Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (17)

Ами сега накъде? Само не към къщи! Само не в оная пуста стая, не мога да остана насаме със зловещите си мисли! Най-добре ще е да пийна нещо студено или силно, защото отново усещам в гърлото си оная отвратителна горчилка. Навярно това са мислите, които искам да избълвам — ах, искам да ги отмия, да ги изгоря, да ги притъпя, да ги заглуша всичките! Това злокобно усещане е непоносимо! Хайде, към града! Странно… кафенето на площада пред кметството още е отворено. Между завесите се процежда светлина. Ах, да пийна нещо, нещо да пийна!

Влизам и още от вратата виждам, че на нашата маса се е разположила цялата банда: Ференц, Йожи, граф Щайнхюбел, полковият лекар. Но защо Йожи се облещва така учудено, защо тайно сръгва с лакът съседа си, защо всички са ме зяпнали и не ме изпускат от очи? Защо разговорът внезапно секва? Та нали току-що разпалено спореха, така се надвиквака, че чух препирнята им още от вратата! Едва ме зърнаха, и ето че замълчаха някак смутено. Сигурно нещо се е случило.

Е, няма как да си тръгна, вече ме забелязаха. Пристъпвам към тях възможно най-непринудено. Но ми е тежко, нямам никакво желание да се веселя или шегувам. Освен това усещам някаква напрегнатост в обстановката. Инак все някой ще ми махне с ръка или ще ми подхвърли през цялата зала своето „Сервус!“ също като тенекиена топка — а днес всички са седнали неподвижно и приличат на виновни ученичета, заловени на местопрестъплението. Придръпвам един стол и в глупавото си смущение изричам:

— Може ли?

Йожи ме поглежда някак странно.

— Какво ще кажете? — кима той на другите. — Дали му разрешаваме, а? Виждали ли сте подобни церемониалности? Да, да, Хофмилер е имал работа с церемониите!

Тоя злобар пак си е направил някоя шега, защото останалите се подхилват или се опитват да скрият гадните си усмивчици. Да, нещо се е случило. Инак, когато някой от нас се появи след полунощ, всички го разпитват надълго и нашироко откъде идва или какво е правил и вплитат в шегите си груби предположения. Днес никой не се обръща към мен, всички са някак засрамени. Сигурно съм паднал сред гуляя им като камък във вир. Най-сетне Йожи се обляга назад, притваря лявото си око, сякаш се прицелва, и пита:

— Е… може ли вече да ти честитим?

— Да ми честитите ли? Какво? — Толкова съм смаян, че в първия миг действително не знам какво има предвид.

— Е, аптекарят тъкмо си отиде, но ни разказа нещо: слугата му се обадил по телефона, че си се сгодил с… с… е, да речем — с младата дама от замъка.

Сега всички ме поглеждат. Две, четири, шест, осем, десет, дванадесет очи се втренчват в устните ми; разбирам, че ако си призная, още в следващия миг ще избухнат крясъците — вицове, подигравки, шеги, насмешливи благопожелания! Не, не мога да си призная. Невъзможно е пред тези шегаджии и веселяци!

— Глупости — изръмжавам аз, за да се отърва.

Но уклончивият отговор не им стига; добрият Френце с искрено любопитство ме потупва по рамото.

— Кажи им, Тони, че съм прав — нали не е вярно?

Добрият верен приятел не ми мислеше злото, но не биваше да ми облекчава толкова произнасянето на това „не“. Обзема ме безгранична погнуса от наглото, ехидно любопитство. Усещам колко безсмислено е да обяснявам тук, на масата в кафенето, онова, което самият аз не мога да проумея в глъбините на душата си. И без много-много да му мисля, гневно отричам:

— Дума да не става!

За миг се възцарява мълчание. Всички се споглеждат изненадани и, струва ми се, леко разочаровани. Вероятно бях развалил шегите им. А Ференц гордо обляга лакти на масата и тържествуващо изревава:

— Е! Не ви ли казах веднага? Познавам Хофмилер като собствените си джобове! Веднага ви казах, че е лъжа, мръсна лъжа на аптекаря. Ще му дам аз утре да се разбере, тоя мръсен билкар да будалка други, не нас! Ще го строя в четири редици, а в добавка може да получи и няколко здрави юмрука. Какво си позволява той?! Ни в клин, ни в ръкав да хвърля кал по порядъчните хора! Да разпространява с цапнатата си уста такива мръсотии за нас! Но видяхте ли — веднага ви казах, — Хофмилер не е способен на такова нещо! Той не би се продал и за чувал злато!

Обръща се към мен и в порив на вярно приятелство стоварва тежката си десница върху моето рамо.

— Наистина, Тони, страшно се радвам, че не е вярно. Инак щеше да бъде позор за теб, за всички нас, за целия полк…

— И то какъв! — добавя граф Щайнхюбел. — Тъкмо щерката на дъртия лихвар, дето навремето разори Улн Нойендорф с историите около неговите полици. Направо е скандално, дето позволяват на подобни хора да забогатяват, да си купуват замъци, че и благороднически титли. Много им се иска да пипнат някого от нас за милата си щерка! Какъв негодник! Много добре знае защо ме заобикаля, когато ме срещне на улицата.

Ференц се развихря все повече заедно с бъркотията, която расте.

— Това мръсно псе аптекарят! Ей богу, ще дрънна звънците пред дюкяна му, та да слезе и да му фрасна няколко юмрука! Какво безсрамие! Само защото си го посетил няколко пъти, да измисля за теб такава гадна лъжа!

Тогава се намесва и барон Шьонталер, изпосталял като аристократична хрътка.

— Знаеш ли, Хофмилер, не ми се ще да ти се бъркам. Всяка жаба трябва да си знае блатото! Но ако питаш мен, ще ти кажа честно: от самото начало, още щом го узнах, не ми хареса, дето постоянно се вреш при ония. Ние сме длъжни да преценим на кого оказваме чест с посещенията си. Не го знам оня с какво се занимава или се е занимавал, не знам и не искам да узнавам нищо. Не се ровя в ничие минало. Но ние все пак трябва да бъдем по-въздържани — сам виждаш, някои се хващат за косъм и съчиняват идиотски небивалици. Не трябва да се сближаваме с хора, които не познаваме добре. Човек от нашата среда трябва да пази името си чисто; дори най-бегъл допир може да ни омърси. Е, радвам се, че не си хлътнал по-надълбоко.

Всички възбудено говорят един през друг, нападат стареца, изравят най-невероятните истории, подиграват се на „подвижната патерица“, дъщеря му; някой постоянно се извръща към мен, за да ме похвали, че не съм лапнал въдицата на ония „негодници“. А аз, аз седя вцепенен и онемял; противните им похвали ме измъчват, така ми се иска да изрева: „Затваряйте си мръсните муцуни!“ или: „Аз съм негодникът! Не аз, а аптекарят е казал истината! Излъгал е не той, а аз! Аз, аз съм страхливият, жалък лъжец!“ Ала знам, че е твърде късно — твърде късно е за всичко! Вече нищо не мога да променя, нищо не мога да отрека. Ето защо седя и безмълвно се взирам пред себе си със загаснала цигара между стиснатите зъби и в същото време с невероятна яснота осъзнавам какво подло и убийствено предателство спрямо клетата невинна девойка извършвам със своето мълчание. Ах, как искам да потъна вдън земя! Да се унищожа! Да се погубя! Не зная къде да скрия погледа си, не зная къде да скрия ръцете си, които издайнически треперят. Внимателно ги снемам от масата и до болка притискам сплетените пръсти, за да овладея чрез силния натиск вътрешното напрежение поне за няколко минути.

Ала в мига, в който пръстите ми се преплитат, усещам между тях някакво чуждо твърдо тяло. Неволно го опипвам. Това е пръстенът, който Едит поруменяла сложи на ръката ми само преди час! Годежният пръстен, който приех на драго сърце! Не намирам в себе си достатъчно сили да смъкна от пръста си искрометното доказателство за моята лъжа. Уплашено и крадешком бързо завъртвам камъка надолу, преди да подам ръка за сбогом на своите приятели.

Призрачно озареният площад пред кметството се беше проснал под ослепителна лунна светлина. Открояваше се всеки камък от настилката, всяка линия се очертаваше ясно чак до върха на покривите. В душата ми цареше същата ледена яснота. Никога не бях разсъждавал толкова бистро и отчетливо, както в този миг: осъзнавах какво съм сторил, осъзнавах и повелята на своя дълг сега. В десет вечерта се бях сгодил, а три часа по-късно малодушно се бях отрекъл от годежа. Направил го бях пред седмина свидетели: един ротмистър, двама поручици, полковия лекар, двама подпоручици и офицерски кандидати от моя полк. С годежен пръстен на ръката бях допуснал да ме превъзнасят заради моята долна лъжа. Подло бях компрометирал една девойка, която страстно ме обичаше, едно изтерзано, безсилно същество, което не подозираше нищо; без да възразя, бях позволил да хулят баща й пред мен и се бях заклел, че чуждият човек, казал истината, е лъжец. Още утре полкът щеше да узнае за моя позор и тогава всичко щеше да свърши. Същите, които днес по братски ме тупаха по рамото, утре нямаше дори да ме погледнат. Като изобличен лъжец щяха да ме лишат от правото да нося сабята. Ала не можех да се върна вече и при другите: при измамените и оклеветените. Дори Балинкай щеше да ми обърне гръб. Тези три минути на малодушие сломиха моя живот: револверът бе единственият ми изход.

Още на онази маса ми беше пределно ясно, че само по този начин можех да спася честта си; онова, което обмислях сега, докато се лутах самотен из улиците, засягаше по-скоро външната страна на изпълнението. Мислите с отчетлива яснота се подредиха в съзнанието ми, сякаш бялата лунна светлина беше проникнала през фуражката: със същата безстрастност, с която бих разглобил някоя карабина, мислех за следващите два-три часа, за последните часове от моя живот. Трябваше да приключа с всичко, нищо да не забравя, нищо да не пропусна! Първо, писмото до родителите: да им се извиня за болката, която се налага да им причиня. Сетне да отправя към Ференц писмена молба: да не иска обяснения от аптекаря, моята смърт слага точка на всичко. Трето писмо — до полковника: да го помоля да потули въпроса колкото може по-добре. Погребението — във Виена, без опечалени присъствуващи, без венци. За всеки случай няколко думи и до Кекешфалва, кратко и ясно: да увери Едит в сърдечните ми чувства към нея и да не си мисли нищо лошо за мен. Сетне да приведа квартирата си в безупречен ред; да се разпоредя за продажбата на коня, за да покрия евентуалните си дългове. Не оставям никакво наследство. Часовникът и немногобройното бельо да останат за моя ординарец. Ах, да — пръстенът и златната табакера да бъдат върнати на господин фон Кекешфалва.

Какво още? Точно така: да изгоря двете писма на Едит и изобщо всички писма и снимки! Да не оставям нищо след себе си, никакъв спомен, никаква следа. Да изчезна колкото може по-незабележимо, така както незабележимо беше протекъл целият ми живот. И все пак работата не е малко, нужни са ми поне два-три часа, защото всяко писмо трябва да бъде написано чисто, за да не ме упрекнат в страх или в объркване. Сетне последното, най-лесното: да легна в кревата, плътно да покрия главата си с две-три одеяла, да добавя отгоре и тежкия юрган, за да не се чуе изстрелът в съседните помещения или на улицата — така беше постъпил навремето ротмистър Фелбер: застрелял се в полунощ и никой не го чул, намерили го едва призори с разбит череп. Сетне силно ще притисна дулото към слепоочието, револверът ми е сигурен, онзи ден се случи да смазвам затвора му. Освен това знам, че ръката ми няма да трепне.

Никога през живота си — пак ще го повторя — не бях обмислял нещо така ясно, подробно и точно, както тогава собствената си смърт: Когато след едночасовото привидно безцелно скитане отново се добрах до казармата, всичко бе прегледно подредено и разчетено по минути също като в някоя регистратура. През цялото време крачех съвсем спокойно, пулсът ми биеше равномерно и щом пъхнах ключа в ключалката на страничната врата, която ние офицерите винаги използувахме след полунощ, с известна гордост забелязах, че ръката ми е все така уверена — дори в тази тъмница безпогрешно улучих тесния процеп. Сега остава само да пресека двора и да изкача трите стълбища! После ще остана насаме със себе си, ще започна и ще приключа. Ала тъкмо прекосявах осветения от луната четириъгълник на двора и се насочвах към сянката на вратата пред стълбището, когато там се размърда някаква фигура. По дяволите, рекох си аз: сигурно е някой закъснял приятел, който се е върнал малко преди мен и сега иска да ме поздрави и — не дай боже! — заговори! Ала в следващия миг разпознах с неприятна изненада широките плещи на полковника, който ме насоли само преди няколко дни. Неслучайно е застанал при вратата; зная, тоя службаш не обича офицерите му да се прибират късно. Но, по дяволите, какво ме засяга всичко това! Утре ще долагам на съвсем друго началство… Със злостна решителност понечвам да продължа пътя си, сякаш не го забелязвам, но той излиза от прикритието на сянката. Дрезгавият му глас рязко се стоварва върху ми:

— Подпоручик Хофмилер!

Пристъпвам към него и заставам мирно. Той ме оглежда изпитателно.

— Последна мода на младите господа — да носят шинела си полузакопчан! Да не би да си мислите, че имате право да скитосвате наоколо като свиня с провиснали цицки? В най-скоро време ще тръгнете и с разкопчани панталони. Забранявам подобна разпуснатост! И след полунощ моите офицери са длъжни да бъдат прилично облечени. Разбрано?

Най-почтително удрям с пети.

— Слушам, господин полковник!

Той се извръща с презрителен поглед и без поздрав закрачва към стълбището; луната осветява широките му рамене и охранения му гръб. Ала тогава ме обзема гняв, че последното, което съм чул през живота си, трябва да е ругатня; за моя собствена изненада, напълно подсъзнателно, тялото ми само се раздвижва и с бързи стъпки се втурвам да го догоня. Зная, че онова, което върша, всъщност е напълно безсмислено; защо само час преди да умра, трябва да обяснявам нещо на този твърдоглавец и да се опитвам да се оправдавам? Но тази абсурдна непоследователност е характерна за всички самоубийци: само десет минути преди да се превърнат в обезобразени трупове, те се поддават на тщеславното желание непременно да напуснат своя живот чисти (живота, който само те няма да доживеят), да се обръснат (за кого?), да облекат чисто бельо (за кого?), преди да си пръснат главата с куршума; дори си спомням разказа за една жена, която се гримирала, фризирала и напарфюмирала с най-скъпия „Коти“, преди да се хвърли от четвъртия етаж. Само това напълно нелогично чувство ме накара да се стегна и да хукна след полковника — трябва да подчертая, че в никакъв случай не го сторих от смъртен страх или внезапно малодушие, а единствено от абсурдния инстинкт да не изчезвам в Нищото нечист, неугледен и омърсен.

Полковникът трябва да беше чул моите стъпки, защото рязко се извърна и смаяно вторачи в мен своите проницателни очички под бухлатите вежди. Вероятно изобщо не можеше да проумее нечуваната непристойност: някакъв младши офицер се беше осмелил да го последва без разрешение. Застанах на две стъпки пред него, вдигнах ръка до фуражката и след като спокойно издържах заплашителния му поглед, изрекох с глас, мъртвешки като лунната светлина:

— Господин полковник, най-покорно ви моля да поговоря с вас няколко минути.

Бухлатите вежди се изпъват в удивена дъга.

— Какво?! Сега ли? В един и половина през нощта?

Поглежда ме свъсено. Още миг, и ще ме изругае или ще ме извика на рапорт. Ала в изражението ми трябва да е имало нещо, което го е обезпокоило. Една минута, две минути жестоките проницателни очи ме проучват, сетне изръмжава:

— Кой знае какви ще ми ги разправяш! Но — както искаш. Качи се при мен и говори бързо!

 

 

Полковник Светозар Бубенчич, зад когото крачех сега като пребито псе по коридори и стълбища, зле осветени от газови лампи, пусти и все пак наситени с изпаренията на много човешки тела, бе стопроцентов военен вълк, най-страшен измежду всички началства. Късокрак, с дебел врат и ниско чело, той криеше под гъстите си вежди чифт хлътнали, святкащи очи, които рядко се усмихваха на някого. Набитото тяло и тежкият вървеж недвусмислено издаваха неговия селски произход (беше родом от Банат). Ала с това ниско биволско чело и желязна чутура той бавно и упорито се бе издигнал до чин полковник. Разбира се, заради очебийната му необразованост, грубия, ругателен език и непредставителната му външност министерството от години го местеше от един провинциален гарнизон в друг, а в по-издигнатите кръгове вече почти беше решено по-скоро да бъде уволнен, отколкото да получи генералски лампази; ала макар да бе неугледен и прост, той нямаше равен на себе си в казармата и на учебния плац. Както шотландските пуритани познават Библията, така и той знаеше устава на пръсти — и най-малките параграфи не бяха за него гъвкави закони, обединени от някоя изящна ръка в хармонично цяло, а едва ли не религиозни догми, над чийто смисъл или безсмислие войникът няма право да разсъждава. Беше предан на своята служба така, както вярващите бяха предани на своя бог, не се занимаваше с жени, не пушеше, не играеше карти, едва ли някога през живота си беше ходил на театър или концерт и също като своя върховен господар пълководец Франц Йосиф никога не бе чел нещо друго, освен устава и арменските вестници; на този свят за него не съществуваше нищо освен императорско-кралската армия, в армията — само кавалерията, в кавалерията — само уланите, а сред уланите — само неговият полк. Смисълът на живота му всъщност се състоеше в желанието неговият полк да бъде пръв пред всички останали полкове.

Не ще и дума, че ограниченият човек е трудно поносим, когато е облечен с власт; но най-страшен е той в армията. И тъй като военната служба се състои от хиляди свръхакуратни и в повечето случаи престарели, но закостенели предписания, които се знаят на пръсти само от някой ревностен стар вълк, а стриктното им изпълнение се изисква единствена от безумци, в казармата не се чувствуваше сигурен никой и никога пред този фанатик на свещения устав. Терорът на точността беше яхнал тлъстото му тяло, той господствуваше на масата с неописуемо проницателен, поглед, всяваше ужас в стола и канцелариите; студеният полъх на страха навсякъде предшествуваше неговата поява, а когато полкът се строяваше за преглед и Бубепчич бавно се насочеше към плаца на своя нисък дорест жребец, с леко приведена глава — също като бик пред схватка, — тогава редиците замръзваха така, сякаш вражеската артилерия вече е заела позиция срещу нас и насочва дулата на своите оръдия. Знаехме, че всеки миг ще се стоваря първият удар, необуздано, неудържимо, и никои не можеше да предвиди дали първият трус не е предназначен за него. Самите коне се вцепеняваха, не помръдваха дори с уши, не подрънкваха шпори, пресекваше и дъхът им. А тиранинът спокойно ни приближаваше и явно се наслаждаваше на ужаса, който излъчва; пробождаше всекиго от нас със зоркия си поглед, от който не убягваше нищо. Металният му взор виждаше всичко, забелязваше фуражката, нахлупена един пръст по-ниско, както и всяко недобре излъскано копче, всяко петно от ръжда по сабите, всяка следа от кал по конете; и при най-малкото нарушение на устава се разразяваше буря или по-скоро — истински мътен порой от хули. Адамовата му ябълка апоплектично се издуваше като внезапно появил се тумор изпод тясната униформена яка, челото под късо подстриганите коси ставаше кървавочервено, дебели синкави вени пропълзяваха по слепоочията му. И сетне забоботваше неговият недодялан, пресипнал глас; изливаше цели потоци помия върху жертвата, виновна без вина, а понякога изразите му бяха толкова просташки, че офицерите ядовито свеждаха взор, защото се срамуваха пред войниците заради него.

Войниците му се плашеха, сякаш бе самият сатана; за всяка дреболия им налагаше наказания и арести, а понякога, обзет от гняв, стоварваше грубия си юмрук право в лицата им. Веднъж в конюшнята видях как един рутенски улан започна да се кръсти по руски и да се моли с разтреперани устни, когато в съседния бокс се развихри „дебелата жаба“ — така го наричахме, защото, щом се разгневеше, тлъстата му шия се издуваше до пръсване. Бубенчич гонеше клетите селски момци до пълна изнемога, изтезаваше ги, караше ги да повтарят упражненията с карабините, докато им капнат ръцете, и да яздят най-непокорните коне, докато от тях избиеше кръв. Странно наистина, но простодушните селски момчета посвоему обичаха своя тиранин — обичаха го смирено и боязливо, и то много повече, отколкото обичаха по-добродушните офицери, които по тази причина им бяха и по-чужди. Сякаш някакъв инстинкт им подсказваше, че тази суровост произтича от своенравната упорита воля да бъде постигнат реда, желан от самия бог; освен това бедните дяволи се утешаваха от мисълта, че на нас офицерите не ни е по-леко: човек незабавно се примирява и с най-страшното наказание, щом разбере, че то се стоварва със същата жестокост и върху гърба на неговия съсед. Справедливостта е тайнственото възмездие за насилието: войниците с голямо удоволствие разказваха историята за младия принц В., който бил сродник на височайшия императорски дом, та затова си мислел, че може да си позволява всякакви номера. Но Бубенчич безжалостно го пратил за две недели в карцера, както праща там и сина на всеки бедняк. От Виена напразно звънели разни сиятелства — Бубенчич не опростил нито един ден от наказанието на високопоставения нарушител: упорство, което впрочем попречило на кариерата му.

Ала най-странното беше, че самите ние, офицерите, не можехме да се отърсим от симпатията, която изпитвахме към него. Ние също харесвахме неговата честна неумолимост и преди всичко безусловната му другарска солидарност. Така както не допускаше да има дори една прашинка върху мундира, дори най-малката пръска кал върху седлото на последния си войник, така не понасяше и най-нищожната несправедливост: възприемаше всеки скандал в полка като удар върху собствената си чест. Ние му принадлежахме и много добре знаехме, че ако някой от нас забърка нещо, ще постъпи най-умно, ако отиде право при него; първо те наругаваше хубавичко, но след това запретваше ръкави, за да те измъкне от калта. Ако трябваше да прокара нечие повишение или да извоюва аванс от фонда „Албрехт“ за някой закъсал другар, полковникът се заинатяваше, отиваше право в министерството и не отстъпваше, преди да уреди въпроса. Какво от това, че ни ядосваше и мъчеше — ние всички усещахме в глъбините на душата си, че този банатски селяк, макар недодялано и сляпо, ала по-вярно и по-искрено от всички благородни офицери брани смисъла и традициите на армията: това бе невидим ореол, който окриляше нас, младите, зле платени офицери повече от парите, които получавахме.

И така, сега се изкачвах по стълбището след полковник Светозар Бубенчич, главния живодер на нашия полк. Както цял живот ни бе слагал на място — мъжествен и безжалостен, честен и почтен до глупост, — така един ден поискал сметка и от себе си. Когато в сръбския поход, след разгрома при Потиорекс, от целия полк, устремил се бурно напред, само четиридесет и девет улана успели отново да прекосят реката живи, полковникът останал сам на вражеския бряг на Сава и като се взирал в това паническо отстъпление, възприето от него като опозоряване на армията, сторил нещо, което измежду всички водачи и висши офицери през Световната война направили само малцина — измъкнал своя тежък револвер и си пръснал главата, за да не става свидетел на разгрома на Австро-Унгария, който пророчески съзрял с притъпените си чувства в ужасяващото бягство на своя полк.

 

 

Полковникът отключи вратата. Влязохме в неговата стая, която по спартанската строгост на своята подредба приличаше по-скоро на студентска квартира: железен походен креват — не искаше по-удобно легло от това, на което бе спал Франц Йосиф в Хофбург, две цветни репродукции — императорът вдясно, императрицата вляво, четири-пет снимки за спомен в евтини рамки от някои паради и другарски вечери, няколко кръстосани саби и два турски пищова — това бе всичко. Нито удобни кресла, нито книги, само четири сламени стола и груба празна маса.

Бубенчич силно подръпна мустаците си — веднъж, втори, трети път. Всички познавахме това рязко движение; то бе сигурен белег за опасно нетърпение. Най-сетне изръмжа през зъби, без да ми предложи да седна:

— Отпусни се! И без увъртания — казвай! С парите ли си закъсал, или някоя женска има пръст тук, а?

Беше ми приятно да говоря прав, освен това ярката светлина твърде много ме излагаше на нетърпеливия му поглед. Ето защо побързах да го уверя, че в никакъв случаи не става дума за пари.

— Значи женска история! Отново! Не мирясвате! Като че ли няма предостатъчно жени, с които всичко е дяволски лесно! По-нататък без усуквания — какво точно се е случило?

Докладвах колкото се може по-накратко, че днес съм се сгодил за дъщерята на господин фон Кекешфалва, а три часа по-късно просто съм се отрекъл от този факт. Но той в никакъв случай да не си помисля, че сега възнамерявам да оправдая безчестието на своята постъпка — напротив, като на мой началник съм дошъл лично да му съобщя, че напълно съзнавам последствията, които произтичат от некоректното ми поведение. Знам какво повелява моят офицерски дълг и ще го изпълня.

Бубенчич се опули насреща ми озадачен.

— Какви ги дрънкаш? Глупости! Безчестие и последици? От къде на къде и как така? Нищо подобно няма. Казваш, че си се сгодил за дъщерята на Кекешфалва? Веднъж я видях — имаш странен вкус, та тя е една такава разкривена и смачкана… Както и да е — после си се размислил. Че какво от това? Един от нашите направи точно така, но от това не стана негодник. Или… — Пристъпи по-близо: — Да не би да си имал с нея туй-онуй и сега тя да е…? Тогава, разбира се, работата е лоша.

Ядосах се и се засрамих. Огорчаваше ме това повърхностно отношение и явното нежелание да ме разбере. Ударих пети.

— Позволете, господин полковник, най-покорно да отбележа: изрекох грубата лъжа, че не съм сгоден, пред седем офицери от полка, на нашата маса в кафенето. От страх и неудобство излъгах своите другари. Утре подпоручик Хавличек ще поиска сметка на аптекаря, който му е казал истината. Още утре целият град ще разбере, че съм излъгал на офицерската маса и по този начин съм се държал недопустимо за моя чин.

Тогава той ме погледна смаян. Неповратливият му ум най-сетне беше включил. Лицето му постепенно потъмня.

— Къде казваш, че стана това?

— На нашата маса в кафенето.

— Пред твоите другари, казваш? Всички ли чуха?

— Тъй вярно.

— Аптекарят знае ли, че си отрекъл?

— Утре ще го научи. И той, и целият град.

Полковникът с такава сила взе да дърпа и усуква мустаците си, сякаш искаше да ги откъсне. Личеше, че зад ниското чело мисълта му работи. Ядосано закрачи напред-назад с ръце, кръстосани на гърба: веднъж, втори, пети, десети, двадесети път. Подът се тресеше под мощните му стъпки, шпорите леко подрънкваха. Най-сетне отново спря пред мен.

— Е, и какво каза, че ще правиш?

— Има само един изход, господин полковник, вие сам го знаете. Дойдох, за да се сбогувам с господин полковника и най-покорно да ви помоля да се погрижите всичко да мине тихо и кротко и по възможност без излишен шум. Честта на полка не бива да пострада заради мен.

— Глупости! — промърмори той. — Глупости! Заради такова нещо! Такъв напет, здрав, почтен момък като теб — заради някакъв си урод! Сигурно старата лисица те е надхитрила и ти не си успял да се измъкнеш. Е, хич не ме е еня за тях, те изобщо не ме засягат! Но това с другарите… и после тоя тъп въшльо аптекарят, дето знае всичко… ах, мръсна история!

Отново закрачи напред-назад, още по-тежко отпреди. Мисленето явно го затрудняваше. Всеки път, когато отново тръгнеше към мен, лицето му все повече се наливаше с кръв, а вените по слепоочията растяха като черни корени. Най-сетне спря; беше го измислил.

— И така, внимавай! Тая работа трябва да се потули бързо — разпространи ли се, тогава вече нищо няма да помогне. Първо — кои от нашите присъствуваха?

Изброих имената. Бубепчич измъкна своя бележник от вътрешния си джоб — малкия, прословут бележник от червена кожа, който всеки път измъкваше като оръжие, когато залавяше на местопрестъплението някого от нашия полк. Онзи, който бе записан там, трябваше да се прости със следващия си отпуск. Полковникът първо наслюнчи молива по селски, сетне с мъка надраска едно по едно всички имена със своите дебели, широконоктести пръсти.

— Всичките ли ги каза?

— Да.

— Сигурен ли си?

— Тъй вярно.

— Така. — Мушна бележника във вътрешния си джоб, като че тикна сабя в ножница. Неговото заключително „така“ издрънча по същия начин. — Така, дотук приключихме. Утре ще ги повикам един по един и седмината и господ да е на помощ на оня, който след това се осмели, да си спомни какво си говорил. С аптекаря ще се заема специално. Ще му вържа някоя тенекия, разчитай на мен, все ще измисля нещо. Може би, че първо е трябвало да ме помолиш за разрешение, а после да го правиш официално, или… или… я чакай! — Пристъпи толкова близо до мен, че усетих дъха му, и впи проницателния си поглед в очите ми. — Я си признай честно, ама наистина честно: преди това беше ли пил… имам предвид преди това, преди да забъркаш оная дивотия?

Засрамих се.

— Тъй вярно, господин полковник, преди да изляза, наистина изпих няколко коняка, а после при тях… докато вечеряхме… доста порядъчно… Но…

Очаквах яростен изблик. Но вместо това лицето му внезапно засия в широка усмивка. Плесна с ръце и се засмя високо, гръмко, самодоволно:

— Прекрасно, прекрасно, сега се сетих! Ето как ще се измъкнем от калта. Ясно като бял ден! Ще обясня на всички, че си бил пиян като свиня и изобщо не си знаел какви ги дрънкаш. Нали не си давал честна, дума?

— Не, господин полковник.

— Тогава всичко е наред. Бил си пиян, така ще им кажа. С кого ли не се случва, дори с ерцхерцози! Бил си пиян като дърво и изобщо не си съзнавал какво дрънкаш, изобщо не си ги слушал и въобще не си разбрал какво са те питали. Напълно логично! А аптекаря ще го вържа, че здравата съм те ругал, задето си влязъл в кафенето мъртвопиян. Така. Приключихме с първа точка.

Огорчението ми растеше, той продължаваше да ме разбира погрешно. Ядосвах се, че този по природа добродушен твърдоглавец непременно иска да ми помогне; в крайна сметка ще вземе да си помисли, че съм се хванал за него от страх, за да ме спаси. По дяволите, защо не искаше да проумее низостта на случилото се! Събрах сили.

— Господин полковник, искам най-покорно да доложа, че с това историята изобщо не се изчерпва. Зная какво съм забъркал, зная, че вече не мога да погледна никой порядъчен човек в очите; аз съм мерзавец, не искам да живея повече и…

— Затваряй си устата! — прекъсна ме той. — Хм, pardon… остави ме спокойно да помисля, не ме прекъсвай с твоите врели-некипели — сам зная какво трябва да направя, нямам нужда от съветите на пале като тебе. Да не си мислиш, че става дума само за тебе? Не, драги мой, това беше само първото, а сега следва точка втора и тя гласи: утре рано изчезваш, тук вече нямаш работа. Тази история трябва да се забрави. Не бива да оставаш нито ден, инак веднага ще тръгнат глупавите недоумения и клюки, а те хич не са ми по вкуса. Този, който се числи към моя полк, не бива да бъде одумван, никой не бива да го гледа накриво. Не търпя подобни работи… От утре си преведен в запасния полк в Чаславице… лично ще ти напиша заповедта и ще ти връча писмо до подполковника: какво ще пиша, не те засяга. Длъжен си да изчезнеш, а всичко останало си е моя работа. Тази нощ ще се приготвиш с твоя ординарец, а утре сутрин ще се изпариш рано-рано от казармата, никой от целия полк не бива да те види. В обедния рапорт просто ще бъде съобщено, че си откомандирован със спешно поръчение, за да не събудиш нечии подозрения. Как ще се справиш сетне със стареца и момичето, изобщо не ме засяга. Сам ще си сърбаш попарата — за мен е важно едно: в казармата не бива да се допускат никакви мръсни клюки… И тъй, въпросът е решен — в пет и половина сутринта ще се явиш при мен в пълна готовност, ще ти връча писмото и — ходом марш! Разбрано?

Поколебах се. Не затова бях дошъл. Та аз не исках да бягам! Бубенчич забеляза моя отпор и почти заплашително повтори:

— Разбрано?

— Тъй вярно, господин, полковник! — отвърнах аз хладно, по войнишки. А в себе си добавих: „Остави го стария глупак да си дрънка каквото си иска. Ще сторя онова, което съм длъжен да сторя.“

— Така… засега стига. Утре заран, в пет и половина.

Стоях мирно. Той пристъпи към мен.

— Как можа тъкмо ти да се забъркаш в тая глупава история! Не ми се ще да те давам на онези в Чаславице. Беше ми най-симпатичен измежду всички момци.

Усещам как се чуди дали да ми подаде ръка. Погледът му е омекнал.

— Да не би да имаш нужда и от още нещо? Ако мога да ти помогна, не се стеснявай, ще го направя на драго сърце. Не бих желал хората да си рекат за теб, че си в немилост или нещо подобно. Нищо ли не ти трябва?

— Съвсем нищо, господин полковник, най-покорно благодаря.

— Още по-добре. Е, с бога напред! Утре заран, в пет и половина.

— Тъй вярно, господин полковник.

Поглеждам го така, както се взираме в някого за последен път. Зная, той е последният човек, с когото съм разговарял на този свят. Утре ще бъде единственият, който ще знае цялата истина. Напето удрям пети, заставам мирно и се обръщам кръгом.

Ала дори този корав човек трябва да е почувствувал нещо. Нещо в моя поглед или в походката ми трябва да му се е сторило подозрително, защото рязко ме изкомандува в гръб:

— Хофмилер, кръгом!

Обръщам се. Вдига вежди и настойчиво се втренчва в мен, сетне изръмжава — хапливо и все пак добродушно:

— Хей, момко, не ми харесваш. Нещо става с теб. Струва ми се, че си решил да ме надхитриш, замислил си някаква глупост. Но няма да допусна заради някаква си дреболия да вършиш идиотщини… с револвера или изобщо… не позволявам… разбра ли?

— Тъй вярно, господин полковник.

— Я остави това „тъй вярно“! Няма да ме измамиш. Не съм вчерашен. — Гласът му омеква. — Дай ми ръката си.

Подавам му ръката си. Той здраво я хваща.

— А сега — поглежда ме право в очите, — сега, Хофмилер, ще ми дадеш честната си дума, че тази нощ няма да вършиш глупости! Ще се закълнеш, че утре в пет и половина ще се явиш при мен и ще заминеш за Числавице.

Издържах погледа му.

— Честна дума, господин полковник.

— Е, тогава добре. Знаеш ли, нещо ми подсказа, че в първоначалния си яд би могъл да направиш някоя глупост. Вие сте луди глави, всичко може да се очаква от вас… много бързо ги решавате нещата… и с револвера също… Сетне ще поумнееш. Това са дребни ядове. Ще видиш, Хофмилер, цялата история ще мине и замине, цялата! Ще я изгладя до последната гънка, а втори път недей да си пъхаш главата в торбата. Хайде, сега си върви, би било жалко да загубим момък като теб.