Стефан Цвайг
Мария Антоанета (33) (Портрет на един посредствен характер)

Бягство във войната

Има една изпитана рецепта: когато държавите и правителствата не могат да се справят с вътрешните кризи, те се опитват да отклонят напрежението извън страната. С приемането на конституцията Луи XVI е ограничил наистина кралската си власт, ала в замяна на това я е затвърдил. Сега революцията завинаги ще приключи, вярват някои доверчиви хора като Лафайет. Но партията на жирондистите, която има надмощие в новоучреденото Национално събрание, по дух е републиканска. Тя желае да премахне кралската власт, а за тази цел няма по-добро средство от една война, понеже тя неминуемо ще доведе до сблъсък между кралското семейство и народа. Защото се знае, че начело на чуждите армии стоят двамата непокорни братя на краля, а неприятелските генерални щабове са подчинени на брата на кралицата.

От своя страна Мария Антоанета знае, че откритата война няма да й помогне, а само ще й навреди. Какъвто и да е изходът от военните действия, той ще бъде гибелен за нея. Ако армиите на революцията нанесат поражение на емигрантите, императорите и кралете, тогава Франция положително няма да търпи повече „тиранина“. Ако пък войските на нацията бъдат разгромени от роднините на краля и кралицата, тогава възбуденият и подстрекаван парижки народ ще обвини пленниците в Тюйлери. Ако Франция победи, те ще изгубят трона; победят ли външните сили, ще изгубят живота си. Това е причината, която кара Мария Антоанета да заклева в безчет писма своя брат Леополд и емигрантите да не предприемат нищо, а този предпазлив, колеблив и хладнокръвен противник на войната действително е държал далеч от себе си войнолюбивите принцове и емигранти и е избягвал всичко, което е можело да се изтълкува като предизвикателство.

Но щастливата звезда на Мария Антоанета отдавна е угаснала. Срещу нея се обръщат всички изненади, на които е способна съдбата. Тъкмо сега, на 1 март, внезапна болест покосява живота на нейния брат, миролюбеца Леополд, а две седмици по-късно куршумът на някакъв заговорник погубва най-ревностния защитник на роялистичната кауза сред монарсите на Европа — Густав Шведски. Така войната става неизбежна. Защото наследникът на Густав няма намерение да подкрепя каузата на монарсите, а наследникът на Леополд II не проявява загриженост към своята кръвна родственица, понеже се ръководи изключително от собствените си интереси. В лицето на този двадесет и четири годишен, ограничен, студен и напълно безчувствен император Франц, в чиято душа не потрепва дори искрица от духа на Мария Терезия, Мария Антоанета не среща нито разбиране, ни го желание за разбирателство. Той хладно приема нейните пратеници, а към писмата й е равнодушен; все му е едно, че неговата родственица ще бъде подложена на най-страшно душевно раздвоение, че предприетите от него мерки заплашват живота й. Вижда единствено благоприятна възможност да увеличи властта си и отхвърля студено и рязко всички искания на Националното събрание.

Сега жирондистите имат пълно надмощие. След дълга съпротива и, както твърдят, със сълзи на очи Луи XVI е принуден да обяви на 20 април война на „краля на Унгария“. Войските тръгват, а съдбата продължава своя ход.

На чия страна е сърцето на кралицата в тази война? На страната на старото или на новото отечество? На страната на френските или чуждите войски? Историците роялисти, нейни заклети защитници и хвалители, боязливо са отказвали да разискват този съществен въпрос, дори са подправяли цели пасажи в мемоарите и писмата й, за да замъглят ясния и недвусмислен факт, че в тази война Мария Антоанета с цялата си душа е жадувала победата на съюзническите и поражението на френските войски. Позицията й е недвусмислена: който я премълчава, е фалшификатор; който я отрича, е лъжец. Нещо повече: Мария Антоанета, която се чувствува преди всичко кралица, а сетне — и кралица на Франция, не само е враждебно настроена към онези, които са ограничили кралската й власт, и поддържа другите, които я подкрепят като владетелка, но си служи с всякакви, позволени и непозволени средства, за да ускори поражението на Франция и да насърчи победата на противника й. „Дай боже да си отмъстя за всички оскърбления, които тази страна ми нанесе“, пише тя на Ферзен и въпреки че отдавна е забравила майчиния си език и е принудена да използува преводачи за немските писма, пише: „Никога не съм била по-горда с немския си произход.“ Четири дни преди да бъде обявена войната, тя съобщава — или по-точно издава — на австрийския посланик военните планове на революционните армии, доколкото са й били известни. Позицията й е напълно ясна: за Мария Антоанета австрийското и пруското знаме са приятелски знамена, а френският трибагреник — пряпорец на врага.

Несъмнено това е явна държавна измяна — друга дума не би могла и да ни хрумне: съдилищата на всички страни днес биха окачествили нейното поведение като престъпно. Но не бива да забравяме, че понятията „национален“ и „нация“ през осемнадесети век все още не са открити — те се пораждат в Европа едва след Френската революция. Осемнадесети век, към чиито възгледи Мария Антоанета здраво се придържа, не познава друго гледище, освен чисто династическото: страната принадлежи на краля, правото е там, където е кралят; онзи, който се бори за краля и кралството, воюва безусловно за право дело. А който е против кралството, той е бунтовник и размирник, дори ако брани собствената си страна. Поради пълната незрялост на патриотичната идея тази война изненадващо поражда непатриотична нагласа у някои противници: най-добрите немци — Клопщок, Шилер, Фихте, Хьолдерлин — в името на идеята за свобода жадуват поражението на немските войски, които все още не са народни войски, а армии на деспотичната власт. Отстъплението на пруските въоръжени сили ги радва, докато кралят и кралицата на Франция приемат разгрома на собствените си войски като лична победа. И от едната, и от другата страна войната не се води в името на държавните интереси, а в името на една идея — на династическата идея, на идеята за свобода. Удивителното раздвоение между разбиранията на старото и новото време никъде не личи така отчетливо, както при пълководеца на обединените немски войски херцог фон Брауншвайг, който само месец преди избухването на войната все още обмисля сериозно дали не е по-добре да поведе френските срещу немските войски. И така: през 1791 година понятията „отечество“ и „нация“ още не са уточнени в душите на хората от осемнадесетото столетие. Едва тази война, която създава народни армии с национално съзнание, а оттам и ужасните братоубийствени войни между самите народи, ще породи идеята за националния патриотизъм и ще го завещае на идния век.

В Париж липсват каквито и да било доказателства, че Мария Антоанета желае победата на външните сили, не е известна и държавната й измяна. Ала от самото начало френският народ подсъзнателно усеща враждебността на Тюйлери; без да има външно потвърждение, той наистина подозира Мария Антоанета в предателство спрямо неговата армия и неговата кауза. Само на сто стъпки от кралския дворец жирондистът Вернио извиква в Националното събрание следното обвинение: „От трибуната, от която ви говоря, се вижда дворецът, където покварени съветници подвеждат и заблуждават краля, който ни даде конституцията, там те изковават веригите, които искат да ни сложат, там се подготвят капаните, чрез които ще ни обвържат с австрийската династия. Виждам прозорците на двореца, където се подготвя контрареволюция и се обмислят всякакви средства, с които отново да ни тласнат в унизително робство.“ И за да няма никакво съмнение, че Мария Антоанета е действителната подстрекателка на мнимите заговори, той добавя заканително: „Нека знаят всички, които обитават този дворец, че нашата конституция осигурява неприкосновеност единствено на краля. Нека знаят, че законът ще съди всички виновни без изключение и че мечът не ще прости на никоя глава, обвинена в престъпление.“ Революцията започва да разбира, че ще разгроми външния враг само ако се справи с вътрешния. За да спечели голямата игра пред света, влиянието на двореца върху краля трябва да бъде ограничено. Сега всички истински революционери повеждат енергична борба; вестниците отново маршируват първи и настояват за сваляне на краля. Нови издания на прословутата брошура „Скандалният живот на Мария Антоанета“ се раздават по улиците, за да бъде съживена старата омраза. В Национално събрание нарочно внасят такива предложения, за които се надяват, че кралят ще се възползува от конституционното си право на вето — например да бъдат насилствено прогонени свещениците, отказали да положат клетва пред конституцията, и тъй като се знае, че Луи XVI като вярващ католик никога не би одобрил подобно предложение, по този начин се провокира официално скъсване. И действително, кралят за пръв път се разсърдва и налага своето вето. Докато е бил силен, той не се е възползувал от нито едно свое право; сега, на косъм от гибелния край, този нещастник за пръв път се опитва да покаже смелост при най-трагични обстоятелства. Ала народът няма намерение да търпи прищевките на някаква си марионетка. Това вето е последната съпротива на краля пред народа.

За да дадат добър урок на краля и преди всичко на непреклонната и високомерна австрийка, якобинците — щурмовият отряд на революцията — избират символичната дата 20 юни. На този ден преди три години в балната зала на Версай са се събрали за пръв път представителите на народа, за да положат тържествена клетва: да не отстъпват пред силата на щиковете и да създадат конституция на Франция. На този ден преди една година кралят, преоблечен като лакей, се е измъкнал през задната врата на своя дворец, за да избяга от диктатурата на народа. На този ден кралят веднъж завинаги трябва да проумее, че е нищо, а народът — всичко. Както годината 1789-а методично подготвя пристъпа на Версай, така годината 1792-ра подготвя пристъпа на Тюйлери. Но тогава войската на амазонките е трябвало да се вдигне на крак тайно и противозаконно, под закрилата на мрака; сега петнадесет хиляди души тръгват посред бял ден, предвождани от пивоваря Сантер. Камбаните бият тревога, градската управа също е застанала под разветите знамена, Националното събрание разтваря вратите си, а кметът Песион, който би трябвало да се грижи за реда, се прави на сляп и глух, за да подпомогне пълното унижение на краля.

Манифестацията на революционната колона започва като обикновено шествие пред Националното събрание. Петнадесетте хиляди души минават в стройни редици и носят големи плакати с надпис „Долу ветото!“ и „Свобода или смърт!“ Под звуците на „Ça ira“^[1] те дефилират край училището за езда, където заседава Националното събрание; в три и половина големият спектакъл като че ли приключва, хората се канят да се разотидат. Ала едва сега започва истинският митинг. Защото вместо да се разпръсне мирно, народното множество без заповед и все пак направлявано от невидима ръка се втурва към входа на двореца. Наистина там са застанали народните гвардейци и стражите с щикове на пушките, но дворът със своята обичайна нерешителност не е дал указания за този случай, който съвсем лесно е можел да се предвиди: войниците не оказват съпротива и тълпата за броени мигове нахлува през тясната пролука на вратата. Напорът на тълпата е толкова силен, че сякаш невидима ръка понася хората нагоре по стълбището чак до първия етаж. Вече никой не е в състояние да ги възпре — те разкъртват и разбиват вратите и преди да се вземе каквато и да било предохранителна мярка, първите нашественици се озовават пред краля, когото шепа гвардейци едва-едва отървават от най-лошото. И така, Луи XVI трябва да приеме парада на въстаналия народ в своя собствен дом и единствено непоклатимото му флегматично равнодушие предотвратява стълкновението. Той търпеливо и вежливо отговаря на всички предизвикателства, дори послушно слага на главата си червената барета на един санкюлот. Цели три и половина часа, при ужасна горещина, Луи XVI понася без възражения, без съпротива жадното любопитство и присмеха на враждебните си гости.

В същото време друга група въстаници прониква в покоите на кралицата — изглежда, сцената на ужасите от 5 октомври във Версай ще се повтори… Но тъй като кралицата е по-застрашена от краля, офицерите бързо събират войници, изтикват Мария Антоанета в един ъгъл и преграждат пътя им към нея с огромна маса, за да я защитят поне от физически посегателства; освен това пред масата застават на стража народни гвардейци в три редици. Ордите на жените и мъжете не могат да се доберат до Мария Антоанета, но все пак са достатъчно близо, че да наблюдават „чудовището“ с предизвикателство, сякаш разглеждат някакъв експонат, достатъчно близо са, че Мария Антоанета да чуе всяка хула и заплаха. Сантер, който със своята намеса се стреми да постигне пълното унижение и решителното сплашване на кралицата, но, от друга страна, се старае да предотврати действителното насилие, заповядва на гренадирите да се отстранят, за да бъде изпълнена волята на народа, който само щял да поразгледа своята жертва, победената кралица. Същевременно той се опитва да успокои Мария Антоанета: „Мадам, заблудили са ви, народът не възнамерява да ви стори зло. Стига да поискате, всеки ще ви обича като ей това дете — и той посочва престолонаследника, който, уплашен и разтреперан, се е притиснал към майка си. — Впрочем не се страхувайте, нищо няма да ви сторят.“ Ала винаги когато някой от тези „бунтари“ е предлагал помощта си на кралицата, нейната гордост се е възмущавала. „Нито са ме измамили, нито са ме подвели — сурово отвръща кралицата — и не се страхувам. Човек няма от какво да се страхува, когато е сред почтени люде.“ Студена и горда, кралицата устоява и на най-враждебните погледи, и на най-наглите думи. Само когато искат да я принудят да сложи на главата на детето си червената барета, тя им обръща гръб и казва на офицерите: „Това е прекалено! Злоупотребяват с човешкото търпение.“ Ала запазва самообладание и нито за секунда не проявява страх или несигурност. Чак след като вече не е сериозно заплашвана от нашествениците, се появява кметът Песион и подканва тълпата да се прибере у дома, „за да не дадат повод за съмнения в почтените намерения на народа“. Но дворецът се опразва едва късно вечерта и чак тогава унизената кралица усеща цялата мъчителност на своята безпомощност. Разбира, че всичко е загубено. „Още съм жива, ала по чудо — бърза да напише тя на своя довереник Ханс Аксел фон Ферзен. — Този ден беше ужасен.“