Стефан Цвайг
Мария Антоанета (2) (Портрет на един посредствен характер)

Омъжването на едно дете

Векове наред Хабсбургите и Бурбоните воюваха по многобройните немски, италиански и фламандски бойни полета за надмощие в Европа; най-сетне се умориха — и едните, и другите. Старите съперници най-после разбраха, че с неутолимата си ревност само са разчиствали пътя на други владетелски домове; от английския остров един народ от еретици вече посяга към световното господство, протестантският Марк Бранденбург прераства в могъщо кралство, полуезическа Русия се готви да разпростре своята сфера на влияние до безкрайни далнини; няма ли да бъде по-добре — така започват да се питат монарсите и техните дипломати, но както винаги твърде късно, — ако запазим мир помежду си, вместо непрекъснато да подновяваме гибелните войни в полза на преуспяващите безверници? Шоазьол от двора на Луи XV и Кауниц, съветник на Мария Терезия, изковават съюз и за да бъде скрепен той трайно, а не да се възприема като временно примирие между две войни, предлагат двете династии, Хабсбургите и Бурбоните, да се свържат кръвно. В двора на Хабсбургите никога не са липсвали принцеси за женене; и този път има богат избор от всякакви възрасти. Отначало министрите преценяват дали Луи XV въпреки старческата си възраст и повече от съмнителния си морал може да встъпи в брак с някоя хабсбургска принцеса, ала най-христолюбивият крал побързва да напусне ложето на мадам Помпадур, за да се вмъкне при друга фаворитка — мадам Дюбари. А пък и император Йосиф, овдовял повторно, не проявява особено желание да го сватосат с една от трите позастарели дъщери на Луи XV — ето защо най-естествена остава третата връзка: да се сгоди подрастващият престолонаследник, внук на Луи XV и бъдещ носител на френската корона, с някоя от дъщерите на Мария Терезия. В 1766 г. смятат, че единадесетгодишната Мария Антоанета би могла да бъде сериозна партия; австрийският посланик изрично подчертава в писмото си до императрицата от 24 май: „Кралят даде да се разбере, че Ваше величество може вече да смята проекта за обсъден и утвърден.“ Ала дипломатите не биха били дипломати, ако за тях не представляваше въпрос на чест да усложняват простите неща и преди всичко умело да протакат всяко важно дело. На интригите от единия двор другият отговаря със същото; минава година, втора, трета и Мария Терезия, която таи основателни подозрения, започва да се опасява, че неприятният й съсед Фридрих Пруски, „чудовището“, както тя го назовава с искрено негодувание, в крайна сметка ще осуети с някое от своите макиавелистки сатанинства този план с такова важно значение за господствуващото положение на Австрия; ето защо тя влага цялата си любезност, страст и хитрост, за да не изпусне половинчатото обещание на френския двор. С неизтощимостта на професионална сватовница, с упоритата и неотстъпчива търпеливост на своята дипломация тя постоянно разгласява в Париж качествата на принцесата; обсипва пратениците с любезности и подаръци, за да донесат най-сетне от Версай сериозно предложение за женитба; повече императрица, отколкото майка, по-загрижена за нарастването на „семейната власт“, отколкото за щастието на детето си, тя не се стъписва дори от предупреждението на своя пълномощен министър, че природата е лишила престолонаследника от всякакви дарби: разумът му бил ограничен, държал се извънредно недодялано и бил съвършено безчувствен. За какво ли е притрябвало на една ерцхерцогиня щастие, щом ще става кралица? Колкото по-разгорещено Мария Терезия настоява за официално писмено предложение, толкова по-невъзмутимо опитният крал Луи XV протака нещата; цели три години той иска портрети и сведения за малката ерцхерцогиня и обявява, че по принцип гледа благосклонно на плана за женитба. Но не прави така желаното официално предложение, не се обвързва.

Нищо неподозиращият залог за тази важна държавна сделка — единадесет-, дванадесет-тринадесетгодишната Тоанет, нежна, миловидна, стройна, с безспорна хубост, междувременно си играе и лудува със своите сестри, братя и дружки из стаите и парковете на Шьокбрун^[1]; на уроците, книгите и обучението си не обръща особено внимание. С естествената си миловидност и неукротима жизненост тя така ловко умее да върти на пръста си гувернантките и абатите, натоварени с възпитанието й, че успява да се измъкне от всякакви учебни часове. И Мария Терезия, чиято прекомерна заетост с държавни дела никога не й позволява да положи специални грижи за което и да било от многобройните си деца, един ден с ужас установява, че бъдещата кралица на Франция на тринадесет години не умее да пише правилно — нито на немски, нито на френски, — а не е усвоила и най-бегли познания по история и по другите по-общи учебни предмети; музикалните й изяви не правят изключение от цялостната картина, въпреки че уроци по пиано й дава не някой друг, а самият Глук. Налага се в последния момент пропуските да бъдат наваксани, така че занесената и мързелива Тоанет да се превърне в образована дама. За една бъдеща кралица на Франция е важно преди всичко да танцува прилично и да говори френски с добър акцент; без да губи време, Мария Терезия ангажира за тази цел известния учител по танци Новер и двама актьори от една френска трупа, която гастролира във Виена: единия за произношението, а другия — за песните. Ала френският пълномощен министър едва е съобщил за това в двора на Бурбоните, и от Версай вече долитат възмутени забележки: не било редно една бъдеща кралица на Франция да бъде обучавана от прости комедианти. На бърза ръка дипломатическите преговори се подновяват, тъй като Версай вече смята възпитанието на предложената годеница на престолонаследника за свое собствено задължение, и след дълго умуване за Виена в качеството си на възпитател заминава абатът Вермон, препоръчан от орлеанския епископ; нему дължим първите правдоподобни сведения за тринадесетгодишната ерцхерцогиня. Той я намира очарователна и симпатична: „С възхитителния си лик тя е олицетворение на изключителна миловидност и ако се поизточи — нещо, за което смеем да се надяваме, — ще притежава всички прелести, които могат да бъдат пожелани на една високопоставена принцеса.“ Затова пък достопочтеният абат се изказва значително по-предпазливо за действителните знания и за прилежанието на своята ученичка. Несериозна, разсеяна, невъздържана, неспокойна като живак, въпреки изключителната си схватливост тя никога не е проявявала и най-малкото желание да се занимае с някаква смислена дейност. „Тя притежава повече разум, отколкото дълго време се е предполагало, но за жалост до дванадесетата й година този разум не е приучен да се концентрира. Известна леност и доста лекомислие допълнително утежниха заниманията ми с нея. Първите шест седмици й преподавах основите на художествената литература — схващаше добре, правеше верни преценки, но не успях да я накарам да вникне в същността на нещата въпреки усещането ми, че е способна да го стори. Най-сетне разбрах, че човек може да я обучава само ако същевременно я развлича.“

Почти същото ще повтарят всички държавници още десет, още двадесет години, оплаквайки се от това нежелание за мислене въпреки наличието на остър ум, от отегчението, с което се избягва всеки задълбочен разговор; още в тринадесетгодишната девойка е заложена цялата опасност на този характер, който би могъл да постигне всичко, а не желае нищо истински. Ала откакто във френския двор се разпореждат метреси, повече се ценят външните страни от поведението на една жена, а не нейната същност; Мария Антоанета е симпатична и представителна, характерът й е благопристоен — това е достатъчно, и през 1769 г. дългоочакваното писмо на Луи XV най-сетне поема към Мария Терезия; в него кралят тържествено иска ръката на младата принцеса за своя внук, бъдещия Луи XVI, и предлага венчавката да се състои по Великден идната година. Зарадваната Мария Терезия дава съгласието си; след доста години, изпълнени с грижи, угнетената жена отново изживява светъл час. Мирът в империята, а с това и в Европа сега й се струва осигурен; с бързи пратеници и куриери незабавно и тържествено се разгласява във всички владетелски дворове, че Хабсбургите и Бурбоните се превръщат завинаги от врагове в съюзници, и то обвързани с кръвно родство. „Bella gerant alii, tu, felix Austria, nube“^[2]: старият девиз на Хабсбургите още веднъж намира своето потвърждение.

Задачата на дипломатите намира благоприятен завършек. Ала едва сега проличава, че те са свършили по-леката й част. Защото да склониш Хабсбургите и Бурбоните да стигнат до разбирателство, да сдобриш Луи XV и Мария Терезия, е направо детинска игра в сравнение с небивалите мъчнотии при съчетаването на френските и австрийските дворцови и домашни церемониали при толкова представително тържество. Вярно е, че церемониалмайсторите и останалите фанатици на протокола и от двете страни разполагат с цяла година, за да изработят точка по точка неимоверно важния протокол на сватбените празненства, ала какво представлява една краткотрайна година, която има само дванадесет месеца, за тези ревностни пазители на етикета? Престолонаследник на Франция встъпва в брак с австрийска ерцхерцогиня — какви потресаващи тактически въпроси възникват само като последица от този акт, с каква задълбоченост трябва да се обмисли всяка подробност, какви непоправими грешки следва да се избягнат чрез проучване на документи от памтивека! Свещените пазители на нравите и обичаите денонощно умуват във Версай и Шьонбрун, и то така, че главите им димят; пълномощните министри денонощно преговарят за всяка покана поотделно, бързи куриери с предложения и контрапредложения сноват насам-натам, защото никой не забравя каква чудовищна катастрофа (по-страшна и от седем войни) би настанала, ако по време на това височайше събитие се накърни йерархическата суета на един от двата владетелски двора! В безчислени съчинения отдясно и отляво на Рейн се премислят и разискват трънливи научни въпроси: да речем, чие име следва да бъде упоменато на първо място в брачния договор — на австрийската императрица или на френския крал; кой трябва пръв да го разпише, какви подаръци да се разменят, каква зестра да бъде определена, кой да изпроводи булката, кой да я посрещне, колко придворни, благородни дами, войска, гвардейски конници, първи и втори камериерки, фризьори, изповедници, лекари, писари, секретари и чистачки подобава да придружават сватбеното шествие на една ерцхерцогиня от Австрия до границата, и колко — една френска престолонаследница от границата до Версай. Ала още преди перуките от двете страни да постигнат единодушие за основните линии на основните въпроси, кавалерите и техните дами от двата двора вече се карат помежду си, опълчват се един срещу друг, оспорват си честта да придружат или да посрещнат сватбеното шествие: всеки от тях подкрепя претенциите си с цял свитък документи по такъв начин, сякаш от това зависи приемането му в рая; и въпреки че церемониалмайсторите се трепят като каторжница в продължение на цяла година не успяват да приключат с тези световноважни въпроси за старшинство и достъп в двореца: в последния момент например се задрасква от програмата представянето на елзаските благородници, „за да бъдат спестени досадните въпроси във връзка с етикета, за чието уточняване вече няма време“. И ако в кралската заповед не беше упомената точната дата на събитието, австрийските и френските пазители на церемониала и до ден-днешен не биха стигнали до единодушно мнение относно „истинската“ форма на сватбата и навярно не би имало кралица Мария Антоанета.

Въпреки че както Франция, така и Австрия би трябвало строго да се ограничат в разноските, и от двете страни сватбата се подготвя с възможно най-голям разкош и блясък. Хабсбургите не желаят да останат по-назад от Бурбоните, а те от своя страна не искат да бъдат надминати от Хабсбургите. Дворецът на френското посолство във Виена се оказва твърде малък за хиляда и петстотинте гости; стотици работници издигат със светкавична бързина пристройки, а по същото време във Версай се подготвя специална оперна зала за сватбеното празненство. За придворните доставчици, шивачи, златари, строители на каляски и от двете страни настъпват блажени времена. Само за посрещането на принцесата Луи XV поръчва на придворния доставчик Франсиен в Париж две каляски с невиждан досега блясък: великолепно дърво и кристални стъкла, отвътре — кадифена тапицерия, а отвън — разкошна живописна украса, корони на покрива и въпреки цялото това разточителство — много удобни и неимоверно подвижни. За престолонаследника и кралския двор се поръчва ново парадно облекло, извезано със скъпоценни камъни, „Големият Пит“, най-скъпият диамант по онова време, краси сватбената шапка на Луи XV, а със същото разточителство Мария Терезия подготвя чеиза на своята дъщеря: малински дантели^[3], изплетени специално за случая, най-изискани ленени и копринени платове, накити. Накрая пълномощният министър Дюрфор пристига във Виена, за да поиска ръката на ерцхерцогинята — великолепно зрелище за страстно влюбените в живота виенчани: четиридесет и осем каляски, между които и двата стъклени шедьовъра, бавно и тържествено преминават по украсените с венци улици, които водят към Хофбург; само новите ливреи на сто и седемнадесетте телохранители и лакеи от свитата на Дюрфор са стрували сто и седем хиляди дуката, а цялото шествие — не по-малко от триста и петдесет хиляди. От този час се зареждат празненство след празненство: официално предложение за женитба, тържествено отричане на Мария Антоанета от правата й на австрийска ерцхерцогиня пред Евангелие, разпятие и запалени свещи, поздравления на придворните, на университета, армейски парад, Théâtre paré^[4], прием и бал в Белведере за три хиляди гости, прием и вечеря от френска страна за хиляда и петстотин души в двореца Лихтенщайн; най-сетне, на деветнадесети април — венчавка по прокурация в църквата „Свети Августин“, където престолонаследникът е представен от ерцхерцог Фердинанд. Сетне още една задушевна семейна вечеря и на двадесет и първи — тържествено сбогуване, последни прегръдки. И така, в каляската на френския крал, обградена от почтителен шпалир, Мария Антоанета, бившата ерцхерцогиня на Австрия, поема съдбовния си път.

Трудна е разлъката на Мария Терезия с дъщеря й. Застаряващата, уморена жена дълги години се е стремила към този брак и към разширяването на хабсбургското влияние като към върховно щастие за Хабсбургската династия, ала в последния миг се стряска от съдбата, която сама е определила на своето дете. Вникнем ли по-задълбочено в писмата й, в жизнения й път, ще се убедим, че тази изстрадала владетелка — единственият велик монарх на Австрия — отдавна вече носи короната като трънен венец. С неимоверни мъки и непрекъснати войни — с Прусия и Турция, с Изтока и Запада — тя е утвърждавала единството на скалъпената чрез бракосъчетания и в известен смисъл изкуствена империя, ала тъкмо сега, когато отвън не я заплашва опасност, Мария Терезия се обезкуражава. Достойната за уважение жена е потисната от странното предчувствие, че империята, на която е отдала всичките си сили и страст, ще западне и ще се разпадне, когато на престола седнат нейните наследници; тази далновидна жена-политик, която притежава почти пророчески способности, разбира колко нетрайно е свързването на случайно подбрани нации и с каква предпазливост и сдържаност, с каква разумна пасивност може да се удължи съществуването й. Но кой е в състояние да продължи онова, което тя така грижливо е наченала? Дълбоките разочарования от децата й са пробудили у нея духа на Касандра — във всички тях отсъствува онова, което е нейната най-присъща сила: огромното търпение, бавното и сигурното чертаене на планове, способността да изчаква, да се лишава от всичко и мъдро да се самоограничава. Ала заедно с лотарингската кръв на съпруга й в жилите на нейните деца, изглежда, се е вляла горещата вълна на нетърпението; всички те са готови да пренебрегнат необозрими възможности заради удоволствието, което могат да получат от един-единствен миг: нищожни, лекомислени хора, които не вярват в нищо и се стремят само към преходни успехи. Нейният син и сърегент Йосиф II угодничи — изпълнен с нетърпеливостта на престолонаследник — на Фридрих II, който цял живот я е преследвал и унижавал; флиртува с Волтер, когото тя, благочестивата католичка, ненавижда като антихрист; следващото й дете, за което също е предвидила трон, ерцхерцогинята Мария Амалия, едва омъжена в Парма, е взела ума на цяла Европа с леконравието си. За два месеца тя разорява и дезорганизира страната, забавлявайки се с любовници. Няма с какво да се похвали и от другата си дъщеря в Неапол; никоя от щерките й не проявява сериозност и почтен нрав, тъй че огромното дело, осъществено чрез саможертва и чувство за дълг, за което великата императрица неумолимо е отдала целия си личен живот, всяка радост, всички наслади, й се струва безсмислено. Смята, че е най-добре да се уедини в някой манастир; и само страхът, само вярното предчувствие, че необузданият й син веднага ще разруши с необмислените си експерименти всичко съградено от нея, кара старата боркиня да стиска здраво скиптъра, макар ръката й отдавна да е отмаляла.

Задълбочената тълкувателка на характери не се самозалъгва и относно галеното си дете Мария Антоанета; познава достойнствата на най-малката си дъщеря — голямо добродушие и сърдечност, неподправен интелект, открито човеколюбив, — ала знае и недостатъците й: незрелост, лекомислие, несериозност, разсеяност. За да се сближи с нея и в последния момент да преобрази темпераментната лудетина в кралица, тя нарежда на Мария Антоанета през последните два месеца преди заминаването си да спи в личните й покои и в дълги разговори се стреми да я подготви за високия й сан; за да спечели и подкрепата божия, взема детето със себе си на поклонение в Мариацел. Но колкото повече наближава часът на разлъката, толкова по-силно става безпокойството на императрицата. Някакво мрачно предчувствие гнети сърцето й, предчувствие за идеща гибел, ето защо с цялото си същество тя се стреми да обуздае тъмните сили. Преди заминаването дава на Мария Антоанета подробни напътствия за поведението й и кара нехайното дете да се закълне, че всеки месец внимателно ще ги препрочита. Освен официалното послание до Луи XV тя пише и друго, частно писмо, в което възрастната жена умолява възрастния мъж да прояви снизхождение към детинската несериозност на четиринадесетгодишната девойка. Ала вътрешната й тревога все още не е потисната. Мария Антоанета още не е пристигнала във Версай, когато майката повтаря предупреждението си да търси съвет в онези указания: „Напомням ти, мила ми дъще, да прочиташ на всяко двадесет и първо число от месеца онзи свитък. Иска ми се да разчитам на теб, изпълни моето желание, умолявам те за това; и бездруго не се страхувам от нищо освен от немарливостта, с която се молиш богу и учиш уроците си — немарливост, от която произтичат невнимание и леност. Бори се с тях… и не забравяй майка си, която, макар и далеч, няма да престане да се безпокои за теб до сетния си дъх.“ Заливана от овациите на цял свят заради триумфа на дъщеря й, старата жена отива на черква и се моли на бога да предотврати бедата, предчувствувана единствено от нея.

Докато величествената кавалкада от триста и четиридесет коня, които трябва да бъдат подменяни на всяка пощенска станция, бавно прекосява Горна Австрия и Бавария и след безчет празненства и приеми наближава границата, между Кел и Страсбург дърводелци и тапицери майсторят странна постройка на един рейнски остров. Тук оберцеремониалмайсторите от Версай и Шьонбрун изиграват своя голям коз; след безкрайни обсъждания дали тържественото предаване на булката да стане още на австрийска или едва на френска земя, някакъв хитрец решава въпроса по соломоновски: на един от малките необитаеми пясъчни острови на Рейн, между Франция и Германия, тоест на ничия земя, да се построи специално за тържественото предаване дървен павилион — чудо на неутралитета — с две преходни зали от дясната страна на Рейн, където Мария Антоанета ще влезе все още като ерцхерцогиня, и с две преходни зали от лявата страна на Рейн, които тя ще напусне след церемонията като престолонаследница на Франция, а в средата — голяма зала за тържественото предаване, където ерцхерцогинята окончателно ще се превърне в престолонаследница на Франция. Скъпи бродерии от архиепископския дворец покриват набързо скованите дървени стени, университетът в Страсбург услужва с един балдахин, а богатите граждани на Страсбург — с най-хубавите си мебели. Естествено, те нямат право да проникнат в това светилище на княжески разкош; ала за няколко сребърника всеки пазач ще замижи с едното си око и тъкмо по този начин група млади немски студенти се вмъкват няколко дена преди пристигането на Мария Антоанета в полуготовите помещения, за да заситят любопитството си. И особено един от тях, висок на ръст, със зареян, страстен поглед и с ореола на гений около мъжественото си чело, не може да се нагледа на възхитителните гоблени, изработени по стенописните скици на Рафаел; те пробуждат у младежа — на когото едва тукашната страсбургска катедрала е разкрила духа на готиката — бурно желание да прозре със същата любов класическото изкуство. Той разпалено обсъжда с по-несладкодумните си другари красивия свят на италианските майстори, разкрил се така неочаквано пред него, ала внезапно занемява, навъсва се, гъстите тъмни вежди гневно се сключват над очите, доскоро искрящи от възторг. Защото едва сега забелязва какво всъщност изразяват тези стенни килими — възможно най-неподходящата легенда за едно сватбено празненство: историите на Язон, Медея^[5] и Креуза^[6], най-красноречивия пример за гибелен брак. „Нима е допустимо — възкликва гениалният младеж, без да обръща внимание на изумените хора наоколо — още в първия миг така безразсъдно да се посочва на една млада кралица примерът за възможно най-ужасния брак? Нима сред френските архитекти, декоратори и тапицери не се е намерил нито един, който да съзнава, че картините изобразяват нещо, че картините въздействуват на сетивата и чувствата, че те създават впечатления и събуждат предчувствия? Да, едва ли можеше да бъде изпратен по-отвратителен призрак да посрещне от самата граница тази красива и, както се говори, жизнерадостна дама.“

Приятелите с мъка успяват да укротят буйния младеж, почти насила да изведат Гьоте — защото тъкмо той е младият студент — от дървената постройка. Ала не след дълго онзи „бурен и бляскав поток от придворни“, които съставят сватбеното шествие, ще наближи и с весели разговори и ведро настроение ще залее украсената зала, без да подозира, че броени часове преди това пророческият взор на един поет вече е забелязал в пъстрата тъкан тъмната нишка на съдбата.

Предаването на Мария Антоанета трябва да символизира раздялата й с всички и всичко, което я свързва с Австрия; церемониалмайсторите са намислили и за този случай особена символика: не само че никой от родната й свита не бива да я придружава след невидимата граница, нещо повече — етикетът настоятелно изисква тя да съблече всичко произведено в родината й: обувки, чорапи, фусти, панделки. От мига, в който Мария Антоанета се превърне във френска престолонаследница, тялото й трябва да се покрие само с френски тъкани. Ето защо четиринадесетгодишната девойка трябва да съблече от себе си всичко в австрийската преходна зала пред очите на цялата австрийска свита; нежното, все още неразцъфтяло моминско тяло за миг проблясва в тъмната зала; сетне го закривате риза от френска коприна, парижки фусти, чорапи от Лион, обувки от придворния обущар, дантели и панделки; не й се позволява да запази нищо като скъп спомен, нито пръстен, нито кръст — нима светът на етикета не би пропаднал, ако тя си оставеше една-единствена гривна или любима панделка? — занапред няма право да вижда нито едно от лицата, с които от години е свикнала. Чудно ли е тогава, че малкото момиче, изплашено от тази помпозност и суетня, обзето от чувството за внезапно прокуждане в неизвестността, съвсем по детски се разплаква? Ала веднага й напомнят да не се отпуска, понеже всякакво разчувствуване било недопустимо за една политическа сватба; оттатък, в другата стая, вече чака френската свита — нямало ли да се срамува, ако се представи на новите си придворни просълзена, разстроена и изплашена? Шаферът, граф Щаремберг, й предлага ръката си за решаващите стъпки и облечена по френски, съпроводена за сетен път от австрийската си свита, за две минути все още австрийка, тя влиза в залата за предаването, където я очаква величествено натруфената бурбонска делегация. Сватовникът на Луи XV държи тържествено слово, прочита се протоколът, а после следва — дъхът на всички секва — голямата церемония. Тя е пресметната стъпка по стъпка и също като някой менует е репетирана и предварително усвоена. Масата в средата на залата символизира границата. Пред нея са застанали австрийците, а зад нея — французите. Най-напред австрийският шафер, граф Щаремберг, пуска ръката на Мария Антоанета; поема я френският сватовник и бавно, с тържествени стъпки заобикаля масата заедно с разтрепераното момиче. Минутите са изчислени точно — със същата бързина, с която френската свита пристъпва към бъдещата кралица, австрийските придружители бавно отстъпват към изхода, така че в мига, в който тя се озовава сред новата си френска свита, австрийската току-що е напуснала залата. Тази оргия на етикета се извършва безшумно, образцово, с призрачна величественост; само в последния момент малкото наплашено девойче не успява да понесе подобна студена тържественост. И вместо с хладна вежливост да приеме раболепния реверанс на новата си компаньонка, графиня де Ноай, то се хвърля разплакано в обятията й, сякаш търси помощта й — красив и трогателен жест на изоставеност, които всички велики жреци на етикета и от едната, и от другата страна са пропуснали да предвидят. Ала в логаритмите на дворцовите правилници няма място за чувства; отвън вече чака стъклената каляска, камбаните на страсбургската катедрала бият, артилерийските залпове ехтят и сред порой от ликуващи възгласи Мария Антоанета завинаги напуска селенията на безгрижното си детство; започва ориста й на жена.

Тържественото пристигане на Мария Антоанета се превръща в незабравим празник за френския народ, който от доста време не е разглезван с празненства. Страсбург вече десетилетия не е виждал бъдеща кралица, а камо ли толкова очарователна кралица, каквато е това младо момиче. От стъклената каляска стройното дете с пепеляворуса коса и дяволити сини очи ту се смее, ту се усмихва на неизброимото множество, което се е стекло в пъстри елзаски носии от всички села и градове, за да приветствува бляскавото шествие. Стотици облечени в бяло деца вървят пред каляската и постилат пътя й с цветя, издигната е триумфална арка, портите са окичени с венци, от чешмата на градския площад се лее вино, цели волове се пекат на шишове, на бедните раздават хляб от огромни кошове. Вечер всички къщи се осветяват, искрящи снопове обвиват кулата на голямата катедрала, червеникавите дантелени орнаменти на божествения храм засия ват отвътре. По Рейн се носят безброй кораби с лампиони като пламтящи портокали и рибарски лодки с разноцветни факли, в дърветата проблясват пъстри стъклени кълба, озарявани от светлини, а като завършек на грандиозен фойерверк, видим за всички, откъм острова сияе сред митологични фигури новоизваяният монограм на престолонаследника и престолонаследницата. Народът, жаден за зрелища, броди до късна нощ по брега на реката и из улиците, отвсякъде долитат гърмящите звуци на музика, на стотици места мъже и девойки се носят в шеметен танц; сякаш заедно с русата австрийска пратеница е дошъл златният век на щастието и огорченият, озлобен френски народ още веднъж разтваря сърцето си за светли надежди.

Ала и тази величествена картина крие в себе си незабележима пукнатина, и тук, подобно на гоблените в приемната зала, съдбата е втъкала символа на злочестината. Когато на следващия ден преди заминаването си Мария Антоанета пожелава да присъствува на литургията, пред входа на катедралата я приветствува не достопочтеният епископ, а неговият племенник и помощник, оглавил духовенството. В своите пищни виолетови одежди, които му придават известна женственост, светският свещенослужител се обръща към нея с галантно-поетични слова — ненапразно Академията го е приела в своите редове, — които завършва със следните ласкателства: „За нас вие сте живото олицетворение на многоуважаваната императрица, от която Европа изпитва трайна възхита, подобна на уважението, с което идните поколения ще я дарят. Днес духът на Мария Терезия се слива с духа на Бурбоните.“ След този поздрав шествието благоговейно се подрежда под синкавите отблясъци на катедралата, младият свещенослужител повежда младата принцеса към олтара и с нежната си ръка на любовник, обсипана с пръстени, повдига дарохранителницата. Това е Луи, принц дьо Роан, първият, който я приветствува на френска земя, по-сетнешният трагикомичен герой от историята с огърлицата, най-опасният й противник, най-съдбоносният й враг. И ръката, която сега се е издигнала за благословия над главата й, е същата, която по-сетне с презрение ще захвърли короната и честта й в калта.

Мария Антоанета не бива да се бави дълго в Страсбург, в полуродния Елзас: щом един френски крал чака, всяко закъснение е непростимо. Край бреговете на бурен възторг, през триумфални арки и портали, окичени с венци, сватбеното шествие най-сетне се насочва към истинската си цел — Компиенската гора, където кралското семейство очаква с безчет каляски своя нов член. Придворни господа, придворни дами, офицери, телохранители, барабанчици, тромпетисти и тръбачи, пременени в нови блестящи облекла, са образували пъстри редици; цялата майска гора сияе от многоцветни, искрящи багри. Фанфарите на двете свити тъкмо са оповестили приближаването на сватбеното шествие, и Луи XV слиза от каляската си, за да посрещне жената на своя внук. Ала Мария Антоанета вече е изприпкала към него с леки, възхитителни стъпки и е коленичила с очарователен реверанс (неслучайно е ученичка на прочутия учител по танци Новер) пред дядото на бъдещия си съпруг. Кралят, който благодарение на Еленовия парк се слави като добър познавач на свежата моминска плът и е извънмерно чувствителен към грациозната прелест, с нежно задоволство се привежда над младото, русо и апетитно създание, повдига годеницата на внука си и я целува по двете страни. Едва тогава й представя нейния бъдещ съпруг, който, висок пет стъпки и десет пръста, застанал вдървено и смутено встрани, чак сега повдига сънливите си, късогледи очи и без да бърза, формално целува по бузата своята годеница — така, както изисква етикетът. В каляската Мария Антоанета сяда между дядото и внука, между Луи XV и бъдещия Луи XVI. Ролята на годеника по-скоро се играе от стария господин, той бъбри възбудено и дори малко я ухажва; в същото време бъдещият съпруг скучае и се гуши в ъгъла. Когато вечерта годениците и в същото време току-що омъжените по прокурация се оттеглят да спят в отделни стаи, скучният жених все още не е разменил нито една нежна дума с възхитителното девойче, а в дневника си записва едно-единствено сухо изречение, с което резюмира този решителен ден: „Entrevue avec Madame la Dauphine.“^[7]

Тридесет и шест години по-късно и същата Компиенска гора друг владетел на Франция — Наполеон — ще очаква своята съпруга Мария Луиза, друга австрийска ерцхерцогиня. Тази възпълничка и отегчително послушна Мария Луиза няма да бъде така чаровна, така прелестна като Мария Антоанета. Но енергичният мъж и любовник веднага превзема с нежна и бурна страст жената, която са му отредили. Още същата вечер се допитва до епископа дали сватбата във Виена му дава съпружески нрава и без да дочака отговор, сам си вади заключението: на другата сутрин двамата вече закусват заедно в леглото си. В Компиенската гора Мария Антоанета не среща нито влюбен, нито мъж, а просто един служебен годеник.

Второто, същинско сватбено тържество става на петнадесети май във Версай, в параклиса на Луи XIV. Този дворцов и държавен акт на най-христолюбивия владетелски двор представлява съвсем интимно, строго семейно и същевременно прекалено благочестиво и суверенно дело, че да се разреши на народа да присъствува или дори да образува шпалир пред портала. Само благородници — от сто поколения насам според родословното им дърво — имат право на достъп в църковната зала, където като някакъв сетен сигнален огън на стария свят още веднъж буйно заискряват яркото пролетно слънце зад цветните стъкла, бродериите по броката, бляскавата коприна, необгледното великолепие на избраните родове. Реймският архиепископ отслужва венчавката. Той благославя тринадесетте луидора и венчалния пръстен; престолонаследникът поставя пръстена на безименния пръст на Мария Антоанета, връчва й златните монети, след което двамата коленичат, за да приемат благословията. Литургията започва под звуците на орган, при „Отче наш“ над главите на младата двойка разпъват сребрист балдахин, едва тогава кралят и всички кръвни родственици, грижливо степенувани според ранга си, подписват брачния договор. Документът става неимоверно дълъг и многократно се прегъва; върху пожълтелия пергамент до ден-днешен личат четири думи, мъчително надраскани с грапав и необработен почерк от детинската ръка на петнадесетгодишното девойче; Мария Антоанета Жозефа Жана, а до тях — за кой ли път вече всички започват да шушукат: „Зла поличба!“ — огромно мастилено петно, пръснало от перото не на някой друг от долу под писалите се, а тъкмо от нейното, единствено от нейното перо, което не иска да й се подчини.

И тъй, след като церемонията е приключила, народът получава милостивото благоволение да се порадва на празненството на монарсите. Половин Париж опустява; неизброими тълпи се изсипват в парковете на Версай, които и днес разкриват пред простолюдието своите фонтани и каскади, сенчести алеи и тревни площи; най-голямото веселие ще настане вечерта, по време на фойерверка, най-величествения фойерверк, невиждан дотогава в ничий кралски двор. Ала небето решава да устрои фойерверк за своя сметка. Закриват го мрачни облаци, които не предвещават нищо добро, извива се буря, плисва дъжд като из ведро, в диво безредие народът хуква към Париж, и този път излъган в надеждите си да присъствува на зрелището. Докато десетки хиляди хора, побивани от ледени тръпки, шибани от бурята, гневни и подгизнали се стичат по улиците, а дърветата в парка се огъват, заливани от дъжда, зад прозорците на новопостроената „театрална зала“, осветена от хиляди свещи, започва образцовият церемониал на големия сватбен пир, който не може да бъде разклатен от никакви урагани или земетръси: за пръв и последен път Луи XV се опитва да надмине блясъка на своя велик предшественик Луи XIV. Шест хиляди подбрани благородници с мъка са се сдобили с входни карти — естествено, не за да споделят трапезата, а само да получат позволението страхопочитателно да наблюдават от коридора как двадесет и двамата членове на кралското семейство си служат с ножа и вилицата. Тези шест хиляди души до един са притаили дъх, за да не смутят възвишеността на великия спектакъл; само нежните и приглушени звуци на оркестър от осемдесет музиканти съпровождат от мраморите аркади кралската гощавка. Сетне под топовните салюти на френската гвардия цялото кралско семейство се оттегля, обградено от шпалира на благородниците, смирено свели глави: официалното тържество е приключило; подобно на всички съпрузи, и кралският младоженец сега има една-единствена задача: да изпълни съпружеския си дълг. Прихванал с дясната си ръка престолонаследницата, а с лявата — престолонаследника, кралят повежда детската двойка (двамата заедно са едва на тридесет години) към нощните покои. Етикетът се е вмъкнал дори тук, в брачната стая: та кой друг ще има право да подаде нощната риза на престолонаследника освен самия френски крал, и кой друг — на престолонаследницата, ако не дамата с най-висок ранг, която се е омъжила последна, в конкретния случай херцогиня дьо Шартр? Ала като се изключат младоженците, само един човек има право да се доближи до брачното ложе: реймският архиепископ, който го благославя и напръсква със светена вода.

Най-сетне дворът напуска интимното помещение; Луи и Мария Антоанета за пръв път остават насаме като съпрузи, закривани от балдахина — брокатната завеса на една незрима трагедия.