Стефан Цвайг
Мария Антоанета (32) (Портрет на един посредствен характер)

Последната поява на приятеля

Истински трагичните часове в гибелния край на Мария Антоанета никога не съвпадат с опустошителната буря, а винаги с измамливо прекрасните дни, които припламват междувременно. Ако революцията бе връхлетяла като ураганна лавина и с един удар бе смазала монархията, на кралицата нямаше да остане време за размисъл, надежди и съпротива, нервите й нямаше да се изтощят така, както по време на бавната агония. Но между бурите постоянно настъпват внезапни затишия: пет, десет пъти, докато трае революцията, кралското семейство е можело да мисли, че мирът наистина е възстановен окончателно, а борбата — приключена. Ала революцията е стихия като морето, бурните води не могат да залеят сушата с един порив, след всеки яростен напор вълната се оттича привидно изтощена, но в действителност се готви да нанесе унищожителния удар. А хората никога не знаят дали последната вълна няма да се окаже най-мощна и да определи съдбата им.

След приемането на конституцията кризата сякаш е преодоляна. Революцията е узаконена, размириците — постоянни. Настъпват дни и седмици на измамно спокойствие, седмици на призрачна еуфория; ликуване изпълва улиците, въодушевление — Националното събрание, театрите се тресат от мощни ръкопляскания. Но Мария Антоанета отдавна вече е надмогнала нейната, неподправена доверчивост от младините си. „Колко е жалко — въздиша тя пред възпитателката на своите деца, когато се връща в двореца от празнично осветения град, — че тази прелест събужда в сърцата ни само горест и тревога.“ Да, тъй като е изтърпяла доста разочарования, вече не желае да се отдава на илюзии. „В момента всичко е спокойно — пише тя на своя сърдечен приятел Ферзен, — но това спокойствие виси само на косъм, народът си е същият, какъвто винаги е бил: всеки миг е готов да извърши някакъв ужас. Уверяват ни, че бил с нас. Аз пък не вярвам, поне що се отнася до моята личност. Знам докъде се простира истината. В повечето случаи сме си платили за всичко, а народът ни обича, докато изпълняваме неговите искания. Невъзможно е това да продължава така. В Париж е станало още по-несигурно отпреди, защото хората свикнаха да ни виждат унизени.“ И действително новото Национално събрание се превръща в разочарование; според виждането на кралицата то е „хиляди пъти по-лошо от предишното“ — едно от първите му решения е да отнеме на краля титлата „величество“. След броени седмици ръководството преминава в ръцете на жирондистите, които съвсем открито оповестяват своите симпатии към републиката и свещената дъга на помирението бързо изчезва зад новопоявилите се облаци. Борбата е подета отново.

Не революцията причинява бързото влошаване на положението на краля и кралицата, а най-вече техните собствени роднини. Прованският граф и граф д’Артоа са установили главната си квартира в Кобленц и повеждат оттам открита борба против Тюйлери. Фактът, че кралят е приел конституцията поради окаяното си положение, е извънредно удобен за тях, за да уличат с помощта на платени вестникари Мария Антоанета и Луи XVI в страхливост, а самите те — понеже са на сигурно място — играят ролята на действителните и единствено достойните защитници на кралската кауза: безразлично им е, че брат им ще заплати с живота си тяхната игра. Луи XVI напразно моли и призовава своите братя, дори им заповядва да се върнат, за да разсеят основателното народно недоверие. Роднините, които ламтят за короната, отвръщат лукаво, че това не било действителното желание на краля пленник, ето защо си остават в Кобленц, далеч от престрелките, и необезпокоявано продължават да се пишат герои. Мария Антоанета трепери от ярост пред малодушието на емигрантите — онази „презряна пасмина, която постоянно ни уверяваше в своята преданост, а видяхме от нея само злини“. Открито обвинява роднините на мъжа си, задето единствено „тяхното поведение е докарало кралското семейство до положението, в което се намира сега“. „Но какво искате? — гневно пише тя. — За да не изпълняват нашите желания, те възприеха следното поведение: казват, че не сме свободни (което впрочем е вярно), ала като последица от това не можем да изразяваме волята си, което ги оправдава да действуват обратно на исканията ни.“ Напразни са молбите й към императора да възпира принцовете и останалите французи, които се намират извън страната; Прованският граф изпреварва нейните посланици, представя заповедите на кралицата като „принудително дадени“ и среща одобрението на всички воюващи страни. Густав Шведски връща неразпечатано писмото на Луи XVI, в което кралят го уведомява за приемането на конституцията, а Екатерина Руска с още по-голямо презрение се надсмива на Мария Антоанета, като й казва, че е много тъжно, когато човек няма друга надежда освен молитвите. Собственият й брат във Виена едва след седмици изпраща неясния си отговор; всъщност всички държави изчакват благоприятна възможност да извлекат лична облага от неразборията във Франция. Никой не предлага действителна помощ и никой не пита истински какви са желанията на подчинените владетели в Тюйлери: всички се впускат в двуличната си игра с растящо настървение, ала за сметка на пленниците.

Но какво иска самата Мария Антоанета, какво би желала да се случи? Както почти всяко друго политическо движение, и Френската революция подозира, че противникът й крои дълбоки и тайнствени планове; тя смята, че Мария Антоанета и „Австрийският комитет“ в Тюйлери подготвят чудовищен кръстоносен поход срещу френския народ — измислица, потвърждавана и от някои историци. Всъщност Мария Антоанета, дипломат от отчаяние, никога не е имала ясни идеи или действителни замисли. Тя разпраща с удивителна самопожертвувателност и изненадващо трудолюбие многобройни писма във всички посоки, съставя и редактира меморандуми и предложения, преговаря и разисква, но колкото повече пише, толкова по-неразбираемо става на практика нейното политическо становище. Тя замисля съвсем неопределено някакъв въоръжен конгрес на европейските държави — половинчата мярка, нито много остра, нито много мека, която, от една страна, да укроти революционерите със своята заплаха, а от друга страна, да не оскърби френското национално чувство; ала как и кога ще стане това, е неясно и за самата нея; не действува и не разсъждава логично — резките й движения и викове напомнят поведението на удавник, който затъва все по-дълбоко. Веднъж заявява, че единственият възможен път за нея бил да спечели народното доверие, а в същото време, в същото писмо се изразява така: „Вече не съществуват възможности за помирение.“ Не желае войната, но съвсем правилно и ясно съзнава: „От една страна, сме задължени да се борим срещу тях, това е неизбежно, а от друга страна, тук ще гледат на нас с подозрение, задето сме се договорили с външните сили.“ Но само след няколко дни отново пише, че „само въоръжената сила може да възстанови всичко“ и че „без помощ отвън нищо не бихме постигнали“. Уж настройва брат си, императора, най-сетне да обърне внимание на оскърблението, което му нанасят; „Не би трябвало да се грижите вече за нашата сигурност, защото самата Франция всъщност предизвиква войната.“ Ала сетне не му разрешава да действува: „Външното нападение ще ни струва главите.“ В крайна сметка никой не успява да схване действителните й намерения. Дипломатическите канцеларии, които и бездруго не мислят да пилеят парите си за „Въоръжения конгрес“, а — след като хвърлят скъпи и прескъпи армии на границата — се стремят поне към истинска война с анексии и компенсации, вдигат рамене при прекомерното искане да държат в бойна готовност своите войници само заради „френския крал“. Екатерина Руска пише: „Какво да мислим за хора, които постоянно преговарят по два съвършено различни начина?“ Дори Ферзен, най-преданият приятел, който смята, че е вникнал в най-съкровените помисли на Мария Антоанета, в последна сметка не проумява какво точно желае кралицата, война или мир; примирила ли се е вътрешно с конституцията, или само се надлъгва с конституционалистите; революцията ли мами или князете? А измъчената жена всъщност желае само едно: да живее, да живее, да живее и да не търпи повече унижения! В душата си тя страда повече, отколкото хората подозират, заради непоносимата двойствена игра, така неприсъща за прямия й характер; погнусата от тази натрапена роля постоянно изтръгва от нея покъртителни човешки вопли: „Вече сама не знам какво поведение и какъв тон да си наложа. Целият свят ме обвинява в притворство и лъжа, но никой не може да повярва — и с право, — че моят брат изобщо не се интересува от ужасното положение на сестра си, че непрестанно я излага на опасност, без да й каже поне една дума. Да, излага ме на опасност, и то хиляди пъти повече, отколкото ако наистина бе пристъпил към действие. Ненавистта, недоверието и наглостта са трите сили, които в този миг управляват страната. Хората са нагли, защото са обзети от неимоверен страх и защото в същото време си мислят, че никой не ще се намеси отвън… Няма нищо по-лошо от това да стоим, както сме, защото повече не можем да чакаме помощ нито от времето, нито от самата Франция.“

В крайна сметка един-единствен човек проумява, че тези колебания, тези заповеди и тяхното отменяне са признак на безпомощно отчаяние и че тази жена не ще успее да се спаси сама. Той знае, че тя няма никого до себе си, защото Луи XVI е безличен поради своята нерешителност. И зълвата, мадам Елизабет, не е онази божествена, предана и смирена съмишленица, за каквато я представя легендата на роялистите: „Сестра ми е съвършено недискретна, заобиколена е от интриганти и преди всичко до такава степен е повлияна от братята си извън страната, че с нея е по-добре изобщо да не се разговаря — в противен случай бихме се карали по цял ден.“ И още по-решително, по-спонтанно, с пределна откровеност: „Семейният ни живот е истински ад, и най-добронамереният човек не би могъл да твърди друго нещо.“ Макар да е далеч, Ферзен все по-ясно чувствува, че сега би могъл да й помогне само един човек и че този единствен човек, който е спечелил доверието й, не е нейният съпруг, не е брат й или някой от роднините й, а самият той. Неотдавна му е изпратила чрез граф Естерхази тайна вест за непоколебимата си любов: „Ако му пишете, кажете му, че никакви разстояния и граници не са в състояние да разделят сърцата и че с всеки изминал ден по-силно усещам тази истина“; и още веднъж: „Не зная къде е той. Страшно мъчително е да нямам вест от хората, които обичам, и дори да не зная къде се намират.“ Последните пламенни любовни слова са придружени от подарък — малък златен пръстен, с гравирани три лилии и надпис: „Подлец е този, който ги изостави“. Мария Антоанета пише на Естерхази, че пръстенът е направен по мярка на нейния пръст и преди да го изпрати, го е носила два дни на собствената си ръка, за да проникне топлината на кръвта й в студеното злато. Ферзен носи пръстена на своята любима и пръстенът с надписа „Подлец е този, който ги изостави“ се превръща във всекидневен зов към неговата съвест, кара го да направи всичко възможно за тази жена; и понеже отчаянието властно изпълва писмата й, понеже той разбира какъв страшен смут обзема любимата жена, изоставена от всички, той се чувствува задължен да извърши една действително героична постъпка: тъй като двамата не могат достатъчно добре да се разберат писмено, решава да посети Мария Антоанета в Париж, в същия Париж, където са го обявили извън закона и появата му е равносилна на сигурна смърт.

При тази вест Мария Антоанета изтръпва. Не, тя не приема от своя приятел такава велика, и наистина героична жертва! И понеже го обича с цялото си сърце, тя обича живота му повече от своя, и повече от неизказаното успокоение и щастие, които би могла да й донесе неговата близост. Ето защо незабавно отговаря още на 7 декември: „Напълно невъзможно е да дойдете тук в настоящия момент. Това би означавало да заложим на карта своето щастие. Трябва да ми повярвате, след като го казвам аз, защото изпитвам непреодолим копнеж да Ви видя.“ Но Ферзен не отстъпва. Той знае: „Крайно наложително е да Ви изтръгна от сегашното състояние.“ Изработил е заедно с шведския крал нов план за бягство и въпреки съпротивата й, ясновидството на неговото призовано сърце му подсказва колко силен е копнежът й по него и какъв товар ще падне от душата на тази напълно самотна жена, ако отново, ако още веднъж след многобройните предупредителни и тайни писма биха могли да поговорят свободно. В началото на февруари Ферзен решава да не чака повече, а да замине за Франция при Мария Антоанета.

Това решение всъщност е равносилно на самоубийство. Вероятността да не се завърне от пътуването е сто срещу едно, защото във Франция никоя глава не е оценена по-скъпо от неговата, ничие име не се споменава толкова често и с такава омраза. В Париж Ферзен публично е обявен извън закона, всеки човек притежава обявата с отличителните му белези — достатъчно е да го разпознае някой по пътя или в Париж, и насеченият му труп ще се просне върху паважа. Ала Ферзен държи да отиде не само в Париж, където да изчезне в някое потайно кътче, а да проникне направо в недостъпното леговище на минотавъра: в Тюйлери, който денонощно се охранява от хиляда и двеста гвардейци, в двореца, където всеки, слуга, всяка камериерка, всеки кочияш от безбройната прислуга го познават. Но сега или никога на този благородник се предлага случай да докаже любовта си: „Живея само за да Ви служа.“ На 11 февруари той изпълнява клетвата си. И пътува с перука и фалшив паспорт, в който дръзко подправя необходимия подпис на шведския крал; целта му уж е дипломатическа мисия в Лисабон, придружава го единствено офицерът му за свръзка, който се представя за негов слуга. По някакво чудо документите и лицата действително не се проучват по-подробно, тъй че в пет и половина на 13 февруари необезпокоявано пристигат в Париж. И макар да има там доверена приятелка или по-скоро любовница, която въпреки смъртната опасност е готова да го скрие, Ферзен тръгва към Тюйлери направо от пощенската кола. През зимните месеци нощта настъпва рано и смелият човек използува приятелската й закрила. Тайната врата, чийто ключ за щастие все още притежава, и този път не е охранявана. Този скътан ключ изпълнява дълга си: след осем месеца на най-жестока раздяла и неизразими събития — оттогава целият свят се е преобразил — влюбеният отново се озовава при любимата жена, Ферзен отново и за последен път е при Мария Антоанета.

За това паметно посещение съществуват две описания от самия Ферзен, официално и интимно, които значително се различават едно от друго; и тъкмо тяхната разнопосочност е безкрайно показателна за същинските отношения, които свързват Ферзен и Мария Антоанета. Защото в официалното писмо той уведомява своя монарх, че е пристигнал на 13 февруари в 6 часа вечерта в Париж и още същата вечер се е видял и е разговарял с техни величества — нарочно използува множествено число, сиреч с крал Луи и Мария Антоанета, — а на следващата вечер ги е видял повторно. Но това съобщение, предназначено за шведския крал, когото Ферзен познава като бъбривец и комуто не желае да повери честта на Мария Антоанета, многозначително си противоречи с интимното описание от неговия дневник. Там то започва така: „Отидох при нея по обичайния път. Притеснен бях заради гвардейците. Жилището й е отлично.“ Изрично се казва „отидох при нея“, а не „при тях“. Сетне в дневника са записани още две слова, които по-късно са зацапани с мастило от онази прословута благонравна ръка. За щастие обаче са успели да ги разчетат — тези съдържателни слова гласят: „Останах там.“

Въпросните две слова разбулват цялостната картина на онази тристанова нощ: излиза, че първата вечер Ферзен не е приет от двамата владетели, както се съобщава на шведския крал, а единствено от Мария Антоанета; освен това той е прекарал нощта в покоите на кралицата, което също не подлежи на никакво съмнение. Да си тръгне през нощта, отново да дойде и повторно да напусне Тюйлери — всичко това съвършено безсмислено и многократно би увеличило опасността, защото националните гвардейци денонощно бдят из коридорите. А покоите на Мария Антоанета, разположени на приземния етаж, се състоят, както е известно, само от спалня и миниатюрно тоалетно помещение: следователно няма друго обяснение освен следното, въпреки че то е много неприятно за защитниците на добродетелта — Ферзен се е скрил през тази нощ, както и през следващия ден до полунощ в спалнята на кралицата, единственото помещение от целия дворец, където националните гвардейци и погледът на слугите не проникват.

Ферзен не казва нищо за онези часове на уединение дори в интимния си дневник; той винаги е съумявал великолепно да мълчи — всеки би трябвало да притежава тази най-благородна дарба. На никого не забраняваме да мисли, че и тази нощ е била посветена изключително на романтично рицарско преклонение и политически разговори. Ала онзи, който чувствува със сърцето си и с непомрачените си сетива, онзи, който вярва в извечната сила на кръвта, е сигурен: дори ако Ферзен от много време вече не е любовник на Мария Антоанета, тази съдбовна нощ е щяла да го направи такъв — нощта, спечелена с цената на пределна човешка смелост, нощта, която безспорно е последна.

Първата нощ принадлежи изцяло на влюбените, едва втората вечер се посвещава на политиката. В 6 часа, сиреч точно двадесет и четири часа след появата на Ферзен, дискретният съпруг влиза в стаята на кралицата, за да разговаря насаме с героичния пратеник. Луи XVI отклонява предложения от Ферзен план за бягство: първо, защото от практическа гледна точка го смята за неизпълним, и после — заради чувството си за чест, защото е обещал пред цялото Национално събрание да остане в Париж и не желае да престъпва клетвата си. (По този повод Ферзен с уважение отбелязва в своя дневник: „Защото е почтен човек.“) Сетне кралят излага пред доверения приятел положението, в което се намира; говорят си като мъже: „Сами сме — казва той — и можем да разговаряме. Зная, че ме обвиняват в малодушие и нерешителност, но никой досега не се е озовавал в моето положение. Зная, че пропуснах удобния момент (за бягство) на 14 юли и оттогава втори подобен случай не ми се предложи. Целият свят ме изостави.“ Както кралицата, така и кралят вече не таят надежди за лично спасение. Европейските държави следвало да опитат всичко възможно, ала без да се съобразяват с тях. Не би трябвало обаче да се учудват, че той се примирява тук с някои неща; в сегашното си положение били принудени да се държат не точно така, както повелява сърцето им. Можели да спечелят за себе си само време, а истинското спасение трябвало да дойде отвън.

Ферзен остава в двореца до полунощ. Обсъдили са всичко, което са имали да обсъждат. Сетне удря най-тежкият от тези тридесет часа — трябва да се сбогуват. И двамата не искат да го повярват, ала и двамата непогрешимо предчувствуват: никога вече! Никога вече в този живот! За да утеши разстроената жена, той й обещава да дойде отново, ако му се предложи възможност, и е щастлив да усети колко много я е успокоил със своето присъствие. Кралицата изпраща Ферзен по тъмния и за щастие безлюден коридор чак до вратата. Още не са си казали последно сбогом, още не са се прегърнали за последен път, когато долавят чужди стъпки: смъртна опасност! Ферзен, загърнат в наметалото си, нахлупил ниско перуката, се измъква навън, а Мария Антоанета се скрива обратно в покоите си. Влюбените са се видели за последен път.