Стефан Цвайг
Мария Антоанета (43) (Портрет на един посредствен характер)

Съдебното заседание

Седемдесетте дни в Консиержри са преобразили Мария Антоанета в застаряла жена с изтощено здраве. Очите й са възпалени от сълзи, дразни ги слънчевата светлина, от която напълно са отвикнали, устните й са извънредно бледи поради тежките, непрестанни кръвоизливи, които са я измъчвали през последните седмици. Все по-често трябва да се бори с изтощението, лекарят многократно е трябвало да й предписва капки за сърце. Ала тя знае: днес е исторически ден, днес не бива да показва умората си, никой в съдебната зала не бива да се присмее над слабостта на една кралица и императорска дъщеря. За сетен път трябва да извлече дееспособна енергия от изтощеното си тяло и отдавна притъпените си чувства, сетне ще се отдаде на дълга, навярно безкрайна почивка. Остават й още две неща: гордо да се защити и гордо да умре. Мария Антоанета е обзета от решителност, освен това тя иска да изтъкне своето достойнство. Народът трябва да усети, че жената, застанала днес пред съда, е наследница на Хабсбургите и — въпреки указите, които отнемат правата й — кралица. По-грижливо от всякога вчесва побелелите си коси. Слага бяла ленена шапчица, плисирана и току-що колосана, с траурен воал от двете й страни; Мария Антоанета иска да се яви пред Революционния съд като вдовица на Луи XVI, последния крал на Франция.

В осем часа съдиите и съдебните заседатели се стичат в голямата зала. Ерман, съгражданинът на Робеспиер, е председател на съда, Фукие-Тенвил — държавен обвинител. Съдебните заседатели произлизат от всички възможни прослойки — бивш маркиз, хирург, продавач на лимонада, музикант, печатар, майстор на перуки, разпопен свещеник и дърводелец; до държавния обвинител са седнали неколцина делегати от Комитета за обществена безопасност, за да следят хода на делото. Самата зала направо е претъпкана. Не се предлага всеки ден възможността да видиш кралицата на подсъдимата скамейка.

Мария Антоанета влиза невъзмутимо и спокойно сяда. Не й предлагат вече специалното кресло, на което е седял съпругът й — очаква я гола дървена скамейка; и съдиите не са същите подбрани представители на Националното събрание като при тържествения публичен процес срещу Луи XVI, а обикновен състав от правници, които просто изпълняват мрачния си занаят. Ала зрителите напразно дирят да открият явен белег на възбуда и страх в нейното изтощено, но не и разстроено лице. Тя изчаква започването на делото с горда и решителна осанка. Спокойно поглежда към съдиите, към залата и събира силите си.

Пръв става Фукие-Тенвил и прочита обвинителния акт. Кралицата почти не го чува, вече се е наслушала на тези упреци: вчера е разговаряла за всеки от тях със своя адвокат. Не вдига глава нито веднъж, дори при най-суровите обвинения; пръстите й безразлично се движат върху облегалката на стола „като по клавиши“.

Сетне започва шествието на четиридесет и един свидетели, които съобразно клетвата си трябва да кажат „без омраза и страх истината, цялата истина и само истината“. Тъй като процесът е подготвен набързо — клетият Фукие-Тенвил действително е претрупан с работа през тези дни, дошъл е редът на жирондистите, на мадам Ролан и стотици други, — се отправят най-различни, безразборни обвинения, без всякаква логическа и хронологическа последователност. Свидетелите говорят ту за събитията от 6 октомври във Версай, ту за 10 август в Париж, както и за престъпления преди и по време на революцията. Повечето показания са незначителни, някои от тях са направо смешни — да речем, показанията на онова слугинче Мило, което твърди как през 1788 година херцог Коани казал на някого, че кралицата е наредила да изпратят на брат й двеста милиона, или още по-глупавото показание за двата пистолета, които Мария Антоанета носела със себе си, за да застреля Орлеанския херцог. Двама свидетели все пак се заклеват, че са видели чековете на кралицата, но оригиналите на тези важни документи липсват; не разполагат и с писмото, което Мария Антоанета била изпратила на командира на швейцарската гвардия: „Можем ли да разчитаме със сигурност на вашите швейцарци? Ще проявят ли храброст, когато това се наложи?“ Не е представен нито един писмен документ от Мария Антоанета — и запечатаният пакет, който съдържа личните й вещи, конфискувани в Тампл, не дава повод за обвинения против нея. Къдриците са от мъжа и децата й, миниатюрните портрети на принцеса дьо Ламбал и приятелката й от младини, ландграфинята на Хесе-Дармщат, записаните имена в бележника й — на перачката и лекаря: нито една вещ няма обвинителна стойност. Ето защо обвинителят постоянно се стреми да се върне към общите обвинения, но кралицата, която този път е подготвена, отвръща още по-отривисто и сигурно, отколкото при предварителния разпит. Дебатите звучат приблизително така:

— Откъде взехте парите, с които наредихте да построят и обзаведат малкия Трианон, където сте давали празненства, чиято богиня неизменно сте били?

— Беше определен фонд за тези разходи.

— Този фонд трябва да е бил значителен, защото малкият Трианон навярно е струвал огромни суми…

— Възможно е малкият Трианон да е струвал огромни суми, вероятно дори по-големи, отколкото сама съм желала. Постепенно се увлякохме в разходите. Впрочем аз желая повече от всички да разясните онова, което е ставало там.

— Не се ли видяхте в малкия Трианон за пръв път с ла Мот?

— Никога не съм я виждала.

— Нима тя не е ваша жертва в прословутата история с огърлицата?

— Не би могла да бъде, тъй като не съм я познавала.

— Значи продължавате да твърдите, че не сте я познавали?

— Не ми е присъщо да се отричам от твърденията си. Казах истината и ще продължа да я казвам.

 

 

Ако поначало е съществувала никаква надежда, Мария Антоанета е трябвало да я изпита, защото повечето свидетелски показания напълно са се провалили. Тя е почувствувала своята победа. Ала до нея е долетяло и учуденото възклицание от залата: „Виждаш ли колко е горда!“ Затова пита своя защитник: „Да не би отговорът ми да прозвуча прекалено високомерно?“ Но последният я успокоява: „Мадам, бъдете такава; каквато сте — това е достатъчно.“ На Мария Антоанета й предстои да се бори още един ден, процесът се проточва и уморява слушателите и участниците в него; и макар да е изтощена от кръвоизливи и да приема само по чаша бульон през почивките, осанката и духът й запазват решителността и гордостта си. „Опитайте се да си представите душевната сила — пише нейният защитник в спомените си, — която е била необходима на кралицата, за да понесе напрежението на едно толкова продължително и ужасно заседание: да се отбранява публично срещу цял народ, срещу кръвожадните си врагове и всички клопки, които й поставят, като същевременно запази достолепие и мярка и не допусне да се покаже под възможностите си.“ Първия ден се бори петнадесет часа, през втория се е борила повече от дванадесет, когато председателят най-сетне оповестява края на разпита и запитва обвиняемата дали ще добави нещо за свое оправдание, Мария Антоанета отвръща самоуверено: „Вчера все още не познавах свидетелите и не ми бе известно какви ще са показанията им срещу мен. Никой от тях не изнесе поне един положителен факт. Имам само една забележка: като съпруга на Луи XVI трябваше да се съобразявам с волята му.“

Сетне Фукие-Тенвил става и обобщава обвинението. Двамата служебни защитници отговарят доста вяло те вероятно си припомнят, че защитникът на Луи XVI е заплашен с екзекуция, задето го е бранил прекалено енергично, ето защо предпочитат да призоват снизхождението на народа, вместо да доказват невинността на кралицата. Преди председателят Ерман да зададе въпросите си на съдебните заседатели, извеждат Мария Антоанета от залата — Революционният съд и съдебните заседатели остават насаме. Сега, след като са изприказвали толкова неща, председателят Ерман става ясен и конкретен: той пренебрегва стотиците неопределени обвинения на отделните лица и обобщава всички въпроси в една кратка формулировка. Обвинител на Мария Антоанета е френският народ, защото всички политически събития от последните пет години свидетелствуват срещу нея. Ето защо ще зададе четири въпроса на съдебните заседатели:

Първо. Доказано ли е, че съществуват интриги и договаряния с чуждите сили и с враговете на републиката с цел да им бъде оказвана парична помощ, да се обезпечи влиянието им на френска земя и да се подпомогне победата на войските им?

Второ. Уличена ли е Мария Антоанета Австрийска, вдовица на Луи Капе, че е участвувала в подобни интриги и е подкрепяла тези договаряния?

Трето. Доказано ли е, че са съществували заговор и съзаклятие с цел подклаждането на гражданска война в пределите на страната?

Четвърто. Уличена ли е Мария Антоанета Австрийска, вдовица на Луи Капе, че е участвувала в това съзаклятие?

Съдебните заседатели мълчаливо стават и се оттеглят в съседното помещение. Полунощ преваля. Свещите мъждукат треперливо в задушната и претъпкана зала, а сърцата на хората тръпнат заедно с тях от вълнение и любопитство.

 

 

Допълнителен въпрос: кое е справедливото решение, което би трябвало да вземат съдебните заседатели? В своето заключение председателят изцяло е отстранил политическата страна на делото и всъщност е свел всичко до едно-единствено обвинение. Никой не пита съдебните заседатели дали смятат Мария Антоанета за извратена прелюбодейка, кръвосмесителка и разсипница, а само дали бившата кралица може да бъде обвинена, че е поддържала връзки с чужбина, че е жадувала и подпомагала победата на вражеските армии и въстанието във вътрешността на страната.

И така, виновна ли е, уличена ли е Мария Антоанета в това престъпление от правно гледище? Въпросът е с две остриета и отговорът му е двояк. Мария Антоанета е била несъмнено виновна от гледна точка на републиката — оттук именно произтича силата на процеса. Знаем, че е поддържала неопровержими и непрекъснати връзки с външните врагове на страната. Обвинението, че е извършила държавна измяна, като е предала френските военни планове на австрийския посланик, е напълно основателно — безогледно се е възползувала и би се възползувала и подкрепила всяко законно и незаконно средство, което е можело да върне трона и свободата на съпруга й.

С една дума, обвинението е основателно. Ала — ето го и слабото място на процеса! — вината изобщо не е доказана. Днес са известни и отпечатани документите, които недвусмислено уличават Мария Антоанета в държавна измяна спрямо републиката; намират се във виенските държавни архиви, в документите, наследени от Ферзен. Процесът обаче се е водил на 16 октомври 1793 година в Париж, а по онова време държавният обвинител не е разполагал с нито един от тези документи. Съдебните заседатели не са могли да видят по време на целия процес нито едно действително валидно доказателство за действително извършената държавна измяна.

Следователно, ако съдебните заседатели са били почтени и непредубедени, те са изпитали огромно затруднение. Ако се вслушат в интуицията си, дванадесетте републиканци би трябвало непременно да осъдят Мария Антоанета, защото нито един от тях не се съмнява, че тази жена е смъртен враг на републиката, че е сторила всичко, което е могла, за да възвърне за сина си цялата кралска власт. Но правото в буквалния смисъл на думата е на страната на кралицата: липсват очевидните улики. Като републиканци те би следвало да обвинят кралицата за виновна, а като съдебни заседатели, положили клетва, би трябвало да съблюдават закона, който не признава друга вина освен доказаната.

 

 

В четири часа призори съдебните заседатели мълчаливо се връщат в залата. Гробна тишина очаква тяхната присъда. Единодушно обявяват Мария Антоанета за виновна в престъпленията, в които я обвиняват. Председателят Ерман приканва слушателите да не дават ни най-малка изява на одобрението си — всъщност сега, след полунощ, те не са толкова многобройни, умората е подгонила повечето от тях по домовете им. Сетне въвеждат Мария Антоанета. Само тя, която през втория ден се е борила без прекъсване от осем часа сутринта, няма право да изпитва умора. Прочитат й решението на съдебните заседатели. Фукие-Тенвил иска смъртна присъда; искането му е единодушно одобрено. После председателят пита осъдената дали има да възрази нещо.

Мария Антоанета изслушва решението на заседателите и присъдата, без да трепне и с непроницаемо спокойствие. Не проявява какъвто и да било страх, гняв или слабост. На въпроса на председателя отговаря с мълчание, после отрицателно поклаща глава. Без да се обърне, без да погледне някого, прекосява смълчаната зала и се спуска, по стълбището; уморена е от този живот, от тези хора, изпитва дълбоко задоволство, че дребните мъчения най-сетне са свършили. Остава й само да запази своята твърдост до сетния си час.

Нейният преуморен и отслабнал взор за миг й изневерява в непрогледния мрак на коридора, кракът й не съумява да намери стъпалото, тя се поколебава и залита. Жандармерийският офицер — подпоручик дьо Бюи, единственият, който се е осмелявал да й поднася чаша вода по време на заседанията, бързо я подкрепя, преди да се е сгромолясала. За това, — и защото държал шапката си в ръка, когато придружавал осъдената на смърт жена — той незабавно е оклеветен от друг жандармерийски офицер и му се налага да се защити: „Сторих, го само за да предотвратя падането й — никой здравомислещ човек не би съзрял друга причина за моята постъпка; защото, ако тя бе паднала на стълбището, веднага щеше да бъде заподозряна в заговор, и измяна.“ След закриване на заседанието са задържани и двамата защитници на кралицата — претърсват ги, защото допускат, че кралицата тайно им е връчила някое писмено поръчение. Нещастните съдии се боят от неразрушимата енергия на жената, която вече се е надвесила над своя гроб.

Но тази, която е предизвикала всичките им страхове и грижи, тази клета, малокръвна и изтощена жена, не знае нищо за жалките неприятности на защитниците си, а спокойно и невъзмутимо се връща в затвора. От живота й остават още само няколко часа.

Две свещи горят на масата в малката стая. Това е последното благоволение, което е оказано на жената, осъдена на смърт, за да не прекара в мрак нощта преди вечната нощ. Прекалено предпазливият досега тъмничар не се осмелява да отклони и една друга нейна молба: Мария Антоанета иска хартия мастило, за да напише писмо и от своята зловеща самота за сетен път да се обърне към хората, които се безпокоят за нея. Надзирателят донася мастило, перо и сгънат лист и щом първото утринно зарево надниква през решетките на прозорчето, Мария Антоанета събира последните си сили и започва да пише своето последно писмо.

За сетните предсмъртни слова Гьоте изрича веднъж следното прекрасно разсъждение: „Към края на живота в окования ум проблясват мисли, които до този миг са били невъзможни; те са като блажени духове, които сияйно кацат по върховете на миналото.“ И над последното писмо на осъдената проблясват тайнствените пламъчета; никога досега Мария-Антоанета не е успявала да съсредоточи в душата си такава мощ и решителна яснота, както в това прощално писмо до мадам Елизабет, сестрата на нейния съпруг, а отсега нататък — и пазителка на децата й. Листът е изписан върху жалката затворническа маса, но когато го сравним с писмата, литнали от позлатеното писалище в Трианон, виждаме колко по-твърд, по-уверен, почти мъжки, е неговият почерк; тук словото се лее по-чисто, чувствата са по-ясни: сякаш душевната стихия, разбунена от смъртта, разкъсва неспокойните сенки, които гибелно дълго са затуляли взора на изстрадалата жена към собствените й, глъбини. Мария Антоанета пише:

„На теб, мила сестро, пиша за последен път. Осъдиха ме току-що, но не на позорна смърт, каквато застига само престъпниците, а на смърт, която отново ще ме отведе при твоя брат. Невинна като него, аз се надявам да му приличам и в сетните си — митове. Спокойна съм като хората, чиято съвест не е измъчвана от угризения. Дълбоко съжалявам, задето напускам клетите си деца. Знаеш, че живях само за тях и за теб, моя добра и нежна сестрице. Ти, която от приятелство, пожертвува всичко, за да останеш при нас — в какво положение само те оставям сега! От разискванията по време на процеса разбрах, че са разделили дъщеря ми от теб. Клетото ми момиченце! Не се осмелявам да й пиша, защото не ще получи писмото ми, дори не зная дали настоящото писмо ще стигне до теб. Благослови двете ми деца вместо мен. Надявам се, че по-сетне, когато пораснат, ще бъдат отново при теб и ще се радват на нежните ти грижи. Дано и двамата разсъждават така, както непрестанно съм ги учила: че принципността и точното съблюдаване на личния дълг е най-съществената основа на живота, че взаимното приятелство и доверие ще ги направят щастливи. Дано дъщеря ми не забравя, че като по-голяма трябва винаги да подкрепя брат си със съвети, които произтичат от по-големия й опит и от приятелството й към него. Нека синът ми на свой ред да обгради сестра си с всички възможни грижи, с всякаква подкрепа и приятелство. Нека най-сетне и двамата да разберат, че в каквото и положение да се намират, ще бъдат действително щастливи само ако са единни и сплотени. Нека вземат пример от нас! Приятелството ни дари е неимоверно много утеха в нашите страдания! Човек се наслаждава на щастието двойно повече, ако го споделя с приятел. А къде ще намериш по-нежен и по-сърдечен приятел, ако не в собственото си семейство? Дано моят син никога не забрави последните думи на баща си, които аз нарочно ще повторя: никога да не се опитва да мъсти за нашата смърт!

Трябва да засегна пред теб един въпрос, който ми причинява страшна болка. Научих за неприятностите, които детето сигурно ти е създало. Прости му, мила сестро, помисли за невинното му детство и за леснината, с която може да се измъкне от устата на едно дете всичко, което бихме желали да повтори — дори неща, които самото то не разбира. Надявам се, че ще дойде ден, в който то ще разбере по-добре стойността на твоята любов и нежност, с която обграждаш и двамата.

Искам да ти доверя и последните си мисли. Бих ги записвала още от началото на процеса, но не само че не ми разрешаваха да го сторя, а и самият процес премина толкова бързо, че аз действително нямах време за това.

Умирам в апостолическата римокатолическа вяра, в религията на моите предци, с която бях закърмена и която винаги съм изповядвала. Тъй като не мога да разчитам на никаква духовна утеха, тъй като не зная дали тук все още има свещеници от тази вяра и тъй като мястото, където се намирам, би ги изложило на прекомерна опасност, ако дойдеха при мен, от все сърце моля бога да ми прости греховете, които съм извършила през живота си. Надявам се, че в своята доброта той ще чуе последната ми молба, както се е вслушвал във всичките ми молитви, с които винаги съм се обръщала към него — да приеме душата ми в своето милосърдие и благост.

Умолявам всички, които познавам, и най-вече теб, мила сестрице, да ми простят мъките, които може би неволно съм им нанесла. Прощавам на всичките си врагове страданията, които ми причиниха. Последно сбогом на лелите и всички мои братя и сестри. Имах приятели. Мисълта, че завинаги се разделям с тях, както и убеждението за техните страдания са най-голямата ми мъка, която ще отнеса в смъртта. Нека поне узнаят, че до сетния си миг съм мислила за тях.

Сбогом, добра и нежна сестрице! Дано това писмо стигне до теб! Не ме забравяй! Прегръщам теб и своите мили, клети дечица с цялото си сърце! Господи, колко мъчително е да ги напусна завинаги! Сбогом, сбогом! Сега ми остава да се погрижа само за религиозните си задължения. Тъй като нямам никаква свобода на постъпките си, навярно ще ми изпратят някой свещеник. Ала още отсега заявявам, че няма да му кажа нито дума и че ще се отнеса с него като със съвършено чужд човек.“

Сетне писмото внезапно свършва, без заключителни слова, без подпис. Вероятно умората е надвила Мария Антоанета. Двете восъчни свещи все още разливат мъждукащата си светлина върху масата; пламъкът им вероятно ще надживее затворницата.

 

 

Писмото, дошло от мрака, не стига почти до никого от хората, за които е било предназначено. Малко преди идването на палача Мария Антоанета го предава на надзирателя Бол, за да го връчи на зълва й; Бол е проявил човечност дотолкова, доколкото да й даде хартия и перо, но не и достатъчно смелост, за да предаде без разрешение това завещание (колкото повече глави падат, толкова повече се страхува човек за своята собствена глава!). Според правилника той предава писмото на кралицата на съдия-следователя Фукие-Тенвил, който го парафира, но също не го препраща. А когато две години по-късно и Фукие-Тенвил сяда в талигата, с която е изпращал не един и двама в Консиержри, документът е изчезнал; никой в света не подозира и не знае за съществуването му освен един-единствен извънредно незначителен човечец на име Куртоа. След арестуването на Робеспиер този бездарен депутат без особено служебно положение е получил от Конвента поръчението да подреди и обнародва завещаните от Робеспиер документи; тогава някогашният майстор на налъми проумява каква власт притежават хората, които си присвояват тайни държавни книжа. Защото всички компрометирани депутати сега най-смирено угодничат пред нищожния Куртоа, когото по-рано едва са поздравявали, обещават му какво ли не, само и само да им върне писмата до Робеспиер? Опитният търговец забелязва, че не е лошо да си присвои колкото може повече чужди писма — той използува всеобщата суматоха и ограбва всички досиета на Революционния съд, за да търгува с тях. Лукавият човечец запазва единствено писмото на Мария Антоанета, което тогава попада в ръцете му. Никой в тези времена не би могъл да прецени как ще му послужи този скъпоценен таен документ, ако вятърът смени посоката си. Цели двадесет години той крие своята плячка и ето че вятърът наистина сменя посоката си. На френския трон отново се възкачва Бурбон, Луи XVIII, и някогашните „кралеубийци“, онези, която са подкрепили решението за екзекуцията на неговия брат Луи XVI, сега доста осезаемо усещат, че вратовете започват да ги сърбят. За да спечели благоволението на Луи XVIII (все пак не е зле да се присвояват документи!), Куртоа му поднася с едно лицемерно писмо „спасеното“ послание на Мария Антоанета. Тази жалка хитрост не му помага — Куртоа е изпратен в изгнание като останалите. Но писмото е открито. Заветът се появява на бял свят двадесет и една години след като кралицата го е изпратила.

Ала твърде късно! Почти всички хора, които кралицата е искала да поздрави в предсмъртния си час, са я последвали: мадам Елизабет — на ешафода, синът й или действително е умрял в Тампл, или (и до днес не знаем цялата истина) оттогава се скита по света под чуждо име, без сам да знае своя произход. Съкровеният поздрав към Ферзен също не стига до него. В онова писмо той дори не е споменат — но до кого друг, ако не до него биха могли да бъдат адресирани прочувствените редове: „Имах приятели. Мисълта, че завинаги се разделям с тях, както и убеждението за техните страдания са най-голямата ми мъка, която ще отнеса в смъртта.“ Дългът е заставял Мария Антоанета да не споменава пред света за човека, който й е бил най-скъп. Ала тя се е надявала тези редове един ден да попаднат, пред взора му и любимият да разбере от сдържаните слова, че не е престанала безумно да го обича до сетния си дъх. И — какво тайнство е интуицията! — той сякаш е усетил нейния копнеж да бъде до него в гибелния си час, защото, подбуден по магически път, е записал в своя дневник, когато новината за смъртта й стига до него: „… най-страшното от всички страдания е, че е била сама в последните мигове от живота си, лишена от утехата на човек, с когото да поговори“. Той мисли за нея в мига, в който е обладана от безкрайната самота. Разделени от хиляди мили и препятствия, невидими и недостижими една за друга, двете души изтръгват от себе си едно и също желание, в една и съща секунда: в неизбродното пространство, извън времето мислите му политат в простора и се сливат с нейните така, както устните се сливат в целувка.

 

 

Мария-Антоанета, оставя перото. Най-мъчителното задължение е преодоляно: сбогувала се е с всичко и с всички. Сега ще си полегне за кратко и ще събере силите си. В този живот не й предстоят вече особени задачи. Само една: да умре, да умре достойно.