Стефан Цвайг
Мария Антоанета (45) (Портрет на един посредствен характер)

Погребални вопли

През онези месеци в Париж се случват прекалено много неща и хората не биха могли дълго да помнят всяка отделна екзекуция. Колкото по-бързо отлита времето, толкова по-къса става паметта им. Само след няколко дни, след няколко седмици Париж забравя, че кралица Мария Антоанета е била обезглавена и погребана. Още на другия ден след екзекуцията Ебер надава вой в своя „Пер Дюшен“: „Видях как главата на женското вето се търкулна в чувала. Дявол да го вземе, сега ми се иска да опиша задоволството на санкюлотите, когато архитигрицата прекоси Париж в колата с тридесет и шестте ритли… Проклетата й глава най-сетне се отдели от порочната шия.“ Но почти никой не му обръща внимание, в годините на терор всеки се страхува за собствената си кожа. Междувременно ковчегът е оставен на гробището незарит: заради един-единствен човек гробове не се копаят, би излязло ужасно скъпо. Очакват нови попълнения от чевръстата гилотина; едва след като се събират достатъчно трупове, затрупват ковчега на Мария Антоанета с негасена вар и заедно с другите го хвърлят в общия гроб. Нищо повече не се случва. Само малкото кученце на кралицата неспокойно обикаля и вие още няколко дни из затвора, души по стаите и скача по всички сламеници, за да открие своята господарка; сетне и то е обзето от безразличие, докато състрадателният тъмничар го прибере. Освен това в кметството пристига гробарят и представя една сметка: „Шест ливри за ковчега на вдовицата Капе, петнадесет ливри и тридесет и пет су за гроба и гробарите.“ Сетне разсилният набързо събира бедняшките дрехи на кралицата, прилага някакъв документ и ги изпраща в една болница; бедни старици ги носят, без да знаят и без да се запитат кому са принадлежали по-рано. С това случаят Мария Антоанета приключва за нейните съвременници: когато няколко години по-късно в Париж пристига някакъв немец и пита къде е гробът на кралицата, в целия град няма кой да го осведоми за мястото, където почива някогашната кралица на Франция.

Екзекуцията на Мария Антоанета не предизвиква особено вълнение и отвъд границата — нали бездруго са я очаквали. Кобургският херцог, чийто прекомерен страх му е попречил да я спаси навреме, сега тържествено заявява в заповед до войските си, че ще отмъсти за нея. Прованският граф, който чрез тази екзекуция е сторил още една огромна стъпка към по-сетнешния Луи XVIII — само момченцето в Тампл трябва да се скрие или да се отстрани, — изглежда потресен и отслужва благочестиви панихиди. Император Франц, който е бил толкова немарлив, че не е написал нито едно писмо за спасението на кралицата, налага на виенския двор най-строг траур. Дамите се обличат в черно, Негово императорско величество не ходи на театър няколко седмици, вестниците като по поръчка пишат с най-голямо възмущение за злите якобинци в Париж. Благоволяват да приемат диамантите, които Мария Антоанета е поверила на Мерси, а сетне разменят дъщеря й за пленените комисари; ала когато се налага да бъдат възстановени сумите за опитите за бягство и да се осребрят полиците на кралицата, виенският двор внезапно започва да си прави оглушки. И изобщо там не обичат да си спомнят за екзекуцията на кралицата, дори императорската съвест е донякъде неспокойна при мисълта, че е могла по такъв жалък начин да пожертвува пред света своята родственица. След години Наполеон ще отбележи: „В австрийския двор съществува правилото да се пази пълно мълчание за френската кралица. Щом чуят името Мария Антоанета, те свеждат погледите си и отклоняват разговора, сякаш искат да се изплъзнат от някаква неудобна и неприятна тема. Това правило се съблюдава от цялото семейство и е втълпено и на неговите представители в чужбина.“

Вестта разкъсва сърцето на един-единствен човек: Ферзен, най-предания измежду всички предани люде. Обзет от страх, той всеки ден е очаквал ужасния развой на събитията: „Отдавна се мъча да се подготвя за вестта и смятам, че ще я приема без особени терзания.“ Ала когато вестниците пристигат в Брюксел, той направо е потресен. „Тази, за която живях — пише той на сестра си — и която никога не престанах да обичам — никога, нито за миг! — и за която бих пожертвувал всичко, да, всичко, тази, за която едва сега осъзнавам какво е представлявала за мен и за която бих дал не един, а хиляда живота, не е вече между нас. О, господи, защо ме наказваш така, с какво съм заслужил твоя гняв? Тя не е между живите, терзанията ми достигнаха своя връх, вече не разбирам защо живея самият аз. Не разбирам защо трябва да понасям тези страдания — те са безмерни и никога не ще успея да ги потисна, те ще останат вечно в паметта ми, за да я оплаквам. Скъпа приятелко, защо не умрях край нея, за нея, на онзи 20 юни! Щях да бъда по-щастлив отсега, когато едва си налагам да живея, обзет от вечните терзания, изпълван с упреци, които ще свършат заедно с живота ми, защото божественият й образ никога не ще се изличи от паметта ми.“ Той усеща, че занапред ще живее само със своята мъка, само с мисълта за нея: „Единственото създание, което ме изпълваше, което представляваше всичко за мен, вече не съществува. Едва сега разбирам колко привързан съм бил към нея. Образът й не престава да ме занимава, преследва ме и не ще престане да ме преследва навсякъде, мога да говоря единствено за нея и да си припомням най-хубавите мигове от своя живот. Поръчах да ми изкупят от Париж всичко, което е останало от нея; всичко нейно е свято за мен, това са реликви, които ще се превърнат в предмет на преданата ми почит.“ Нищо не е в състояние да възстанови загубата. Месеци по-късно той записва в дневника си: „О, всеки ден чувствувам какво съм изгубил и колко съвършена беше тя във всяко отношение. Никога не е имало и не ще има жена като нея.“ Годините не намаляват горестта му, всяко ново събитие го кара да мисли за изчезналата. И когато през 1796 година пристига във Виена и за пръв път вижда дъщерята на Мария Антоанета в императорския двор, той е така поразен, че от очите му бликват сълзи: „Коленете ми трепереха, когато слизах по стълбището. Изпитвах неимоверна болка и неимоверна радост; бях покъртен.“

Всеки път, когато вижда дъщерята, спомените за майката навлажняват взора му, тази кръв от нейната кръв го привлича. Ала не й разрешават нито веднъж да заговори Ферзен. Дали заради тайната заповед на двора да бъде забравена пожертвуваната жена или заради строгостта на изповедника, който навярно е дочул за „престъпната“ връзка на майката на това девойче? Австрийският двор не одобрява присъствието на Ферзен и с удоволствие узнава за заминаването му: но преданият човек никога не чува слова на признателност от Хабсбургите.

След смъртта на Мария Антоанета Ферзен става мрачен и суров. Светът му се струва несправедлив и студен, животът — безсмислен, честолюбието му на политик и дипломат го напуска. През годините на Наполеоновите войни той прекосява Европа като посланик, попада във Виена, в Карлсруе, в Ращат, в Италия, в Швеция; поддържа връзки и с други жени, но те не са в състояние да изпълнят душата му и да го успокоят; в дневника му постоянно откриваме доказателства, че влюбеният всъщност живее само със спомените си за изчезналата любима. На 16 октомври — в деня на нейната смърт, но години по-късно — четем: „Този ден за мен е ден на свято преклонение. Никога не бих могъл да забравя тази загуба, съжаленията ми не ще стихнат до края на моя живот.“ Ала Ферзен постоянно се спира и на друга дата — на съдбоносния ден 20 юни. Не може да си прости, че на този ден се е подчинил на Луи XVI и е изоставил Мария Антоанета сама в опасността по време на бягството до Варен; в представите му този ден се изпълва с лична вина, която все повече нараства и която той не е в състояние да изкупи. Непрекъснато заявява с мъка, че би било по-добре и по-героично, ако тогава народът го е разкъсал, вместо да продължава живота си по този начин, вместо да я надживее, вместо на сърцето му да тегне нерадост, а на душата — упреци. „Защо не загинах за нея на онзи 20 юни?“ — това е мистичният укор, който многократно се появява в дневника му.

Ала съдбата обича съвпаденията и загадъчната игра на числата — след години тя изпълнява неговото романтично желание. Тъкмо на този ден, на един 20 юни, мечтаната смърт покосява Ферзен; нещо повече, покосява го така, както той е копнял да стане. Благодарение на името си, без сам да проявява желание за висок пост, Ферзен става могъщ човек в своята родина: велик маршал и най-влиятелен съветник на краля. Ала е суров и строг човек, властен аристократ в смисъла, влаган в тази дума през миналия век. От онзи ден във Варен той ненавижда народа, защото му е отнел неговата кралица, възприема го като злобна сган, като тълпа, ръководена от низки страсти, а от своя страна народът безкрайно ненавижда благородника Ферзен. Враговете му тайно разпространяват слуха, че наглият аристократ възнамерява да стане крал на Швеция, за да си отмъсти на Франция, с една дума, да въвлече народа във война. И когато през юни 1810 година внезапна смърт покосява шведския престолонаследник, в цял Стокхолм по необясним начин се разпространява дивата, опасна мълва — че великият маршал Ферзен го е отровил, за да го отстрани от пътя си към короната. От този миг нататък животът на Ферзен е застрашен от народния гняв така, както животът на Мария Антоанета по време на революцията. Ето защо добронамерени приятели, до чийто слух са стигнали какви ли не чужди кроежи, предупреждават непреклонния човек да не участвува в погребалната церемония, а благоразумно да си остане у дома. Но денят е 20 юни — мистичният, съдбовният ден за Ферзен: някаква невнятна сила го тласка към съкровено мечтаната съдба. На този 20 юни в Стокхолм се случва същото, което би се случило осемнадесет години по-рано в Париж, ако тълпата бе намерила Ферзен в колата на Мария Антоанета като неин придружител; каляската току-що е излязла от двореца, когато побеснялото простолюдие разкъсва военния кордон, с юмруци изтръгва беловласия старец от колата и го пребива с тояги и камъни. Бленуваното събитие от 20 юни се сбъдва; разкъсано от същата неудържима стихия, която е завлякла Мария Антоанета на ешафода, пред кметството в Стокхолм лежи кървавото, гаснещо тяло на „прекрасния Ферзен“, последния Паладин^[1] на последната кралица. Животът не е успял да ги събере, ето защо Ферзен избира общия съдбовен ден, за да умре символично за нея.

С Ферзен загива последният човек, който е тачил с любов паметта на Мария Антоанета. Ала и живите, и мъртвите съществуват истински само докато някое земно създание искрено ги обича. Воплите на Ферзен са последните предани слова — подир тях се възцарява гробно мълчание. Не след дълго умират и останалите приближени на кралицата, Трианон запада, изящните му градини потъват в плевели, картините и мебелите, чиято хармонична прелест е отразявала нейния чар, са продадени на търг и разпилени, а с тях напълно изчезват и последните видими следи от съществуването й. Времето лети безспир, кръвта се смесва с нова кръв, революцията угасва пред консулството, появява се Бонапарт, скоро той ще започне да се нарича Наполеон, император Наполеон, и ще пожелае да сключи нов, злополучен брак с друга ерцхерцогиня от династията на Хабсбургите. Но и тя, Мария Луиза, макар кръвна родственица на Мария Антоанета, непонятно защо нито веднъж не ще надмогне сърдечната си леност и не ще се запита къде почива жената, която е живяла и страдала в същите зали на същия този Тюйлери: нито едно създание, при това кралица, не е било забравяно с такава студена жестокост от най-близките си родственици и потомци. Накрая настъпва обратът, който произтича от угризенията на съвестта. Под името Луи XVIII Прованският граф най-сетне се е възкачил на френския трон по труповете на три милиона души, най-сетне, най-сетне тази тъмна личност е постигнала своята цел. И понеже успешно са отстранени онези, които така дълго са пречили на амбициите му — Луи XVI, Мария Антоанета, детето й Луи XVII, — и понеже мъртъвците не могат да възкръсват и да се оплакват някому, защо, макар и със закъснение, да не им издигне разкошен мавзолей? Тогава най-сетне е издадена заповед да бъде открит гробът й (Прованският граф никога не е попитал къде е гробът на неговия брат). Но след двадесет и две годишно безразличие това вече не е толкова лесно, защото в прословутата манастирска градина при църквата „Ла Мадлен“, наторена с хиляди трупове през годините на терора, претрупаният с работа гробар не е имал време да отбелязва единичните гробове; той просто безразборно е заравял труповете, които ненаситната гилотина всекидневно му е прехвърляла. Nulla crux, nulla corona — нито кръст, нито корона отбелязват гроба, забравен завинаги; знае се само, че Конвентът е заповядал кралските тела да бъдат затрупвани с негасена вар. Започват да копаят. Най-сетне лопатата удря на твърдо. И по една полуизгнила жартиера разпознават, че шепата светла пепел, която с ужас изваждат от мократа пръст, е последната следа от жената, която някога е била богиня на грацията и чара, а сетне — злочеста кралица, избрана да изпита всички страдания.