Стефан Цвайг
Мария Антоанета (19) (Портрет на един посредствен характер)

Решително лято

Некер, мъжът, комуто кралицата връчва държавното кормило във възможно най-тежкия час, незабавно и решително поема курс срещу бурята. Не свива боязливо платната, не лавира дълго; половинчатите мерки бездруго не помагат, трябва да настъпи рязък, решителен поврат: доверието трябва да се пренастрои на съвсем нова вълна. През последните години националните надежди са се отдалечили от Версай. Народът вече не вярва на обещанията, полиците и асигнатите^[1] на краля, не очаква нищо от Парламента на благородниците и събранието на първенците; поне временно трябва да се изгради нов авторитет, за да се заздрави доверието и да се ограничи анархията, защото суровата зима е направила суров и народния юмрук; всеки миг отчаянието на гладните тълпи, побягнали от селата към градовете, може да намери своя отдушник. Ето защо след обичайното си двоумене кралят най-сетне решава да свика Генералните щати, събранието, което от двеста години наистина представлява целия народ. За да лиши предварително от надмощие онези, в чиито ръце все още се намират правата и благата — става дума за първото и второто съсловие, за аристокрацията и духовенството, — по съвета на Некер кралят удвоява броя на членовете на третото съсловие. Така двете сили се уравновесяват, а монархът си запазва правото на последна дума. Свикването на Националното събрание ще смекчи отговорността на краля и ще засили авторитета му — така мисли дворът.

Но народът мисли другояче. Досега не бяха се сещали за него, а той знае, че кралете искат съвет от народите си само от отчаяние и никога от добронамереност. По този начин на народа се възлага огромна задача, но му се предлага и неповторима възможност, от която той е решен да се възползува. Опиянителният възторг залива градове и села, изборите се превръщат в празник, събранията — в обители за народно ликуване — нали и най-страховитият ураган винаги се предшествува от измамно ясна утринна зора! Най-сетне делото може да започне: на 5 май 1789 г., деня, в който се открива заседанието на Националното събрание, Версай за пръв път е не само кралска резиденция, а столица, мозък, сърце и душа на цялото френско кралство.

Градчето Версай никога не е събирало толкова много хора, както през тези сияйни пролетни дни на 1789 година. Дворът открай време наброява четири хиляди души, страната е изпратила почти две хиляди представители, към тях се прибавят безбройните любопитни парижани и французи от стотици градове и села, които искат да присъствуват на световноисторическото събитие. Стаите се наемат с мъка и срещу пълна кесия злато, сламеникът струва цяла шепа дукати, стотици хора спят пред градските врати и пред къщите, защото не са успели да намерят квартира, а въпреки проливния дъжд много от тях още през нощта заемат подходящи места, за да не пропуснат неповторимото зрелище. Храната поскъпва тройно и четворно, постепенно човешкият приток става обезпокоителен. Още сега става ясно, че в малкия провинциален град има място само за един, а не за двама владетели на Франция. Не след дълго или кралската власт, или Националното събрание ще трябва да напусне Версай.

Ала в началото няма да има разпри, а само помирение между краля и народа. На 4 май камбаните бият от ранно утро: преди да са започнали заседанията, хората отиват на черква, за да спечелят на своя страна божията благословия. Цял Париж се стича на поклонение във Версай. Всеки иска да разказва на деца и внуци за деня, отбелязал началото на новия век. Хората по прозорците, украсени със скъпи килими, са толкова много, че се забелязват само главите им; по комините висят плътни човешки гроздове, безразлични към опасността за живота им; никой не желае да пропусне и най-малката подробност от голямото шествие. А шествието на съсловията наистина е величествено. За последен път версайският двор разбулва цялото си великолепие, за да покаже недвусмислено на народа кой всъщност е кралят, кой е наследственият и единствен повелител. В десет часа сутринта кралската свита напуска двореца. Най-отпред яздят пажовете с лъскави ливреи и соколарите, високо вдигнали юмрук с кацналата птица. Сетне бавно и тържествено се задава разкошната каляска на краля — тя е от злато и кристал и се тегли от приказно нагиздени коне с пъстри пера на главите. От дясната страна на краля седи по-големият му брат; на капрата е по-малкият; срещу него са младите херцози д’Ангулем, дьо Бери и дьо Бурбон. Възгласите „Да живее кралят!“ бурно заливат първата каляска и създават неприятна отлика спрямо твърдото и навъсено мълчание, сред което минава втората каляска с кралицата и принцесите. Дори в този утринен час общественото мнение рязко отделя краля от кралицата. Същото мълчание посреща и следващите коли, в които останалите членове на семейството бавно и тържествено са се отправили към църквата „Нотр Дам“, където трите съсловия — общо две хиляди души — със запалени свещи в ръце очакват двора, за да преминат заедно с него в задружно шествие през града.

Каляските спират пред църквата. Кралят, кралицата и придворните слизат, а пред погледите им се разкрива необичайна гледка. Представителите на аристокрацията — те поне са им познати от празненствата и баловете — носят пищни копринени мантии със златни ширити, а по шапките им дръзко се веят бели пера, познато им е и пъстрото достолепие на духовенството — пурпурът на кардиналите и виолетовите раса на епископите. Тези две прослойки стотици години вече предано обкръжават трона, открай време красят неговите празненства. Ала коя е онази тъмна тълпа в подчертано прости, черни дрехи, върху които се открояват единствено белите вратовръзки, кои са тези чужди люде с обикновени триъгълни шапки, кои са тези непознати, които до ден-днешен са останали поотделно безименни, а сега образуват пред църквата масивен черен блок? Какви мисли таят тия чужди, невидени досега лица със смели, ясни и дори строги погледи? Кралят и кралицата се взират в своите противници, чиято сила се корени в единството им — те не се кланят раболепно, нито пък избухват във въодушевено ликуване, а просто чакат мъжествено и безгласно мига, в който ще пристъпят към обновителното дело заедно с надменните и натруфените, с привилегированите и прочутите. Но не приличат ли по-скоро на съдии, отколкото на послушни съветници с тези потискащи черни дрехи, със своята сериозна и непроницаема външност? Навярно още при първата среща кралят и кралицата са били обзети от зловещо предчувствие за съдбата, която ги очаква.

За тази първа среща обаче не се предвижда никакво сражение: неизбежната битка се предхожда от час, в който цари сговорчивост. Двете хиляди души образуват внушително шествие, със запалена свещ в ръка изминават сериозно и невъзмутимо краткия път от църква до църква, от „Нотр Дам“ до Версай и катедралата „Сен Луи“ и през блестящия шпалир на френските и швейцарските гвардейци. Над тях звънят камбани, редом с тях тръбят тромпети, блестят униформи и единствено религиозните химни омекотяват войнствения характер на шествието и му придават още по-голяма тържественост.

Начело на дългата процесия — последните ще бъдат първи! — крачат в редици по двама представителите на третото съсловие; следва ги аристокрацията, сетне — духовенството. Когато отминават последните избраници на третото съсловие, сред народа настава (неслучайно) раздвижване, зрителите избухват в бурни овации. Ликуването е отправено към Орлеанския херцог, отцепник от двора, който като умен демагог е предпочел да се присъедини към представителите на третото съсловие, вместо да крачи редом с кралското семейство. Дори кралят, който пристъпва след балдахина, покрил светото причастие — носи го парижки архиепископ, облечен в тържествени одежди, обсипани с диаманти, — не е заливан с толкова одобрителни възгласи, колкото онзи, който открито застава на страната на народа и против кралския авторитет. А за да изразят още по-явно своята враждебност към двора, някои избират мига, в който се задава Мария Антоанета, и вместо „Да живее кралицата!“ извикват умишлено високо името на нейния враг: „Да живее Орлеанският херцог!“ Мария Антоанета долавя обидата, обърква се и пребледнява; с мъка успява да възвърне самообладанието си и с вдигната глава да извърви докрай пътя на унижението. Ала още на следния ден, при откриването на Националното събрание, я очаква ново унижение. Докато кралят е посрещнат с въодушевени приветствени възгласи при своята поява в залата, кралицата се сблъсква с гробна тишина и покой; леденото, умишлено мълчание я пресреща като мразовит поток. „Ето жертвата…“, прошепва Мирабо на своя съсед и дори един съвсем равнодушен човек, какъвто е американският губернатор Морис, се стреми да накара френските си приятели да извикат нещо, за да смекчат оскърбителността на обидното мълчание. Но не успява. „Кралицата плачеше — пише в дневника си синът на свободната нация, — но никои не я защити. Бих вдигнал ръка, обаче тук нямам право да изразявам чувствата си — напразно молих съседите си да го сторят.“ Три часа кралицата на Франция седи сякаш на подсъдимата скамейка пред пратениците на народа, които не я поздравяват и изобщо не й обръщат внимание; едва когато след безкрайната реч на Некер се надига, за да напусне залата заедно с краля, неколцина депутати от състрадание намират сили боязливо да извикат „Да живее кралицата!“. Трогнатата Мария Антоанета признателно кимва на шепата хора и едва този жест най-сетне възпламенява овациите на цялата публика. Но на път за своя дворец Мария Антоанета вече не се поддава на заблуди — усетила е твърде ясно разликата между този колеблив, състрадателен поздрав и мощния, топъл, шеметен, незван кипеж на народната любов, който някога, при нейната първа поява, е запленил сърцето й: сърцето на дете. Сега разбира, че не я включват във великото помирение и че започва борба на живот и смърт.

На всички очевидци от онези дни прави впечатление тревожното и объркано състояние на Мария Антоанета. Дори при откриването на Националното събрание, когато се появява тържествена, красива, властна, във виолетов тоалет с бели и сребристи декорации, а косите й са украсени с прекрасно щраусово перо, мадам дьо Стал забелязва известна тъга и потиснатост в поведението й, а това е нещо съвършено ново и необичайно за инак толкова безгрижната, весела и кокетна жена. И действително Мария Антоанета се е изкачила на тази сцена с мъка и невероятни усилия на волята, разумът и грижите й в тези дни са насочени другаде. Защото тя знае, че докато цели часове се излага на показ пред народа и демонстрира кралски разкош и нужното величие, в малкото си легло в Мьодон страда и умира най-големият й син, шестгодишният престолонаследник. Още предишната година е била принудена да понесе загубата на едно от четирите си деца, на едва единадесетмесечната принцеса София-Беатриса, и ето сега смъртта за втори път дебне жертвата си в детската стая. Началните признаци на рахит са се проявили при първородния й син още през 1788 година. „Моят най-голям син ми създава много грижи — пише тя още тогава на Йосиф II. — Не е сложен много добре, единият му хълбок е по-висок от другия, гръбначните му прешлени също са разкривени и изпъкнали. От известно време постоянно е с повишена температура, слабее и отпада.“ Сегиз-тогиз настъпват измамни подобрения, много скоро обаче поставената на изпитание майка губи всякаква надежда. Тържественото шествие при откриването на Националното събрание — този пъстър, необикновен спектакъл — се превръща в последно развлечение за клетото болно дете: загърнато в наметала, положено върху възглавници, отдавна лишено от сили да ходи само, с помътнелия си трескав взор то наблюдава от балкона на кралските конюшни баща си, майка си и отминаващия бляскав шпалир. След месец го погребват. През всичките тези дни Мария Антоанета мисли единствено за идващата неизбежна смърт на своето дете, то е единствената й грижа. Ето защо няма по-безумна от непрекъснато подклажданата легенда, че Мария Антоанета от сутрин до вечер крояла коварни интриги срещу Националното събрание през тези седмици на най-тежка майчина и човешка горест. В ония дни желанието й за борба е напълно прекършено от изживяната болка и изстраданата ненавист; едва по-късно, останала съвсем сама, в отчаянието си тя ще поведе борба за живота и кралството на своя съпруг и на втория си син, едва тогава отново ще събере сили, за да окаже сетна съпротива. Сега обаче силите й я напускат; а тъкмо в онези дни би била необходима намесата на божество — не на объркано, злощастно човешко създание, — за да бъде възпрян ходът на неизбежната съдба.

Защото отсега нататък събитията следват с бързината на буен планински поток. След броени дни двете привилегировани съсловия — аристокрацията и духовенството — вече са в ожесточено съперничество с третото, пренебрегваното трето съсловие само се обявява за Национално събрание и полага клетва в балната зала да не се разотива, преди да бъде изпълнена волята на народа: да се гласува конституцията. Дворът изпада в ужас от демона народ, когото сам е призовал; а кралят се лута наляво и надясно между желаните и натрапените съветници, днес дава право на третото съсловие, утре — на първото и второто, колеблив в такъв съдбовен час, когато са необходими пределна прозорливост и енергия, ту се присъединява към военните фанфарони, които, верни на отколешното си високомерие, настояват народът да бъде изгонен с извадени саби, ту се съгласява с Некер, който непрекъснато призовава към отстъпчивост. Днес забранява достъпа на третото съсловие в заседателната зала, сетне се уплашва, когато Мирабо заявява, че „Националното събрание ще отстъпи само пред силата на байонетите“. Но колкото по-нерешителен е кралят, толкова по-решителен става народът. Това безгласно същество още на следното утро заговорва чрез печата, в стотици брошури настоява за правата си, излива метежния си гняв в пламенни статии. В Пале Роял всекидневно се събират десетки хиляди хора, те говорят, крещят, призовават и непрекъснато си подхвърлят нови идеи, закриляни от Орлеанския херцог. Непознати люде, които цял живот са мълчали, внезапно откриват сладостта да говорят и пишат, стотици усещат благоприятния час, всички се занимават с политика, агитират, четат, разискват, порицават. „Всеки час — пише англичанинът Артър Йънг — излиза по някоя брошура, днес бяха публикувани тринадесет, вчера — шестнадесет, през последната седмица — двадесет и две, а деветнадесет от двадесет са посветени на свободата“, т.е. на отстраняването на привилегиите, включително на онези, които са присъщи на монархията. Почти всеки ден, почти всеки час умира по малко кралският авторитет, думите „народ“ и „нация“ в продължение на две или три седмици се превръщат за стотици хиляди хора от студени буквени знаци в свещени понятия за мощ и върховна справедливост. И ето че офицерите и войниците се присъединяват към неотразимото движение, ето че слисаните градски и държавни служители забелязват как юздите се изплъзват от ръцете им при рязкото противодействие на народната сила, самото Национално събрание попада в разпенената диря на течението, напуска династичната бразда и започва да се люшка. Съветниците в кралския палат проявяват все по-голяма уплаха и както става обикновено, душевната несигурност прави опит да се отърси от страховете си чрез самонадеян жест на сила: кралят си служи със заплаха, като се обкръжава с последните предани полкове, на които може да разчита, привежда Бастилията в бойна готовност и за да вдъхне лично на себе си сила, каквато всъщност не притежава, подхвърля пред нацията ръкавицата на раздора — на 11 юли уволнява Некер, единствения популярен министър, и го изпраща в изгнание като престъпник.

Следващите дни завинаги се запечатват върху страниците на историята; естествено, от една-единствена книга — личния дневник на злочестия крал, който няма представа за събитията — не бива да се опитваме да узнаем всичко. На 11 юли четем само думите: „Нищо. Господин Некер си замина“, а на 14 юли, деня, в който е превзета Бастилията и властта му окончателно е разбита, отново срещаме същата трагична дума „нищо“, сиреч този ден е минал без лов, не е убит елен, следователно не се е случило нищо значително. В Париж за този ден мислят другояче — и до днес цялата нация го чествува като рожден ден на разкрепостеното си самосъзнание. Новината за освобождаването на Некер достига Париж в ранния предобед на 12 юли и тази искра попада в буре с барут. Камий Демулен, един от членовете в клуба на Орлеанския херцог, се изкачва на едно кресло в Пале Роял, размахва пистолета си, изкрещява, че кралят подготвя вартоломеева нощ и подканя хората да грабнат пушките. Само след минута е изнамерен и символът на въстанието: кокардата, трицветният флаг на революцията; само след няколко часа войската се разпада, оръжейните складове са разграбени, по улиците са издигнати барикади. На 14 юли двадесет хиляди души се отправят от Пале Роял към омразната крепост на Париж — Бастилията; след още няколко часа я превземат с пристъп и накрая разнасят на щик пепелявосивата глава на коменданта, решил да я отбранява. За пръв път светва кървавият фенер на революцията. Повече никой не смее да оказва съпротива на първичния изблик на народната ярост, войските се оттеглят, защото не са получили точна заповед от Версай, вечерта под светлината на хиляди свещи Париж се готви да отпразнува победата.

А във Версай, на десет мили от това събитие в световната история, никой нищо не подозира. Отпратен е неудобният министър, най-сетне ще настъпи мир, скоро, навярно още утре, пак ще тръгнат на лов. Но започват да пристигат вестоносец след вестоносец от Националното събрание: в Париж царят размирици, хората разграбват оръжейните складове, насочват се към Бастилията. Кралят изслушва съобщенията, но не взема определено решение; в крайна сметка за какво е това досадно Национално събрание? Нека то да стигне до някакво решение! Както винаги, и в този ден не се променя свещената програма на деня, отпуснатият, флегматичен човек, който не проявява любопитство към нищо, отново си ляга в десет часа (нали утре бездруго навреме ще научи всичко!) и потъва в дълбок сън, който не може да бъде разтърсен от никакво световно събитие. Ала времената са прекалено нагли, дръзки, анархични! Те са станали толкова непочтителни, че смущават дори съня на монарха. Херцог дьо Лианкур пристига във Версай със запенения си кон и носи вести за събитията в Париж. Обясняват му, че кралят вече е заспал. Той настоява да го събудят и накрая го пускат в свещените нощни покои. Неговото съобщение гласи:

— Бастилията е превзета! Комендантът е убит! Разнасят главата му на щик из целия град!

— Но това не е ли бунт? — изплашено мълви злощастният владетел.

Ала приносителят на лошата вест го поправя с неумолима суровост:

— Не, господарю, избухнала е революция.