Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (6)

Кондор замълча.

— И тъй, онова, което ви разказах досега, ми е известно от други хора. Ала тази последна история съм чул лично от него. Сподели я с мен през нощта след операцията на жена му, докато чакахме в една стая на санаториума от десет вечерта до разсъмване. Оттук нататък отговарям за всяка дума, защото човек в подобни мигове не лъже.

Кондор бавно и замислено отпи малка глътка, преди да си запали нова пура; май че беше четвъртата за тази вечер — неговото непрекъснато пушене ми направи впечатление. Започнах да разбирам, че подчертаното му задоволство, бавният говор и привидната мудност са особена тактика, която той използува като лекар, за да спечели време за спокоен размисъл, а навярно и за наблюдение. Неговите отпуснати месести устни дръпнаха три-четири пъти от пурата; в това време очите му следяха дима с мечтателно съпричастие. Сетне внезапно се изтръгна от това състояние.

— Та как значи Леополд или Лемел Каниц станал земевладелец и господин фон Кекешфалва? Тази история започнала в пътническия влак от Будапеща за Виена. Въпреки че бил вече на четиридесет и две години и косите му били прошарени, нашият приятел продължавал да прекарва нощите си в пътуване — нали скъперниците пестят и от своето време! — а не е нужно да подчертавам, че пътувал само в трета класа. Тъй като притежавал дългогодишен опит, той имал изработена и специална техника за нощните пътувания. Най-напред просвал върху твърдата дървена седалка карираната шотландска наметка, която веднъж купил евтино на някакъв търг. Сетне грижливо слагал на закачалката своя неизменен черен сюртук, за да не го повреди, прибирал в калъфа златните си очила, измъквал от ленената пътническа чанта (никога не се осмелил да си купи кожен куфар) мъхест стар халат и най-накрая нахлузвал шапката ниско над челото си, за да не му пречи светлината. Чак тогава се свивал в ъгъла на купето, отдавна привикнал да дреме седешком — малкият Лемел още от дете минавал без легло и удобства за нощния покой. Този път обаче нашият приятел не заспал, защото в купето седели още трима души и разговаряли за сделки. А когато хората говорели за сделки, Каниц не можел да не подслушва. Годините минавали, но нито любознателността, нито алчността му отслабвали; като двете челюсти на клещите и те били свързани с железен винт… Всъщност той вече задрямвал, когато до него долетяла една цифра и го стреснала така, както конят се стряска, щом чуе тръба: „Представяте ли си, щастливецът с един удар спечелил шестдесет хиляди крони, и то заради една нечувана глупост!“ Какви шестдесет хиляди? Кой ги е спечелил? Кекешфалва мигом се ококорил като облят с леден душ. Кой е спечелил шестдесетте хиляди и как — трябвало да разбере това! Естествено, добре се постарал да не се издаде пред тримата си спътници, че ги подслушва. Тъкмо обратното: нахлупил още по-ниско кепето и очите му напълно се скрили под неговата сянка — другите трябвало да си помислят, че спи; в същото време хитро използувал всеки тласък на вагона, за да се примъкне по-близо до тях и независимо от тракането на колелетата да не изпусне нито дума. Младежът, който разказвал така разгорещено и който изтръгнал от себе си онзи тромпетен зов на възмущение, заради който Каниц се събудил, бил писар на някакъв виенски адвокат. Разгневен от огромната печалба на своя шеф, той възбудено се впуснал в подробности:

„При това този тип изцяло беше изпортил и провалил работата! Заради някакво тъпо заседание, което му е донесло най-много петдесет крони, той пристигнал в Будапеща с един ден закъснение, през което време онази глупачка напълно оплела конците. Всичко било превъзходно наредено — неопровержимо завещание, най-убедителните свидетели, две безукорни медицински заключения, че Орошвар се намирала в пълно съзнание при написване на завещанието. Бандата злодеи, съставена от внуци и доведени лъжероднини, нямало да получи нито грош въпреки скандалната статия, пробутана в следобедните вестници от техния адвокат. А онова говедо шефът ми бил толкова уверен в успеха, че преспокойно заминал наново за Виена на някакво глупаво заседание — нали делото щяло да се гледа чак в петък! През това време хитрецът Вицнер, адвокат на ответната страна, отишъл при глупачката на посещение в знак на приятелство. И тогава нервите й не издържали: «Ами че аз нямам никаква нужда от толкова много пари, трябва ми само спокойствие!», имитирал той нейния северен диалект. Е, да, сега тя си има спокойствие, но останалите получават изневиделица три четвърти от наследството й! И без да дочака връщането на моя шеф, тая изкуфяла женица подписала споразумението — най-идиотското, най-глупавото споразумение, откакто свят светува! Това едничко драсване на перото й струвало половин милион.“

— А сега внимавайте, господин подпоручик! — извърна се Кондор към мен. — Докато траело това словоизлияние, нашият приятел Каниц безмълвно се свивал в ъгъла като таралеж, с нахлупена чак до веждите шапка и не пропускал нито дума. Веднага схванал за какво говорят, защото процесът Орошвар — служа си с измислено име, тъй като истинското е твърде известно — по онова време запълвал всички колони на унгарските вестници и действително бил скандална история, с която накратко ще ви запозная. Старата княгиня Орошвар, несметно богата още преди да пристигне от Украйна, надживяла мъжа си с цели тридесет и пет години. Упорита като магаре и зла като бясна кучка, тя с цялото си сърце намразила всички Орошваровци, задето надживели клетите й деца, умрели в една нощ от дифтерит; и почти съм убеден, че само от злоба и омраза доживяла до осемдесет и четири годишна възраст, за да не я наследят нетърпеливите й племенници и внучки. Когато някой от алчните роднини идвал да я навести, тя не го приемала. И най-любезните писма, изпращани от семейството, потъвали без отговор в кошчето за отпадъци. Чудата мизантропка след смъртта на мъжа и децата си, тя обитавала имението си Кекешфалва само по два-три месеца в годината — жив човек не стъпвал в дома й; през останалото време кръстосвала света, разточително се подвизавала в Ница и Монтрьо, обличала се, събличала се, фризирали я, правели й маникюр, гримирали я, четяла френски романи, купувала много тоалети, ходела по магазините, пазаряла се и ругаела като руска продавачка на пазара. Естествено, животът на компаньонката й — единственото създание, което тя търпяла край себе си — никак не бил лек. Клетото кротко същество всекидневно трябвало да храни, разчесва и извежда три противни зли пинчера, да свири на пиано на дъртата вещица, да й чете книги и без всякаква вина да понася жестоките й ругатни; а когато се случвало възрастната дама да си пийне някоя и друга чашка коняк или водка в повече, от достоверни слухове се знае, че си позволявала дори да бие своята компаньонка. Във всички луксозни курорти — в Ница и Кан, в Екс-ле-Бен и Монтрьо — добре познавали старата едра жена с лакирано лице на мопс и боядисани коси, която имала навик да говори гръмогласно, без да я е грижа дали някой я слуша, да крещи като фелдфебел на келнерите и да се зъби на ония, които не й допадали. При всичките й ужасни разходки нейната компаньонка я следвала като сянка — тя винаги трябвало да върви подире й с кучетата и никога редом с нея: крехко, бледо, русо създание с уплашен поглед, което постоянно се срамувало от грубостта на своята господарка и същевременно се бояло от нея като от самия дявол.

Но ето че в същия хотел в Теритет, където имала навик да отсяда императрица Елисавета, княгиня Орошвар тежко заболяла от бронхопневмония на осемдесет и осемгодишна възраст. Не е ясно по какъв начин тази новина стигнала до Унгария. Без предварителни уговорки помежду си роднините тозчас пристигнали, настанили се в хотела, досаждали на лекаря за новини и зачакали нейната смърт.

Ала злобата крепи човека. Старата вещица се съвзела и нетърпеливите роднини се разотишли в деня, в който дочули, че оздравялата жена за пръв път ще слезе в голямата зала на хотела. Орошвар обаче подушила присъствието на прекомерно угрижените наследници; с присъщата си злоба тя начаса подкупила келнери и камериерки, които й донасяли всяка дума, изречена от нейните родственици. Подозренията й се потвърдили. Нетърпеливите наследници се ръфали помежду си като вълци кой да получи Кекешфалва и кой — Орошвар, кой перлите и кой — украинските имения и замъка на улица Офнер. Това било първото предизвикателство. Месец по-късно получила писмо от някакъв будапещенски лихвар на име Десауер: пишел й, че щял да възбуди иск срещу сина на нейния племенник Дежьо, ако не му изпратела писмени уверения, че същият е един от наследниците й. Тогава чашата преляла. Орошвар извикала с телеграма личния си адвокат от Будапеща и съставила с него ново завещание в присъствието на двама лекари, които изрично удостоверили, че княгинята се намира в пълно душевно и умствено равновесие: злобата прави човека и прозорлив. Адвокатът занесъл завещанието в Будапеща и цели шест години го съхранявал в своята канцелария, защото старата Орошвар никак не бързала да умира. Когато най-сетне го разпечатали, изненадата била неописуема: за единствена наследница била определена компаньонката, някоя си госпожица Анета-Беата Диценхоф, родом от Вестфалия, чието име за пръв път страховито отекнало в ушите на всички роднини. На нея били завещани Кекешфалва, Орошвар, захарната фабрика, конезаводът, будапещенският замък; старата княгиня дарявала само украинските си имения и наличните си пари на своя роден град в Украйна, за да построят там руска черква. Роднините до един били лишени от каквото и да било наследство; княгинята с цинична откровеност изрично обосновавала своето решение в завещанието си „защото не можаха да изчакат моята смърт“.

Избухнал страхотен скандал. Роднините надали кански рев и хукнали по адвокати, а последните направили обичайните възражения: покойницата не била с всичкия си, тъй като съставила своето завещание по време на тежко боледуване; освен това страдала от патологична привързаност към своята компаньонка; извън всякакво съмнение било, че същата си е послужила с хитрост и с помощта на внушения е успяла да насили истинската воля на болната. Същевременно се опитали да превърнат историята в национален въпрос; унгарски имения, които още от времето на крал Арпад били собственост на семейство Орошвар, сега отивали в ръцете на чужденци, в ръцете на някаква си прусачка, а останалата част от наследството — как е възможно! — се падала на православната църква; цяла Будапеща не говорела за нищо друго, вестниците пълнели колоните си с тази тема. Ала въпреки неистовите крясъци на онеправданите нещата не се променили. Вече в две инстанции наследниците загубили делата; за беда двамата лекари от Теритет още били живи и отново потвърдили, че при съставяне на завещанието княгинята била душевно здрава. И другите свидетели се видели принудени да признаят на кръстосания разпит, че в последните години от своя живот старата княгиня била нормална, въпреки че проявявала някои капризи. Всички адвокатски трикове и заплахи ударили на камък; сто към едно било сигурно, че кралският съд няма да отмени досегашните решения в полза на Диценхоф.

Разбира се, Каниц бил запознат с новините около процеса, ала сега гледал да не изпусне нито дума, защото чуждите сделки безмерно го вълнували като обекти, от които се учел; на всичко отгоре имението Кекешфалва му било известно още от времето, когато бил агент.

„Представяш ли си — продължил да разказва дребният писар — как се разгневи моят шеф, когато след завръщането си разбра, че са изиграли оная глупачка! Тя вече писмено се била отказала от Орошвар и замъка на улица Офнер и се задоволила с имението Кекешфалва и конезавода. Особено впечатление сякаш й направило обещанието на изпечения мошеник, че отсега нататък нямало да има работа с никакви съдилища — нещо повече, наследниците великодушно щели да поемат разходите по нейния адвокат. Споразумението можеше да се оспори юридически, защото в крайна сметка не беше сключено пред нотариус, а само пред свидетели. Алчната банда лесно можеше да бъде доведена до просешка тояга, защото вече не разполагаше с пукната пара — нямаше да издържи, ако делото се проточеше от други инстанции. Естествено, елементарен дълг на моя шеф беше да им натрие носа и да оспори споразумението в интерес на наследницата. Но бандата съумяла да му запуши устата — тайно му предложила шестдесет хиляди крони хонорар, ако не предприеме нищо. И понеже и без това го било яд на оная глупачка, която се оставила за половин час да й откраднат цял милион, обявил споразумението за валидно и прибрал парите си. Шестдесет хиляди крони — какво ще кажеш! И то затова, че с глупавото си отиване до Виена провалил цялото дело на своята клиентка! Ех, късмет трябва да има човек! Най-големите негодници са най-големи късметлии! От цялото милионно наследство й остана само Кекешфалва, но доколкото я познавам, и него ще загуби: отчайващо тъпа патка!“

„Какво ли ще прави с него?“, попитал другият.

„Ще го загуби, нали ти казах! Ще направи още някоя глупост! Между другото дочух, че захарният картел имал намерение да й отнеме фабриката. Струва ми се, че вдругиден пристига генералният инспектор от Будапеща. А имението май ще го наеме някой си Петрович, който бил там управител, но възможно е захарният картел да вземе и него в свои ръце. Пари имат достатъчно, говори се, че някаква френска банка — ама не сте ли го чели във вестника? — се канела да се включи в промишленото развитие на Бохемия…“

С това разговорът преминал към по-общи теми. Ала нашият Каниц чул толкова много неща, че ушите му запишели. Малцина познавали Кекешфалва така основно като него; бил ходил там още преди двадесет години, за да застрахова движимото имущество. Познавал и Петрович, дори го познавал извънредно добре още от времето на най-първите си сделки; това уж простодушно момче използувало неговото посредничество, за да вложи тлъсти суми в ипотеки при доктор Голингер, и всяка година си ги слагал в джоба като управител на имението. Ала за Каниц имало и нещо още по-важно: той много точно си спомнил за бюфета с китайския порцелан, за някои глазирани пластики и копринени везма, притежание още на дядото на Орошвар, руски посланик в Пекин; още докато княгинята била жива, той й предложил да ги откупи за Розенфелд от Чикаго, защото само той имал представа от баснословната им стойност. Тези произведения на изкуството били уникални и стрували не по-малко от две-три хиляди лири; старата Орошвар, естествено, нямала и понятие какви суми се плащат от няколко десетилетия в Америка за източноазиатско изкуство. Тя грубо отвърнала на Каниц, че не продава нищо и го пратила по дяволите. Ами ако безценните предмети все още са налице? Тази мисъл накарала Каниц да изтръпне — сега, при смяната на господарите, би могъл да ги измъкне на смешно ниска цена! Разбира се, най-добре би било да си запази правото на посредник при продажбата на цялото движимо имущество.

Нашият Каниц се престорил, че внезапно се събужда — тримата спътници отдавна вече говорели за други неща, — изкусно се прозял, протегнал се и измъкнал часовника си: след половин час влакът трябвало да спре тук, на вашата гарнизонна гара. Набързо сгънал халата, облякъл неизменния си черен сюртук и се приготвил. Точно в два и тридесет слязъл, отишъл в „Червеният лъв“, наел стая и не е нужно да изтъквам, че — като всеки пълководец пред несигурна битка — почти не мигнал. В седем часа — не бивало да губи нито миг — станал и се запътил към замъка по алеята, по която ние току-що минахме. „Само да пристигна пръв, да изпреваря всички! — мислел си той. — Да си оплета кошницата, преди да се долетели лешоядите от Будапеща!“ Бързо трябвало да склони Петрович незабавно да го предупреди, ако се стигне до продажба на движимото имущество. В краен случай да разпродават заедно, но при подялбата да си запази правата над движимото имущество.

След смъртта на княгинята в замъка останала малко прислуга, ето защо Каниц спокойно могъл да се промъкне в двора и да разгледа всичко. „Хубав имот — рекъл си той, — в прекрасно състояние, жалузите и стените прясно боядисани, нова ограда, да, Петрович знае какво прави, ясно е защо ремонтира толкова много, при всяка сметка доста добър процент от сумите пълни джоба му.“ Но къде ли се е дянал? Главният вход е заключен, в двора на административната сграда не се мярка жива душа, въпреки че не на шега им похлопва; по дяволите! — ами ако негодникът вече е отпътувал за Будапеща, за да се договори с онази глупачка Диценхоф?

Каниц нетърпеливо засновал от врата на врата, пляскал с ръце — никой, никой! Най-сетне, когато се промъкнал през малката странична порта, съгледал в оранжерията някаква жена. През прозорците се виждало, че полива цветята — е, най-после човек, който щял да го упъти. Каниц грубо похлопал по стъклата. „Хей!“, изкрещял той и плеснал с ръце, за да го забележи. Жената, която била заета с цветята, се стреснала; минало известно време, преди нерешително да се приближи до вратата — държала се така, сякаш била извършила нещо нередно; застанала на прага с полуотворена градинска ножица в ръка: повяхнала, кльощава блондинка в проста тъмна блуза и басмена престилка.

Каниц нетърпеливо я схокал:

— Карате ме да ви чакам! А къде се е дянал Петрович?

— Кой, моля? — попитала хилавата жена със смутен взор; неволно отстъпила крачка назад и скрила ножицата зад гърба си.

— Как така кой?! Колко Петровичовци имате тук? Става дума за Петрович, управителя!

— Ах, да, извинете… господин… господин управителя… да… ами че самата аз още не съм го виждала… май е заминал за Виена… Но жена му каза, че привечер навярно ще си дойде.

„Навярно, навярно — ядосвал се Каниц. — Да чакам чак до довечера! Да пропилея още една нощ в хотела! Нови излишни разходи, а изобщо не се знае дали ще излезе нещо от цялата история…“

— Ех, че глупаво! Днес ли намери да отсъствува този негодник! — тихо изръмжал той, сетне се извърнал към жената. — А дотогава ще мога ли да разгледам замъка? Някой има ли ключове?

— Ключове ли? — слисано повторила тя.

— Да, по дяволите, ключове! („Ама какво се мотае тая тук? — помислил си той. — Сигурно Петрович й е наредил да не пуска никого. Е, в краен случаи ще бутна на тая подплашена патка някоя и друга монета.“) Каниц незабавно станал общителен и заговорил на виенски диалект: — Айде де, от що се боите толкоз! Не съм дошъл да крада. Ще поразгледам малко. Кажете сега, кво става — имате ли ключове, или нямате?

— Ключове… разбира се, че имам ключове — запелтечила тя, — но… не знам кога господин управителят…

— Нали ви казах, че Петрович не ми трябва. Стига сте го увъртали! Познавате ли къщата?

Несръчната жена се смутила още повече.

— Ами че, струва ми се, да… донякъде я познавам…

„Ама че идиотка! — рекъл си Каниц. — Как може тоя Петрович да назначава толкова загубена прислуга!“ И я изкомандувал:

— Хайде тогава! Нямам време за губене!

Тръгнал, а тя наистина го последвала. Била разтревожена и смутена. На входната врата пак се поколебала.

— Господи, отключете най-сетне! — ядосал се Каниц: жената се държала страшно непохватно и притеснено.

И докато изваждала ключовете от своята празна и износена кожена чанта, за всеки случай се осведомил:

— Какво работите всъщност тук?

Уплашената жена се спряла и поруменяла.

— Аз съм… — започнала тя и веднага се поправила, — аз бях… бях компаньонката на госпожа княгинята.

Каниц загубил и ума, и дума. (А аз съм готов да се закълна, че човек като него много трудно може да загуби душевно равновесие.) Неволно отстъпил крачка назад.

— Вие да не би да сте… госпожица Диценхоф?

— Да — отвърнала тя толкова уплашено, сякаш я е обвинил в някакво прегрешение.

Досега Каниц никога в живота си не бил изпитвал смущение. Ала в тази секунда дяволски се смутил, защото налетял право на легендарната госпожица Диценхоф, наследницата на Кекешфалва. Незабавно променил тона си.

— Pardon — слисано промълвил той и побързал да свали шапка. — Pardon, милостива госпожице… Ала никой не ме уведоми, че милостивата госпожица вече е пристигнала… Не допусках… Моля, извинете ме… дойдох само да…

Млъкнал, защото в този миг трябвало да измисли нещо правдоподобно.

— Само заради застраховката… още преди години многократно съм идвал тук… още докато бе жива покойната княгиня. За жалост не съм имал възможност да ви срещна тогава, милостива госпожице… Та само за това, заради застраховката де… да проверя дали цялото имение е запазено… Служебен дълг! Ала в края на краищата не е чак толкова спешно.

— О, моля, моля… — промълвила тя боязливо. — Не ги разбирам тия работи. Може би е по-добре да ги обсъдите с господин Петрович.

— О, разбира се, разбира се… — отвърнал нашият Каниц, който все още не бил възвърнал напълно самообладанието си. — Естествено, ще изчакам господин Петрович. („Защо да се впускам в обяснения пред нея?“, помислил си той.) Ала, милостива госпожице, ако не ви представлява някаква трудност, не бих ли могъл набързо да поразгледам замъка — тогава всичко тутакси ще се уреди. Предполагам, че няма промени в движимото имущество.

— Не, не — бързо рекла тя, — нищичко не се е променило. Ако искате, можете да се убедите…

— Толкова сте любезна, милостива госпожице — поклонил се Каниц и двамата влезли вътре.

Първото нещо, което разгледал в салона, били четирите картини на Гуарди^[1] — сигурно ги знаете, — а сетне, в будоара на Едит, се спрял пред остъкления бюфет с китайския порцелан, везмата и малките нефритени пластики. Олекнало му! Всичко си било на мястото. Петрович нищо не бил откраднал, този глупак предпочитал да краде от ечемика, детелината, картофите и ремонтите. Междувременно госпожица Диценхоф отворила капаците на прозорците — сторила го е навярно от смущение и за да не притеснява непознатия господин, който неспокойно разглеждал навсякъде. Нахлула светлина, през високите стъклени врати погледът стигал надалеко в парка. „Трябва да я заговоря — разсъждавал Каниц. — Не бива да я изпускам! Трябва да се сприятеля с нея!“

— Колко прекрасна е гледката към парка! — с дълбока въздишка подхванал той. — Сигурно е чудно хубаво да се живее тук!

— Да, много е хубаво — съгласила се послушно тя, ала потвърждението й не прозвучало много искрено. Каниц веднага усетил, че наплашената жена се е отучила да противоречи.

Едва след известно време пояснила:

— Всъщност тук госпожа княгинята никога не се почувствува добре. Постоянно казваше, че равнината й навява меланхолия. Обичаше само планините и морето. Този край й се струваше твърде пуст, а хората…

И отново млъкнала.

„Трябва да разговаряме, непременно трябва да разговаряме! — повтарял си Каниц. — Да поддържам връзка с нея!“

— Но сега, милостива госпожице, да се надяваме, ще останете при нас, нали така?

— Аз ли? — Неволно вдигнала ръце, сякаш искала да се предпази от нещо нежелано. — Аз ли?… Не! О, не! Какво ще правя сама в тази огромна къща?… Не, не, ще замина веднага щом всичко се уреди.

Каниц внимателно я изгледал отстрани. Колко крехка изглеждала клетата собственица сред огромната зала! Била твърде бледа и твърде наплашена — инак почти можела да мине за хубава: продълговатото тясно личице със спуснати клепачи въздействувало като дъждовен пейзаж. Очите й, нежносини като синчец, били меки и топли, но не смеели да заблестят сърдечно, а постоянно и плахо се криели зад клепките. Като опитен наблюдател Каниц незабавно проумял: същество, на което са пречупили гръбнака. Човек без воля — можеш да го въртиш на пръста си. И така, трябва да разговаря, трябва да разговаря с нея! Съпричастно сбърчил чело и продължил да разпитва:

— Но какво ще стане тогава с хубавия имот? Ами че той има нужда от ръководство, от строго ръководство!

— Не зная, не зная! — Изрекла думите страшно нервно, безпокойство разтърсило крехкото й тяло и в тази единствена секунда Каниц проумял, че жената, лишавана в продължение на години от самостоятелност, никога не ще намери смелост за самостоятелно решение и че по-скоро е уплашена, отколкото зарадвана от наследството, което като чувал с грижи тегне на слабите й плещи. Каниц светкавично преценил положението. Ненапразно цели двадесет години се бил учил да купува и продава, да увещава и разубеждава. Купувачът трябва да бъде убеждаван, а продавачът — разубеден: това е първият закон на агента. Ето защо Каниц незабавно подхванал своя регистър от начини за разубеждаване. „Трябва да й представя нещата в най-черни тонове — мислел си той. — В крайна сметка с един удар мога да наема целия имот и да изпреваря Петрович; може би е късмет, че той тъкмо днес е във Виена.“ Без да се бави, придал на лицето си съжалително съпричастно изражение.

— Да, вие сте права. Голямото имение винаги създава големи грижи. Човек няма нито миг покой. Всекидневно трябва да се разправя с управителите, прислугата и съседите, да не говорим за данъците и адвокатите! Щом хората усетят присъствието на имот и пари, правят всичко възможно да отнемат от собственика и последния му залък. Заобикалят го само врагове, макар той да е изпълнен с добронамереност към всички. Не помага нищо, съвсем нищичко — усетят ли парата, всички се превръщат в крадци. За жалост вие сте права: за такъв имот са нужни железни ръце, иначе не бихте се справили. Трябва да сте такава по рождение, но пак ви чака вечна борба.

— Ах, да… — въздъхнала тя. Проличало й, че си спомнила за нещо страшно. — Ужасни, ужасни са хората, щом стане дума за пари! Никога по-рано не съм го знаела.

Хората ли? Какво го интересували хората! Все едно му било дали са добри или лоши! Трябвало да наеме имението: трябвало да го наеме колкото може по-бързо и по-изгодно! Изслушвал я, учтиво и кимал, а докато я слушал и отговарял, в едно друго кътче от своя мозък не спирал да пресмята: как по най-бърз начин да нареди нещата в своя полза? Дали да не основе компания, която да наеме цялата област Кекешфалва, селското стопанство, захарната фабрика и конезавода? Е, сетне Петрович може да пренаеме всичко, а за себе си ще подсигури само движимото имущество. Основното е незабавно да й направи предложението за аренда и доста да я сплаши; та тя ще приеме всичко, което й се предложи! Не може да пресмята, никога не е печелила пари — ето защо не заслужава и да получи много пари. Докато мозъкът му работел с всичките си фибри и нерви, устните му продължавали да бъбрят с привидно съпричастие:

— Но най-страшното са процесите, миролюбието не помага, човек не може да се отърве от вечните спорове. Ето това винаги ме е възпирало да купя някакъв имот. Безкрайни дела, адвокати, преговори, съдебни заседания и скандали… Не, по-добре да си живея скромно, да си имам спокойствие и да не се ядосвам. С такова имение човек си мисли, че притежава нещо, а всъщност се превръща в играчка на останалите хора, нито за миг не може истински да си отдъхне. Сам по себе си този замък е прекрасен, хубавото старо имение… е прекрасно… но наред с тях собственикът трябва да има нерви като въжета и железен юмрук… в противен случай върху него ще тегне вечно бреме…

Тя го слушала със сведена глава. Внезапно го погледнала, а от гърдите й се изтръгнала тежка въздишка:

— Да, ужасно бреме… ех, да можех да продам този имот!

 

 

Доктор Кондор неочаквано млъкна.

— Господин подпоручик, налага се да прекъсна, за да ви обясня значението на това кратко изречение в живота на нашия приятел. Вече споменах, че Кекешфалва ми разказа историята в най-тежката нощ от своя живот, нощта, в която почина жена му, с една дума, в такъв момент, какъвто човек изживява само два или три пъти в живота си, един от онези моменти, в които и най-потайният изпитва потребност да застане пред друго човешко същество ясно и открито като пред бога. Все още го виждам пред себе си, седяхме долу, в чакалнята на санаториума. Седеше съвсем близо до мен и разказваше тихо, отривисто и неудържимо. Усетих: този непрекъснат разказ трябваше да му помогне да забрави, че горе жена му умира, чрез непрекъснатия словесен поток искаше да заглуши сам себе си. Ала щом стигна до това място от своя разказ, когато госпожица Диценхоф му казала: „Ех, да можех да продам този имот!“, той внезапно онемя. Помислете, господин подпоручик — цели петнадесет или шестнадесет години по-късно той стана блед като платно, когато си спомни мига, в който нищо неподозиращата, попрехвърлила първата си младост жена неволно му бе признала, че желае да продаде Кекешфалва час по-скоро. Два или три пъти повтори изречението, вероятно с нейната интонация: „Ех, да можех да продам този имот!“ Защото тогавашният Леополд Каниц със своята бърза проницателност веднага е проумял, че голямата сделка на неговия живот сама е паднала в ръцете му и че той просто трябва да я сграбчи и не да наема прекрасния имот, а сам да го купи. И докато се стараел да прикрие вълнението си с безразлично бъбрене, съзнанието му се разкъсвало от мисли. „Естествено, ще го купя, преди да са се намесили Петрович или директорът от Будапеща. Не бива да я изпускам. Трябва да й пресека пътя за отстъпление. Не ще си тръгна, преди да съм станал господар на Кекешфалва!“ И със загадъчната раздвоеност, присъща на съзнанието ни в мигове на върховно напрежение, той мислел за себе си, само за себе си и същевременно с нарочна мудност й говорел за други, съвършено противоположни неща:

— Да го продадете… о, да, разбира се, милостива госпожице, винаги и всичко можете да продадете… не е кой знае колко трудно да се продава… ала въпросът е добре да го продадете… Да го продадете изгодно това вече е нещо! Да намерите почтен човек, някой, който познава този край, земята, хората… някой, който има връзки, само не — опазил ви господ от тях! — някой от ония адвокати, които ненужно ви тласкат към водене на дела… и после — тъкмо във вашия случай това е много важно! — да го продадете в брой. Да намерите купувач, който не се разплаща с чекове и полици — с тях човек години наред ще се мъчи… трябва да продадете имота сигурно и на истинската цена. (А в същото време пресмятал: мога да й дам до четиристотин хиляди, най-много до четиристотин и петдесет… все пак там има и картини, които струват петдесет, ако не и сто хиляди, ами замъкът, конезаводът… би трябвало само да се провери дали няма някаква ипотека… освен това да разбера от нея дали някой преди мен не й е правил предложение…) И внезапно се решил: — Милостива госпожице, простете моя недискретен въпрос, но имате ли приблизителна представа за цената? Искам да кажа, дали имате предвид някаква определена сума?

— Не — съвсем безпомощно промълвила тя и слисано го погледнала.

„Жалко! Лошо! — помислил Каниц. — Много лошо! Човек най-трудно се спазарява с онези, които не казват цената. Сетне хукват при кого ли не за съвет и всеки пресмята, приказва и нарежда. Всичко е изгубено, ако й оставя време да се съветва.“ Ала докато изпитвал този смут, устата му старателно продължавала да говори:

— И все пак би трябвало да имате приблизителна представа, милостива госпожице… в края на краищата сигурно знаете дали над имота тегнат ипотеки и колко са те…

— Ипо… ипотеки ли? — повторила тя. Каниц веднага забелязал, че чува думата за пръв път в живота си.

— Искам да кажа… би трябвало да е направена някаква предварителна оценка… дори само заради наследствения данък… Вашият адвокат — простете, ако се показвам настойчив, ала бих желал искрено да ви посъветвам, — вашият адвокат нима не ви е споменавал никакви цифри?

— Адвокатът ли? — тя сякаш смътно си спомнила за нещо. — Да, да… почакайте… адвокатът ми написа нещо, нещо за някаква си оценка… да, прав сте, заради данъците, но… всичко беше написано само на унгарски, а аз не знам унгарски. Точно така, вече си спомних, адвокатът ми писа, че трябва да ми го преведат, но, боже мой, в суматохата съвсем забравих за това. Оттатък в чантата ми трябва да са всичките книжа… оттатък… нали живея в административната сграда, все пак не мога да спя в стаята на госпожа княгинята… Но ако действително сте така добър да дойдете с мен, ще ви покажа всичко… тоест… — тя внезапно се запънала, — тоест, ако не ви притеснявам много с моите работи…

Каниц се разтреперил от възбуда. Всичко се развивало с онази бързина, която се среща единствено в сънищата — сама пожелала да му покаже актовете и оценките, а това означавало, че получава изключително предимство! Смирено й се поклонил.

— Но, уважаема госпожице, толкова се радвам, че мога донякъде да ви посъветвам! Без преувеличение мога да кажа, че имам известен опит в тези неща. Госпожа княгинята — тук той решително излъгал — винаги се обръщаше към мен, когато й бе необходима справка по финансови въпроси; тя знаеше, че се ръководя единствено от желанието да й дам най-добрия съвет…

Отишли оттатък в административната сграда. И действително всички документи по делото все още стояли безразборно натъпкани в чантата, същото се отнасяло и до цялата преписка с нейния адвокат, до таксовите бележки и копията от последната спогодба. Нервно прелистила книжата, а Каниц я наблюдавал задъхан и с разтреперани ръце. Най-сетне разгънала някакъв документ.

— Струва ми се, това е писмото.

Каниц поел листа, към който било прикрепено приложение на унгарски език. То се оказало кратко писмо на виенския адвокат: „Моят унгарски колега току-що ми съобщи, че благодарение на своите връзки е успял да получи извънредно ниска оценка на наследството с оглед на данъчната му оценка. Според мен оценъчната стойност отговаря приблизително на една трета, а за някои обекти дори на една четвърт от действителната стойност…“ Каниц поел оценъчния документ с разтреперани ръце. Интересувал се само от едно нещо в него: имението Кекешфалва. То било оценено за сто и деветдесет хиляди крони.

Каниц пребледнял. И той бил изчислил същата цена, точно три пъти по-висока от изкуствено занижената стойност, сиреч шест-седемстотин хиляди крони; при това адвокатът дори не подозирал за съществуването на китайските вази. Ами сега? Колко ли да й предложи? Цифрите трепкали и подскачали пред очите му.

Ала гласът до него много плахо попитал:

— Това ли е необходимият документ? Разбирате ли го?

— Естествено — сепнал се Каниц. — Да… и тъй… адвокатът ви уведомява… че имението Кекешфалва е оценено на сто и деветдесет хиляди крони. Това, разбира се, е само неговата оценъчна стойност.

— Оценъчната… стойност ли?… Извинете… не какво означава „оценъчна стойност“?

Сега трябвало да рискува, сега или никога! Каниц едва усмирил дъха си:

— Оценъчната стойност… да, оценъчната стойност, тя… винаги е приблизително, почти неопределено понятие… защото… защото номиналната цена никога не съответствува напълно на продажната цена. Човек никога не може да разчита, тоест никога със сигурност не може да разчита, че ще получи цялата оценъчна стойност… е, в някои случаи, разбира се, може да я достигне, а в други — дори да получи повече… но само при известни обстоятелства… всичко е въпрос на късмет, също както при наддаванията… Оценъчната стойност в крайна сметка не е нищо друго освен отправна точка, но, естествено, доста неопределена… например… да приемем например — Каниц треперел: не трябвало нито да смъква, нито да наддава прекалено много, — че даден обект като този тук има номинална оценка сто и деветдесет хиляди крони… в такъв случай наистина бихме допуснали, че… че… че в случай на продажба можем да разчитаме на сто и петдесет хиляди, да, можем да разчитаме! Във всички случаи можем да разчитаме!

— Колко казахте?

Ушите на Каниц забучали от внезапния прилив на кръв. Странно рязко се била извърнала към него, била го попитала като човек, който със сетни сили сподавя своя гняв… Нима била прозряла лъжливата игра? Дали не трябвало на бърза ръка да вдигне цената с петдесет хиляди крони? Ала вътре в него някакъв глас се обадил: „Рискувай!“ И той заложил всичко на карта. Макар пулсът му да биел в слепоочията, със скромно изражение продумал:

— Да, във всички случаи бих го допуснал. Смятам, че непременно ще получите сто и петдесет хиляди крони.

Ала в този миг сърцето му спряло да тупти, а пулсът, който доскоро гърмял, напълно стихнал, защото наивното създание до него попитало с най-искрено изумление:

— Толкова много? Наистина ли смятате… толкова много?…

Каниц имал нужда от известно време, за да възвърне самообладанието си. С голямо усилие трябвало да потисне вълнението си, преди да й отговори с простодушен и убедителен тон:

— Да, милостива госпожице, наистина съм сигурен в това. Ще стане във всички случаи.