъж вече сме показали сламка надежда, те веднага правят от нея греда, а от гредата — цяла къща. Ала тези въздушни кули са извънредно нездравословни за болните и дългът ми на лекар повелява по най-бърз начин да разруша въздушната кула, преди в нея да са се настанили превъзбудените надежди. Длъжни сме сериозно да се заемем с тази работа, без да губим време.

Кондор замълча. Вероятно чакаше моето съгласие. Но аз не смеех да срещна погледа му; в душата ми се носеха спомените от вчерашния ден, подгонени от силните удари на моето сърце. Как весело пътувахме по летните поля и как лицето на болната сияеше от слънце и щастие! Как галеше новородените жребчета, как я приеха на тържеството като царица, как сълзите не преставаха да се стичат към усмихнатите и разтреперани устни на стария Кекешфалва! Да разруша всичко това е един-единствен удар?! Отново да преобразя преобразената девойка, само с едно слово отново да я тласна в ада на нетърпението, след като по чудо се е изтръгнала от своето отчаяние?! Не, знаех, че никога не ще мога да го сторя със собствените си ръце. Затова започнах колебливо:

— Не би ли било по-добре… — И отново замлъкнах под изпитателния му взор.

— Какво? — рязко попита той.

— Имам предвид само… дали… дали не би било по-добре да поотложим това обяснение… поне няколко дни, защото… защото… вчера имах впечатлението, че напълно се е настроила за новото лечение… имам предвид вътрешната й нагласа… и, както се изразихте тогава, сега тя би имала… психическите сили… искам да кажа, че сега би била в състояние да даде много повече от себе си, ако… ако още известно време й оставим вярата, че новото лечение, от което тя очаква всичко, окончателно ще я излекува… Вие… вие не я видяхте, вие… вие изобщо не можете да си представите какво въздействие оказах върху нея със самата вест… действително имах чувството, че тутакси ще започне да се движи по-добре… и аз смятам, че е редно да се изчака, да се изчака естественият развой на нещата… Разбира се… — гласът ми заглъхна, защото усетих колко удивено ме погледна Кондор — разбира се, нищо не разбирам от тези неща…

Кондор все още ме наблюдаваше. Сетне изръмжа:

— Виж ти! Саул между пророците^[2]! Вие като че ли извънмерно задълбочено сте вникнали в проблема — дори сте запомнили за „психическите сили“! А на всичко отгоре сте направили и клинични наблюдения — без мое знание, тихомълком съм се сдобил с асистент и консултант! Впрочем — той нервно и замислено се почеса по косата — онова, което изтъкнахте, само по себе си съвсем не е глупаво. Странно, наистина странно… когато получих възбуденото писмо на Едит, самият аз се попитах за миг дали сега, след като веднъж сте й внушили, че изцелението приближава към нея с великански крачки, не е ли редно да използуваме нейната страстна нагласа… Мисълта ви никак не е лоша, господин колега! Можем да инсценираме всичко с детинска лекота — ще я изпратя в Енгадин, където имам един приятел лекар; не ще й отнемем блажената вяра, че това е новото лечение, докато в действителност ще си остане старото. На първо време ефектът вероятно ще бъде поразителен и ние ще получаваме купища възторжени, благодарствени писма. Илюзията, промяната на въздуха, промяната на местопребиваването, засиленото изразходване на енергия, всички тези неща действително биха помогнали неимоверно много, те биха подкрепили измамата: в крайна сметка четиринадесет дни в Енгадин биха освежили и вас, и мен! Но, драги ми господин подпоручик, аз съм лекар и като такъв мисля не само за началото, а и за продължението, и преди всичко — за изхода. Длъжен съм да помисля и за реакцията, която неизбежно — да, неизбежно! — ще настъпи след разбиването на тези лудешки надежди; и като лекар аз си оставам играч на шах, играч на търпение, нямам право да се превръщам в хазартен играч, а още по-малко тогава, когато друг ще плаща за поетия от мен риск.

— Но… но самият вие смятате, че би могло да настъпи съществено подобрение…

— Разбира се, в началото ще напреднем доста, жените винаги реагират изненадващо силно на чувства, на илюзии. Ала помислете за положението след няколко месеца, когато така наречените психически сили, за които говорихме, се изтощят, впримчената воля се изхаби, страстта угасне, а оздравяването все още не иде, онова пълно оздравяване, на което тя сега се уповава, и то след дълги седмици изнурително напрежение! Моля, премислете всичко това с оглед на катастрофалното му въздействие върху едно впечатлително същество, което и бездруго вече е изтощено от нетърпение! В нашия случай не става дума за малко подобрение, а за нещо фундаментално, за пренастройването от бавния и сигурен похват, който се основава на търпението, към рискования и опасен метод, където главното е нетърпението! Как тогава би могла да изпита доверие към мен, към някой друг лекар, изобщо към друг човек, след като види, че умишлено са я измамили? Ето затова истината е за предпочитане, колкото и жестока да е тя: в медицината ножът често е по-хуманният метод. Не бива да отлагаме! Не бих могъл да отговарям с чиста съвест за подобно притворство. Помислете сам! Вие бихте ли имали подобна смелост на мое място?

— Да — отвърнах аз, без да се замисля, и в същия миг се уплаших от прибързания отговор. — Тоест… — внимателно добавих след това — … бих й признал всичко едва след като поне малко понапредне… Простете, господин докторе… ще прозвучи твърде нескромно… ала в последно време вие не сте имали възможността, която имах аз, да наблюдавате каква страшна нужда изпитват тези хора от някаква утеха за по-нататък… естествено, истината ще трябва да й се каже… ала едва когато ще може да я понесе… не сега, господин докторе, заклевам ви… само не сега… само не веднага.

Поколебах се. Смущаваше ме любопитното учудване в погледа му.

— Но кога тогава?… — замисли се той. — И преди всичко: кой от нас рискува повече? В един момент обяснението ще стане неизбежно, а разочарованието, което ще последва — стократно по-опасно, дори опасно за живота. Действително ли можете да се нагърбите е подобна отговорност?

— Да! — твърдо изрекох аз (струва ми се, упоритата ми решителност произтичаше единствено от страха да не би тозчас да тръгна с него към Кекешфалва). — Изцяло поемам отговорността върху себе си. Убеден съм, че ако временно оставим на Едит надеждата за пълно и окончателно излекуване, това извънредно ще й помогне. Ако сетне се наложи да й обясним, че ние… че аз навярно съм й обещал твърде много, честно ще си призная вината и съм убеден, че ще разбере всичко.

Кондор ме изгледа втренчено.

— По дяволите! — измърмори той най-сетне. — Надявате се твърде много! Но най-странното е, че заразявате и нас с вярата си в божествата — най-напред Едит и баща й, а сега, страхувам се, постепенно и мен! Е, ако действително поемате отговорността да възстановите душевното равновесие на Едит в случай, че при нея настъпи криза, тогава, тогава положението наистина се променя… тогава действително бихме могли да рискуваме — да изчакаме няколко дни, докато нервите й се поуспокоят… Ала поемете ли подобно задължение, господин подпоручик, за вас вече няма да има връщане назад! Мой дълг е настойчиво да ви предупредя за това! Ние лекарите сме длъжни преди всяка операция да предупредим всички, които пряко или косвено участвуват в нея, за всевъзможните опасности — да обещаеш на едно момиче, което е парализирано толкова отдавна, че ще бъде напълно излекувано в най-кратък срок, е равносилно на намеса, не по-малко отговорна от хирургическата. С една дума, добре трябва да прецените какво поемате върху себе си — необходима е невероятна сила да бъде върната вярата на човек, който веднъж вече си излъгал! Не обичам неясните неща. Преди да се откажа от първоначалното си намерение да обясня на Кекешфалва незабавно и открито, че онзи метод не е приложим в нашия случай и, уви, да ги заставя да запазят още дълго своето търпение, аз трябва да съм наясно дали мога да разчитам на вас. Мога ли безусловно да разчитам, че сетне не ще ме изоставите?

— Безусловно.

— Добре. — Кондор рязко отмести чашата си встрани. Никой от нас не беше отпил нито капка. — Или по-скоро да се надяваме, че изходът ще бъде добър, защото това отлагане не ми е много по вкуса. Сега ще ви кажа точно докъде смятам да стигна — нито стъпка отвъд истината. Ще я посъветвам да се лекува в Енгадин, но ще й обясня, че методът на Виено в никой случай не е изпитан, и изрично ще подчертая, че не бива да очакват някакви чудеса. Ако въпреки всичко се позоват на вас и се отдадат на безсмислени надежди, тогава идва вашият ред — нали ми обещахте? — тогава навреме ще трябва да изясните положението, вашето положение. Навярно рискувам немалко, тъй като се доверявам повече на вас, отколкото на своята лекарска съвест — е, ще поема това върху себе си. В края на краищата и двамата еднакво желаем щастието на клетата болна.

Кондор стана.

— Както се уговорихме, ще разчитам на вас, ако настъпи криза за отчаяние; да се надяваме, че вашето нетърпение ще постигне повече от моето търпение. С една дума, ще оставим на нещастното дете още няколко седмици вяра! И ако междувременно постигнем добри резултати, заслугата ще бъде ваша, а не моя. Разбрахме се! Крайно време беше. Отвън ме чакат.

Напуснахме заведението. Колата го очакваше пред сградата. В последния миг, когато Кондор вече се беше качил, устата ми трепна, готова сякаш да го върне. Но конете потеглиха. Колата полетя напред, а заедно е нея и това, което вече не можеше да се промени.

След три часа намерих на масата си в казармата бележка, написана набързо и донесена от шофьора: „Елате утре колкото може по-рано. Трябва да ви разкажа страшно много неща. Доктор Кондор току-що бе тук. След десет дни заминаваме. Безкрайно съм щастлива. Едит“