Стефан Цвайг
Мария Антоанета (6) (Портрет на един посредствен характер)

Покоряването на Париж

Вечер, щом падне мрак, от хълмовете на Версай ясно се вижда как светналият над Париж ореол се откроява на фона на небето — толкова близо е градът до двореца; с кабриолет пътят се изминава за два часа, а пешеходецът стига дотам само след шест часа — тъй че какво по-естествено от това, новата престолонаследница да посети столицата на бъдещото си кралство още на втория, третия или четвъртия ден след сватбата? Ала същинският смисъл или по-скоро безсмислие на церемониала се състои тъкмо в потискането и изопачаването на естественото във всички форми на живота. Между Версай и Париж за Мария Антоанета е поставена невидима преграда: етикетът. Защото един престолонаследник на Франция и неговата съпруга могат да посетят столицата за пръв път само тържествено, след специално оповестяване и предварително позволение от краля. Но милите родственици правят всичко възможно, за да протакат тъкмо това тържествено влизане, това „joyeuse entrée“^[1] на Мария Антоанета. Въпреки че помежду си са заклети врагове, тези стари набожни лели, Дюбари и честолюбивите братя, Прованският граф и граф д’Артоа, са единодушни по този въпрос: за Мария Антоанета пътят към Париж трябва да остане затворен; зловиди им се всеки триумф, който би подчертал бъдещото й положение. Всяка седмица, всеки месец придворната клика изнамира нови спънки, нови претексти — така минават шест, дванадесет, двадесет и четири, тридесет и шест месеца, една втора, трета година, а Мария Антоанета остава заключена в златния версайски кафез. Най-сетне през май 1773 година Мария Антоанета губи търпение и преминава в открито настъпление. Понеже церемониалмайсторите в отговор на нейното желание неизменно поклащат напудрените си перуки отрицателно и дълбокомислено, тя отива при Луи XV, който не намира нищо странно в тази молба и тъй като е известен със слабостта си към всички очарователни жени, за яд на цялата клика веднага благославя желанието на прелестната съпруга на своя внук. Дори й предоставя сама да определи деня на тържественото влизане в Париж.

Мария Антоанета се спира на осми юни. Но сега, след като кралят окончателно е дал разрешението си на палавото девойче много му се иска скришом да изиграе номер на омразния дворцов регламент, който три години я е държал далеч от Париж. И както понякога постъпват влюбени годеници, които — без никой от семейството им да подозира — прекарват в нежни прегръдки нощта, преди свещеникът да ги е благословил, за да изпитат не само насладата, но и омаята на забранения плод, така и Мария Антоанета предумва своя съпруг и девера си тайно да посетят Париж непосредствено преди официалното влизане. Няколко седмици преди „joyeuse entrée“ късно вечерта заповядват каляските да бъдат запретнати и потеглят маскирани и преоблечени за бала в Операта на забранения град, на тази Мека, наречена Париж. И тъй като на следващата сутрин се явяват съвсем навреме на първата литургия, непозволеното приключение остава неразкрито. Никой не се е ядосал, но Мария Антоанета за пръв път успешно си е отмъстила на етикета.

След като тайно е вкусила от райската сладост на Париж, официалното, тържественото влизане оставя у нея още по-внушително впечатление. След краля на Франция и небесният владетел дава своето тържествено одобрение: този осми юни е безоблачен, лъчезарен летен ден, който привлича неизброими тълпи зрители. Целият път от Версай до Париж е обграден от непрекъсната пъстра хорска навалица, която се вълнува, размахва шапки, знамена и венци. Губернаторът на столицата маршал дьо Брисак очаква на градската порта тържествената каляска, за да връчи коленопреклонно ключа върху сребърен поднос. Зад него са дребните търговки от халите, празнично нагиздени за този ден (по-късно те ще посрещнат Мария Антоанета съвсем другояче!), които й поднасят първите плодове и цветя на годината с пожелания за дългоденствие на династията. Пригласят им топовни гърмежи от Двореца на инвалидите, кметството и Бастилията. Кралската каляска бавно минава през целия град, кея и Тюйлери, за да стигне до „Нотр Дам“; навсякъде — в катедралата, манастирите и университета — ги приветствуват; минават под нарочно издигнати триумфални арки и край гори от знамена, ала най-прекрасния поздрав им отправя народът. Десетки, стотици хиляди хора са се стекли от всички улици на огромния град, за да видят младата двойка, а ликът на тази изненадващо очарователна и очарована жена предизвиква безграничен ентусиазъм. Аплодират я, ликуват, размахват кърпички и шапки; напират жени, деца и когато от балкона на Тюйлери Мария Антоанета съзира неизбродните вълни на въодушевеното човешко гъмжило, тя почти се изплашва: „Господи, колко много хора!“ Тогава обаче маршал дьо Брисак се привежда над нея и с истинска френска галантност й отвръща: „Мадам, дано негово височество престолонаследникът не се разсърди, но вие виждате двеста хиляди души, влюбени във вас.“

Впечатлението от тази първа среща на Мария Антоанета с народа е потресаващо. По природа не особено склонна към размисъл, ала надарена с бърза схватливост, тя проумява всички събития само когато ги възприеме непосредствено, лично, когато ги види и почувствува. Едва в тези минути, когато необгледната безименна маса като величаво разлюляна гора от знамена, викове и приветствия бушува под нея като топъл прибой, тя за пръв път проумява блясъка и величието на сана, до който я е издигнала съдбата. Досега във Версай са се обръщали към нея с „мадам престолонаследницата“, но това е било тигла сред хилядите други титли, височко, но безизразно стъпало от безкрайната благородническа стълбица, празна дума, безстрастно понятие. Сега Мария Антоанета за пръв път осезаемо усеща огнения смисъл на гордото пророчество, заложено в думите „престолонаследница на Франция“. Развълнувана, тя пише на майка си: „Миналия четвъртък присъствувах на едно тържество, което до края на живота си не ще забравя: нашето посещение в Париж. Отдадени ни бяха всевъзможни почести, но не те ме поразиха до дъното на душата ми, а нежността и въодушевлението на бедния народ, който въпреки данъците, които му налагат, бе обзет от радост, че ни вижда. В градината на Тюйлери множеството бе така необятно, че три четвърти час не можехме да мръднем нито напред, нито назад, а на връщане от разходката се качихме за половин час на една открита тераса. Скъпа ми майко, не мога да ти опиша изблиците на любов и възторг, които ни бяха засвидетелствувани в този миг. Преди да се оттеглим, помахахме на народа за поздрав, с което много го зарадвахме. Колко щастливо е нашето съсловие, щом така лесно печели приятели! А те са най-ценното притежание, ясно го усетих и никога не ще го забравя.“

Това са първите думи, изпълнени с лични впечатления, които долавяме от писмата на Мария Антоанета до майка й. Нейната чувствителна природа веднага се поддава на ярките възприятия и прекрасната трогателност на този с нищо незаслужен и все пак толкова бурно поднесен народен възторг поражда у нея признателност и великодушие. Но както е бърза в схватливостта си, също толкова бързо Мария Антоанета умее и да забравя. След още няколко посещения тя вече възприема ликуването като естествена проява на преданост, като нещо подобаващо на нейния сан и му се радва така детински и с такова лекомислие, както приема и всички дарове на живота. Струва й се прекрасно, че топлите вълни на множеството се разбиват около нея, прекрасно е да позволи на непознатия народ да я обича: отсега нататък се наслаждава на обичта на двадесет милиона души като на свое право, без да подозира, че правото също задължава и че дори най-чистата обич посърва, щом не й отвърнат с обич.

Мария Антоанета покорява Париж още с първото си посещение. Ала и Париж я покорява. Отсега нататък тя безумно се привързва към този град. Ходи често, а не след дълго твърде често в примамливата столица с неизчерпаеми възможности; ту денем, със свита от благородници и с всичките си придворни дами, ту нощем, в най-тясно обкръжение, за да посети театри и балове и по двусмислен или недвусмислен начин да се налудува. Едва сега, когато се е отървала от еднообразното разпределение на деня, диктувано от дворцовия календар, това полудете, това буйно девойче забелязва колко отчайващо скучна е била все пак стопрозоречната мраморно-каменна клетка на Версай със своите реверанси, коварства и надути празненства, колко отегчителни са били тези вечно начумерени, вкиснати лели, с които сутрин е трябвало да ходи на църква, а вечер — да плете чорапи. Призрачно мъртвешки и изкуствен й се струва целият дворцов живот без жизнерадост и свобода, изпълнен с отблъскващо превзети пози, този вечен менует с все същите фигури, все същите отмерени движения и все същия ужас от най-малкото недоглеждане — за разлика от непринудения, бликащ, пълнокръвен живот в Париж. Има чувството, че се е измъкнала на чист въздух от някакъв парник. Тук, в суматохата на огромния град, човек може да изчезне и да се потули, да се изплъзне от неумолимата часовникова стрелка на всекидневното разпределение, да си поиграе със случайността, тук може да се наслаждава на живота, който живее за себе си, докато там живее единствено за огледалото. С една дума, сега два или три пъти седмично една каляска с жизнерадостно издокарани жени поема нощем за Париж, за да се върне едва с утринната дрезгавина.

Но какво вижда Мария Антоанета в Париж? През първите дни от любопитство разглежда някои забележителности, музеите, големите магазини, посещава един народен събор, а веднъж дори и изложба на картини. Ала по този начин стремежът й да научи нещо от Париж е напълно изчерпан за следващите двадесет години. Затова пък посещава времето си изключително на местата за развлечение, редовно ходи на опера, в Комеди Франсез, в Комеди Италиен, на балове, маскаради, посещава игрални салони, т.е. само „Paris at night, Paris City of pleasure“^[2] на днешните богати американки. Най-много я привличат баловете в Операта, защото на тази високопоставена затворница се разрешава единствено маскарадната свобода. С домино на очите може да си позволи някои шеги, невъзможни за една дама и престолонаследница; може весело да побъбри за няколко минути с непознати кавалери — досадният неспособен съпруг спи у дома; открито може да заговори един очарователен млад шведски граф на име Ферзен и да побеседва с него, преди придворните дами да я отведат в ложата; може да танцува, да разкършва до изтощение своето пламенно, гъвкаво тяло; тук може да се смее безгрижно — ах, колко прекрасен е животът в Париж! Затова пък през всичките тези години нито веднъж не прекрачва прага на някой обикновен дом, никога не присъствува на заседание в Парламента или Академията, никога не посещава болница или пазар, нито веднъж не се опитва да научи нещо за всекидневието на своя народ. По време на тези краткотрайни гостувания в Париж Мария Антоанета остава неизменно заключена в тесния бляскав кръг на светските удоволствия и смята, че е направила достатъчно за добрия народ, за „bon peuple“, след като усмихнато и небрежно е отвърнала на въодушевения му поздрав; и гледай ти, тези тълпи все така възторжено образуват шпалир, благородниците и богатите граждани продължават да я приветствуват, когато вечер пристъпи до парапета на театралната ложа. Винаги и навсякъде младата жена чувствува, че одобряват веселото й безделие, шумните й разходки — както вечер, когато пристига в града и морните хора тъкмо се прибират от работа, така и сутрин, в шест часа, когато „народът“ отново отива да се труди. Какво нередно може да има в тази лудешка палавост, в това нехайно отдаване на живота? Безразсъдството на необузданата младост кара Мария Антоанета да възприема целия свят като блажен и безгрижен, защото самата тя е безгрижна и щастлива. Ала докато в заслепението си смята, че обръща гръб на двора и става популярна сред народа на Париж чрез увеселителните си разходки, в действителност цели двадесет години тя чисто и просто отминава истинския народ и истинския Париж със своята стъклена, луксозна каляска.

Могъщото впечатление от приема в Париж преобразява Мария Антоанета. Чуждото възхищение винаги подсилва собственото самолюбие: една млада жена, на която хиляди хора са засвидетелствували, че е красива, веднага става още по-красива поради това, че знае за своята красота; същото се случва и с наплашеното девойче, което до този миг постоянно се е чувствувало чуждо и излишно във Версай. Сега обаче всяка несигурност и плахост изчезват от нея — това се дължи на една нова самоувереност, чийто произход трудно може да се обясни; вече го няма петнадесетгодишното момиче, покровителствувано и опекунствувано от посланика и изповедника, от лели и роднини, няма я тази, която плахо се е промъквала от салон в салон и е свеждала поглед пред всяка придворна дама. Сега Мария Антоанета изведнъж усвоява величествено поведение, отдавна изисквано от нея, изопва се вътре в себе си; с вдигната глава и грациозно леки стъпки отминава придворните дами като свои подчинени. Преобразява се изцяло. Личността на жената започва да се проявява, дори почеркът й внезапно се променя: бил е разкривен, с огромни, по детски изписани букви, а сега се сгъстява по женски припряно върху изящни писъмца. Вярно е, че от почерка й никога няма да се изличат нетърпението, непостоянството, недоизказването и лекомислието, присъщи на нейната природа, затова пък в начина на изразяване започва да се забелязва известна самостоятелност. Пламенното момиче, което прелива от пулсираща младост, е узряло за любов и би могло да води самостоятелен живот. Само че политиката го е приковала към непохватен съпруг, комуто липсва всякаква мъжественост, и понеже осемнадесетгодишната Мария Антоанета не е проумяла поривите на сърцето си и не знае кого да обикне, се влюбва в себе си. Сладката отрова на ласкателството горещо струи в жилите й. Колкото повече възхита среща, толкова повече жадува за нея — иска й се да покори със своя женски чар двора, града и кралството, преди да е станала тяхна законна владетелка. Щом дадена сила си даде сметка, че съществува, у нея се поражда желание да разбере на практика своята стойност.

Когато на младата жена за пръв път й се налага да изпробва волята си върху друг човек, върху двора или върху града, поводът за щастие — и бихме могли да добавим, по изключение — наистина е добър. Маестро Глук е завършил своята „Ифигения“ и има желание да я постави в Париж. Неговият успех е въпрос на чест за извънредно музикалния виенски двор и Мария Терезия, Кауниц, Йосиф II очакват престолонаследницата да подготви почвата с такава цел. Но възможностите на Мария Антоанета за преценка на стойностите в изкуството съвсем не са забележителни — нито в областта на музиката, нито в живописта или литературата. Притежава известен вроден вкус, но е лишена от способността за самостоятелна преценка; отличава се по-скоро само с нехайно любопитство, което послушно се покорява на всяка нова мода, и за кратко време горещо се въодушевява от всичко, намерило прием в обществото. На Мария Антоанета, която не е прочела докрай нито една книга и умело се измъква от всякакви задълбочени разговори, й липсват необходимите предварителни данни за по-дълбоко разбиране и разграничаване, а именно: съсредоточеност, почит, усилие и вглъбеност. За нея изкуството никога не е представлявало нещо повече от украшение на живота, то е едно от многото удоволствия, следователно тя познава само наготово получената наслада, но не и същинската наслада от изкуството. С музиката се е занимавала небрежно — впрочем това се отнася и до всичко друго, — уроците по пиано при маестро Глук във Виена не дават кой знае какъв резултат, остава си дилетантка на клавесина, а същото важи и за актьорските й възможности, и за пеенето в тесен кръг. Естествено е тя, която изобщо не забелязва своя сънародник Моцарт в Париж, да бъде напълно неспособна да схване новото и грандиозното в „Ифигения“. Ала Мария Терезия я е заинтригувала с Глук и тя действително изпитва забавна благосклонност към този привидно начумерен, широкоплещест и общителен човек; но има и друго нещо: тъкмо защото италианската и френската опера в Париж се борят с най-подло коварство срещу „варварина“, у нея се поражда желанието да изпробва своята власт. Веднага налага волята си да приемат операта, която господа придворните музиканти са окачествили като „неподлежаща на поставяне“, и се разпорежда незабавно да бъдат насрочени репетициите. Наистина застъпничеството й е доста затруднено от характера на сприхавия, неотстъпчив Глук, обзет като всички големи творци от фанатична непреклонност. По време на репетициите той така гневно хока разгалените певици, че те със сълзи на очи се втурват при своите принцове любовници, за да им се оплачат; неумолимо измъчва музикантите, несвикнали на неговата прецизност, и вилнее в Операта като истински тиранин; през затворените врати долита тътенът на мощния му глас, който все избива на кавга, десетки пъти се заканва да захвърли всичко и да отпътува обратно за Виена — единствено страхът от коронованата благодетелка предотвратява този скандал. Най-сетне на 13 април 1774 година е насрочена премиерата, дворът нарежда каляските да бъдат готови и си запазва места в Операта. Но един певец заболява и се налага спешно да бъде заменен с друг. Не, повелява Глук, ще отложим премиерата! Отчаяно се опитват да го разубедят: какви са тия хрумвания, нали дворът вече е включил операта в разпределението на деня си; бива ли заради някакъв певец с недоказани възможности композиторът — който освен това произхожда от гражданското съсловие и на всичко отгоре е чужденец — да пренебрегва височайшите разпоредби на двора и разположението на августейшите особи? Всичко това му било безразлично, негодува твърдоглавият селяк, по-скоро щял да запокити партитурите в огъня, отколкото да изпълнят операта му с незадоволителен успех. И нахълтва като хала при своята благодетелка Мария Антоанета, която се забавлява с необуздания дивак. Тя веднага се застъпва за „bon Gluck“^[3], ядосаните принцове отказват поръчаните за двора каляски, а премиерата се отлага за деветнадесети. Освен това Мария Антоанета нарежда на началника на полицията да предприеме необходимите мерки, за да попречи на оскърбените високопоставени господа да освиркат чуждия на двора музикант: с други думи, най-настойчиво и открито взема присърце делото на своя съотечественик.

И ето че премиерата на „Ифигения“ наистина се превръща в триумф, ала по-скоро за Мария Антоанета, отколкото за Глук. Вестниците и публиката проявяват преди всичко сдържаност; намират, че в операта имало „няколко много добри пасажа наред с баналните“, защото, както винаги се случва в изкуството, величавото дръзновение рядко се разпознава веднага от неуките слушатели. Но Мария Антоанета е довела за премиерата целия двор; дори съпругът й, който в друг случай не би пожертвувал лова заради каквато и да било музика, а един убит елен му е по-скъп и от деветте музи, взети заедно, този път трябва да й угоди. Понеже истинското настроение някак си не се създава отведнъж, Мария Антоанета демонстративно ръкопляска от ложата си на всяка ария; просто от учтивост деверите и снахите, а и целият двор усърдно й подражават, така че въпреки интригите вечерта се превръща в събитие за музикалната история. Глук покорява Париж, Мария Антоанета за пръв път налага публично волята си на града и двора: това е първата й лична победа, първата проява на младата жена пред цяла Франция. Само броени седмици по-късно титлата на кралица ще потвърди властта, която тя самостоятелно и самоуверено вече е извоювала.