Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (13)

Несъмнено още от пръв поглед разбра положението. Ала нито за секунда не загуби самообладание.

— Ах, правила си компания на господин подпоручика! — възкликна той с онази жизнерадост, зад която, сега го забелязах, прикриваше своето най-силно вълнение. — Колко мило от твоя страна, Клара.

В същото време пристъпи към сляпата и нежно я погали по сивите, разчорлени коси. При това докосване нейното изражение незабавно се промени. Страхът, който доскоро разкривяваше огромната й уста, се изпари под нежната ласка и едва усетила близостта му, тя се извърна към него с безпомощна, засрамена, влюбена усмивка; леко ъгловатото й чисто чело засия под отблясъците на светлината. Преходът от бурния гняв към внезапното успокоение и сигурност бе поразителен. Щастието от неговата поява явно я накара напълно да забрави моето присъствие. Ръката й, сякаш привлечена от магнит, се протегна и щом кротко търсещите й пръсти докоснаха сакото му, веднага започнаха нежно да се движат нагоре-надолу по неговата ръка. Разбрал, че с цялото си тяло търси неговата близост, мъжът й пристъпи и тя се облегна на него така, както изтощеният човек в пълна изнемога се отпуска на земята. Усмихнат я прегърна през рамо и повтори, без да ме погледне:

— Колко мило от твоя страна, Клара. — Гласът му сякаш я галеше.

— Прости ми — започна да се извинява тя, — но все пак трябваше да обясня на господина, че първо трябва да хапнеш, защото страшно си огладнял. Цял ден си на крак, междувременно те търсиха дванадесет, петнадесет пъти по телефона… Прости ми, че казах на господина да дойде по-добре утре, но…

— Този път, дете мое — засмя се той и в същото време отново я погали по косите (разбрах — правеше го, за да не би смехът му да я обиди), — напълно си се заблудила в желанието си да го отпратиш. Този господин, господин подпоручик Хофмилер, за щастие не е пациент, а мой приятел, който отдавна ми е обещал да ме навести, щом прескочи до града. Той може да се освободи само вечер, през деня е зает служебно. А сега остава само главният въпрос: имаш ли и за него нещо вкусно за вечеря?

Върху лицето й отново се изписа нервното напрежение и по нейната импулсивна уплаха разбрах, че иска да остане сама с дългоочаквания човек.

— О, не, благодаря — побързах да откажа аз. — Трябва незабавно да се връщам. Не бива да изпускам нощния влак. Наистина исках само да предам поздравите на нашите познати, а за това са нужни няколко броени минути.

— При тях всичко наред ли е? — попита Кондор и изпитателно ме погледна в очите. И понеже по някакъв признак беше успял да забележи, че при тях нещо не е наред, побърза да добави: — И тъй, изслушайте ме, драги приятелю. Жена ми винаги знае какво изпитвам, в повечето случаи го знае по-добре от мен самия. Аз действително съм ужасно гладен и не ставам за нищо, преди да съм хапнал и преди да съм запушил своята пура. Ако нямаш нищо против, Клара, ние двамата сега ще се оттеглим да вечеряме и ще накараме господин подпоручика да поизчака. Ще му дам някоя книга или той просто ще си почине… И вие май доста сте се намъчили днес — обърна се той към мен. — Като стигна до пурата, ще дойда при вас, само че по пантофи и халат — нали така, господин подпоручик, не държите да ви се явя с фрак и цилиндър…

— А пък аз наистина ще остана само десетина минути, милостива госпожо… сетне по най-бързия начин ще се отправя за гарата.

Тези думи окончателно разведриха изражението й. Тя се обърна към мен почти дружелюбно:

— Колко жалко, че не искате да вечеряте с нас, господин подпоручик. Ала се надявам да ни посетите някой друг път.

Протегна към мен своята нежна, тясна, някак излиняла и сбръчкана ръка. Целунах я с уважение. И с искрено страхопочитание проследих как Кондор внимателно насочва сляпата към вратата и ловко я пази да не се опре вдясно или вляво: той сякаш придържаше нещо неизказано крехко и скъпоценно.

Вратата остана отворена две-три минути; чух как тихите провлечени стъпки се отдалечават. Сетне Кондор се върна още веднъж. Изражението му бе по-различно отпреди: познавах това будно, изпитателно изражение, което той придобиваше в мигове на вътрешно напрежение. Несъмнено беше се досетил, че ако нямаше наложителна причина, не бих се явил в дома му без предизвестие.

— Ще дойда след двадесет минути. Тогава бързо ще обсъдим всичко. Най-добре е междувременно да си полегнете на дивана или да се разположите на фотьойла. Не ми харесвате, приятелю, изглеждате страшно преуморен. А и двамата трябва да бъдем свежи и съсредоточени.

И след като бързо преправи гласа си, добави високо, за да го чуят чак в третата стая:

— Да, мила Клара, идвам! Само дадох на господин подпоручика една книга, за да не скучае, докато ни чака.

 

 

Опитният поглед на Кондор не беше сбъркал. Едва сега, след като го каза той, самият аз забелязах колко ужасно бях преуморен от кошмарната нощ и преизпълнения с напрежение ден. Последвах съвета му — усещах как напълно съм се покорил на волята му — и се изтегнах на фотьойла в неговия кабинет, отпуснах глава и немощно подпрях ръце на меките облегалки. Докато чаках със свито сърце, навън съвсем се беше стъмнило; не различавах в стаята почти нищо, ако изключим сребристото проблясване на инструментите във високия стъклен шкаф, а в противоположния ъгъл, около фотьойла, в който си почивах, се извисяваше сводестият олтар на нощта. Неволно затворих очи и лицето на сляпата изплува тозчас, уловено сякаш от Laterna magica^[1]; отново видях незабравимия преход от уплаха към внезапна радост, щом ръката на Кондор я докосна и прегърна през рамо. „Невероятен лекар — помислих си аз, — ех, да можеше да помогне и на мен!“; сетне още по-смътно се опитах да си представя и някой друг, който също беше неспокоен и разтревожен и също така поглеждаше плахо, опитвах се да мисля за един конкретен човек, заради когото бях тук. Ала не успях.

Внезапно една ръка ме докосна по рамото. Кондор сигурно беше влязъл с безшумни стъпки в непрогледно тъмната стая или аз наистина бях задрямал. Понечих да стана, но той нежно и все пак настойчиво ме задържа.

— Стойте така. Ще седна до вас. На тъмно се говори по-добре. Само за едно ви моля: говорете тихо! Съвсем тихо! Сигурно знаете, че слухът на слепите понякога необяснимо се изостря, появява се и тайнственият инстинкт да отгатват. И тъй — ръката му се плъзна от рамото и стигна чак до китката, сякаш ме хипнотизираше, — разказвайте, без да се смущавате. Веднага забелязах, че нещо се е случило с вас.

Странно! В тази секунда си спомних за него. В кадетското училище имах един приятел на име Ервин. Беше нежен и рус като момиче; струва ми се, че — без да си признавам това — бях малко влюбен в него. През деня почти не разговаряхме помежду си или ако заговорехме, засягахме само най-обикновени неща; вероятно и двамата се срамувахме от своето тайно и потискано взаимно влечение. Само нощем, в спалното помещение, когато лампите бяха загасени, понякога набирахме смелост; подпрени на лакът в съседните легла и защитени от мрака, споделяхме детинските си мисли и наблюдения, докато другите спяха, ала на следното утро неизбежно се отбягвахме с все същото смущение. Дълги години не си бях спомнял за тихите признания, които съдържаха щастието и тайната на момчешките ми години. Но сега, както бях се излегнал в мрака, напълно забравих за своето намерение да се преструвам пред Кондор. Против волята си бях напълно откровен; и както тогава споделях със своето другарче от кадетското училище дребните си огорчения и огромните, необуздани мечти от ранната младост, така и сега доверих на Кондор за неочакваното избухване на Едит, за моя ужас, страх, объркване. Доверих му всичко с тайна наслада. Говорех в безмълвния мрак, където не се помръдваше нищичко, освен стъклата на пенснето, които неясно проблясваха, щом от време на време докторът вдигнеше глава.

Сетне настъпи мълчание, а после долових странен шум. Вероятно Кондор беше стиснал пръстите си и ставите му изпукаха.

— Значи такава била работата — недоволно изръмжа той. — А аз, глупакът, как не съм го забелязал! Повтаря се все същата картинка: заради болестта не усещаш самия болен. Заради подробните прегледи и търсенето на всевъзможни признаци ние просто се разминаваме с най-същественото — с онова, което става в самия човек. Впрочем още в началото усетих, че нещо става с момичето; спомняте ли си как след прегледа попитах стареца дали някой друг не се е намесил в нейното лечение — това внезапно и горещо желание час по-скоро да оздравее веднага ме озадачи. Съвсем правилно съм се досетил, че чужд човек се е намесил в играта. Ех, какъв глупак съм — мислех си само за някой знахар или хипнотизатор! Смятах, че са й завъртели главата с разни врели-некипели. Не се досетих единствено за най-простото, за най-логичното, не се досетих само за онова, което беше ясно като бял ден. Та нали влюбеността направо органически съпътствува преходната възраст на девойките! Само едно е досадно — че трябваше да се случи тъкмо сега, и то с такава сила. О, господи! Клетото, клетото дете!

Беше станал. Кръстосваше стаята с късите си крачки и въздишаше:

— Ужасно е, че стана тъкмо сега, когато уредихме тая история с пътуването. И господ не може да върне нещата назад, тя си е внушила, че трябва да бъде излекувана заради вас, а не заради себе си. Ужас! Какъв ужас ще бъде, щом настъпи отрезвяването. Сега, когато се надява и очаква всичко, малките подобрения и дребният напредък не ще я задоволят! Господи! С каква ужасна отговорност се нагърбихме ние!

Отпорът внезапно се надигна в мен. Това „ние“ ме ядосваше. Нали бях дошъл да се избавя от тая история! Решително го прекъснах:

— Напълно споделям вашето мнение. Направо не можем да предвидим последиците. Длъжни сме навреме да прекратим това безумие. Трябва да се намесите енергично. Трябва да й кажете…

— Какво да й кажа?

— Ами че… това влюбване е просто една детинщина, една безсмислица. Трябва да й го избиете от главата.

— Да го избия от главата й? Какво по-точно? Да избия от главата на една жена нейната страст? Да й кажа да не чувствува онова, което чувствува? Да не обича, когато обича? Та това е най-погрешното, което бихме могли да сторим, и освен това — най-глупавото. Чували ли сте някога логиката да се пребори със страстта? Можем ли да убедим треската: „Престани!“ или огъня: „Загасни!“? Няма що, красива, истински хуманна мисъл — да изкрещим в лицето на един болен, парализиран човек: „За бога, само не си внушавай, че и ти имаш право да обичаш! Как се осмеляваш да показваш чувствата си и дори да чакаш да им отвърнат, ами не си налягаш парцалите, защото си недъгав! Марш в ъгъла! Откажи се, отречи се от това! Отречи се и от себе си!“… Така ли ви се иска да разговарям с клетата девойка? Но ще бъдете ли така добър да си представите и последиците?

— Но тъкмо ние трябва…

— Защо аз? Нали вие изрично поехте цялата отговорност върху себе си? От къде на къде тъкмо аз?

— Ами че тъкмо аз не мога да й призная, че…

— Та вие не сте и длъжен! Нямате никакво право! Първо й завъртяхте главата, а сега насила изисквате от нея разум!… Само това липсва! От само себе си се разбира, че по никой начин, нито със слово, нито с жест, вие нямате право да се издадете пред клетото дете, че чувствата му не са ви приятни — това би означавало да халосате човек с брадва по главата!

— Но… — гласът ми изневери — някой все пак трябва да й обясни…

— Какво да й обясни? Ако обичате, изразявайте се по-точно!

— Искам да кажа… че… че това е напълно безнадеждно, напълно абсурдно… сетне да не… когато аз… когато аз…

Онемях. И Кондор мълчеше. Вероятно чакаше. После внезапно се озова с два скока при вратата и завъртя електрическия ключ. В крушките рязко и безжалостно блеснаха три бели пламъка и яркият сноп светлина ме принуди неволно да замижа. Изведнъж в стаята стана светло като ден.

— Така! — остро изкрещя Кондор. — Така, господин подпоручик! Виждам, че съм ви предоставил прекалени удобства. Много лесно е да се скриеш в мрака, ала в някои случаи е препоръчително да се гледаме право в очите. Стига сме го усуквали, господин подпоручик — тук нещо не е наред. Не ми внушавайте, че сте дошли само за да ми покажете това писмо. Има още нещо. Усещам — вие имате конкретни намерения. Или ще говорите честно, или ще трябва да ви поблагодаря за посещението.

Пенснето ме заслепи; уплаших се от бляскавата му повърхност и сведох взор.

— Господин подпоручик, вашето мълчание не е особено достойно. То не говори за чиста съвест. Ала аз се досещам приблизително за вашата игра. Без увъртания, моля: да не би в края на краищата да възнамерявате след това писмо… или след онова, другото, внезапно да сложите точка на вашето така наречено приятелство?

Зачака. Не вдигах очи. В гласа му звучаха подканващите нотки на екзаминатор.

— Знаете ли какво ще се случи, ако сега си плюете на петите? Сега, след като с образцовото си състрадание завъртяхте главата на девойчето?

Не отговорих.

— Е, тогава ще си позволя да споделя с вас своята лична преценка за подобно поведение — това офейкване е равнозначно на жалка страхливост… ах, недейте веднага да подскачате по военному! Хайде да отстраним от играта господин офицера и кодекса на честта! В края на краищата тук става дума за нещо по-сериозно от тия измишльотини! Тук става дума за жив, млад и ценен човек, и то за човек, пред когото аз съм отговорен, а при подобни обстоятелства нямам желание и настроение да бъда учтив! Във всеки случай, за да не се отдавате на заблуди какво точно поемате върху съвестта си с вашето бягство, аз ще ви го кажа пределно ясно: да избягате в един толкова критичен момент — моля, слушайте ме внимателно! — е все едно да извършите подло престъпление спрямо невинно същество, дори се опасявам, че е нещо повече: това би било убийство!

Дребният възпълен човек напираше към мен със стиснати юмруци като боксьор. В друг случай би изглеждал смешен в своя мъхест халат и размъкнатите домашни пантофи; ала когато повторно ми изкрещя, от искрения му гняв струеше някаква величественост:

— Убийство! Да, убийство! Вие сам го знаете! Или смятате, че това чувствително и гордо създание ще преживее този удар; то за пръв път е открило сърцето си пред мъж, а вместо отговор почтеният човечец избягва така панически, сякаш е съгледал дявола! Ще ви помоля за малко повече въображение! Нима не сте прочели писмото? Или сърцето ви е лишено от усет? Дори една нормална, здрава жена не би могла да понесе такова оскърбление! Подобен удар би нарушил вътрешното й равновесие за дълги години! А това девойче, което се крепи само благодарение на безумната, втълпена му от вас надежда, че ще оздравее, този подлъган, предаден човек — как смятате, че ще оцелее след всичко това? Ако шокът не успее, тя лично ще посегне на живота си! Да, ще го стори! Отчаяният човек не е в състояние да превъзмогне подобно унижение, убеден съм, че не ще понесе тази жестокост и вие, господин подпоручик, знаете това не по-зле от мен. А тъй като наистина го знаете, вашето офейкване е не само слабост и страхливост, но и убийство, подло, предумишлено убийство!

Неволно се сгуших още повече. В секундата, в която той изрече думата „убийство“, светкавично си представих всичко: перилата на терасата върху кулата и как се вкопчва в тях с две ръце! Как я сграбчвам и в последния миг насила успявам да я отдръпна! Знаех, че Кондор не преувеличава; точно така щеше да направи, щеше да се хвърли от кулата — виждах най-долу каменните плочи, за миг видях всичко, сякаш тъкмо ставаше, сякаш бе станало, ушите ми забучаха, като че ли самият аз полетях надолу от петия етаж.

Ала Кондор продължаваше да напира към мен.

— Хайде де! Възразете ми! Покажете частица от смелостта, която е ваш професионален белег!

— Но, господин докторе… какво да правя… Не мога насила… да кажа някои неща, които не желая да изричам! Как да се престоря, че споделям безразсъдната й мечта… — От мен невъздържано се изтръгнаха думите: — Не, не ще го понеса, не мога да го понеса!… Не мога, не искам, не мога!

Сигурно съм крещял извънредно гръмко, защото пръстите му се впиха в ръката ми като клещи.

— Тихо, за бога!

Бързо отиде до електрическия ключ и го превъртя. Само изпод жълтеникавия абажур на лампата върху писалището остана да струи матова конусовидна светлина.

— По дяволите! С вас човек наистина трябва да разговаря като с болен. Хайде, първо седнете спокойно; на този фотьойл са се обсъждали и по-тежки проблеми.

Премести се по-близо до мен.

— Хайде, не се вълнувайте; и, моля ви, бавно, спокойно — едно подир друго! Първо, вие се оплаквате: „Не мога да го понеса!“ Но аз не ви разбирам напълно. Трябва да узная: какво не можете да понесете? Какво по-точно ви ужасява в обстоятелството, че клетото дете страстно се е влюбило във вас?

Понечих да му отговоря, но Кондор побърза да добави:

— Изчакайте! И преди всичко: не се срамувайте! Общо взето, бих могъл да разбера, че човек се стряска в първия миг, когато му направят подобно страстно признание. Само празноглавците са щастливи при такъв „успех“ сред жените, само глупците се възгордяват. Истинският човек по-скоро се стъписва, когато усети, че една жена така си е загубила ума по него, а той не може да отвърне на чувствата й. Разбирам всичко това. Но тъй като сте разстроен необикновено, необикновено много, аз съм длъжен да ви попитам: не играе ли във вашия случай определена роля и нещо по-особено, имам предвид някакви особени обстоятелства…

— Какви обстоятелства?

— Ами това… че Едит… много е трудно да се формулират подобни неща… имам предвид… да не би нейният физически недъг… да предизвиква във вас известна антипатия… да речем, физиологично отвращение?

— Не… ни най-малко! — бурно възразих аз. Та нали тъкмо нейната безпомощност и беззащитност ме бяха привлекли така неотразимо и ако за секунди бях изпитвал към нея някакво чувство, което тайнствено наподобяваше нежна любов, то бе само защото бях покъртен до дъното на душата си от нейните страдания, нейната самота и нейната недъгавост. — Не! Никога! — повторих аз убедено и едва ли не оскърбено. — Как можахте да си го помислите!

— Толкова по-добре. Това донякъде ме успокоява. Като лекар често съм имал възможност да наблюдавам подобни психически задръжки дори у външно нормални хора. Естествено, нито веднъж не можах да разбера мъжете, при които и най-дребният дефект у жената предизвиква нещо като идиосинкразия^[2], но има безброй мъже, при които тутакси се изключва всякаква възможност за еротична близост, ако забележат по тялото на жената и най-малкия белег, въпреки че човешкото тяло се състои от милиони и милиарди клетки. Подобно на всички инстинкти, такова отвращение за жалост винаги е непреодолимо — ето защо радостта ми е двойна, че при вас не е така, тоест вие в никакъв случай не се плашите от нейната недъгавост. Ето защо ми остава само едно предположение, а именно… мога ли да говоря откровено?

— Разбира се.

— Вашата уплаха произтича не от самия факт, а от последиците… искам да кажа, че вие в никакъв случай не се ужасявате толкова от влюбването на клетото дете, а се боите, че другите ще разберат за него и ще ви се присмеят… с една дума, вашият безграничен смут не е нищо друго, освен страх — простете ми! — че ще изглеждате смешен в очите на другите, в очите на другарите си.

Имах чувството, че Кондор е забил в сърцето ми гънка остра игла. От много време насам подсъзнателно усещах онова, което той изрече, ала не се осмелявах да мисля за него. Още от първия ден се страхувах, че другарите ми ще се подиграват на моята странна връзка със сакатото момиче, че ще стана предмет на техния незлобив и все пак убийствен присмех; прекалено добре знаех как издевателствуват над всекиго, стига да го „сгащят“ с някоя „хърбава“ или недостатъчно елегантна жена. Затова инстинктивно издигнах двойната стена в моя живот, разделила един от друг двата свята — полка и семейство Кекешфалва. Точно така: предположението на Кондор беше вярно — още от първия миг, в който узнах за нейната страст, ме досрамя преди всичко от другите, от баща й, от Илона, от слугата, от другарите. Досрамя ме дори от самия мен заради това мое проклето състрадание.

Тогава усетих как ръката на Кондор успокоително ме гали по коляното.

— Не, не се срамувайте! Аз съм човек, който на свой гръб е разбрал, че е възможно да се породи страх от хората, когато вършим нещо, което противоречи на установените им представи. Нали видяхте жена ми… Никой не разбра защо се ожених за нея, а всичко, което се намира извън тесния и, така да се каже, нормален кръгозор, първо събужда човешкото любопитство, а сетне — и човешката злоба. Господа колегите ми веднага разпространиха мълвата, че съм объркал лечението й и само от страх съм се оженил за нея — а тъй наречените мои приятели си рекоха, че тя или има много пари, или очаква наследство. Моята майка, родната ми майка, в продължение на две години отказваше да я приеме, защото имаше наум друга партия за мен, дъщерята на един професор — най-прочутия по онова време интернист в университета, — и ако се бях оженил за нея, след три седмици щях да стана доцент, сетне професор и щях да прекарам целия си живот на топличко. Ала аз знаех, че тази жена ще загине, ако я изоставя. Тя вярваше само в мен и ако й бях отнел тази вяра, нейният по-нататъшен живот би бил невъзможен. Трябва откровено да ви призная, че не съжалявам за своя избор. Защото, повярвайте, тъкмо лекарите, понеже са лекари, много рядко имат съвсем чиста съвест. Те знаят, че действителната помощ е нищожна; та нима отделният човек би могъл да се пребори с необгледното всекидневно тегло? От бездънното море можем да гребнем като с напръстник само няколко капки, а хората, които днес мислим за излекувани, още утре ще се оплачат от нов недъг. Лекарите постоянно са обзети от чувството, че са били твърде нехайни, твърде небрежни, към всичко това се прибавят грешките, грешките в подхода, които неминуемо допускат — ето защо е хубаво да се утешиш, че си спасил поне един човек, че не си разочаровал едно доверие, че поне едно дело си извършил както трябва. В крайна сметка всеки иска да разбере дали е пропилял живота си на празно и глупаво, или е живял за нещо. Повярвайте ми — в този миг усетих близостта му, беше съвсем топла и почти нежна, — заслужава си да се нагърбиш с нещо тежко, щом на някого до теб ще му олекне.

Дълбокият, треперлив глас ме развълнува. Внезапно усетих в гърдите си тихата горест, онзи добре познат напор, от който сърцето ми сякаш се разширяваше или разпъваше; усетих как споменът за отчаяната самота на злощастното дете отново пробужда в мен състрадание. Знаех, че скоро ще потекат кротките струи, срещу които не можех да устоя. Ала: „Недей да отстъпваш! — си рекох аз. — Не се намесвай отново в тази история, не допускай да те въвличат в нея!“ Ето защо решително го погледнах:

— Господин докторе, всеки знае приблизителния предел на своите сили. Ето защо съм длъжен да ви предупредя: моля, не разчитайте на мен! Вие, а не аз трябва да спасите сега Едит. Затънах в тази история повече, отколкото възнамерявах в началото, ето защо честно ще ви призная: в никакъв случай не съм толкова добър и пожертвователен, колкото си мислите. Аз съм на края на своите сили! Повече не мога да понасям да ме обожават и превъзнасят, а аз да се преструвам, че го желая или че ми е приятно. По-добре е тя да разбере това положение, наместо по-късно да се разочарова. Давам ви честната си войнишка дума, че предупреждението ми е искрено — и така, повтарям: не разчитайте на мен, не ме надценявайте!

Сигурно съм се изразил твърде решително, защото Кондор озадачено ме погледна:

— Вие май наистина сте взели конкретно решение…

И внезапно се изправи:

— Кажете цялата истина, моля, не ми спестявайте половината! Извършили ли сте вече нещо… нещо непоправимо?

Аз също станах.

— Да. — И извадих от джоба своята молба за напускане. — Ето. Моля, прочетете сам.

Кондор колебливо пое листа, но ме погледна разтревожено, преди да се насочи към малкия кръг светлина от лампата. Прочете го бавно и безмълвно. Сетне го сгъна и заговори съвършено спокойно и делово, сякаш ставаше дума за нещо естествено:

— Допускам, че след казаното дотук вие сте напълно наясно с последиците — току-що установихме, че вашето бягство ще подействува убийствено върху детето… ще го убие или ще го подтикне да се самоубие… Ето защо предполагам, че за вас не съществуват две мнения по въпроса: този лист хартия е не само вашата молба за напускане, а и… смъртната присъда на клетото дете.

Не отговорих.

— Зададох ви един въпрос, господин подпоручик! И ще го повторя: давате ли си сметка за последствията? Поемате ли цялата отговорност върху съвестта си?

Пак не отговорих. Той пристъпи към мен със сгънатия лист в ръка и ми го подаде.

— Благодаря! Не искам да имам нищо общо с това. Ето, вземете си го!

Ала ръката ми бе като схваната. Нямах сили да я вдигна. Нямах смелост да устоя на изпитателния му взор.

— Значи възнамерявате… да не давате ход на смъртната присъда?

Извърнах се и скрих ръце зад гърба. Разбра ме.

— Следователно мога ли да я скъсам?

— Да — отвърнах аз, — моля ви да го сторите.

Отново пристъпи към писалището. И без да погледна нататък, чух как рязко скъса хартията, веднъж, втори, трети път, сетне късчетата прошумоляха в кошчето. Странно наистина, но почувствувах облекчение. Отново — за втори път през този съдбовен ден — се решаваше моята съдба. Ала се решаваше без моята намеса.

Кондор пристъпи към мен и кротко ме накара отново да седна в креслото.

— Така, струва ми се, че предотвратихме голямо нещастие… неописуемо голямо нещастие! А сега да се върнем на въпроса! Този случай ми даде възможност да ви опозная донякъде… не, не отричайте. Не ви надценявам и не ви смятам за онзи „необикновен, добър човек“, както ви хвали Кекешфалва, а за изключително ненадежден партньор поради несигурните ви чувства и особеното нетърпение на сърцето; колкото се радвам, че предотвратих вашето безсмислено бягство, толкова не ми харесва начинът, по който бързо вземате решения и пак така бързо променяте намеренията си. Не бива да възлагаме сериозна отговорност на хора, които до такава степен са подвластни на настроението си. Ако ми трябва човек, когото да задължа за нещо, което изисква търпение и упорство, вас бих избрал последен.

Затова ме изслушайте! Няма да искам кой знае какво от вас — само най-необходимото, наистина най-необходимото. Ние вече убедихме Едит да започне ново лечение… или по-скоро лечение, което тя взема за ново. Заради вас тя се реши да замине, да замине за няколко месеца, а както знаете, ще отпътуват след осем дни. И тъй, през тези осем дни аз имам нужда от вашата помощ и за ваше облекчение ще ви кажа веднага — само през тези осем дни! Искам да ми обещаете, че през седмицата до заминаването й няма да вършите нищо прибързано и необмислено и преди всичко не ще се издадете с дума или жест, че чувствата на клетото дете до такава степен ви разстройват. Засега не искам нищо повече от вас — мисля, че желанието ми не би могло да бъде по-скромно: осем дни самообладание, след като става дума за живота на друг човек.

— Да… а после?

— На първо време няма да мислим за после. Когато трябва да оперирам някой тумор, не се питам дълго дали туморът ще се появи пак след няколко месеца. Щом са ме извикали за помощ, аз съм длъжен да се намеся без колебания. При всеки случай това е единствено правилното поведение, защото е най-човечното. Всичко останало е въпрос на случайност или, както биха казали вярващите — намира се в божите ръце. Колко много неща биха могли да се случат през тези няколко месеца! Възможно е нейното състояние действително да се подобри по-рязко, отколкото предполагам, възможно е страстта й да угасне при раздялата — не съм в състояние да предвидя всички възможности, а за вас това е дори излишно! Съсредоточете всичките си сили върху една-единствена мисъл: през тези решителни дни да не се издадете пред нея, че любовта й… ви всява неописуем страх. Просто си повтаряйте: осем дни, седем дни, шест дни и аз ще спася един човек, не ще го засегна, не ще го оскърбя, не ще го разстроя, не ще го обезкуража! Осем дни мъжествено, решително поведение — смятате ли, че наистина няма да издържите?

— Напротив — спонтанно възкликнах аз. И решително добавих: — Ще издържа! Положително ще издържа! — От момента, в който видях, че задачата ми е определена точно, усетих прилив на нови сили.

Кондор дълбоко въздъхна.

— Слава богу! Сега вече мога да ви призная колко обезпокоен бях. Повярвайте ми, Едит действително нямаше да издържи, ако вместо отговор на писмото и на признанието й вие просто бяхте офейкали. Тъкмо следващите дни са най-решителни. Всичко останало ще се уточни по-късно. Но нека оставим клетото дете засега да се порадва — да му дадем осем дни безметежно щастие; ще ми гарантирате ли една седмица?

Вместо отговор му подадох ръката си.

— Тогава, струва ми се, всичко е наред и ние спокойно можем да идем в другата стая при жена ми.

Но не стана от мястото си. Усетих, че в него бе възникнало някакво двоумене.

— Има още нещо — тихо добави той. — Ние лекарите сме длъжни винаги да мислим и за онова, което не може да се предвиди, трябва да сме подготвени за всичко. Ще допусна доста невероятната възможност да се случи нещо… имам предвид следното: да ви изневерят силите или недоверието на Едит да доведе до някоя криза. Тогава сте длъжен да ме уведомите незабавно. За нищо на света в този кратък, ала опасен период не бива да се случва нещо непоправимо. Ако почувствувате, че не сте в състояние да се справите със задачата си или през тези осем дни неволно се издадете — не се срамувайте, за бога, не се срамувайте от мен, аз съм виждал предостатъчно голи тела и разбити души! Можете да дойдете тук по всяко време на денонощието или да ми се обадите по телефона; ще бъда в постоянна готовност да се намеся, защото знам за какво става дума. А сега… — креслото до мен се размести и аз забелязах, че Кондор става — ще бъде по-добре да идем оттатък. Разговаряхме доста дълго, а жена ми лесно губи търпение. След толкова години все съм нащрек да не я ядосам. Щом съдбата те нарани жестоко, завинаги оставаш уязвим.

Отново направи двете крачки до електрическия ключ и крушките засияха. Когато се извърна към мен, лицето му ми се стори променено; може би всичко се дължеше само на ярката светлина, която извайваше контурите толкова отчетливо, ала аз за пръв път забелязах дълбоките бръчки по челото на този човек, който едва стоеше на краката си от умора и изтощение. „Винаги се е раздавал на другите“, помислих си аз. Намерението ми да избягам още при първата неприятност внезапно ми се стори жалко и аз го погледнах с признателност и вълнение.

Изглежда, той забеляза това и ми се усмихна.

— Колко добре постъпихте — потупа ме по рамото, — че дойдохте при мен и че си казахме всичко. Представяте ли си, просто щяхте да избягате — дори без да обмислите положението! И тази мисъл щеше да ви гнети цял живот, защото човек може да избяга от всичко, ала не и от себе си. Хайде, да идем оттатък. Елате, драги приятелю.

Думата „приятел“, с която Кондор ме дари в този час, ме развълнува. Знаеше колко съм слаб, колко съм страхлив — и въпреки всичко не ме презираше. С една-едничка дума той, по-старият и по-опитният, изпълни мен, колебливия младок, с нова увереност. Последвах го облекчен и окрилен.