Стефан Цвайг
Нетърпеливо сърце (10)

Странно наистина, че книгата попадна в ръцете ми тъкмо тази нощ. Общо взето, четях малко и върху разклатената лавица на моята стаичка имаше не повече от шест или осем военни книги — дисциплинарният устав, указанията за бойната служба и други такива, които са алфата и омегата на нашето битие, — а редом с тях се мъдреха двадесетина томчета класика, които мъкнех още от кадетското училище по всички гарнизони, въпреки че дори не ги бях прелиствал. Може би се ръководех само от желанието да придам на голите чужди стаи някаква сянка на лично имущество. Сред тях се намираха и няколко книги, разрязани наполовина, зле отпечатани и свързани, с които се бях сдобил по доста странен начин. Понякога в нашето кафене се мяркаше дребен гърбав амбулантен търговец с изразителни, печални, насълзени очи, който с неотразима настойчивост предлагаше за продан пощенска хартия, моливи и евтини булевардни книжлета, за които знаеше, че ще намерят добър прием сред кавалерийските офицери. Става дума за тъй наречената галантна литература — любовните авантюри на Казанова, „Декамерон“, мемоарите на някаква певица или весели гарнизонни историйки. От състрадание — винаги от състрадание! — а и навярно за да се освободя от меланхолната му настойчивост, постепенно бях изкупил три или четири от тези омазнени, лошо отпечатани брошурки и небрежно ги бях захвърлил върху същата лавица.

Ала онази вечер — уморен и същевременно превъзбуден, неспособен да спя или да мисля за нещо разумно — потърсих някакво четиво, за да се развлека и приспя. С надеждата, че наивните пъстри истории, за които имах мъгляви спомени още от своето детство, могат да упражнят върху мен прекрасно наркотично въздействие, аз посегнах към томчето приказки „Хиляда и една нощ“. Легнах и се зачетох в онова състояние на полудрямка, когато нямаш сили дори да прелистваш страниците и ако случайно се натъкнеш на неразрязана, просто я прескачаш. Прочетох криво-ляво уводната история за Шахразада и царя, сетне продължих по-нататък. Ала внезапно изтръпнах. Бях попаднал на странната приказка за младежа, който видял как на пътя лежи сакат старец и при самата дума „сакат“ сърцето ми трепна, сякаш поразено от остра болка; някакъв нерв бе засегнат от внезапната асоциация така, като че ли го докосна огнен лъч. Сакатият старец от приказката отчаяно викнал на младежа, че не може да върви — няма ли да го качи на раменете си и да го понесе по-нататък? Младежът изпитал състрадание… „Състрадание ли? Ах ти, глупако, за какво ти е това състрадание?“, помислих си аз. Но ето че той наистина услужливо се навел и метнал сакатия върху гърба си. Ала привидно безпомощният старец в действителност се оказал джин — зъл дух, подъл магьосник — и едва възседнал младежа, внезапно сключил около гърлото му своите космати голи бедра с такава сила, че благодетелят му вече не можел да се отърве от него. Безжалостно превърнал милосърдния момък в ездитно животно. Безсърдечният старец, лишен от състрадание, зашибал състрадателния младеж, карал го да тича без почивка все по-нататък и по-нататък. Нещастникът носел джина навсякъде, където последният пожелавал да отиде. Отсега нататък бил лишен от собствената си воля. Превърнал се в животно за яздене, станал роб на онзи мизерник. Дори когато коленете му треперели, а устните му пресъхвали от умора, шутът на своето собствено състрадание продължавал да тича все по-нататък, продължавал да мъкне на гръб съдбата си — злия, нечестивия, коварния старец.

Спрях да чета. Сърцето ми биеше с такава сила, сякаш щеше да изхвръкне от гръдта. Защото, още докато четях, пред очите ми внезапно и непоносимо ясно застана лукавият непознат старец, който легна на земята и отвори просълзените си очи, за да измоли помощ от състрадателния човек. Видях го как сетне се метна върху раменете на младежа. Джинът имаше побелели, сресани на път коси и носеше златни очила. С бързината, с която инак само в сънищата си виждаме разни картини и образи и причудливо ги смесваме, инстинктивно придадох на стареца от приказката образа на Кекешфалва, а самият аз внезапно се превърнах в нещастното ездитно животно, което той шибаше с камшик, за да върви напред; нещо повече — усетих натиска върху гърлото си с такава сила, че дъхът ми секна. Книгата падна от ръцете ми, продължих да лежа, изтръпнал от студ, чувах как сърцето ми се блъска в ребрата като в твърдо дърво; дори насън свирепият ездач продължи да ме пришпорва все по-нататък и по-нататък, кой знае накъде… Когато призори се пробудих с мокра коса, бях изтощен и капнал като след безкраен път.

Предобед яздих с моите другари, изпълнявах стриктно, внимателно и грижливо служебните си задължения, но всичко това не ми помогна; следобед едва бях поел по неизбежния път към замъка, когато отново усетих върху раменете си призрачната тежест, защото моята потресена съвест ми подсказваше, че отговорността, която започваше сега за мен, е съвсем различна и неизмеримо тежка. Тогава, на онази пейка в нощния парк, когато казах на стареца, че детето му ще бъде излекувано много скоро, моето преувеличение не бе нищо друго, освен състрадателно нежелание да изрека истината — това стана неволно, дори против волята ми. То все още не бе съзнателна заблуда или груба измама. Ала отсега нататък, след като знаех, че скорошното оздравяване не е възможно, се налагаше да се преструвам хладнокръвно, упорито, пресметливо и постоянно, трябваше да лъжа с непроницаемо изражение и убедителен глас — също като изпечен престъпник, който лукаво обмисля всяка подробност от своето злодеяние и от защитата си седмици, месеци преди това. За пръв път започнах да проумявам, че най-големите злини на този свят не се причиняват от лошотия и бруталност, а от слабост.

Когато отидох у семейство Кекешфалва, всичките ми опасения се сбъднаха; едва се озовах на терасата, и ме посрещнаха с въодушевени приветствия. Нарочно бях донесъл цветя, за да отклоня първите погледи от себе си. Ала след резките слова; „За бога! Защо ми носите цветя? Да не би да съм примадона!“, трябваше да приседна до нетърпеливата девойка, която се впусна в безкрайни обяснения. Унесено започна да говори и разказва. Доктор Кондор — „О, този прекрасен, неподражаем човек!“ — отново й вдъхнал смелост. След десет дни щели да заминат за някакъв санаториум в Швейцария, в Енгадин — нима могат да губят дори един ден сега, когато най-сетне здраво трябва да се заловят за работа? По-рано постоянно предчувствувала, че са на погрешен път, че само с тези електризации и масажи, с глупавите апарати няма да стигнат далеч. За бога! Вече било крайно време; на два пъти — никога не беше ми го признавала, — на два пъти се опитвала да сложи край на живота си, и двата пъти неуспешно. Човек няма сили да съществува дълго по този начин, нито минута насаме със себе си, постоянно зависим от други хора, при всяко движение и всяка стъпка постоянно шпиониран, постоянно надзираван и на това отгоре — потискан от чувството, че не е нищо друго, освен непоносимо бреме и кошмар за околните. Да, било време, крайно време, но сега ще видя колко бързо ще оздравее тя, ако работата се подхване както трябва! За какво са й тези глупави дребни подобрения, които нищо не подобряват! Трябва да оздравее напълно, инак не би могла да се нарече здрава. Ах, самото предчувствие за това колко прекрасно ще бъде, колко прекрасно…

И тъй нататък, и тъй нататък; скоклив, клокочещ, искрящ водопад на възбудата! Чувствувах се като лекар, който слуша трескавите брътвежи на болен и заедно с неподкупната часовникова стрелка недоверчиво отмерва бесните удари на пулса; който с тревога възприема жарките възторзи като несъмнено клинично доказателство за душевно разстройство. Всеки път, когато нейният жизнерадостен смях се люшнеше като лека пяна над бягащия поток на разказа й, аз изтръпвах, защото знаех онова, което тя не знаеше — знаех, че се лъже, знаех, че я лъжем. Когато най-сетне замълча, имах чувството, че внезапно съм се събудил в нощен влак, защото колелетата му са спрели да тракат. Ала самата тя бе спряла рязко.

— Е, какво ще кажете? Защо гледате така глупаво, pardon, така уплашено? Защо не продумвате? Нима изобщо не ми се радвате?

Сякаш бях заловен да върша нещо нередно. Сега или никога! Трябваше да налучкам сърдечния, правилно дозирания въодушевен тон. Ала все още бях жалък новак в лъженето, не владеех изкуството на съзнателната измама. Ето защо с мъка изрекох няколко думи:

— Как ви хрумна подобно нещо?! Само много съм изненадан… трябва да ме разберете… — нали винаги казват „загубил и ума, и дума от радост“… Разбира се, че ужасно много ви се радвам.

Сам се отвратих от словата си — те прозвучаха толкова изкуствено и студено! А и тя незабавно бе забелязала моето смущение, защото поведението й рязко се промени. Въодушевлението й се помрачи, начумери се като човек, когото са събудили насила; очите й, които доскоро искряха от възторг, внезапно станаха сурови, веждите се опънаха като лък, готов за стрелба.

— Е, някак си не успях да почувствувам голямата ви радост!

Ясно усетих обидата и се опитах да я успокоя.

— Но, дете…

— Не ме наричайте постоянно „дете“! — избухна тя. — Знаете, че не мога да го понасям. Да не би да сте много по-голям от мен? Нима нямам право да се учудя, че не се изненадахте кой знае колко много и преди всичко не показахте особено… особено… съпричастие. Впрочем защо все пак да не се зарадвате? В края на краищата и вие получавате отпуск по този начин — нали „заведението“ ще бъде затворено за няколко месеца! Тогава спокойно ще си седите с вашите другари в кафенето, ще играете тарок и ще се отървете от досадната служба на самарянин. Да, да, вече ви вярвам, че се радвате. Сега за вас настъпва златно време.

Думите й бяха така грубо откровени, че ги възприех като удар върху гузната си съвест. Несъмнено се бях издал. И тъй като знаех колко опасно може да бъде нейното раздразнение в подобни мигове, се опитах да отклоня разговора и да обърна всичко на шега.

— Златно време ли? Как си го представяте? Златно време за нас, кавалеристите, и то през юли, август и септември! Нима не знаете, че това е най-подходящото време да ни побъркат от учения? Започваме с подготовката за маневрите, сетне са походите до Босна или Галиция, после самите маневри и големите паради! Сърдити офицери, изтощени войници, най-тежка и усърдна служба от сутрин до вечер! Разиграват ни почти до края на септември…

— Чак до края на септември ли?… — Изведнъж се замисли. Нещо не можеше да й излезе от главата. — Но кога тогава… — добави тя най-сетне — … ще дойдете?

Не я разбрах. Наистина не разбрах какво иска да ми каже и наивно я попитах:

— Къде да дойда?

Веждите й незабавно се изопнаха.

— Защо задавате все тези глупави въпроси?! Да ни навестите! Мен да навестите:

— В Енгадин ли?

— Че къде иначе? Може би в Трипщрил?

Едва сега проумях какво иска да ми каже; това предположение действително бе за мен твърде абсурдно — аз, който току-що бях изхарчил своите последни седем крони за цветята, за когото всяка разходка до Виена, въпреки че пътувах с половин билет, представляваше истински разкош, просто така, между другото, да си позволя едно пътуване до Енгадин!

— Е, сега разбирам как цивилните хора си представят военната служба! — Искрено се разсмях. — Кафенета и игра на билярд, разходки по главната улица, а когато ни се прииска, обличаме цивилните дрехи и хукваме за няколко седмици из света… Кратък весел излет, нищо повече! Вдигаш два пръста до козирката и казваш: „Сбогом, господин полковник, омръзна ми да играя на войници! До скоро виждане! Ще се върна, щом ми дойде настроението!“ Ама че представа за военния пъкъл! Нима не знаете, че ако някой от нас иска да се освободи само за един час през служебно време, трябва да се издокара с всичките си отличия, да удари токове и „най-покорно“ да изложи своята молба? Да, виждате колко номера и церемонии само за един час… А за цял ден е нужна поне една умряла леля или погребение на някой друг член от семейството. Любопитен съм да видя как ли ще изглежда моят полковник, ако в разгара на маневрите му съобщя, че ми се е прищяло да взема осем дни отпуск, за да се пошляя из Швейцария. В този случай бихте чули няколко израза, които няма да откриете в нито един приличен речник. Не, драга госпожице Едит, тези неща ви изглеждат прекалено лесни.

— Ах, моля ви, няма нищо невъзможно, ако човек действително го желае! Не се мислете за незаменим! Някой друг ще поеме вашите рутенски селяци. Впрочем татко ще ви уреди отпуската за половин час. Той познава цял куп хора от Военното министерство, а щом някой се обади отгоре, всичките ви желания ще се сбъднат — между другото наистина не би ви навредило, ако видите от този свят и други кътчета, освен манежа и плаца. Така че без извъртания — въпросът е уреден! Татко ще се справи с всичко.

Беше глупаво от моя страна, но лекомисленият й тон ме вбеси. Тези няколко години служба все пак бяха възпитали у мен чувство за професионално достойнство; имаше нещо унизително в поведението на това съвсем младо, неопитно девойче, което високомерно се разпореждаше с генералите от Военното министерство като с частни служители на баща му — та те за нас бяха истински богове! Въпреки яда си успях да запазя небрежния тон.

— Е, добре: Швейцария, отпуск, Енгадин — никак не е зле! Би било прекрасно, ако представите ви се сбъднат и ми поднесат всичко това на тепсийка, без да изричам „най-покорните си молби“. Ала има още нещо: на господин татко ви ще му се наложи да издействува от Военното министерство заедно с отпуска и специална стипендия за пътуването на господин подпоручик Хофмилер.

Сега бе неин ред да се озадачи. Усети в думите ми някаква задна мисъл, която не успяваше да разгадае. Веждите още повече се опнаха над нетърпеливите й очи. Видях, че трябва да поясня казаното.

— Нека бъдем разумни, дете… pardon, да поговорим разумно, госпожице Едит. Въпросът, уви, не е чак толкова прост, колкото си мислите. Кажете, моля — мислили ли сте някога колко струва една такава разходка?

— Ах, това ли имате предвид? — рече тя с безкрайна непринуденост. — Не може да бъде чак толкова страшно. Най-много неколкостотин крони. Струва ли си изобщо да говорим за това?

В този миг престанах да сдържам своето негодувание. Струва ми се, вече споменах колко мъчително бе за мен да съм сред ония офицери от нашия полк, които не притежаваха ни грош: разчитах единствено на заплатата си и на жалките подаяния от леля ми; едва се сдържах дори когато най-близките ми приятели заговореха за парите пренебрежително, сякаш се валят под път и над път. Това бе моето болно място. Тук аз бях сакатият, аз носех патерици. Това и само това бе причина да се разгневя така неудържимо — защо разгаленото, разглезеното създание, което нетърпимо страдаше от своята непълноценност, не можеше да разбере моята непълноценност?! Против волята си станах почти груб.

— Най-много неколкостин крони ли? Дреболия, няма що! Жалка дреболия за един офицер! И вие, естествено, се възмущавате, че толкова много издребнявам. Нали така, жалко е, дребнаво, скъперническо? Ала замисляли ли сте се някога как се прехранва човек като мен? Как успява да свърже двата края?

И тъй като продължаваше да се взира в мен мрачно и — както глупаво ми се стори — презрително, внезапно ме обзе желанието да й разкрия бездната на бедността си. Някога тя бе куцукала из стаята, за да ни измъчва нарочно и да си отмъщава чрез предизвикателната гледка за нашето порядъчно здраве — сега пък аз бях обладан от злобния стремеж да разголя пред нея своето ограничено и зависимо съществуване.

— Имате ли и най-беглата представа за доходите на един подпоручик? — нахвърлих се върху нея. — Нима сте се замисляли поне веднъж над този въпрос? Е, ще ви кажа: двеста крони на всяко първо число от месеца за тридесетте или тридесет и един дни, и на това отгоре задължението да живее „съобразно своя ранг“! С тази милостиня той трябва да заплати стола, жилището, шивача, обущаря и развлеченията си „съобразно своя ранг“. А да не говоря — пази боже! — ако нещо се случи с коня му! И ако успешно се справи с домакинството си, му остават няколко гроша: тъкмо колкото да се разположи в кафенето, за което вечно ме подигравате; и ако действително спестява като някой надничар, на чаша кафе с мляко ще може да се сподоби с всички блаженства на този свят!

Днес зная, че е било глупаво, че е било престъпно от моя страна да се поддавам до такава степен на своето огорчение. Нима това седемнадесетгодишно дете, разглезено и отчуждено от действителния свят, нима тази саката девойка, вечно прикована в стаята си, можеше да има някаква представа за стойността на парите, за месечните доходи и за нашата лъскава мизерия? Ала желанието да си отмъстя за безбройните дребни унижения ме беше обзело изневиделица, та заговорих слепешката, без да съзнавам смисъла на словата, заговорих така, както човек удря в гнева си, без да усеща тежестта на ударите, които нанася собствената му ръка.

Но едва вдигнал очи, осъзнах незабавно с каква чудовищна жестокост съм нанесъл удара. С чувствителността на болна тя веднага бе усетила, че неволно ме е засегнала на най-слабото място. Внезапно се изчерви — видях я да се бори със себе си и бързо да закрива лицето си с ръка; вероятно някаква точно определена мисъл бе станала причина кръвта да нахлуе в страните й.

— И въпреки това… въпреки всичко ми купувате толкова скъпи цветя?

Настъпи тягостен миг, който трая дълго. Аз се срамувах от нея, а тя — от мен. Всеки от нас неволно бе засегнал другия и се страхувахме да заговорим отново. Внезапно чухме вятъра, който полюляваше дърветата, долу в двора кудкудякаха кокошки, а в далечината някаква каруца скърцаше по шосето. Но ето че тя отново се окопити.

— Ама че съм глупава! Как мога да се подвеждам така! Наистина съм глупава — чак се разстройвам от вашите бръщолевения! Защо изобщо се питате колко струва едно такова пътуване? Ако дойдете, вие естествено ще бъдете наш гост! Смятате ли, че папа ще позволи… да имате на всичко отгоре разноски, след като сте били така любезен да ни навестите? Що за глупости! И аз допускам да ме подвеждате така… хайде, нито дума повече по този въпрос, не, нито дума, ви казвам!

Ала тъкмо по този въпрос аз не можех да отстъпвам. Защото за мен — вече говорих за това — нямаше нищо по-непоносимо от мисълта да минавам за готованец.

— Напротив! Още една дума! Нали не обичаме недоразуменията? И така, кратко и ясно: няма да позволя да ме измолват от полка, няма да позволя да ме освобождават от задълженията ми! Не ми е по вкуса да бъда изключение и да приемам услуги. Искам да съм като своите другари, не желая нищо извънредно, никакви протекции! Зная, че го вършите с добри намерения, същото се отнася и за баща ви. Ала има хора, които не желаят да получават наготово всички блага на живота… Няма смисъл да разговаряме повече по този въпрос.

— Значи не искате да ни навестите?

— Не съм казал, че не искам. Ясно ви обясних защо не мога да дойда.

— Дори ако баща ми ви помоли за това?

— И тогава.

— Ами… ами ако аз ви помоля?… Ако ви помоля най-сърдечно, най-приятелски?

— По-добре недейте. Няма никакъв смисъл.

Тя сведе глава. Аз обаче забелязах буреносното трепкане около устните й, което бе сигурен предвестник за опасно раздразнение. Клетото разгалено дете трябваше само да мръдне пръста си, и всичките му желания в този дом се сбъдваха, а ето че сега бе изпитало нещо ново: беше се натъкнало на съпротива. Някой й бе казал „Не!“ и този отказ я огорчаваше. Рязко сграбчи моите цветя от масата и гневно ги захвърли далеч зад парапета.

— Добре — процеди тя през зъби. — Сега поне знам докъде се простира приятелството ви. Хубаво е, че имах случай да го изпробвам! Само задето няколко приятелчета ще си изтъркат устите от приказки по кафенетата, вие се измъквате с разни оправдания! Само защото ви е страх да не опетните името си пред полка, разваляте радостта на приятелите си!… Край! Всичко ми е ясно! Не ще прося повече. Нямате желание — добре! Край!

Усещах, че раздразнението й все още не е стихнало, защото с твърдоглаво упорство продължаваше да повтаря това „добре“; в същото време вкопчи двете си ръце в облегалката, за да се премести по-нагоре — сякаш се готвеше за нападение. С внезапна рязкост се извърна към мен:

— Добре! Случаят е приключен. Нашата най-покорна молба е отхвърлена. Няма да ни навестите, не желаете да ни навестите. Не ви е по вкуса. Добре! Ще го понесем. В края на краищата и по-рано сме преживявали без вас… Но нещо все пак бих желала да узная — ще ми отговорите ли откровено?

— Естествено.

— Ще бъдете ли откровен? Честна дума? Давате ли ми честната си дума?

— Щом толкова настоявате — честна дума!

— Добре. Добре… — не спираше да повтаря това сурово, рязко „добре“, сякаш с него изрязваше нещо като с нож. — Добре. Не се бойте, вече не ще настоявам за вашето височайше посещение. Само едно бих желала да узная — вие ми дадохте честната си дума! Само едно нещо. И тъй, не ви е по вкуса да дойдете при нас, защото ви е неприятно, срамувате се… или си имате някакви други причини, но те изобщо не ме засягат! Добре… добре. Ясно. Но сега бъдете откровен и точен: тогава защо изобщо идвате у нас?

Очаквах всичко, но не и този въпрос. Бях смаян и за да спечеля време, промълвих няколко встъпителни слова:

— Но… но това е толкова просто… нямаше смисъл да искате от мен честна дума…

— Толкова ли е… просто? Добре! Още по-добре! И така, слушам ви!

Нямаше накъде да мърдам. Най-лесна ми се струваше истината, но вече забелязах, че извънредно внимателно ще трябва да я обработя. Ето защо подхванах уж непринудено:

— Но, мила госпожице Едит, недейте да търсите в мен някакви тайнствени подбуди. В края на краищата ме познавате добре и сте разбрали, че съм човек, който не се замисля особено над своята особа. Кълна се, че никога досега не ми е хрумвало да се запитам защо отивам при този или онзи, защо обичам едни хора, а други — не. Честна дума, действително нямам по-умно или по-глупаво обяснение: постоянно идвам у вас, защото ми е приятно да идвам и защото тук се чувствувам стотици пъти по-добре, отколкото на друго място. Струва ми се, че вие си представяте нашите кавалеристи доста оперетно, все елегантни, все весели, като в безкраен празник. Е, от друга страна, нещата не изглеждат толкова прекрасни, дори прословутото другарство понякога е вятър работа. Когато в една каруца са запрегнати стотици хора, всеки тегли различно от останалите, а там, където има повишения и старшинство, много лесно може да се стъпи по мазола на предидущия. Трябва да внимаваш за всяка своя дума, никога не си напълно сигурен, че не ще предизвикаш недоволството на началствата; въздухът постоянно мирише на буря. Думата „служба“ иде от „служа“, а когато служиш, си зависим. И освен това казармата и масата в кръчмата не могат да заместят истинския дом; там никой не мисли и не се тревожи за другия. Да, да, понякога с другарите е много весело, но някак не можеш да усетиш истинска сигурност. Но когато дойда у вас, заедно със сабята свалям от себе си всички черни мисли, а когато се разбъбря с вас така задушевно, тогава…

— Да… какво тогава? — Словата се изтръгнаха от нея с огромно нетърпение.

— Тогава… е, сигурно ще ви се стори малко дръзко, че съм така откровен… тогава си внушавам, че и на вас е приятно да ви навестявам, че тук ми е мястото, тук се чувствувам стотици пъти повече у дома си, отколкото на друго място. Винаги щом ви погледна, имам чувството…

Неволно замълчах. Ала тя незабавно повтори думите ми с предишната настойчивост:

— Е, какво чувствувате?…

— … че сте човек, за когото аз все пак не съм така отчайващо ненужен, както за нашите… Разбира се, зная, че не представлявам нищо особено, понякога сам се учудвам, че отдавна не съм ви омръзнал… Често… не знаете колко често съм се опасявал да не би вече да съм ви втръснал… ала тогава си спомням колко сте сама в този огромен пуст дом и че навярно се радвате, ако някой ви навести. А това, знаете ли, всеки път ми вдъхва смелост… всеки път, когато ви намеря на кулата или във вашата стая, си внушавам, че съм сторил добре, дето съм ви навестил, вместо по цял ден да си седите сам-сама. Нима действително не ме разбирате?

Тогава обаче се случи нещо неочаквано. Сивите й очи застинаха, сякаш думите ми съдържаха нещо, което бе вкаменило зениците й. Затова пък пръстите й постепенно се раздвижиха, неспокойно започнаха да опипват облегалката, отначало тихо, сетне все по-силно и по-силно забарабаниха по гладкото дърво. Устните леко се разкривиха и отривисто заговориха:

— Да, разбирам ви. Напълно разбирам какво искате да ми кажете… Сега изрекохте… сега изрекохте, така ми се струва, самата истина. Изразихте се учтиво, извънмерно учтиво, извънмерно засукано. Но аз ви разбрах съвсем точно. Съвсем точно ви разбрах… Казвате, че ме навестявате, защото съм така „сама“ — а това на по-прост език означава: защото съм прикована към този проклет стол. Само заради това се тътрите всеки ден дотук, като милосърден самарянин посещавате „клетото болно дете“ — нали така ме наричате всички, когато не съм сред вас, зная, зная!… Навестявате ме само от състрадание, да, да, вече ви повярвах — защо пак искате да се отметнете? Вие сте, така да се каже, „добър“ човек и обичате баща ми да ви нарича така. „Добрите хора“ като вас изпитват състрадание към всяко бито псе и всяка крастава котка — защо не и към някой недъгав човек?

И внезапно подскочи, спазъм пробягна по скованото й тяло.

— Много ви благодаря! Но аз нямам нужда от приятелство, което произтича само от моята недъгавост… Да, не се правете на обиден! Естествено, че съжалявате, задето се изтървахте да кажете истината, задето си я признахте; навестявате ме само защото ме „жалите“, така се изрази онази слугиня — само тя се изрази честно и открито. Вие обаче като „добър човек“ се изразявате много по-предпазливо, много „по-нежно“ и заобиколно: понеже съм била сама по цял ден! Единствено от състрадание, откога го усещам с всичките си сетива, единствено от състрадание идвате тук и дори ви се ще всички да се възхищават на вашата милостива пожертвователност!… Съжалявам, но аз не желая да ми принасят жертви! Не бих приела от никого, а най-малко — от вас… забранявам ви, чувате ли ме, забранявам ви това!… Нима смятате, че действително разчитам на вашето седене край мен с вашите „съпричастни“, влажни, сълзливи погледи или на вашите „тактични“ брътвежи… Не, слава богу, никой не ми е нужен… Сама ще се справя със себе си, сама ще успея. А ако не напредна, вече знам как да се отърва от вас… Ето! — И тя внезапно ми протегна дланта си. — Тук, вижте белега! Вече пробвах, но бях доста несръчна и с тъпата ножица не успях да намеря вената; за жалост дойдоха навреме и ме превързаха, инак отдавна да съм се отървала от всички вас и от подлото ви състрадание! Следващия път обаче ще се справя по-добре, бъдете сигурни! Да не би да си мислите, че съм съвсем беззащитна пред вас? Ще пукна, но няма да ви разреша да ме съжалявате! Гледайте! — Внезапно се изсмя, смехът й рязко разби тишината. — Ето, гледайте: моят грижовен баща е забравил нещо, когато е наредил да построят кулата за мен… Мислил е само за красивия изглед, който трябва да имам… Много слънце, много слънце и чист въздух — нали така е казал докторът? Само едно нещо не е хрумнало нито на баща ми, нито на лекаря, нито на архитекта: някой ден тази тераса би могла да ми послужи много… Я погледнете оттук… — беше се надигнала внезапно и с рязък тласък бе отхвърлила несигурното си тяло чак до парапета, за който сега гневно се придържаше с двете си ръце — има поне четири-пет етажа, а най-долу са каменните плочи… напълно достатъчно… и, слава богу, мускулите ми са доста силни, ще ме прехвърлят през парапета — от ходенето с патерици мускулите заякват. Един скок само, и веднъж завинаги ще се освободя от проклетото ви съжаление, тъй че всички — и баща ми, и Илона, и вие — ще си отдъхнете, нали моята уродливост ви гнети като кошмар… Ето, вижте, много е лесно, само малко ще се наведа и…

Страшно се уплаших, скочих, когато тя с искрящи очи прекалено силно се приведе оттатък парапета, и бързо я сграбчих за ръката. Ала тогава Едит трепна и изкрещя, сякаш я бе полазил огън:

— Махайте се!… Как се осмелявате да ме докосвате!… Махайте се!… Имам право да върша онова, което искам. Пуснете ме!… Веднага ме пуснете!

Но тъй като не се подчиних, тъй като се опитах силом да я отдръпна от парапета, тя внезапно извърна горната част на тялото си и ме блъсна право в гърдите. И тогава се случи ужасното. Заради удара тя загуби опорната точка и заедно с това своето равновесие. Слабите й колене се прегънаха като покосени. Направо рухна, но докато се сгромолясваше, понечи да се задържи за масата и я повлече след себе си. Върху нея и мен — в последния миг несръчно се опитах да прихвана политналата девойка — с тласък се разби вазата, изпотрошиха се чинии и чаши, раздрънчаха се лъжички; а големият бронзов звънец изтрещя на пода и гръмко се изтърколи по цялата тераса.

Сакатата девойка бе паднала много лошо, беше се проснала върху пода — беззащитна, разтърсвана от гняв, разплакана от огорчение и срам. Понечих да вдигна лекото й тяло, ала тя се противопостави и изкрещя през сълзи:

— Махайте се… махайте се, долен, безчувствен човек…

И не преставаше да удря с ръцете си наоколо, решена да се изправи без моя помощ. Щом пристъпех по-близо, за да й помогна, тя всеки път се извиваше и бясно ми изкрещяваше в безсилния си гняв:

— Махайте се… не ме докосвайте… изчезвайте оттук!

Никога не бях изживявал по-страшно нещо.

В този миг зад гърба ни се чу леко бръмчене. Асансьорът се издигаше; вероятно звънецът бе вдигнал достатъчно шум при падането си, за да извика слугата, който постоянно бе нащрек. Той влезе тичешком и веднага дискретно сведе уплашения си взор; без да ме погледне, с лекота и със заучени движения вдигна разтрепераното тяло, а сетне понесе разриданото момиче към асансьора. Само след минута асансьорът тихо избръмча надолу; останах сам, заобиколен от обърнатата маса, разбитите чинии, разпилените вещи, които се бяха разлетели така безразборно, сякаш от ясното небе бе паднал гръм и експлозията ги бе разпиляла на всички страни.

 

 

Не зная колко дълго съм стоял на терасата сред изпотрошените чинии и чаши, напълно зашеметен от това стихийно избухване, което изобщо не бях в състояние да разтълкувам. Каква глупост бях изрекъл? Как бях предизвикал необяснимия й гняв? Ала ето че отзад отново долетя познатият шум, който приличаше на пърхане от вентилатор; асансьорът пак се изкачи и към мен пристъпи Йозеф, слугата; странна тъга помрачаваше винаги гладко избръснатото му лице. Помислих, че е дошъл, за да разтребва, и се засрамих, защото щях да му преча да отстрани купчината стъкларии. Ала той незабелязано се приближи със сведени очи към мен, докато вдигаше от пода някаква салфетка.

— Извинете, господин подпоручик — продума той дискретно приглушено и се поклони (беше слуга от старата австрийска школа). — Позволете, господин подпоручик, да ви изтрия…

Едва сега, когато проследих заетите му пръсти, забелязах две големи мокри петна: на мундира и на светлите ми панталони. Очевидно докато съм се навеждал, за да прихвана политналото момиче, някоя от падащите чаени чаши ме бе заляла, защото слугата грижливо търкаше и попиваше със салфетката влажните места. Работеше на колене и аз погледнах отгоре добрата побеляла глава на предания човек; не можех да се отърся от подозрението, че старецът нарочно се е навел толкова ниско: не искаше да видя изражението и разстроения му взор.

— Не, така не става — рече той най-сетне огорчено, но не вдигна глава. — Господин подпоручик, най-добре ще бъде да изпратя шофьора в казармата, за да ви донесе друг мундир. Така не можете да излезете, господин подпоручик. Но бъдете сигурен, господин подпоручик, само след час ще подсуша всичко и хубавичко ще изгладя панталона.

Изрече това с привидно безстрастния тон на специалист. Ала аз долових и някакви издайнически, съпричастни, притеснени нотки. И когато му отвърнах, че това съвсем не е необходимо и че предпочитам да ми извика кола по телефона, защото и бездруго смятам незабавно да се прибера, той неочаквано се окашля и умолително вдигна към мен своите сиви, леко уморени очи.

— Моля ви, господин подпоручик, останете още малко. Би било ужасно, ако господин подпоручикът си тръгне сега. Убеден съм, че милостивата госпожица безкрайно ще се огорчи, ако господин подпоручикът не изчака малко. Сега госпожица Илона е при нея… и… я сложи да си легне. Но госпожица Илона ми заръча да ви предам, че веднага ще дойде, господин подпоручикът непременно да я изчака.

Бях потресен против волята си. Как всички обичаха болната! Как всеки я глезеше и оневиняваше! Непреодолимо закопнях да кажа няколко сърдечни слова на този добродушен старец, който прекалено старателно продължаваше да почиства моя мундир, смаян от собствената си смелост. Ето защо леко го потупах по рамото.

— Оставете, драги Йозеф, не си струва труда! На това слънце ще изсъхне бързо, да се надяваме, че вашият чай не е кой знае колко силен, та да остави петно. Оставете, Йозеф, по-добре съберете стъклариите. Ще изчакам госпожица Илона да дойде.

— О, колко добре постъпвате, че ще почакате, господин подпоручик! — Той въздъхна с истинско облекчение. — Господин фон Кекешфалва също ще се прибере скоро и положително ще се зарадва да види господин подпоручика. Изрично ми нареди…

Ала ето че откъм стълбището долетя поскърцването на лекокрили стъпки. Беше Илона. Също като слугата, и тя пристъпи към мен със сведен взор.

— Едит ви моли да слезете за миг в спалнята й. Само за миг! Каза да ви предам, че ви моли от все сърце.

Заедно се спуснахме по витата стълба. Не продумахме нито дума, докато прекосявахме салона и втората зала. Стигнахме до дългия коридор, който водеше навярно към спалните. От време на време раменете ни случайно се докосваха в тъмния тесен проход, а може би причината бе моето вълнение, неспокойните ми стъпки. Илона се спря при втората врата и настойчиво ми прошепна:

— Сега трябва да бъдете внимателен с нея. Не зная какво се е случило горе, но познавам внезапните й изблици на раздразнение. Всички ги познаваме. Не бива обаче да й се сърдим, наистина не бива. Ние изобщо не сме в състояние да си представим това безпомощно и непрекъснато лежане от сутрин до вечер. В крайна сметка в нервите положително се наслоява нетърпение и в даден миг то трябва да изригне, и то против желанието и волята й. Ала повярвайте ми, сетне няма по-нещастен човек от клетото момиче. Тъкмо тогава, когато тя се срамува и измъчва толкова много, ние трябва да бъдем два пъти по-внимателни към нея.

Не й отговорих. Не беше нужно. Илона и бездруго бе забелязала колко съм потресен. Внимателно почуках на вратата и когато отвътре долетя отговорът — тихото плахо „Влез!“ — тя побърза да ме предупреди:

— Не стойте дълго! Влезте само за миг!

Вратата безшумно ме пусна вътре. В първия миг съзрях само червеникав здрач, защото просторната стая бе напълно затъмнена откъм градината с оранжеви завеси; сетне в дъното се открои по-светлият четириъгълник на леглото. Оттам долетя плахият, до болка познат глас:

— Насам, моля, седнете на табуретката. Ще ви задържа съвсем за кратко.

Приближих се. Сред възглавниците се бялна тясното личице, засенчвано от косите. Върху пъстрата завивка се виеха бродирани цветя, които почти докосваха детински слабата шийка. Едит някак си боязливо ме изчака да седна и едва тогава плахо промълви:

— Простете, че ви приемам тук, но така ми се виеше свят… не трябваше да лежа толкова дълго на това силно слънце, главата винаги ми се замайва от него… Убедена съм, че не бях на себе си, когато… Но… но, нали… ще забравите всичко? Няма да ми се разсърдите, задето бях толкова невъзпитана, нали?

Гласът й бе примесен с такъв умолителен страх, че аз побързах да я прекъсна:

— Но какво ви става… Само аз съм виновен… не биваше да ви оставям да седите толкова дълго на тая жега.

— Значи… не ми се сърдите… наистина ли?

— Ни най-малко.

— И пак ще идвате… също като по-рано?

— Точно така. Само че при едно условие.

Погледна ме неспокойно.

— Какво условие?

— Че ще изпитвате малко повече доверие към мен и няма веднага да се страхувате, че сте ме обидили или наскърбили! Приятелите не бива да си мислят такива нелепости. Ако знаехте само колко по-различно е изражението ви, когато се отпуснете от сърце, и колко щастливи ни правите тогава — баща ви, Илона, мен и цялата къща! Ех, да можехте завчера сама да се видите по време на нашия излет — колко щастлива бяхте, а и ние заедно с вас! Цялата вечер това не ми излизаше от ума.

— Цялата вечер сте мислили за мен? — Погледна ме нерешително. — Наистина ли?

— Цялата вечер… Ах, какъв ден, никога не ще го забравя! Цялото пътуване бе прекрасно, прекрасно!

— Да — повтори тя замечтано. — Прекрасно беше… пре-крас-но… първо, когато прекосихме полята, сетне малките жребчета и селският празник… от начало до край всичко бе прекрасно! Ах, по-честичко би трябвало да излизам! Изглежда, тъкмо това глупаво седене вкъщи, това ужасно затворничество до такава степен съсипа нервите ми. Но вие сте прав, аз съм прекалено недоверчива… всъщност станах такава едва след като ми се случи онова нещо. По-рано… господи, изобщо не мога да си спомня да съм се страхувала от някого… едва оттогава станах така ужасно мнителна… постоянно си внушавам, че всеки се взира в патериците ми, че всеки ме съжалява… Зная колко е глупаво, глупава детинска горделивост, зная, че по този начин сама се ожесточавам към себе си, зная и за последиците — така само си късам нервите. Ала как да не бъда мнителна, когато всичко се проточи цяла вечност! Ах, дано този ужас най-сетне свърши, защото съм станала лоша, зла, раздразнителна!

— Скоро всичко ще свърши. Само смелост ви трябва, малко смелост и търпение.

Леко се надигна.

— Вярвате ли… искрено ли вярвате, че новото лечение ще сложи край на всичко?… Знаете ли, завчера, когато татко дойде при мен, бях напълно сигурна… Но тази нощ, кой знае защо, внезапно ме обзе страх, че докторът се е излъгал и ми е наговорил лъжи, защото… защото си спомних… По-рано вярвах на доктора, на доктор Кондор, като на господ. Но винаги става така, че… отначало лекарят наблюдава своя пациент, ала когато всичко продължи повече време, и болният се научава да наблюдава своя лекар… вчера — но това го споделям само с вас! — вчера, докато ме преглеждаше, понякога имах чувството… да, как ли да се изразя… да… той сякаш разиграваше пред мен някаква комедия… струваше ми се извънредно неуверен, неестествен, не беше така прям и сърдечен както друг път… Не зная защо, но имах чувството, че нещо го кара да се срамува от мен… Естествено, безкрайно се зарадвах, когато сетне чух, че възнамерява незабавно да ме прати в Швейцария… и въпреки всичко… някак си дълбоко в душата… казвам го само на вас… отново ме обзе безсмисленият страх… но да не му го кажете, за бога, недейте!… Нещо не е наред с това ново лечение… той сякаш ме залъгва с него… или пък навярно успокоява татко… Виждате, не мога да се отърся от ужасната мнителност… Но как да се преборя с нея? Как да не стана недоверчива към себе си и към всички, след като така често са ми внушавали, че краят наближава, а сетне нещата се проточват, ужасно се проточват! Не, не мога, действително не мога повече да понасям вечното чакане!

Възбудено се надигна, ръцете й се разтрепераха. Бързо се приведох към нея:

— Не! Недейте… недейте отново да се вълнувате! Спомнете си, та вие току-що ми обещахте…

— Да, да, прав сте! Няма смисъл да се измъчвам, само измъчвам и останалите. А какво са ми виновни те! И бездруго обременявам живота им… Не, изобщо не исках да говоря за това, наистина не исках… Исках само да ви благодаря, че не се засегнахте от моята глупава раздразнителност, и… изобщо, задето винаги сте така добър към мен, така… трогателно добър — нещо, което аз изобщо не заслужавам… как можах тъкмо вас… но не е ли по-добре да не говорим повече за това?

— Никога вече! Разчитайте на мен. А сега хубаво си починете.

Станах, за да й подам ръка. Беше очарователна, усмихваше ми се от възглавниците все още боязливо, но и кротко, като дете, като дете, преди да заспи. Всичко се успокои, обстановката се разведри като небе след буря. Напълно непринудено и почти радостно пристъпих по-близо. Ала тя внезапно трепна уплашено.

— За бога! Какво е това? Вашата униформа…

Беше забелязала големите мокри петна върху мундира; сигурно се бе досетила с чувство на вина, че причината за тази малка неприятност могат да бъдат само блъснатите от нея чаши. Очите й веднага се скриха зад клепачите, протегнатата ръка уплашено се отдръпна. Ала аз бях очарован от сериозността, с която тя възприемаше тази нищожна дреболия; за да я успокоя, прибягнах към шеговития тон.

— Ах, няма нищо — весело продумах аз, — нищо сериозно. Едно палаво дете ме заля с чай.

Погледът й все още бе неспокоен. Но тя с благодарност намери спасение в игривия тон.

— А хубавичко ли натупахте палавото дете?

— Не — отвърнах аз, изцяло вживян в своята роля. — Не беше нужно. Детето отдавна вече е послушно.

— И вие наистина ли не му се сърдите повече?

— Ни най-малко. Трябваше да го чуете как прелестно каза „моля, извинете“!

— Значи изобщо не сте му обиден?

— Не, отдавна съм му простил и забравил. Само че трябва и занапред да е послушно и, разбира се, да изпълнява всичко, което поискаме от него.

— И какво да изпълнява?

— Винаги да бъде търпеливо, приветливо и весело. Да не стои продължително на слънце, да прави много излети и точно да спазва препоръките на лекаря. Сега обаче детето трябва да спи, трябва да престане да говори и мисли. Лека нощ.

Подадох й ръка. Беше вълшебно красива — лежеше и щастливо ми се усмихваше с блестящите си зеници. Върху дланта ми легнаха топло и успокоено пет тънки пръстчета.

Сетне си тръгнах, а на сърцето ми беше леко. Вече докосвах дръжката на вратата, когато зад гърба ми бликна тих смях.

— Детето сега беше ли послушно?

— Безупречно. Получи голяма шестица. Но сега спете, спете и не мислете за нищо лошо!

Почти бях отворил вратата, когато смехът й, които преливаше от детинска хитрост, отново ме догони. А гласът й пак долетя откъм възглавниците:

— Забравихте ли какво получава послушното дете, преди да заспи?

— Какво?

— Послушното дете получава целувка за „лека нощ“.

Не ми стана особено приятно. В гласа й припламваха и избухваха палави нотки, които не ми харесваха; и преди това очите й блестяха прекалено трескаво. Ала не ми се искаше да развалям настроението на избухливата девойка.

— Ах, да, разбира се! — продумах привидно небрежно. — Щях да забравя.

Изминах няколкото стъпки до леглото й и по внезапната тишина разбрах, че дъхът й е секнал. Очите й неотлъчно следяха моите движения, а главата й неподвижно лежеше върху възглавниците. Не помръдваше нито ръката, нито пръстите си, само очите й се движеха заедно с мен — не ме изпускаше от погледа си.

„По-бързо, по-бързо!“, помислих аз с нарастваща неловкост: припряно се наведох и едва докоснах с устни челото й. Нарочно докоснах кожата й съвсем бегло и едва усетих отблизо неясното ухание на нейните коси.

Ала тогава и двете й ръце, които явно ме бяха очаквали под завивката, внезапно се вдигнаха към мен. Сграбчиха ме, стиснаха слепоочията ми и преди да успея да извърна главата си, дръпнаха устните ми от челото й и ги положиха върху нейните устни. А те се притиснаха така страстно, горещо и жадно, че зъбите й звъннаха върху моите; в същото време гръдта й се надигна и жадно се изпъна нагоре, за да докосне моето приведено тяло. Никой никога не ме бе целувал така неистово, така отчаяно и жадно като това сакато дете.

А тя не можеше да се насити, не можеше да се насити! Притискаше ме към себе си с такава шеметна сила, че дъхът й секна. Сетне ръцете й отслабнаха, възбудено се плъзнаха от слепоочията и се заровиха в косите ми. И пак не ме пусна. Само за миг се отдръпна като омагьосана, за да ме погледне в очите, после отново ме притегли към себе си и с неистова и някак си безсилна жажда безразборно и горещо започна да ме целува по страните, по челото, по очите, по устните. И при всяка целувка простенваше:

— Глупчо… глупчо… ах ти, глупчо… — И още по-горещо: — Ти, ти, ти…

Притискаше се все по жадно, по-страстно, докосваше ме и ме целуваше все по-буйно и напористо. И внезапно — сякаш се скъса платно — по нея пробяга тръпка… Пусна ме, главата й падна върху възглавниците, само очите й ме заливаха с тържествуващ блясък.

Сетне бързо се извърна и прошепна морно, ала вече и засрамено:

— Върви си сега, върви си, глупчо… върви си!