Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (18)

Нашите решения зависят от средата и обстоятелствата в много по-голяма степен, отколкото сме склонни да признаем. Огромна част от мисленето ни се състои от отдавна възприети впечатления и влияния, които се използуват автоматично, а човекът, възпитаван от дете във военна дисциплина, още по-силно се поддава на психозата на заповедта, той не е в състояние да устои на принудата. Всяка военна заповед има над него власт, която логически е напълно непонятна и побеждава волята му. Облечен в униформата — тя е истинска усмирителна риза, — той изпълнява заповедите като сомнамбул, без съпротива и едва ли не подсъзнателно, дори когато напълно е убеден в безсмислието им.

Бях на двадесет и пет години, а в школата на войската прекарах петнадесет от тях — годините, през които всъщност се изгражда човешката личност. Ето защо в секундата, в която прозвуча заповедта на полковника, аз незабавно престанах да мисля и да действувам самостоятелно. Повече не разсъждавах. Само се подчинявах. Мозъкът ми беше обзет от една-единствена мисъл: в пет и половина трябваше да съм готов за тръгване, а дотогава бях длъжен да извърша безукорно всички приготовления. И тъй, събудих своя ординарец и с няколко думи му съобщих, че спешно ми е наредено да замина утре за Чаславице. Събрах вещите си с негова помощ. Справихме се с мъка и точно в пет и половина се явих съгласно заповедта в стаята на полковника, за да получа служебните документи. Напуснах казармата незабелязано, така както ми бе заповядано.

Естествено, хипнотичната парализа на моята воля продължи дотогава, докато се намирах на територията на казармата и все още не бях изпълнил докрай своето задължение. Заедно с първия тласък на локомотива, който приведе влака в движение, аз се освободих от вцепенението и дойдох на себе си — като човек, който е отхвърлен от взривната вълна на някой шрапнел, но се изправя зашеметен и смаян открива, че е невредим. Първото ми учудване беше: още съм жив. Второто: седях във влак, който се движеше, и бях изтръгнат от моето делнично, обикновено съществуване. Едва започнах да си спомням, и картините трескаво се завъртяха пред очите ми. Исках да сложа край на живота си, а някой бе свалил ръката ми от револвера. Полковникът беше заявил, че ще оправи всичко. Ала само онова — констатирах го доста смутено, — което засяга полка и моята така наречена неопетнена „репутация“ на офицер. Навярно моите другари сега стояха пред него в казармата и, естествено, му се кълняха, че няма да промълвят нито дума за случилото се. Но онова, което си мислеха, не можеше да бъде предотвратено от никакви заповеди — всички щяха да разберат, че малодушно съм офейкал. Аптекарят поне на първо време вероятно ще бъде заблуден — но Едит, баща й, останалите? Кой ще ги уведоми за мен, кой ще им обясни станалото? Седем сутринта: сега се събужда и първата й мисъл е за мен. Може би вече гледа с телескопа от терасата… ах, тази тераса, защо ме побиват тръпки всеки път, щом помисля за нейните перила? Вижда учебния плац, вижда как нашият полк препуска и не знае, не подозира, че е намалял с един човек. Но следобед ще започне да чака, аз няма да дойда, а никой нищо не й е казал. Не й написах нито ред. Ще се обади по телефона и ще й съобщят, че съм откомандирован, а тя няма да го разбере, няма да го схване. Или още по-страшно: ще го разбере, незабавно ще го разбере и тогава… Внезапно съзирам заплашителния поглед на Кондор иззад святкащите очила, отново чувам как ми крещи: „Това е престъпление, убийство!“ Ала друга картина измества първата: тя се приповдига в креслото — както тогава — и се хвърля към перилата на терасата, а в очите й съзирам бездната, самоубийството.

Трябва да сторя нещо, и то незабавно! Още от самата гара да й пратя телеграма, да й напиша нещо! Непременно трябва да предотвратя реакцията й: в отчаянието си тя може да извърши нещо рязко, нещо непоправимо. Не, Кондор беше казал, че аз не бива да извършвам резки и непоправими неща, а ако се случи нещо лошо, съм длъжен незабавно да го уведомя. Твърдо му го обещах, а дадена дума — хвърлен камък! Слава богу: във Виена имам на разположение два часа. Влакът продължава едва на обед. Може би ще успея да се срещна с него. Трябва да успея.

Със самото пристигане предавам багажа на своя ординарец. Заповядвам му веднага да отиде на Северозападната гара и да ме чака там. Сетне политам с файтон към Кондор и се моля (макар да не съм набожен): „Господи, направи така, че да си е у дома, направи така, че да си е у дома! Само на него мога да обясня, само той може да ме разбере, само той може да помогне.“

Но слугинчето с шарена кърпа на главата лениво ме поглежда — господин докторът не си бил вкъщи. Дали не бих могъл да го изчакам? „О, предобед няма да се прибере.“ А дали знае къде се намира той сега? „Не, не зная. Ходи от къща на къща.“ А дали не мога да разговарям с госпожата? „Ще я питам.“ Вдига рамене и влиза вътре.

Чакам. В същата стая, също както преди. Слава богу, в съседство се чуват същите леки, провлечени стъпки.

Вратата се отваря колебливо, неуверено. Също както преди, сякаш течението я открехва, само гласът, който ме посреща, този път е мил и сърдечен:

— Вие ли сте, господин подпоручик?

— Да — отвръщам аз, докато се покланям пред сляпата. Все същата глупост!

— Ах, мъжът ми безкрайно ще съжалява! Зная, че много ще се огорчи. Ала се надявам все пак да го изчакате. Ще се прибере най-късно в един.

— Не, за съжаление не мога да чакам. Но… но много е важно… а не бих ли могъл да го намеря по телефона у някого от неговите пациенти?

Тя въздъхва.

— Не, страхувам се, че това е невъзможно. Не зная къде се намира… а има и друго, знаете ли… хората, които лекува с най-голямо желание, изобщо нямат телефон. Но навярно аз бих могла…

Пристъпва към мен, за миг по лицето й пробягва плахо вълнение. Иска да каже нещо, но си личи, че се стеснява. Най-сетне промълвява:

— Аз… забелязвам… усещам, че работата е много спешна… и ако имах възможност, бих… бих ви казала, разбира се, къде да го намерите. Но… но… навярно самата аз бих могла да му предам всичко, щом се прибере… сигурно става дума за онова клето момиче, към което вие сте толкова добър… Ако искате, с удоволствие ще се заема…

И тогава се случва нещо наистина безсмислено: аз не се осмелявам да я погледна в слепите очи. Не зная защо, но имам чувството, че тя е разбрала всичко, че се е досетила за всичко. Обзет от ужасен срам, отронвам:

— Много сте любезна, милостива госпожо, но… не бих желал да ви затруднявам. Ако позволите, бих могъл писмено да му съобщя най-същественото. Но нали сте сигурна, че ще се прибере преди два? Защото в два и нещо тръгва влакът, а той трябва да ги посети, тоест… налага се да ги посети, повярвайте ми! Наистина не преувеличавам.

Усещам, че не се съмнява в думите ми. Отново пристъпва към мен и аз съглеждам ръката й, която подсъзнателно се стреми да изрази нещо — сякаш иска да ме успокои или утеши.

— Разбира се, че ви вярвам. Не се безпокойте. Ще стори всичко, което е по силите му.

— А мога ли да му оставя писмо?

— Да-да, оставете му… ето там, моля.

Повежда ме със странната сигурност на човек, който познава всеки предмет в тази стая. Навярно десетки пъти на ден подрежда и опипва писалището му със зорките си пръсти, защото с точния жест на зрящ човек изважда от лявото чекмедже три-четири листа и ги слага точно по средата на подложката за писане.

— Там са писалките и мастилото — отново показва мястото с точност до милиметър.

На един дъх изписвам пет страници. Заклевам Кондор да тръгне веднага, веднага — подчертавам думата три пъти. Разказвам му всичко, съвсем набързо и съвсем откровено. Не съм издържал, отрекъл съм се от годежа пред другарите — той от самото начало е познал, че страхът от другите, жалкият страх от мълвите и клюките е причина за моята слабост. Не премълчах, че сам съм се осъдил, но полковникът ме е спасил против волята ми. До този миг съм мислил единствено за себе си, ала едва сега осъзнавам, че повличам и друг, невинен човек. Веднага трябва да замине, не може да си представи колко е спешно — отново подчертавам това „веднага“ — и да им каже истината, цялата истина. Не бива да разкрасява нищо. Не бива да ме представя за добър и невинен; ако въпреки всичко Едит прости слабостта ми, нашият годеж ще бъде за мен по-свят от всякога. Едва сега той е наистина свят за мен и ако ми позволи, ще дойда заедно с нея в Швейцария, ще си подам оставката и ще остана при нея, независимо дали ще оздравее скоро или по-късно, или никога. Ще сторя всичко, за да изкупя своето малодушие, своята лъжа, занапред моят живот ще има една-единствена цел: да й докажа, че не съм измамил нея, а само другите. Честно да й предаде всичко, да й каже цялата истина, защото едва сега проумявам колко съм й задължен — повече, отколкото на всички останали хора, повече, отколкото на другарите си, на армията. Само тя има право да ме съди, само тя може да ми прости. Само тя е в състояние да реши дали би могла да ми прости, а той — все пак става дума за живот и смърт! — да захвърли всичко и да замине с обедния влак при нея. Непременно трябва да пристигне в четири и половина, не по-късно, непременно в този час, в който Едит обикновено ме посреща. Това е моята последна молба към него. За последен път го моля да ми помогне и веднага — четири пъти подчертавам безумното „веднага“ — да тръгне, инак всичко е загубено.

Когато оставих писалката, проумях незабавно, че за пръв път съм взел окончателно решение. Едва докато пишех, осъзнах истината. За пръв път изпитах благодарност към полковника, задето ме бе спасил. Знаех: отсега нататък животът ми щеше да принадлежи изцяло на един-единствен човек, само на онази, която ме обичаше.

В същия миг забелязах, че сляпата беше стояла до мен, без да се помръдне. Отново ме обзе безсмисленото усещане, че е прочела всяка дума от писмото и е научила всичко за мен.

— Простете за моята неучтивост — веднага скочих аз, — съвсем бях забравил… но… но… беше извънредно важно да уведомя вашия съпруг незабавно…

Тя ми се усмихна.

— О, няма нищо, че постоях малко. Само другото беше важно. Мъжът ми сигурно ще изпълни всяко ваше желание… веднага усетих — познавам всеки нюанс на гласа му, — че ви обича, че много ви обича… Не се измъчвайте — гласът й звучеше все по-сърдечно, — моля ви, не се измъчвайте… положително всичко ще се оправи.

— Дай боже! — казах аз, обзет от искрена надежда. Нали тъкмо на слепите приписват дарбата да предсказват?

Наведох се и й целунах ръка. Когато я погледнах, не можех да си обясня защо тази жена с посивели коси, големи устни и тъжни слепи очи отначало ми се бе сторила грозна. Та ликът й бе озарен от любов и човешко състрадание! Имах чувството, че очите, които отразяваха единствено мрака, познават действителния живот по-добре от онези, които живо и лъчезарно се взират в света.

Сбогувах се възроден. В този час отново и завинаги се врекох на девойката, смазана и низвергната от този живот — ала за пръв път възприех вричането не като жертва. Не, здравите, сигурните, гордите, веселите и жизнерадостните не умеят да обичат — за какво им е! Те приемат любовта като почест, като задължение, което им се полага, приемат я високомерно и безразлично. Приемат отдаването на другия като нещо второстепенно, като диадема или гривна, ала не и като единствен смисъл и блаженство на живота си. Само на хората, онеправдани от съдбата, само на сакатите, пренебрегнатите, разколебаните, некрасивите, унизените може действително да се помогне с любов. Онзи, който им отдаде своя живот, ще им замести всичко, което животът е отнел от тях. Само те умеят да обичат и да приемат любовта такава, каквато трябва да бъде: благодарна и смирена.

 

 

Ординарецът търпеливо ме чакаше на гарата.

— Ела — усмихнах му се аз.

Внезапно усетих душата си странно окрилена. С непознато досега — облекчение проумях: най-сетне съм постъпил правилно. Спасих себе си, спасих и друг човек. Дори не съжалявах за безсмисленото малодушие, което проявих през последната нощ. Напротив, казах си: така е по-добре. По-добре е, че стана така: сега онези, които ми се довериха, знаят, че не съм нито герой, нито светец, нито господ, който възнамерява да възвиси до себе си в небето едно бедно болно създание. Ако сега приема любовта й, това вече няма да е никаква жертва от моя страна. Не, сега аз ще моля за прошка, а тя е човекът, който ще ми прощава. Така е по-добре.

Никога не бях се чувствувал по-уверен; само веднъж сянката на страха бегло ме полази, когато в Лунденбург някакъв дебел „господин влетя в купето и задъхано се строполи на седалката: «Слава богу, че успях! Ако влакът не беше закъснял шест минути, щях да го изпусна…»“

Неволно нещо ме прободе. Ами ако Кондор все пак не се прибере — на обед? Или пък закъснее и изпусне следобедния влак? Тогава всичко е било напразно! Тя ще чака, ще чака… И отново се появява кошмарната тераса: тя се вкопчва в перилата, взира се надолу и ето, надвесва се над бездната! За бога, тя трябва навреме да разбере колко се разкайвам за своята измяна! Навреме — преди да се е отчаяла, преди да е настъпила чудовищната развръзка! Най-добре ще бъде да й изпратя телеграма от първата спирка, за да я успокоя, в случай че Кондор не е могъл да я извести.

На следващата гара, Бърно, изскачам от влака и изтичвам до телеграфната централа. Какво ли се е случило? Пред вратата се тълпи гъст, черен, разтревожен рояк хора, които четат някаква обява. Със сила и грубост, като си проправям път с лакти, успявам да се добера до малкото стъклено гише на пощата. Бързо, бързо, бланка! Какво да пиша? Няма смисъл от подробности! „Едит фон Кекешфалва. Кекешфалва. Хиляди поздрави от влака. Мисля за Вас. Служебно поръчение. Връщам се скоро. Кондор ще съобщи подробностите. Щом пристигна, ще пиша веднага. Сърдечни поздрави. Антон“

Подавам телеграмата. Колко е бавна служителката, колко излишни въпроси задава: подател, адрес, формалност след формалност! А влакът потегля само след две минути. Отново използувам лактите, за да си пробия път през любопитната тълпа пред обявата, която междувременно е набъбнала. „Всъщност какво ли се е случило?“, приисква ми се да попитам, но чувам пронизителния сигнал за тръгване. Едва смогвам да скоча във вагона. Слава богу, сега направих всичко необходимо, сега няма да изпита подозрение и безпокойство. Едва в този момент усещам колко съм преуморен от двата ужасни дни и двете безсънни нощи. Когато вечерта се добирам до Чаславице, трябва да напрегна всичките си сили, за да изкача със залитане стълбището до хотелската стая. Сетне се сгромолясвам в съня като в пропаст.

 

 

Трябва да съм заспал още в мига, в който съм се докоснал до леглото — сякаш потъвах с напълно притъпени сетива в мрачна морска бездна, потъвах надолу, надолу, чак до недостижимото дъно, което ни дарява с друга форма на съществуване. Едва тогава — много по-късно — започна сънят, чието начало не помня. И все пак спомням си нещо: отново седях в някаква стая, струва ми се, в чакалнята на Кондор, когато внезапно се поднови онова зловещо тракане на дървените подпорки, което отекваше в слепоочията ми — ритмичното потропване на патериците, ужасното туп-туп, туп-туп. Отначало то долита много отдалеч, иде сякаш от улицата, сетне се приближава — туп-туп, туп-туп, — а ето сега е съвсем близо и много силно — туп-туп, туп-туп, — докато най-сетне идва ужасно близо, току пред вратата на стаята! Потръпвам от ужас и се събуждам.

С отворени очи се взирам в мрака на непознатата стая. Ето го, пак е то: туп-туп — силно тракане на твърда кост. Не, вече не сънувам, някой хлопа на вратата. Хлопа отвън. Скачам от леглото и бързо отварям. Пред мен стои портиерът.

— Господин подпоручик, викат ви на телефона.

Втренчено го поглеждам. Мен ли? На телефона? Къде… но къде се намирам?! Непозната стая, непознато легло… ах, да… аз съм… да, аз съм в Чаславице. Но тук не познавам жива душа, кой би могъл да ми се обажда по телефона посред нощ?… Глупости! Сигурно е поне полунощ. Ала портиерът настоява.

— Моля, побързайте, господин подпоручик, междуградски разговор от Виена, не разбрах добре името.

Мигновено се събуждам. Виена! Това може да бъде само Кондор. Сигурно иска да ми съобщи, че тя ми е простила. Всичко се е оправило. Нареждам на портиера:

— Слизайте бързо! Кажете, че идвам веднага!

Портиерът изчезва; небрежно намятам шинела направо върху ризата и се втурвам след него. Телефонът се намира на партера, в ъгъла на канцеларията, портиерът вече е взел слушалката. Нетърпеливо го отмествам, въпреки че той ми казва: „Прекъснали са“, и се вслушвам.

Ала нищо… нищо. Само далечно бучене и бръмчене… бррр… бррр… бррр, като някаква машинка. „Ало, ало!“ — крещя аз и чакам, чакам… Но отговор не иде. Само насмешливото безсмислено бучене. Тресе ме. Дали защото само съм се наметнал с шинела, или всичко идва от внезапния страх? Сигурно всичко се е провалило. Или навярно… чакам и се вслушвам, плътно притиснал горещия каучуков пръстен до ухото си. Най-сетне… крксс… крксс… превключване и гласът на телефонистката:

— Свързахте ли се?

— Не.

— Но нали току-що имахме връзка, повикване от Виена!… Един момент, моля. Ще проверя.

Отново това крксс… крксс… Апаратът щрака, бръмчи, пука, пращи. Бучи и жужи, а сетне — лекото пеене и шумолене на жиците, което постепенно заглъхва. Внезапно прозвучава глас, суров, груб бас:

— Говори Пражката комендатура. Насреща Военното министерство ли е?

— Не, не! — изкрещявам отчаяно аз.

Гласът неясно изръмжава още нещо и заглъхва, загубва се в нищото. Само все същото глупаво бръмчене и трептене; сетне отново избухват далечни, неясни гласове. Най-сетне телефонистката:

— Прощавайте, току-що направих справка. Връзката е прекъсната. Бърз служебен разговор. Ще позвъня незабавно, щом абонатът се обади отново. Моля, засега затворете.

Затварям изтощен, разочарован, огорчен. Няма нищо по-безсмислено от това да уловиш някакъв глас от далечното пространство и да не съумееш да го задържиш. Сякаш съм се изкачвал много бързо по огромна планина — сърцето ми така се е разлудяло, че ще изхвръкне от гръдта. Какво става? Това можеше да бъде само Кондор. Но защо ми звъни сега, в дванадесет и половина през нощта?

Портиерът услужливо се приближава.

— Господин подпоручик, спокойно бихте могли да почакате в стаята си. Щом възстановят връзката, веднага ще изтичам да ви кажа.

Аз обаче отказвам. Не бива пак да изпускам разговора. Не искам да губя нито минута. Трябва да разбера какво се е случило, защото нещо — усещам го — се е случило на десетки километри оттук. Телефонирал е или Кондор, или онези от замъка. Във всеки случай трябва да е важно, трябва да е спешно, инак не биха ме вдигнали посред нощ от леглото. Нервите ми са опънати: необходим съм им, те имат нужда от мен! Някой ме търси за нещо. Някой желае да ми съобщи нещо важно, от което зависят животът и смъртта. Не, не бива да си тръгвам, трябва да остана на своя пост! Не бива да губя нито минута!

И тъй, присядам на твърдата табуретка, която портиерът ми предлага с известно недоумение, и зачаквам, скрил босите си нозе под шинела, втренчен неотлъчно в апарата. Чакам четвърт час, половин час, разтреперан от нетърпение, а навярно и от студ, като постоянно попивам с ръкав потта, която непрекъснато избива по челото ми. Най-сетне — рррр! — телефонът иззвънява. Подскачам към него и грабвам слушалката: сега, сега ще разбера всичко!

Ала е станала глупава грешка, която портиерът побързва да ми разясни. Иззвънял е не телефонът, а външният звънец; портиерът сръчно отключва вратата на една закъсняла двойка. Влиза някакъв ротмистър с момиче, подрънква шпори и докато минава край портиерската ложа, учудено поглежда странния човек, който с голи гърди и боси нозе се взира в него изпод офицерския шинел. Доста небрежно ми отдава чест и изчезва заедно с момичето към полутъмното стълбище.

Повече не мога да се сдържам. Завъртвам ръчката и питам телефонистката:

— Още ли няма повикване?

— Какво повикване?

— От Виена… мисля, че е от Виена… преди повече от половин час.

— Пак ще проверя. Един момент.

Моментът продължава доста дълго. Най-сетне звън. Но телефонистката просто ме успокоява:

— Питах ги: още не са ми отговорили. Изчакайте няколко минути, веднага ще ви позвъня.

Да чакам! Да чакам още няколко минути! Минути! Минути! Само за секунда човек може да умре, съдбата му да се реши, целият свят може да загине! Защо ме карате да чакам, да чакам така недопустимо дълго? Та това е истинско изтезание, това е истинско безумие! Вече е един и половина. Седя цял час тук и треперя, мръзна и чакам.

Най-сетне, най-сетне се звъни! Цял се превръщам в слух, но телефонистката ми съобщава само следното:

— Току-що ми отговориха. Разговорът е отказан.

— Отказан ли? Какво значи това? Отказан? Един момент, госпожице! — Но тя вече е затворила.

Отказан? Защо е отказан? Защо ми звънят в дванадесет и половина през нощта, а сетне се отказват? Сигурно нещо се е случило, не разбрах какво е то, но трябва да го разбера. Какъв ужас — да не можеш да преодолееш пространството, времето! Дали аз да не позвъня на Кондор? Не, не сега посред нощ! Жена му ще се уплаши. Сигурно и за него е станало много късно и предпочита да ми се обади утре още веднъж.

Тази нощ… не, не мога да я опиша! Неясни образи, лудешка гонитба на безумни мисли, а самият аз — уморен и същевременно свръхвъзбуден, в постоянно очакване с опънати нерви, заслушан във всяка стъпка по стълбището и коридора, във всяко позвъняване и уличен шум, във всяко движение и всеки звук, и в същото време — капнал от умора, съсипан, изтощен, а после — най-сетне! — сън, твърде дълбок, твърде продължителен сън, извънвременен като смъртта, бездънен като пустошта…

Когато се събуждам, в стаята е съвсем светло. Поглеждам часовника: десет и половина. За бога! Нали трябваше веднага да се явя пред началствата, такава бе заповедта на полковника! И преди да помисля за своите лични неща, съзнанието ми автоматично се включва на военна, на служебна вълна. Скачам в мундира, обличам се и се втурвам надолу по стълбището. Портиерът се опитва да ме задържи. Не — всичко остава за по-късно! Първо трябва да доложа за пристигането си, така се заклех на полковника.

Препасал патрондаша според устава, влизам в канцеларията. Но там седи само някакъв дребен червенокос подофицер, който се сепва уплашено при моята поява.

— Бързо слизайте долу, господин подпоручик, така гласи заповедта! Господин подполковникът заповяда изрично всички офицери и войници от гарнизона да се строят точно в единадесет часа. Слизайте по-скоро, моля.

Като хала се спускам по стълбището. Действително в двора вече се е стекъл целият гарнизон; едва успявам да застана до полковия свещеник, и ето че се появява командирът на дивизията. Крачи особено бавно и тържествено, разгъва някакъв лист и гръмко започва да чете:

— „Извършено бе ужасно престъпление, което изпълва с отвращение Австро-Унгария и целия цивилизован свят! — («Какво престъпление?» — помислям уплашено аз. Неволно започвам да треперя, сякаш аз съм го извършил.) — Подлото убийство… — («Какво убийство?») — на нашия многообичан престолонаследник, негово императорско и кралско величество Франц Фердинанд^[1] и височайшата му съпруга… — («Как? Нима са убили престолонаследника? Кога? Вярно, вчера в Бърно се бяха натрупали толкова много хора пред обявата… значи за това е било!») — потопи нашия светъл императорски дом в дълбока печал. Но императорско-кралската армия е тази, която…“

Останалото долавям съвсем неясно. Не зная защо, но думата „престъпление“, думата „убийство“ се стоварват върху сърцето ми като чук. Не бих могъл да се уплаша повече, ако самият аз бях убиецът. „Престъпление, убийство“ — тези слова бе изрекъл и Кондор. Внезапно преставам да слушам гръмкото дърдорене на оня отпред, окичен с ордени и пера. Изведнъж си спомням за телефонното обаждане през нощта. Защо Кондор не ме извести тази заран? Дали все пак нещо не се е случило? И без да се представя на подполковника, използувам всеобщата суматоха след прочитането на заповедта, за да се втурна обратно към хотела: кой знае, междувременно някой все пак може да се е обадил.

Портиерът ми подава телеграма. Пристигнала рано тази сутрин, но аз така съм профучал край него, че не успял да ми я предаде. Разкъсвам плика. В първия миг нищо не разбирам. Никакъв подпис! Напълно непонятен текст! Едва по-късно схващам: това е чисто и просто известие от пощата, че моята собствена телеграма, подадена в три и петдесет и осем в Бърно, не може да бъде доставена.

Не може да бъде доставена ли? Взирам се в тези думи. Телеграмата до Едит фон Кекешфалва да не може да бъде доставена? В онзи градец всеки я познава. Повече не съм в състояние да издържам на напрежението. Незабавно поръчвам разговор с Виена, с доктор Кондор.

— Бърз? — пита портиерът.

— Да, бърз.

След двадесет минути връзката се осъществява и — жестоко чудо! — Кондор си е у дома, дори лично вдига слушалката. За три минути узнавам всичко — при междуградските разговори няма време за предпазливи приказки. Дяволска случайност погубила всичко и нещастната девойка така и не узнала за моето разкаяние, за моето съкровено, искрено решение. Всички мерки на полковника да потули историята били напразни. Защото Ференц и моите другари след кафенето не се прибрали вкъщи, а отишли и в избата. И за зла участ срещнали там аптекаря в голяма компания. Ференц, този добродушен глупак, от симпатия към мен веднага се нахвърлил върху него. Поискал му сметка пред всички и го обвинил, че разпространява долни лъжи. Избухнал страхотен скандал. На другия ден мълвата обиколила целия град. Защото аптекарят, с дълбоко накърнена чест, още рано сутринта нахълтал в казармата, за да ме призове за свой свидетел, и след като получил съмнителното уверение, че съм изчезнал, веднага подкарал колата към Кекешфалва. Нахвърлил се върху стареца в неговата канцелария и крещял така, че прозорците се раздрънчали: семейство Кекешфалва с тяхното „идиотско телефониране“ го били направили за посмешище, но той, гражданинът кореняк, нямало да позволи на наглата офицерска банда да му се подиграва. Досетил се бил защо страхливо съм си плюл на петите и никой нямало да успее да го заблуди, че всичко е само шега; според него аз съм бил подъл негодник и ако се наложело, щял да иде чак в министерството, за да разясни случая, но за нищо на света нямало да позволи на разни сополанковци да го ругаят на публични места.

С мъка успели да укротят побеснелия човек и да го отпратят; поразеният Кекешфалва се надявал само на едно — Едит да не е чула ужасните обвинения. Ала за беда прозорците на канцеларията били отворени и виковете кънтели отчетливо и ясно през двора чак до прозорците на салона, където седяла тя. Вероятно веднага е взела отдавна замисляното решение. Но съумяла да се престори; отново пожелала да види новите дрехи, шегувала се с Илона, била любезна с баща си, разпитвала за стотици дреболии — приготвили ли са това, опаковали ли са онова… Междувременно обаче тайно заръчала на Йозеф да позвъни в казармата и да разбере кога ще се върна и дали не съм оставил някакво известие. Решителен се оказал чистосърдечният отговор на ординареца, че съм откомандирован служебно за неопределено време и не съм се разпореждал да бъде предавано нещо на когото и да било. Нейното нетърпеливо сърце не можело да чака нито ден, нито час повече. Бях я разочаровал твърде жестоко, бях я засегнал смъртоносно — тя окончателно бе загубила доверието си в мен и моята слабост й бе вдъхнала съдбовна сила.

След като обядвали, пожелала да я качат на терасата. Илона била обзета от смътно подозрение — обезпокоила я нейната необичайна веселост. Нито за миг не се отделяла от нея. Ала в четири и половина — тъкмо в този час, когато имах навика да я навестявам и само четвърт час преди да пристигнат почти едновременно моята телеграма и Кондор, Едит помолила своята вярна приятелка да й донесе някаква книга. За беда Илона отстъпила пред привидно невинната й молба. Нетърпеливата девойка използувала тази една-единствена минута: не успяла да усмири сърцето си и изпълнила своето ужасно решение — точно така, както ми го бе показала на същата тази тераса, така както я бях виждал в своите кошмари.

Кондор я намерил още жива. Непонятно защо лекото й тяло не получило съществени външни увреждания. Закарали я в безсъзнание с една линейка във Виена. До късна нощ лекарите се надявали да я спасят, ето защо Кондор ми позвънил спешно в осем часа от санаториума. Но в тази нощ, на 29 юни, след убийството на престолонаследника, във всички учреждения на монархията била обявена тревога, а телефонните линии — прекъснати и дадени на цивилните и военните власти за служебни разговори. Четири часа Кондор напразно чакал връзка. И едва след полунощ, когато лекарите установили, че вече няма надежда, той отказал разговора. Половин час по-късно Едит починала.

 

 

Сигурен съм, че измежду стотиците хиляди хора, събрани под бойните знамена в онези августовски дни, само малцина са заминали на фронта толкова хладнокръвно и дори нетърпеливо като мен. Но не защото жадувах тази война. За мен тя бе изход, спасение; побягнах към войната така, както престъпникът бяга към мрака. Последните четири седмици преди започването на военните действия прекарах в състояние на самопрезрение, объркване и отчаяние, за което до ден-днешен си спомням с по-голям ужас, отколкото за най-ужасните часове по бойните полета. Защото бях убеден, че съм убил човек, със своята слабост, със своето състрадание, което първо подмамваше, а сетне се изпаряваше, че съм убил единствения човек, който страстно ме бе обичал. Не се осмелявах да се покажа на улицата, престорих се на болен, затворих се в стаята си. Писах на Кекешфалва, за да изразя своето съпричастие (ах, аз действително участвувах във всичко!): той не ми отговори. Отрупах Кондор с обяснения, за да се оправдая: и той не ми отговори. От другарите си не получих нито ред, от баща ми — също: всъщност причина за мълчанието му сигурно беше неговата прекомерна заетост в министерството през онези критични седмици. Ала аз съзрях в единодушното мълчание своята единогласна присъда. Все повече вярвах в безумното предположение, че всички са ме осъдили — така както самият аз се бях осъдил, — че всички ме смятат за убиец, защото самият аз се мислех за такъв. Докато цялата империя се тресеше от възбуда, докато навсякъде в неспокойна Европа разтрепераните жици пареха от страховитите известия, докато борсите се тресяха, докато мобилизираха армиите, а непредпазливите вече стягаха куфарите си, аз мислех единствено за своята подла измяна, за своята вина. И тъй, да се отделя от себе си, означаваше да възвърна свободата си; войната, която беше увлякла в своя въртоп милиони невинни, спаси мен, виновния, от отчаянието (но за това аз съвсем не я превъзнасям).

Патетичните слова ме отвращават. Затова няма да кажа, че съм се хвърлил към смъртта. Ще кажа само, че чисто и просто не се страхувах от нея или че се страхувах значително по-малко, отколкото повечето участници във войната, защото завръщането ми в тила, където се намираха свидетелите на моята вина, в някои мигове ми се струваше по-страшно от всички ужаси на фронта — а и при кого ли щях да се завърна, нима някой имаше нужда от мен, нима някой ме обичаше още, за кого, за какво ми беше да живея? Не се боиш, следователно си храбър: ако храбростта няма по-друг, по-висш смисъл, аз с чиста съвест мога да заявя, че действително съм бил храбър в боя, защото дори това, което на най-мъжествените ми другари се струваше по-страшно и от самата смърт — дори възможността да осакатея и да стана инвалид, — не ме плашеше. Вероятно бих възприел тази възможност като наказание, като справедливо възмездие — да бъда безпомощен, сакат, да се превърна в жертва на всяко друго състрадание, защото собственото ми състрадание се беше оказало твърде страхливо и безсилно. Смъртта не ме застигна, но грешката не беше моя; десетки пъти се взирах в нея със студения поглед на безразличието. Доброволно отивах там, където беше особено тежко. И колкото по-страшно ставаше, толкова по-добре се чувствувах. След първото ми раняване пожелах да ме прехвърлят в картечната рота, а сетне — в авиацията, и като че ли наистина успях да покажа доста неща с нашите жалки самолети. Но винаги когато прочитах в някой указ думата „храброст“, добавена към моето име, изпитвах чувството, че съм лъжец. А щом някой зорко се вгледаше в моите ордени, бързо му обръщах гръб.

А когато отлетяха четирите безкрайни години, за моя собствена изненада открих, че въпреки всичко мога да живея в света от вчера. Защото ние, пътниците от преизподнята, мерехме нещата с друг аршин. На съвестта ми тегнеше смъртта на един човек, но участникът в Световната война възприемаше това другояче, не като мирновременния човек; моята лична вина се бе размила в огромното кърваво блато на всеобщата вина; защото същото Аз, същите очи, същите ръце бяха нагласяли картечницата, която при Лиманова покоси първата вълна на противниковата пехота пред нашите окопи. Сетне с бинокъла бях видял изцъклените очи на убитите от мен, на ранените от мен, които продължаваха да стенат върху бодливата тел още часове наред, преди да умрат в мъки. При Гьорц свалих един самолет; три пъти се превъртя във въздуха, преди да се разбие в скалите, лумна като огнен стълб, а сетне със собствените си ръце ровихме из овъглените и все още димящи трупове, за да ги идентифицираме. Хиляди, крачили рамо до рамо с мен, бяха вършили същото: с карабини, щикове, минохвъргачки, картечници и с голи пестници, стотици хиляди, милиони мои съвременници във Франция, в Русия, в Германия — тогава какво значение можеше да има едно убийство, една частна, лична вина сред хилядоглавото, космическото, чудовищното масово разрушение и унищожение на човешкия живот, непознато досега в историята?

И освен това — ново облекчение — във възвърнатия свят насреща ми не застана нито един свидетел. Никой не можеше да ме обвини за някогашното ми малодушие, никой не можеше да ми припомни моята съдбовна слабост — та нали бях отличен за особена храброст! Кекешфалва беше надживял дъщеря си само с броени дни, Илона живееше в някакво югославско село като съпруга на дребен нотариус, полковник Бубенчич се беше застрелял на брега на Сава, другарите ми или бяха загинали, или отдавна бяха забравили нищожния епизод — всичко „предишно“ беше станало нищожно и недействително през тези четири апокалиптични години също като старите пари. Никой не можеше да ме обвини, никой не можеше да ме осъди; чувствувах се като убиец, който е погребал своята жертва в гората, а снегът току-що е завалял, плътен, бял, тежък; той знае, че тази покривка ще лежи още много месеци върху неговото злодеяние, а сетне всяка следа ще изчезне завинаги. Ето защо събрах смелост и заживях отново. А понеже никой не ми напомняше за вината, и аз самият я забравих. Защото сърцето умее завинаги да забравя нещата, които копнее да забрави.

Само веднъж споменът прелетя до мен от отвъдния бряг. Седях в партера на виенската опера на най-страничното място от последната редица, за да послушам отново „Орфей“ на Глук, чиято чиста и сдържана печал ме вълнува повече от всяка друга музика. Увертюрата току-що бе свършила, но в кратката пауза не осветиха притъмнялата зала, а само дадоха възможност на закъснелите зрители да намерят местата си в мрака. Към моята редица също се насочиха две сенки: мъж и жена.

„Позволете, моля“, учтиво се приведе към мен мъжът. Без да му обърна внимание или да се загледам в него, аз станах, за да го пусна да мине. Но вместо веднага да седне на празното място до мен, той внимателно и нежно се погрижи за дамата, насочвайки я пред себе си; показа й, проправи й пътя и на това отгоре грижовно спусна седалката, преди да я настани в креслото. Неговото старание бе толкова необичайно, че не можеше да не привлече вниманието ми. „Ах, тя е сляпа!“, помислих си аз и неволно я погледнах със съчувствие. Ала в този миг възпълният господин седна до мен и сърцето ми се сви, защото го познах: Кондор! Единственият човек, който знаеше всичко, който познаваше моята вина до сетните й глъбини, седеше така близо до мен, че чувах как диша — Кондор, чието състрадание не беше убийствена слабост като моето, а пожертвувателна, самопожертвувателна сила, Кондор, единственият човек, който можеше да ме осъди, единственият човек, от когото се срамувах! Щеше да ме разпознае веднага щом лампите светнеха през антракта.

Започнах да треперя и бързо прикрих лицето си с ръка, за да не ме познае. Престанах да слушам любимата си музика, сърцето ми лудешки заби. Потискаше ме близостта на този човек — единствения на земята, който наистина ме познаваше. Седях сякаш гол-голеничък в мрака сред множеството добре облечени и добре възпитани люде. Треперех от ужас и чаках мига, в който силната светлина щеше да разкрие присъствието ми. И в краткия промеждутък между мрака и светлината, когато завесата започна да се спуска след първото действие, бързо сведох глава и побягнах по средната пътека. Надявам се, че бях достатъчно бърз и той не ме видя, не можа да ме разпознае. Ала от този час отново проумях: никоя вина не може да бъде забравена напълно, докато съвестта си спомня за нея.