Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (2)

Ала не устоях на думата си. Бях твърде нетърпелив. Преследваше ме желанието окончателно да залича вината си, да надмогна колкото може по-скоро неприятното чувство за несигурност. Защото страхът все още пълзеше по нервите ми — ами ако някой заговори в офицерското казино, в кафенето или където и да било за моя неуспех: „Я кажи, какво всъщност се случи във вилата на Кекешфалва?“ Тогава бих могъл да отговоря студено и хладнокръвно: „Очарователни хора! Вчера отново бях при тях за следобедния чай.“ Така всеки незабавно би установил, че не съм избягал оттам, да речем, със скандал. Веднъж да се сложи край на тази отвратителна история! Да приключи веднъж завинаги! И вътрешната възбуда в крайна сметка става причина още идния ден, в петък, докато се разхождам по главната улица с Ференц и Йожи, моите най-добри другари, да реша: ще отидеш на гости още днес! Тъй че съвсем ненадейно се сбогувам със своите леко изненадани приятели.

Пътят дотам всъщност не е особено дълъг — най-много половин час бърз ход. Първо трябва да се изминат пет досадни минути през града, сетне се върви по прашното шосе, което води и към нашия учебен плац — конете ни вече познават всеки негов камък и завой (можем съвсем да отпуснем юздите). Едва някъде по средата, при малкия параклис до моста, се отклонява една по-тясна алея, засенчвана от стари кестени — в известен смисъл частна алея, използувана твърде малко от хора и превозни средства и съпътствувана от кротките, спокойни извивки на малък изворен поток.

Ала странно наистина — колкото повече наближавам малкия дворец, чиито бели зидове с желязна порта вече започват да се мяркат, толкова по-бързо се изпарява смелостта ми. Така както пред самата врата на зъболекаря човек се старае да измисли някакъв повод все пак да си тръгне, преди да е дръпнал звънчето, по същия начин и на мен ми се прииска незабавно да се върна. Нима това наистина трябваше да стане тъкмо днес? Не бих ли могъл да сметна, че чрез онова писмо окончателно съм се справил е неприятната история? Неволно забавям стъпките си; в края на краищата все още мога да си тръгна, заобиколният път винаги е за предпочитане, когато искаш да избегнеш правия; ето защо прекосявам потока по някаква разклатена дъска, отклонявам се от алеята и тръгвам към поляните, за да поразгледам двореца от всички страни.

Къщата зад високия каменен зид представлява едноетажна продълговата постройка в стил късен барок, боядисана по стар австрийски маниер в така нареченото шьонбрунско жълто, със зелени прозоречни капаци. Отделени от двора, няколко по-малки сгради се гушат в големия парк, който не бях забелязал по време на своето първо нощно посещение — вероятно бяха предназначени за прислугата, административния персонал и конюшните. Едва сега, когато се взирам през така наречените „биволски очи“ — овалните процепи на огромния зид, — забелязвам, че дворецът Кекешфалва е не модерна вила, за каквато го бях взел, подведен от вътрешното обзавеждане, а истински господарски чифлик, старинно аристократско имение от рода на онези, които бях виждал понякога в Чешко по време на кавалерийските маневри. Поразително впечатление правеше единствено странната четвъртита кула, която по своята форма донякъде напомняше италианска камбанария; височината й бе направо необяснима, навярно беше останка от замък, който преди години вероятно се е намирал на същото място. Чак сега си спомних, че неведнъж съм съглеждал странната наблюдателница от учебния плац. Смятал съм я, разбира се, за църковната кула на някое село и едва сега ми хрумна, че й липсва обичайното кубе; освен това чудатият куб е снабден с плосък покрив, които служеше за слънчева тераса или обсерватория. Ала колкото повече се убеждавах в старинния феодален произход на аристократското имение, толкова по-неприятни усещания ме обземаха: тъкмо тук ли, където формите очевидно имат особено значение, трябваше да се проявя с такава недодяланост?!

Но ето вече завършвам своята обиколка и от обратната страна стигам до решетъчната порта и най-после набирам нужната смелост. Минавам по пътя, настлан с чакъл, който разделя правите като свещи, подкастрени дървета, и похлопвам на входната врата с тежкото бронзово чукче, което по стар обичай изпълнява ролята на камбанка. Слугата се явява начаса — странно, сякаш ни най-малко не е изненадан от внезапното посещение. Без да задава каквито и да било въпроси или да поеме моята визитна картичка, той ме кани с учтив поклон да изчакам в салона: дамите все още били по стаите си, но скоро щели да слязат; с една дума, няма съмнение, че ще бъда приет. Провожда ме по-нататък — като посетител, известил за своето идване; отново изпитвам неловкост, когато разпознавам салона с червената тапицерия (нали тук бяха танците), а горчилката в гърлото ми напомня за помещението със съдбовната ниша, което би трябвало да се намира в непосредствена близост.

Плъзгаща се врата с цвят на слонова кост, изящно украсена със златни орнаменти, закрива поне засега арената на моята глупост, която съвсем ясно си представям в този миг; ала само след броени минути долавям зад тази врата разместване на кресла, сподавен говор, внимателно влизане и излизане, което издава присъствието на множество хора. Използувам времето, докато чакам, за да разгледам салона: разкошни мебели в стил Луи XVI, вдясно и вляво — старинни гоблени, а между стъклените врати, които водят направо към градината — стари живописни изображения на Канале гранде и площад Сан Марко във Венеция, които ми се струват с голяма стойност, макар че съм невеж в тия работи. Във всеки случай не се задълбочавам кой знае колко над скъпите произведения на изкуството, защото с напрегнато внимание се вслушвам и в шумовете откъм съседната зала. Оттам долита леко похлопване на чинии, някаква врата изскърцва, а сега ми се струва, че чувам неравното глухо топуркане на патерици.

Най-сетне невидима ръка разтваря отвътре крилата на вратата. Насреща ми иде Илона.

— Колко мило, че дойдохте, господин подпоручик!

И незабавно ме въвежда в залата, която така добре познавам. В същата ниша на будоара, върху същото кресло зад все същата малахитова маса (защо ли повтарят тази ужасна за мен обстановка?), е седнала парализираната девойка; бяло кожено наметало тежко лежи в скута й, за да скрие краката — изглежда, държат да не ми припомнят „онази случка“. С видимо подготвена дружелюбност Едит ме посреща усмихнато от своя болничен кът. Ала първата среща си остава фатална; по смущението и лекото напрежение, с което ми подава ръка над масата, тя тозчас ме кара да забележа, че също мисли за „онази случка“. И двамата не съумяваме да изречем първите слова.

За щастие Илона бързо нарушава тягостното мълчание:

— Какво бихме могли да ви предложим, господин подпоручик — чай или кафе?

— О, каквото обичате… — отвръщам аз.

— Не — онова, което предпочитате, господин подпоручик! Оставете церемониалностите настрана, наистина не ни затруднявате.

— В такъв случай кафе, моля — отсичам аз и се радвам, че гласът ми звучи почти непринудено.

Деловият въпрос на кестенявата девойка дяволски бързо стопява първоначалното напрежение. Ала сетне тя незабавно напуска стаята, за да даде поръчката на прислужника, и без да прояви никакъв такт, ме поставя в неприятно положение: оставам насаме със своята жертва. Крайно време е да кажа нещо, да поведа разговор на всяка цена. Но в гърлото ми е заседнала буца, а и погледът ми навярно е донякъде смутен, не се осмелявам да спра очи на креслото, защото тя би могла да си помисли, че се взирам в кожената наметка, която покрива сакатите й нозе. За щастие Едит проявява по-голямо самообладание от мен и ме заговорва с известна припряност, която за пръв път забелязвам у нея:

— Но защо не седнете, господин подпоручик? Ето тук, преместете онзи фотьойл. И защо не свалите сабята си — нали ще сключваме мир… сложете я на масата или на перваза… където пожелаете.

Придръпвам фотьойла с известна непохватност. Все още не съумявам да я погледна непринудено. Тя обаче продължава енергично да ми помага:

— Искам отново да ви благодаря за прекрасните цветя… наистина са прекрасни, погледнете само колко красиво стоят във вазата. И освен това… освен това… трябва да се извиня и за своя глупав изблик… Държах се ужасно… Цялата нощ не можах да мигна, така се срамувах… Намерението ви наистина бе проява на любезност… откъде можехте да знаете… И освен това — внезапно се засмива гръмко и нервно, — освен това отгатнахте съкровените ми помисли… Та аз нарочно бях седнала така, че да наблюдавам танцуващите, и тъкмо когато се появихте, бях обзета от копнежа да танцувам заедно с тях… Луда съм по танците… В състояние съм часове наред да гледам как другите танцуват — гледам ги и сама започвам да усещам всяко тяхно движение… наистина всяко движение… Тогава танцува не другият човек, а аз, аз съм тази, която се върти, привежда, огъва се, оставя се да я водят и люлеят… да, човек наистина би могъл да оглупее така, вие навярно не го и подозирате… Е, все пак още като дете можех да танцувам доста добре и с неимоверно удоволствие… и винаги когато сега сънувам, сънувам някакъв танц… Да, колкото и глупаво да звучи, танцувам насън и може би за татко е добре, че онова… че то се случи с мен, защото инак щях да избягам от къщи и да стана танцьорка… Нищо друго не ме въодушевява така и смятам, че е великолепно да грабваш, да увличаш и да вълнуваш със своето тяло, с движенията си, с цялото си същество десетки и стотици хора, всяка вечер… сигурно е великолепно… Впрочем за да видите колко съм вманиачена по този въпрос… събирам всички снимки на великите танцьорки. Всичките ги имам: Захаре, Павлова, Карсавина. Имам фотографиите на всички — във всичките им роли и пози. Почакайте, ще ви ги покажа… там са, в кутията… там, при камината… в китайската лакирана кутия… — Гласът й внезапно става гневен от нетърпение. — Не, не, не, там, вляво, до книгите… ах, страшно сте несръчен… Да, тази! — Най-сетне открих кутията и я отнесох при нея.

— Вижте, тази най-отгоре е любимата ми снимка, Павлова като умиращ лебед… ах, ако можех да я последвам, ако можех да я видя… струва ми се, че този ден би бил най-щастливият в живота ми!…

Задната врата, през която Илона бе излязла, започва леко да се открехва. Бързо, сякаш заловена на местопрестъплението, Едит затваря кутията рязко и шумно. Словата, които изтръгва сега от себе си, звучат като заповед:

— Не споменавайте нищо пред другите! Нито дума за това, което ви казах!

Беловласият лакей с красиво подстригани бакенбарди, ала Франц Йосиф внимателно разтваря вратата; зад него Илона тика пред себе си отрупана чайна маса на гумени колелца. Сервира, сяда при нас и аз веднага ставам по-сигурен. Дългоочаквания повод за разговор ни дава огромната ангорска котка, която безшумно се е вмъкнала заедно с чайната маса и сега непринудено и свойски се гали в краката ми. Любувам се на котката, а в това време започват да валят въпроси: колко време вече се намирам тук, как се чувствувам в гарнизона, дали познавам подпоручик Едикойси, дали често пътувам до Виена — неволно завързваме обикновен, лек разговор, който незабелязано стопява тягостното напрежение. Постепенно дори се осмелявам да поразгледам двете девойки отстрани; те са коренно различни, Илона вече е истинска жена, чувствено знойна, налята, разкошна, здрава; редом с нея Едит — полудете, полудевойче, — навярно седемнадесет или може би осемнадесетгодишно, изглежда някак си недоразвита. Странен контраст: с едната ти се иска да танцуваш, да се целуваш, а другата да глезиш като болна, предпазливо да я галиш, да я закриляш и преди всичко да я успокояваш. Защото цялото й същество излъчва някакво неизмеримо безпокойство. Лицето й нито за миг не се успокоява, поглежда ту вдясно, ту вляво, ту се напряга, ту изтощено се обляга назад; говори със същата нервност, с която се движи — винаги на пресекулки, винаги стакато, винаги без паузи. Помислям си, че тази припряност и тревожност служат за уравновесяване на натрапената неподвижност на нозете й, а може би някаква постоянна лека трескавост също ускорява движенията и думите й. Ала не ми остава много време за съзерцание. Защото със светкавичните си въпроси и лекия бързорек говор тя умее изцяло да задържи вниманието върху себе си; ето че съвсем неочаквано се впускам във вълнуващ и интересен разговор.

Всичко трае около час. Дори час и половина. Сетне откъм салона внезапно се приближава някаква фигура; човекът влиза внимателно, сякаш се бои да не ни смути! Това е Кекешфалва.

— Моля, моля — възпира ме той, когато понечвам да стана и да засвидетелствувам почитта си. Сетне се привежда, за да целуне бегло челото на дъщеря си. Отново е с черния сюртук, белия нагръдник и старомодната папийонка (никога не го видях облечен другояче); с проницателния си взор иззад златните очила прилича на лекар. И действително присяда до сакатото момиче внимателно като лекар, който се разполага на крайчеца на болничен одър. Странно наистина, но в мига на неговата поява върху стаята поляга меланхолна сянка; боязливият начин, по който от време на време изпитателно, косо и нежно поглежда своето дете, нарушава и помрачава ритъма на нашето досегашно непринудено събеседване. И той на свой ред скоро усеща смущението ни, защото се старае да поведе някакъв разговор. И той пита за полка, за ротмистъра, осведомява се за предишния полковник, преминал на длъжност във Военното министерство. Добивам впечатлението, че от години удивително добре познава вътрешните ни проблеми и освен това — кой знае защо, имам подобно чувство — с точно определена цел съзнателно изтъква личното си приятелство с всеки висш офицер поотделно.

Още десет минути, си мисля аз, и набързо ще се сбогувам. Но ето че някой за втори път леко похлопва на вратата, слугата влиза безшумно, върви като да е бос и прошепва нещо на Едит. Тя избухва несдържано:

— Да изчака! Или не, днес по-добре изобщо да ме остави на мира! Да си върви, нямам нужда от него!

Всички се чувствуваме притеснени от нейната сприхавост и аз се надигам с убеждението, че съм се застоял твърде дълго. Ала тя ме скастря със същата невъздържаност, с която се бе обърнала и към слугата:

— Не, останете! Нищо не се е случило…

Всъщност повелителният тон издава донякъде липса на възпитание. Очевидно бащата също усеща неприятното впечатление, защото с безпомощно и загрижено изражение я упреква:

— Но, Едит…

И сега самата тя проумява — може би по неговата уплаха, а може би по моето смущение, — че е прекалила, защото внезапно се обръща към мен:

— Извинете. Йозеф действително можеше да изчака, вместо да ми тропа по вратата. Просто става дума за всекидневния ми тормоз, за масажиста, който прави с мен раздвижващи упражнения. Пълна глупост: едно-две, едно-две, нагоре-надолу, нагоре-надолу; всичко щяло изведнъж да се оправи. Последното откритие на нашия доктор, напълно излишно мъчение. Безсмислено като всички останали досега.

Поглежда баща си предизвикателно, сякаш го държи отговорен за случилото се. Смутеният възрастен човек (срамува се от мен) се привежда към нея:

— Но, дете мое… наистина ли смяташ, че доктор Кондор…

Ала предпочита да замълчи, защото около устните й пробягват нервни тръпки, потрепват и нежните й ноздри. Устните и тогава бяха потръпнали по същия начин — уплаших се, че ще избухне отново. Тя обаче внезапно се изчерви и отстъпчиво, промълви:

— Е, добре, ще отида, въпреки че няма никакъв смисъл, никакъв смисъл. Простете, господин подпоручик, надявам се, че скоро пак ще ни посетите.

Покланям се и понечвам да се сбогувам. Но тя още веднъж променя намерението си.

— Не, останете още малко с татко, докато се оттегля оттук!

Набляга на думата „оттегля“ с такава острота и отривистост, сякаш, изрича някаква заплаха. Сетне взема бронзовата камбанка от масата и позвънява — едва по-късно забелязах, че из цялата къща, върху всички маси, има подобни камбанки, които се намират в нейния обсег, за да може по всяко време да издаде своите заповеди, без да й се налага да чака нито миг. Камбанката иззвънява остро и пронизително. Слугата, дискретно изчезнал при нейното избухване, тутакси се появява отново.

— Помогнете ми — заповядва му тя и отхвърля коженото наметало. Илона се привежда към нея, прошепва й нещо, но видимо възбудената девойка с негодувание скастря приятелката си. — Не, Йозеф просто ще ме подкрепя. Ще вървя сама.

Онова, което следва, е ужасно. Слугата се навежда и с явно заучено движение хваща с двете си ръце лекото тяло под мишниците и го повдига. Щом се изправя, подпряна с две ръце на облегалката на фотьойла, тя предизвикателно ни оглежда всички подред; сетне посяга към патериците, които са били скрити под завивката, прехапва устни, намества се отгоре им и — трака-трак, тапа-тап — закрачва тежко, залита, отхвърля се напред зигзагообразно и зловещо, а слугата я сподиря с разперени ръце, пази я, готов незабавно да я прихване, ако се подхлъзне или загуби равновесие. Трака-трак, тапа-тап, нова стъпка, още една, а през това време нещо тихо подрънква и скрипти, сякаш някой разтяга кожа и метал: сигурно — не се осмелявам да погледна клетите й нозе, — сигурно носи някакви подпорки на ставите си. Сърцето ми се свива при това припряно, мъчително придвижване, сякаш го е сграбчила ледена ръка, защото незабавно проумявам целта на тази нейна демонстрация — тя не желае да й помагат или да я изкарат с подвижния стол: иска да ми покаже, тъкмо на мен, иска да покаже на всички ни, че е инвалид. Иска да ни причини болка, защото изпитва някакво тайнствено желание за мъст, което произтича от отчаянието й, иска да ни измъчва със собствената си мъка, да обвини нас, здравите хора, а не бога. Ала тъкмо това ужасно предизвикателство ме кара да проумея — и то хилядократно по-силно, отколкото при нейния пръв, отчаян изблик, когато я поканих на танц — колко безгранично я измъчва тази нейна безпомощност. Най-сетне — минава цяла вечност — тя изминава със залитане няколкото стъпки до вратата, страдалчески се прехвърля от едната патерица върху другата с цялата тежест на своето разтърсвано, разлюляно телце; нямам смелост поне веднъж да се взра в нея. Защото само сухото пукане на патериците, само тракането и глухите удари при придвижването, скрибуцането и тътренето на подпорните, съчетано с приглушеното пъхтене от непосилното напрежение, ме сломяват и покъртват до такава степен, че усещам как сърцето ми ще изхвръкне. Вече е напуснала стаята, но аз със затаен дъх продължавам да слушам как ужасният шум заглъхва зад притворените врати и най-сетне изчезва.

Едва сега, когато настъпва пълна тишина, се осмелявам отново да вдигна очи. Възрастният човек — забелязвам го чак в този миг — междувременно тихо е станал и напрегнато, твърде напрегнато се взира навън през прозореца. Срещу трепкащата външна светлина различавам само силуета му, ала все пак виждам как раменете на приведената фигура потръпват. И той, бащата, макар че всеки ден наблюдава терзанията на своето дете, също е поразен от тази гледка.

Въздухът в стаята е застинал помежду ни. След няколко минути тъмната фигура най-сетне се извръща и с несигурни стъпки тръгва тихо към мен, сякаш се придвижва върху хлъзгава повърхност.

— Моля ви, господин подпоручик, не се сърдете на детето, ако е било малко несдържано, обаче… Вие не знаете колко мъки изтърпя през последните години… Все нови и нови неща, всичко напредва ужасно бавно, разбирам защо е станала невъздържана. Но какво да сторим? Все пак трябва да опитаме всичко, трябва, няма как…

Възрастният човек е застанал пред празната чайна маса и говори, без да ме поглежда. Взира се в масата с очи, почти скрити под посивелите клепачи. Посяга като насън към отхлупената захарница, взема една бучка, върти я между пръстите си, безсмислено се втренчва в нея и пак я слага настрана; държи се като човек, който не е на себе си. Все така не откъсва очи от чайната маса, сякаш нещо странно е пленило погледа му. Несъзнателно взема една лъжичка, вдига я, сетне отново я слага на мястото й, а после заговаря сякаш именно на нея:

— Ако знаехте само какво беше детето по-рано! По цял ден тичаше нагоре-надолу по стълбите, направо летеше по стъпала и стаи — чак ни дострашаваше… На единадесет години така кръстосваше ливадите със своето пони, че никой не успяваше да я настигне. Аз и покойната ми съпруга често изтръпвахме от ужас — беше толкова безстрашна, палава и чевръста, постигаше всичко с такава лекота!… Постоянно ни се струваше, че е достатъчно да разпери ръце и ще литне… и тъкмо на нея да се случи това, тъкмо на нея…

Главата с редките бели коси все повече се свежда над масата. Ръката продължава нервно да рови сред пръснатите предмети — вместо лъжичката сега улавя щипката за захар и чертае с нея загадъчни знаци по масата (зная: срамува се, смущава се, просто го е страх да ме погледне).

— И въпреки всичко, колко лесно можем да я зарадваме до ден-днешен! Като дете се прехласва по най-дребните неща. Разсмива се на най-глупавата шега и се въодушевява от всяка книга — да можехте само да видите колко очарована бе, когато пристигнаха вашите цветя, и как се отърси от страха, че може да ви е обидила… Едва ли подозирате колко е чувствителна към всичко… усеща нещата много по-силно от нас. Убеден съм, никой не е по-отчаян в този миг от самата нея, задето е била толкова невъздържана… Ала как… как изобщо би могла да се владее… как едно дете би могло постоянно да проявява търпение, след като всичко напредва толкова бавно, как да се примирява, след като господ го е наказал така, и то без да е сторило нищо… никому нищо!

Все така се взира във въображаемите фигури, които треперещата му ръка е разчертала в празното пространство с щипката за захар. Но сякаш обзет от внезапна уплаха, той звънко я захвърля настрана. Като че ли се пробужда, и то, защото осъзнава, че не е говорил само на себе си, а на някакъв напълно непознат човек. Със съвсем друг глас — трезв и потиснат — несръчно започва да се извинява:

— Простете, господин подпоручик… защо ли наистина ви занимавам с нашите грижи! Стана така, защото… стана ми нещо… а само исках да ви обясня… Не бих желал да си помислите нещо лошо за нея… че тя…

Не зная откъде се взима тази смелост у мен, но прекъсвам смутената му накъсана реч и пристъпвам към него. Сетне внезапно поемам с две ръце десницата на възрастния чужд човек. Не казвам нищо. Само взимам неговата студена, кокалеста ръка, която неволно трепва, и я стискам. Той изненадан се взира в мен, очилата му хвърлят коси отблясъци, а зад тях се прокрадва неуверен и смутен поглед, който меко потърсва моя. Дострашава ме, че в този миг ще каже нещо. Ала не го прави; само черните кръгли зеници все повече се разширяват, сякаш ще изскочат от орбитите. И аз усещам как в гърдите ми се надига вълна от непознато досега умиление; за да избягам от него, бързо се покланям и излизам.

В преддверието слугата ми помага да облека пелерината си. Внезапно усещам как зад мен въздухът се раздвижва. Без да се обръщам, разбирам, че възрастният човек ме е последвал и сега стои при портала, обзет от копнежа да ми благодари. Но аз не желая да ме засрамват. Преструвам се, че не забелязвам присъствието му зад гърба ми. Бързо, с разтуптяно сърце, напускам злочестия дом.

 

 

На следващото утро, когато прозирната мъгла все още се стеле над къщите, а прозоречните капаци са затворени, защото пазят кроткия сън на гражданите, нашият ескадрон потегля както обикновено към учебния плац. Първо прекосяваме под команда неравната каменна настилка; доста сънени, тромави и начумерени, моите улани се олюляват на седлата си. Скоро успяваме да се промъкнем през четирите или петте улички; по широкото шосе подкарваме в лек тръс, а сетне свиваме вдясно към откритите ливади. Давам на взвода си команда „галоп“, конете изпръхтяват и с внезапен скок се впускат напред. Умните животни вече познават мекото, хубаво, широко поле; нямат нужда от допълнителна покана, тъй че отпускаме юздите, защото едва усетили натиска на бедрата, жребците политат с всички сили. И те усещат радостта от възбудата и волността.

Яздя най-отпред. Яздя със страстно удоволствие. Чувствувам как пулсиращата кипнала кръв струи от хълбоците към отпуснатото тяло и го насища с живителна топлина, а в същото време студеният въздух свисти край челото и страните на ездача. Приказен утринен въздух: той все още има вкус на нощна роса, на дишаща рохкава пръст, на ухание от разцъфтели полета, но освен в него ездачът се потапя и в топлите, чувствени изпарения на издишващите ноздри. Всеки път се въодушевявам от този пръв утринен галоп, който разтърсва отмалялото, сънено тяло и го изпълва с наслада, стопява вцепенението като задушлива мъгла; усещането за лекота, което ме окриля, неволно разширява гръдта ми и с разтворени устни започвам да пия свистящия въздух. „Галоп! Галоп!“ Чувствувам как взорът ми се прояснява, как сетивата ми се раздвижват, а зад мен звучи равномерното подрънкване на сабите, отривистото пръхтене на конете, мекото скърцане на седлата, равният тропот на копитата. Литналата група от мъже и коне се е сляла в едно-единствено тяло на кентавър, понесла се е вихрено напред. Напред, напред, напред, галоп, галоп, галоп! Ах, как ни се иска да яздим все така, да яздим чак до края на света! Изпълван от тайна гордост, че съм господар и създател на тази радост, от време на време се извръщам назад, за да погледна своите хора. И внезапно съзирам, че моите добри улани до един са придобили нови изражения. Тежката угнетеност, апатията и сънливостта са се стопили в очите им като сажди. И понеже усещат, че ги наблюдавам, се изправят още по-напето и отвръщат с усмивка на радостта в погледа ми. Чувствувам как и тези потиснати селски чеда се разтърсват от удоволствието, което извира от стремителното движение, от това предчувствие за човешкия полет. Всички с еднакво блаженство усещаме физическото щастие от своята младост, от силите, които се напрягат и същевременно разкрепостяват.

Ала внезапно издавам командата „Стооой! Тръс!“ Всички изненадано дръпват юздите. Целият взвод като рязко спряна машина забавя ход. Леко озадачени ме поглеждат отстрани, защото — познават и мен, и необуздания ми копнеж към ездата — инак с яростен галоп прекосяваме ливадите и на един дъх стигаме до очертания с жалони учебен плац. Ала аз си бях представил, че някаква чужда ръка внезапно е грабнала юздите от мен: изведнъж си бях припомнил нещо. Може би несъзнателно бях забелязал на хоризонта вляво белия четириъгълник на зидовете, дърветата в парка около замъка и покрива на кулата и тази гледка ме бе пронизала като куршум: навярно някой те наблюдава оттам! Някой, когото си огорчил със своята страст по танците, а сега отново го обиждаш със страстта си по ездата. Някой, който има сакати, оковани нозе и би могъл да ти завиди, задето си се устремил като лекокрила птица. Във всеки случай ме обзема внезапен срам, задето съм здрав, свободен и опиянен от този полет, засрамвам се от това неподправено физическо щастие, сякаш то е някаква непристойна привилегия. Принуждавам своите разочаровани момчета да ме следват през ливадите в мъчителен тръс. Без да ги погледна, усещам как напразно очакват командата, която отново би ги окрилила.

Естествено, проумявам в същия миг, в който изпадам в странното потиснато състояние, че тези самоизтезания са глупави и безполезни. Проумявам, че е безсмислено да се лишаваш от някакво удоволствие, защото други хора са лишени от него, да отхвърляш щастието от себе си, защото друг човек е злощастен. Проумявам, че всяка секунда, в която ние се смеем и си подхвърляме глуповати вицове, някой някъде се задушава и умира, че неволята се е притаила зад хиляди прозорци и хората гладуват, че има болници, каменоломни и каменовъглени мини, че безчет хора по всяко време работят изтощително във фабрики, учреждения, затвори и че на никого няма да му стане по-леко, ако още един човек безсмислено се самоизтезава. Съзнавам, че ако се опитаме да си представим цялата нищета на този свят, ще се задушим в съня си и усмивката завинаги ще угасне върху устните ни. Ала човек никога не се поразява и съсипва от измислените, от въображаемите страдания; душата е в състояние да се покърти истински единствено от онова, което непосредствено е видяла със своя състрадателен взор. В разгара на страстния възторг пред мен внезапно се беше появило бледото, разкривено лице, близко и осезаемо като видение — бях я видял как се влачи из залата с патериците и същевременно бях чул подрънкването и скърцането на скритите подпорки върху болните й стави; в същия миг — без да мисля, без да разсъждавам — бях дръпнал ужасен юздите. Какво от това, че сега, впоследствие, си казвам: кому е нужно да яздиш така глупаво и тягостно бавно, вместо да се отдадеш на шеметния, на пленителния галоп? И все пак ударът, изглежда, е улучил някое кътче от моето сърце, което се намира близо до съвестта; нямам повече смелост да се насладя енергично, свободно и пълноценно на своето тяло. Бавно и сънливо се мъкнем чак до края на гората, откъдето се свива за към учебния плац; едва след като напълно излизаме от полезрението на замъка, аз се съвземам и си казвам: „Глупости! Я остави тези нелепи сантименталности!“ И издавам команда:

— Напред! Гаа-лоп!

Започна се само с това внезапно дръпване на юздите. Същевременно то бе и първият симптом на странното отравяне от състраданието. Отначало изпитах единствено смътното усещане — също като при болест, когато се събуждаш със замаяна глава, — че нещо се е случило или се случва с мен. До този миг равнодушно бях живял своя точно разчертан, скучен живот. Занимавали ме бяха единствено нещата, които се струваха важни или забавни на моите другари, на моите началници и никога и към никого не бях проявявал съпричастие, както никой не беше проявявал съпричастие и към мен. Всъщност нищо досега не беше ме затрогвало. Отношенията с моето семейство бяха точно установени, кариерата ми бе предначертана и регламентирана и тази безгрижност — проумях го едва сега — бе направила сърцето ми лекомислено. И внезапно нещо се бе случило в мен, с мен — не нещо реално и зримо, наглед то не беше съществено. И все пак този кратък миг, когато в гневните очи на обидената девойка бях съзрял неподозираните досега глъбини на човешкото страдание, беше разрушил нещо в мен и сега от сърцето ми струеше ненадейна топлина, разливаше се и възбуждаше онази тайнствена треска, която си оставаше необяснима за мен — така, както и болестта е необяснима за болния. Отначало не проумявах почти нищо — освен че съм прекрачил кръга, в който безгрижно съм живял до този миг, и съм навлязъл в нова зона, възбуждаща и същевременно тревожна като всичко ново; за пръв път виждах зейналата паст на чувствата, която необяснимо ме съблазняваше да я измеря и да се сгромолясам в нея. Ала в същото време някакъв инстинкт ме предупреждаваше да не се поддавам на рискованото любопитство: „Стига толкова! Нали се извини! Вече си изяснил глупавата история!“ Но някакъв друг глас ми нашепваше: „Пак иди там! Изпитай отново как ще те полазят ледените тръпки на страха и напрежението!“ „Откажи се! — долиташе повторното предупреждение. — Не се натрапвай, не се намесвай! Млади човече, не си дорасъл за огромното напрежение и какъвто си глупав, ще извършиш по-големи дивотии и от първия път.“

Ала неочаквано всичко се реши без мен, защото три дни по-късно върху масата ми кацна писмо от Кекешфалва: дали в неделя не бих желал да вечерям у тях? Този път щели да дойдат само мъже, а между тях бил онзи подполковник фон Ф. от Военното министерство, за когото ми е говорил, и, естествено, дъщеря му и Илона също щели много да се зарадват. Не се срамувам да си призная, че доста се поласках от тази покана — все пак бях плах, свенлив младеж. С една дума, въпреки всичко не ме бяха забравили, а самата забележка, че подполковник фон Ф. щял да дойде, съдържаше сякаш известен намек: Кекешфалва (разбрах веднага, че го прави от чувство на признателност) дискретно искаше да ме протежира в службата.

И действително не съжалих, задето незабавно дадох съгласието си. Вечерта наистина бе приятна. Аз, младшият офицер, на когото в полка никой не обръщаше особено внимание, имах чувството, че съм обграден от особената, напълно непривична сърдечност на по-възрастните изискани господа — вероятно Кекешфалва бе насочил вниманието им към мен. За пръв път в живота ми висш началник се отнасяше към мен без каквото и да било служебно превъзходство. Осведоми се дали съм доволен от своя полк и какви са възможностите за израстването ми в службата. Окуражи ме да се допитвам до него, когато отида във Виена или ако някога имам нужда от нещо. Нотариусът пък — плешив жизнерадостен човек, с добродушно, лъчезарно и кръгло лице — ме покани на_ _гости; директорът на захарната фабрика постоянно се обръщаше към мен — разговорът ни бе коренно различен, не като в офицерското казино, където покорно трябваше да се съгласявам с всяко мнение на по-висшите по чин! По-бързо, отколкото си мислех, ме обзе приятна сигурност и само след половин час заговорих с тях напълно свободно.

Двамата слуги отново сервираха неща, за които само бях слушал от чужди разкази или от хвалбите на по заможните си другари: хайвер, приказен и леденостуден (вкусвах го за пръв път), пастети от сърни и фазани, а към тях — пак онези вина, които блажено окрилят сетивата. Зная, че е глупаво да се въодушевяваш от подобни неща. Но защо да го отричам? Аз, дребният, млад, привикнал на суров живот подпоручик с почти детинска суетност се наслаждавах на възможността да чревоугоднича с видните възрастни господа. По дяволите, си мислех постоянно, по дяволите, всичко това трябва да го види Ваврушка и онзи кекав доброволец, който непрекъснато ни се перчи колко разточително бил вечерял във Виена при Захер! Трябваше да попаднат в този дом, тогава щяха да загубят и ума, и дума! Ех, да можеха завистливците да видят как съм се разположил тук и как подполковникът от Военното министерство се чука с мен, как дружелюбно споря с директора на захарната фабрика, който сетне извънредно сериозно заявява: „Поразен съм от вашата осведоменост.“

Поднасят кафето в будоара, конякът пристига в големи, тумбести, леденостудени чаши, калейдоскопът от ликьори се появява отново, естествено, пристигат и забележителните дебели пури във великолепни опаковки. По време на разговора Кекешфалва се привежда към мен, за да ме попита дискретно какво предпочитам: да играя карти или да побъбря с дамите. Естествено, второто, бързам да отговоря аз, защото все пак не ми се ще да рискувам: по-добре е да не играя робер с един подполковник от Военното министерство. Ако спечеля, бих могъл да го ядосам, а ако загубя — ще трябва да прежаля месечната си заплата. А освен това си спомням, че в портфейла ми има най-много двадесет крони.

И така, докато край нас подреждат игралната маса, аз се разполагам при двете момичета. Странно наистина — дали от виното или от доброто настроение, което преобразява всичко? — но днес и двете ми се струват извънредно симпатични. Едит не е толкова бледа, прежълтяла и болнава като последния път — навярно е сложила малко руж в чест на гостите или самото весело настроение е оцветило страните й; във всеки случай нервно потрепващата гънка около устните и своенравният тик на веждите са изчезнали. Седнала е тук в дълга розова рокля, никаква кожа, никакво одеяло не скриват недъга й и въпреки всичко нито аз, нито останалите мислим за „него“, защото настроението ни е отлично. Обзема ме леко съмнение, че Илона си е пийнала, очите й искрят, а когато засмяно отмята своите красиви, пълни рамене, направо трябва да се дръпна назад, за да устоя на изкушението: дори случайно не бива да докосвам голите й ръце!

След коняка, който сгрява наистина чудесно, с хубава и силна пура, чийто дим великолепно гъделичка ноздрите, с две хубави, възбудени момичета до себе си и след такава разкошна вечеря дори на най-големия глупак не е трудно да се разбъбри. Зная, че, общо взето, съм доста добър разказвач, с изключение на случаите, когато ми пречи моята ужасна стеснителност. Ала този път съм в прекрасна форма и разговарям с истинско желание. Естествено, впускам се само в глупави историйки, само в последните събития, които са станали при нас: да речем, как миналата седмица полковникът решил да изпрати малко преди да затворят пощата някакво спешно писмо с бързия влак за Виена, как извикал един улан, истински селяндур, и му втълпил, че писмото незабавно трябва да потегли за Виена. В резултат на това глупакът презглава се втурнал към обора, оседлал коня си и отпрашил по шосето право за Виена; добре, че успели да се свържат по телефона със съседния гарнизон, защото в противен случай тоя загубеняк действително щял да язди осемнадесет часа дотам. С една дума, опитвам се да не измъчвам себе си и останалите с дълбокомислени мъдрости: разказвам само повърхностни историйки, казармени бисери с по-стара и най-нова окраска, но — самият аз се учудвам — те забавляват неимоверно силно двете момичета, които се заливат от смях. Смехът на Едит е извънредно жизнерадостен, с високи, сребристи нотки, понякога преминава в лек, отривист дискант — ала нейната веселост действително и непресторено извира от самата й същност, защото нежно-прозирната порцеланова кожа на страните й се оцветява във все по-наситени багри, ликът й засиява от здраве и дори от красота, а сивите очи, инак донякъде стоманени и проницателни, заискряват от детинска радост. Хубаво е да я гледаш сега, когато е забравила немощното си тяло, защото движенията й стават все по-свободни, жестовете й — все по-гъвкави; непринудено се обляга назад, смее се, пие, придръпва Илона към себе си и я прегръща през рамо; така е, и двете великолепно се забавляват с моите врели-некипели. Успехът на разказа винаги въодушевява разказвача; хрумват ми куп истории, които отдавна смятах за забравени. Инак по-скоро боязлив и стеснителен, сега се изпълвам с непозната за мен смелост: смея се заедно с тях и ги карам да се смеят. Тримата сме се сгушили в ъгъла като палави дечурлига.

И все пак, докато неспирно се шегувам и имам вид на човек, изцяло отдаден на своята весела компания, полусъзнателно-полунесъзнателно усещам някакъв поглед, който е прикован върху мен. Погледът иде изпод златни очила, откъм игралната маса; този поглед е топъл и щастлив и още повече засилва собственото ми щастие. Много тайно (струва ми се, че се срамува от останалите хора), много предпазливо старецът ни поглежда от време на време над картите, а веднъж, когато очите ни се срещат, приятелски ми кимва. Ликът му в този миг има съсредоточено, огледално озарение на човек, който слуша музика.

Това продължава почти до среднощ; нашият разговор нито веднъж не замира. Отново ни сервират нещо хубаво, превъзходни сандвичи, и за мое учудване не съм единственият, който посяга с апетит към тях. И двете момичета си похапват добре, и те пият на големи глътки хубавия, тежък, черен, стар английски портвайн. Ала накрая все пак трябва да се разделим. Едит и Илона раздрусват ръката ми като на стар приятел, като на скъп и верен другар. Естествено, трябва да им обещая, че скоро, още утре или вдругиден, ще дойда пак. Сетне излизам с тримата господа във вестибюла. Колата ще ни закара по домовете. Сам вземам пелерината си, докато в същото време слугата се е заел да услужи на подполковника. Внезапно усещам как някой се стреми да ми помогне при обличането: това е господин фон Кекешфалва, и додето стреснато отказвам помощта му (как бих могъл да му позволя да ме обслужва: та той е възрастен господин, а аз — зелен младок!), старецът настойчиво ми прошепва:

— Господин подпоручик — звучи плахият му глас, — ах, господин подпоручик, вие наистина не знаете, не можете да си представите колко съм щастлив, че отново чух детето си да се смее искрено! Инак все е без настроение, а днес беше почти същата, както по-рано, когато…

В този миг подполковникът пристъпва към нас.

— Е, тръгваме ли? — дружелюбно ми се усмихва той.

Естествено, Кекешфалва не се осмелява да продължи пред него, но аз усещам как ръката на възрастния човек внезапно ме погалва по ръкава, милва ме съвсем, съвсем леко и боязливо — така, както се милва дете или жена. Тъкмо това скрито, това потайно, плахо докосване е изпълнено с безмерна нежност, с безмерна благодарност, пропито е с такова огромно щастие и такова огромно отчаяние, че отново ме покъртва до дъното на душата ми — и докато редом с господин подполковника чинно слизам по трите стъпала към колата, полагам усилия да се овладея, за да скрия вълнението си от всички.

Онази вечер не можах да си легна веднага, бях твърде възбуден. Колкото и външно незначителен да беше поводът — всъщност не бе станало кой знае какво: само един възрастен човек нежно ме беше погалил по ръкава, — този сдържан жест на най-пламенна признателност бе достатъчен, за да раздвижи и разбуни най-съкровените кътчета на душата ми. Необикновеното докосване ми донесе нежност, пропита с безкрайно целомъдрие, и все пак страстна сърдечност, каквато не бях получил от ни една жена. Аз, младежът, за пръв път в живота си бях убеден, че съм помогнал на друг човек от този свят; учудването ми беше безгранично, защото излизаше, че аз, дребният, посредствен, неуверен в себе си офицер, действително съм в състояние да ощастливя някого до такава степен. И вероятно за да си обясня опиянението, което произтичаше от това внезапно откритие, си спомних как още от детинство нищо не бе угнетявало душата ми повече от убеждението, че съм напълно излишен, безинтересен за другите хора или в най-добрия случай — безразличен на всички. В кадетското училище и във Военната академия винаги бях един от средните, с нищо незабележими ученици, никога не бях сред любимците и избраниците; в полка се получи същото. Ето защо бях дълбоко убеден, че ако внезапно изчезнех — да речем, паднех от коня и си счупех врата, — другарите ми навярно щяха да кажат: „Жалко за него“ или „Клетият Хофмилер“, ала след месен вече нямаше да липсвам истински на никого. На моето място, върху моя кон щяха да сложат някой друг и той щеше да се справи със задълженията ми нито по-добре, нито по-зле от мен. С броените момичета, с които бях поддържал любовни отношения в двата гарнизона, беше същото, както с моите другари; в Ярослав ходех с асистентката на един зъболекар, а във Винер-Нойщад — с някаква невзрачна шивачка; излизахме заедно, в почивните си дни Анерл ме посещаваше в квартирата ми, за рождения ден й подарих малко колие от корали; разменяхме си обичайните нежни слова, а може би действително не се лъжехме. Ала сетне, когато ме отзоваха, и двамата се примирихме бързо; през първите три месеца си пишехме от време на време неизбежните писма, после и двамата завързахме нови приятелства; единствената отлика се състоеше в това, че в порив на нежност тя наричаше другия вече „Фердл“ вместо „Тони“. Старите неща се забравят. И никога през моите двадесет и пет години не бях изпитал силна, страстна привързаност; общо взето, не очаквах и не изисквах от живота нищо друго, освен задоволително и коректно да изпълнявам служебните си задължения и в никакъв случай да не правя лошо впечатление.

Ала ето че беше станало нещо неочаквано и аз с учудване и смаяно любопитство се взрях сам в себе си. Как така? Нима аз, посредственият младеж, имах власт над другите хора? Нима аз, който нямах и петдесет крони, бях в състояние да даря на някакъв богаташ повече щастие, отколкото всичките му приятели? Нима аз, подпоручик Хафмилер, можех да помогна на някого, можех да го утеша? Нима защото бяхме си побъбрили една-две вечери със сакатата, объркана девойка, взорът й се бе прояснил, страните й бяха поруменели и целият мрачен дом бе засиял от моето присъствие?

Възбуден кръстосвах тъмните улички с такава бързина, че ми стана горещо. Сърцето ми щеше да се пръсне, искаше ми се да разкопчая дрехите си. Защото от тази изненада произтичаше още една, нова изненада, която неочаквано се разкри пред мен — а тя бе още по-опиянителна: с огромна лекота, със зашеметяваща лекота бях спечелил чуждите хора за свои приятели. Какво ли всъщност бях сторил? Бях проявил малко състрадание, бях прекарал две вечери, и то две весели, щастливи и възторжени вечери в онзи дом. И това се бе оказало достатъчно! Излизаше, че е страшно глупаво всеки ден да пилея цялото си свободно време в кафенето, да играя глупавите карти със скучните си другари или да се разхождам нагоре-надолу по главната улица. Стига вече, стига с това тъпоумие, стига с отвратителното прахосване на сили и време! И докато все по-бързо крачех в меката нощ — аз, младият, внезапно прогледнал човек, — взех решението: от днес нататък ще променя живота си. По-рядко ще посещавам кафенето, ще престана да играя билярд и този глупав тарок^[1], с един замах ще преустановя безцелното пилеене на време, което не е полезно за никого, но затова пък става причина да затъпявам. По-често ще гостувам на болната девойка, дори всеки път ще се подготвям специално, ще разказвам на двете момичета приятни и весели истории, заедно ще играем шах или, с една дума: ще прекарваме забавно времето си. Самото намерение да помагам и отсега нататък да бъда полезен на другите хора ме изпълва с истински възторг. Тази окриленост ме подтиква да запея и да извърша нещо безразсъдно; едва когато човек проумее, че има някаква стойност и за околните, намира смисъла и призванието на собственото си съществуване.

 

 

Така и стана: това бе единствената причина през идните седмици да прекарвам късните следобеди, а често и вечерите у семейство Кекешфалва; скоро дружеските разговори се превърнаха в навик и същевременно в небезопасна прищявка. Ала всеки младеж, подхвърлян още като дете от едно военно училище в друго, не може да устои на подобна съблазън: неочаквано да намери домашно огнище, да приюти сърцето си под родна стряха, а не в студените казармени помещения и задимените кръчми! След занятия, някъде между четири и половина и пет, аз се отправях към дома на господин Кекешфалва; слугата с такава радост разтваряше вратата пред мен, преди дори да съм докоснал чукчето, сякаш бе наблюдавал приближаването ми през вълшебен процеп. Всичко с мила настойчивост ми загатваше, че непринудено са ме приели за член на семейството; всяка моя дребна слабост или предпочитание срещаха приятелско разбиране. Винаги имах подръка не други, а тъкмо любимите си цигари; някоя книга, за която последния път между другото бях споменал, че бих желал да прочета един ден, сякаш случайно се озоваваше — нова, ала все пак грижливо разрязана — върху малката табуретка; креслото срещу шезлонга на Едит безпрекословно минаваше за „моето“ място — все дребни, уж нищо и никакви неща, ала все пак неща, които придаваха на чуждото място благотворен уют и незабележимо развеселяваха и успокояваха духа. Сетне, когато се озовах в компанията на своите другари, бях по-сигурен отвсякога, бъбрех и се шегувах от сърце, съзнавах за пръв път, че всяка форма на сдържаност сковава извечните сили на душата и че същинската стойност на един човек се проявява само когато той е непринуден.

Ала имаше и друго, което бе още по-загадъчно и което подсъзнателно окриляше всекидневното ми гостуване у двете девойки. От моето предивременно отпращане във военното училище — сиреч от десет, от петнадесет години насам — аз непрекъснато живеех в мъжка, в мъжествена среда. От сутрин до вечер и от вечер до сутрин в спалнята на Военната академия, в палатките по време на маневри, по стаите, на маса и на път, на манежа и в учебните помещения отново и отново вдишвах въздуха, напоен с изпарения на мъжки тела; отначало това бяха момчета, сетне отраснали младежи, но все мъже, мъже, мъже! Бях свикнал с техните енергични жестове, с твърдата им, шумна походка, с гърлените им гласове, с мириса на тютюн, с липсата на свян и понякога дори с простащината им. Естествено, аз искрено обичах повечето свои другари и в никакъв случай не можех да се оплача, че и те не са искрени с мен. Ала тази обстановка бе лишена от крилатата одухотвореност, не съдържаше нито достатъчно озон, нито пък увличащи, възбуждащи, наелектризиращи сили. Така както нашият великолепен оркестър си оставаше просто студена духова музика въпреки своята изключителна ритмичност (с една дума, беше суров, грапав и стриктно зависим от ритъма, защото му липсваше нежният чувствен струнен тон на цигулките), такта и най-прекрасните часове от нашето другарство бяха лишени от неповторимо задушевното излъчване, което винаги струи от присъствието и дори само от близостта на жените и одухотворява всяко общуване. Още по онова време, когато ние, четиринадесетгодишните, двама по двама се разхождахме из града в стегнати кадетски мундири и гледахме как млади момчета и момичета флиртуват или небрежно бъбрят помежду си, чувствувахме с див копнеж, че уединението на военното обучение насилствено е лишило младостта ни от нещата, които нашите връстници всекидневно и непринудено получават от улицата, на разходка, на пързалката и в танцувалния салон: непосредственото общуване с млади момичета; ето защо ние, изолираните затворници, зяпахме след самодивите в къси поли като след вълшебни създания и мечтата просто да разговаряме с някоя девойка ни се струваше непостижима. Подобно въздържане не се изтрива от човешката памет. По-сетнешните бързи и в повечето случаи евтини приключения с всякакви мили женички в никакъв случай не можеха да заместят тези сантиментални момчешки мечти; ето защо съзнавах по неизбежното нескопосно и глуповато смущение, щом случайно попаднех в компанията на някое младо момиче (макар да бях спал не с една или две жени), че прекомерно дългото въздържане завинаги ме е осакатило и лишило от онази наивна и естествена непринуденост.

И ето че внезапно и с неимоверно съвършенство се сбъдна този несподелен момчешки копнеж да позная що е приятелство с млади жени, а не с брадатите, мъжествени и недодялани другари. Всеки следобед сядах между двете девойчета като петел сред кокошки; бистротата и женствеността на гласовете им (не мога да се изразя другояче) имаше едва ли не физически благотворно въздействие върху мен и аз за пръв път се наслаждавах с неописуемо щастие на своето собствено, лишено от боязън общуване с момичетата. Своеобразни обстоятелства бяха неутрализирали онзи контакт, изпълнен с електрически пукот, който инак неизбежно се поражда при всяко по-продължително общуване на млади хора от различен пол, а това само засилваше изключителното блаженство на нашите отношения. Безкрайните ни бъбриви разговори не съдържаха и помен от онази еротичност, която в други случаи доста застрашава подобни приказки на четири очи, забулвани от полумрака. Е, отначало — бързам да си го признае — сладките сочни устни и закръглените рамене на Илона, унгарската чувственост, която струеше от нейните меки и плавни движения, доста приятно объркаха мен, младото момче. Няколко пъти ми се наложи неумолимо да възпра ръцете си, с които копнеех да привлека топлото, пухкаво създание с черни, засмени очи и да го нацелувам до насита. Ала Илона още в първите дни на нашето запознанство ми беше доверила, че вече две години е сгодена за някакъв кандидат-нотариус от Бечкерет и просто изчаква възстановяването на Едит или подобряването на нейното състояние, за да се омъжи за него — отгатнах, че Кекешфалва е обещал зестра на бедната родственица, ако издържи дотогава. И освен това бихме се осквернили с невероятна жестокост и вероломство, ако зад гърба на тази трогателна приятелка, безпомощно прикована към подвижния стол, се впуснехме в повърхностни целувки и милувки без истинска обич. Ето защо първоначалното чувствено, трепетно очарование замря много бързо и цялата симпатия, на която бях способен, се насочи с нарастваща сърдечност към безпомощното и онеправдано създание, понеже в тайнствената химия на чувствата състраданието към болния неизбежно и незабележимо се насища с нежност. Да седя до парализираната девойка, да я развеселявам с приказки, да съзирам как нейните тънки неспокойни устни се отпускат в усмивка — или понякога, когато нетърпеливо трепне, подведена от лошото си настроение, да я накарам засрамено да отстъпи само като положа ръка върху нейната и дори да бъда възнаграден с благодарния й сив взор, тези дребни интимности на духовното ми приятелство с беззащитната немощна девойка ме ощастливяваха повече, отколкото биха ме ощастливили и най-страстните приключения в нейната приятелка. И като последица от кротките покъртителни усещания открих за себе си — колко много познания дължа само на тези броени дни! — напълно непознати и неизказано по-нежни области на чувствата.

Непознати и по-нежни области на чувствата — но и по-опасни! Защото и най-предпазливите усилия са напразни: връзката между здравия и болния, между свободния човек и затворника никога не е съумявала трайно да запази пълното си равновесие. Злощастието прави човека уязвим, а постоянните страдания — несправедлив. Така както между кредитора и неговия длъжник неминуемо витае неловкост само защото на единия неизменно е отредена ролята на дарител, а на другия — на получател, така и болният всеки миг е готов да излее своето скрито раздразнение при всяка явна загриженост. Постоянно трябваше да бъда нащрек, за да не би да прекрача едва забележимата граница, при която съчувствието, вместо да успокои лесно наранимата девойка, можеше да я нарани още по-дълбоко; от една страна — тъй като бе разгалена, — тя изискваше от всички да я обслужват като принцеса и да я глезят като дете, ала още в следващия миг същото това внимание можеше да я огорчи, защото я караше по-ясно да осъзнава собствената си безпомощност. Ако, да речем, любезно попремествахме табуретката по-близо до нея, за да й спестим евентуално усилието да вземе дадена книга или чаша, тя ни скастряше с гневен поглед:

— Нима смятате, че и самичка не мога да си взема онова, което ми трябва?

Също като животно, затворено в клетка, което понякога без всякакъв повод се нахвърля върху инак обожавания от него пазач, парализираната девойка от време на време изпитваше ядното желание да развали нашето непринудено настроение: внезапно му нанасяше удар и, кой знае защо, безпричинно заговорваше за себе си като за някакъв „жалък инвалид“. В подобни напрегнати мигове човек действително трябваше да извика на помощ всичките си сили, за да не реагира несправедливо на нейната агресивна досада.

Ала за своя собствена изненада постоянно съумявах да изтръгна от себе си тези сили. Винаги става така, че към първите човешки познания тайнствено се добавят нови, и онзи, който поне веднъж е успял съпричастно да почувствува която и да било разновидност на земното страдание, с помощта на тази вълшебна поука е в състояние да проумее и най-чудатите и дори привидно нелепи форми на човешка мъка. Ето защо свадите, които Едит се опитваше да предизвика от време на време, не можеха да ме заблудят; напротив, колкото по-несправедливи и болезнени бяха нейните изблици, толкова повече успяваха да ме покъртят; освен това разбрах защо появата ми бе толкова желана за бащата и Илона, както и моето присъствие — за целия дом. Продължителното страдание обикновено изтощава не само болния, а и състраданието на околните; силните чувства не могат да траят до безкрайност. Бащата и приятелката страдаха до дъното на душите си заедно с клетата нетърпелива девойка, но те страдаха другояче: морно и примирено. Възприемаха бодната като болна, парализата — като факт, всеки път със сведен взор изчакваха стихването на кратките нервни бури. Но вече не се стъписваха така, както всеки път се стъписвах аз. Страданията й отново и отново покъртваха единствено мен, ето защо не след дълго бях единственият, пред когото тя се засрамваше от своята невъздържаност. Когато необуздано избухнеше, просто изричах кратките предупредителни слова „Но, мила госпожице Едит…“ и те стигаха, за да я накарат послушно да сведе глава. Поруменяваше и си личеше как би избягала от самата себе си, ако нозете й не бяха сковани. Нито веднъж не се разделих с нея, без да ми продума умолителното и толкова трогателно: „Но нали утре ще дойдете пак? Нали не ми се сърдите за глупостите, които наприказвах днес?“ В подобни мигове ме обземаше някаква тайнствена почуда, че упражнявам такава власт над друг човек, след като не можех да му даря нищо повече от своето искрено състрадание.

Ала същината на младостта се състои в това, че всяко ново познание се превръща в екзалтация и след като някое чувство я окрили веднъж, то все не й стига да я засити. У мен настъпи странна промяна, щом разбрах, че съпричастието ми е сила, която жизнерадостно възбужда не само мен, а въздействува благотворно и върху околните: откакто за пръв път съумях да изпитам това ново усещане, състраданието, си рекох, че в кръвта ми се е влял токсин и я прави по-гореща, по-алена, по-бърза, по-пулсираща, по-буйна. Внезапно престанах да разбирам леността, с която бях живял досега също като в сива, равнодушна мъгла. Започнаха да ме привличат и занимават стотици неща, на които по-рано не бях обръщал внимание. Сякаш първият поглед към чуждото страдание бе направил взора ми по-проницателен, по-опитен, защото навсякъде откривах подробности, които ме очароваха, въодушевяваха, затрогваха. И както целият свят, всяка улица и всяка стая са претъпкани с всякакви съдби и до сърцевината си са пропити от пареща злочестина, така и моят ден постоянно се запълваше с внимание и напрежение. Ето един пример: по време на обяздването на младите коне внезапно разбрах, че не мога както по-рано с всичка сила да шибна подплашения жребец по задницата, защото се чувствувах виновен за причинената от мен болка — следата от камшика изгаряше собствената ми кожа. Или неволно ръцете ми се свиваха в юмруци, когато нашият избухлив ротмистър стоварваше плесника върху, лицето на някой нещастен улан, защото лошо бил оседлал коня си, а младежът заставаше мирно, с ръце по шевовете. Другите войници стояха наоколо, пулеха се или глупаво се хилеха, аз обаче — само аз! — виждах как очите на зашеметения младеж овлажняват под засрамено сведените му клепачи. Изведнъж вече не бях в състояние да понасям вицовете за наши несръчни или недодялани другари, разказвани в офицерското казино; откакто с помощта на беззащитното, немощно момиче бях проумял мъката на безпомощността, всяка жестокост ме изпълваше с ярост, всяка слабост — със съпричастие. Откакто случайността наля в очите ми онази гореща сълза на съчувствието, започнах да забелязвам безброй дреболии, които до този миг бяха убягвали от взора ми — това бяха простички, обикновени неща, ала всяко от тях ме трогваше и вълнуваше. Забелязах например, че тютюнопродавачката, от която обикновено купувам цигари, твърде много приближава монетите до изпъкналите си очила, и веднага ме обзема съмнението, че може да получи перде на очите си. Утре внимателно ще я поразпитам и навярно ще помоля полковия лекар Голдбаум да я прегледа някой ден. Или пък ми прави впечатление, че в последно време доброволците съвсем явно пренебрегват дребничкия червенокос К., и си спомням, че във вестника пишеше (клетото момче, какво е виновно то?) за чичо му, пратен в затвора за измама; през обедната почивка присядам до него и подхващам дълъг разговор — незабавно усещам по признателния му поглед, че е разбрал защо го правя: за да покажа на останалите колко несправедливо и просташки се държат с него. Или изпросвам снизхождение към някого от моя взвод, когото неумолимият полковник е наказал да стои четири часа под оръжие; постоянно, при все нови и нови поводи се наслаждавам на удоволствието, което внезапно изпитвам. И си казвам: от днес нататък ще помагаш колкото може повече, на всекиго и с всичко! Никаква леност, никакво безразличие! Ще се извисяваш чрез себераздаване, ще се обогатяваш, като се сродиш с всяка съдба, ще проумяваш и преодоляваш всяко страдание чрез състрадание. Сърцето ми, само удивено от себе си, трепка от благодарност към болната, която неволно бях обидил и чието страдание ме беше дарило със съзидателната магия на състраданието.