Стефан Цвайг
Мария Антоанета (26) (Портрет на един посредствен характер)

Мирабо

Досега кралицата е търсила един-единствен съюзник в изтощителната си борба срещу революцията: времето. „Само отстъпчивостта и търпението могат да ни помогнат.“ Ала времето е непостоянен, безпринципен съюзник, то винаги взема страната на силния и презрително изоставя онзи, който със скръстени ръце разчита на него. Революцията не търпи застоя, всяка нова седмица й води хиляди нови привърженици в града, сред селячеството, в армията; новоучреденият клуб на якобинците с всеки изминал ден стиска все по-здраво лоста, за да прекатури най-сетне монархията. Кралят и кралицата най-после съзнават опасността от своето усамотение и започват да търсят съюзници.

Един важен съюзник многократно е предлагал на двора дискретната си помощ, но тази ценна тайна е потопена в непроницаемото мълчание на приближените. Още от септември в Тюйлери се знае, че водачът на Националното събрание, страховитият, възхитителният граф Мирабо, лъвът на революцията, е готов да се храни със златен зоб от ръката на краля. „Погрижете се дворецът да научи, че по-скоро съм на негова страна, отколкото против него“ — изрича той пред един посредник. Ала докато дворът се е чувствувал на сигурно място във Версай, кралицата не е прозряла колко важен е този човек, който като никой друг притежава дарбата да ръководи революцията, защото сам е гений на размириците, истинско олицетворение на волята за свобода, метежен дух, жива анархия. Останалите членове на Националното събрание — разни послушни и добронамерени учени, проницателни правници и почтени демократи — хранят идеалистически надежди за ред и преобразования; единствено нему хаосът в държавата ще донесе спасение от собствения вътрешен хаос. Вулканичната му сила — веднъж гордо я нарича „сила за десет души“ — има нужда от световна буря, за да се разгърне истински; тъй като собствените му нравствени, материални и семейни устои са разклатени, той се нуждае от разнебитена държава, за да се издигне над развалините й. Всички досегашни изблици на стихийната му природа — нищожните памфлети, отвличанията на жени, дуелите и скандалите — са били незадоволителен отдушник на поривистия му темперамент, който нито един френски затвор не е успял да обуздае. За бунтовната му душа е нужна огромна арена, за могъщия му дух — величествени задачи: като разярен бик, стоял твърде дълго затворен в тесния обор, побеснял от палещата болка на презрението, предадена от бандерилата^[1], той изскача на манежа на революцията и още с първия си удар поваля изгнилата преграда на съсловията. Националното събрание изтръпва, когато за пръв път долавя гръмовния му глас, но се подчинява на неговата повеля; необикновен ум и голям писател, този могъщ ковач за броени минути изсича върху бронзови скрижали най-мъчните закони, най-смелите формулировки. С пламенния си патос той помита волята на цялото Национално събрание и ако не беше недоверието към съмнителното му минало, ако не беше подсъзнателният инстинкт за запазване на реда, който се обявява против този пратеник на хаоса, френското Национално събрание още първия ден щеше да има не хиляда и двеста, а една-единствена глава, един-единствен предводител с неограничена власт.

Ала шумният радетел за свобода сам не е свободен: дългове превиват гърба му, цяла мрежа нечисти дела връзват ръцете му. Мирабо може да живее и да създава единствено когато се саморазпилява. Нужни са му безгрижие, разкош, пълни джобове, звънко злато, постоянни пиршества, секретари, жени, помощници и слуги: само изобилието разгръща богатото му дарование. Заради тази единствена възможност да бъде свободен, гоненият от всички кредиторски песове се предлага всекиму: на Некер, на Орлеанския херцог, на брата на краля, а най-после и на самия двор. Но Мария Антоанета, която никого не мрази повече от благородниците дезертьори, се смята във Версай за достатъчно силна и пренебрегва подкупното благоволение на това „чудовище“. „Надявам се — отвръща тя на посредника граф дьо Ламарк — никога да не бъдем толкова нещастни, че да прибегнем до такава мъчителна крайност: да потърсим помощта на един Мирабо.“

Но ето че стигат и дотам. Пет месеца по-късно — безкрайно дълъг срок за една революция — граф дьо Ламарк е уведомен чрез посланика Мерси, че кралицата е изразила готовност да преговаря с Мирабо, с една дума: възнамерява да го купи. За щастие все още не е късно: непосредствено след първото предложение Мирабо захапва златната стръв. Той узнава, че Луи XVI е подготвил четири собственоръчно подписани полици за по двеста и петдесет хиляди ливри, сиреч общата им стойност възлиза на един милион; те ще му бъдат изплатени след закриване на Националното събрание. „При положение, че ми е служил добре“, предпазливо добавя пестеливият крал. Едва установил, че дълговете му се заличават с едно драсване на перото и може да разчита на шест хиляди ливри месечно, той, трибунът, гонен години наред от всевъзможни съдии-изпълнители и разсилни, изпада в „опиянителен възторг, чиито изблици отначало ме изненадаха“ (граф дьо Ламарк). Със същата изпитана страст, с която винаги е убеждавал другите, сега убеждава себе си, че само той може и желае да спаси всички едновременно: и краля, и революцията, и страната. От мига, в който златото потича към джобовете му, Мирабо внезапно си припомня, че той, неукротимият лъв на революцията, всъщност открай време е бил пламенен роялист. На 10 май подписва разписката за своята самопродажба и заявява, че се задължава да служи на краля „предано, усърдно и смело“… „Изповядвах своите монархически убеждения още когато виждах в двора само слабост и нямах място в душата и мислите на дъщерята на Мария Терезия, когато не помислях да разчитам на една толкова високопоставена съюзница. Дори служех на монарха, макар и да не очаквах нито справедливост, нито отплата от този всъщност справедлив, но заблуден крал. Ала сега, когато доверието засилва смелостта ми и ме изпълва енергия и благодарност, защото моите принципи са възприети, сега наистина ще се справя с много неща. Ще бъда това, което бях: защитник на кралската власт в законния смисъл на думата и апостол на свободата, утвърдена от кралската власт. Сърцето ми ще следва посоката, която разумът вече е предначертал.“

Независимо от този патос, и двете страни съвсем определено знаят: договорът не е много почтен, по-скоро е опасно той да излезе наяве. Ето защо се уговарят Мирабо никога да не се явява в двореца лично, а да изпраща своите съвети до краля в писмен вид. За улицата Мирабо трябва да бъде революционер, в Националното събрание трябва да работи за краля — нечиста сделка, от която никой не печели и никой няма доверие в другия. Мирабо веднага се залавя за работа и изпълва безброй писма със съвети до монарха; но действителният получател е кралицата. Мирабо се надява да бъде разбран от Мария Антоанета, защото скоро проумява, че кралят не става за нищо. „Кралят — пише той още във втората си бележка — разполага само с един защитник, и това е жена му. Тя няма да се почувствува сигурна, докато кралската власт не бъде възстановена. Допускам, че не би желала да живее без корона на главата си, но съм напълно убеден, че ако не запази трона, тя няма да запази и живота си. Ще настъпи мигът — и то вероятно много скоро, — в който ще видим на какво са способни една жена и едно дете. Семейството й е осъзнало тези неща, но дотогава трябва да се подготвим усърдно и да не си мислим, че от необикновената криза може да се излезе с помощта на случайността, дребни комбинации и обикновени хора и средства.“ Мирабо недвусмислено изтъква, че самият той е необикновен, изключителен човек. Надява се тризъбецът на словото лесно да укроти разбушуваните вълни — нали пак така лесно е успял и да ги разбушува! Въодушевен от себе си, разпалван от самолюбието си, той вече се вижда, от една страна, като президент на Националното събрание, а от друга — като пръв министър на краля и кралицата. Но Мирабо се лъже. Мария Антоанета нито за миг не възнамерява да даде действителна власт на този „негодник“. Демоничният човек винаги вдъхва инстинктивни подозрения на обикновения човек, Мария Антоанета в никакъв случай не може да проумее величествената безнравственост на този гений — първия и последния, когото среща в живота си. Неудобство изпитва единствено от дръзновените обрати на характера му, титаничните му страсти по-скоро я плашат, вместо да я покорят. Ето защо най-съкровеното й желание е да се разплати и сбогува с този буен, брутален и опасен човек, веднага щом престанат да изпитват нужда от него. Купили са го доста скъпо, така че засега трябва усърдно да се труди и да дава съвети — нали все пак е умен и ловък. Ще ги четат и ще приемат онези, които не са замислени прекалено ексцентрично и дръзко — нищо повече. Ще се възползуват от посредничеството на добрия агитатор при гласуването за „правото дело“ в Националното събрание; веднъж подкупен, ще го използуват навсякъде, където могат да бъдат подкупени и други като него. Лъвът ще реве в Националното събрание, а в същото време дворът ще го води за носа. Така разсъждава Мария Антоанета за този голям ум, но не изпитва никакво доверие към човека, чиято годност понякога уважава, чиято „нравственост“ презира открай време и чиято гениалност изобщо не е в състояние да прозре от първия до последния час.

Меденият месец на първото въодушевление скоро отшумява. Мирабо забелязва, че писмата му само пълнят кралското кошче за отпадъци, вместо да запалят огън в душите. Но било от суета, било от алчност за обещания милион, Мирабо не престава да служи усърдно на двора. И понеже вижда, че писмените му предложения са безполезни, предприема една последна мярка. Научил се е от политиката, както и от безбройните си авантюри с жени, че неговото истинско могъщество не се крие в писменото, а в устното слово, че неговата магнетична власт се излъчва най-мощно и непосредствено от личността му. Ето защо непрекъснато настоява пред посредника граф дьо Ламарк най-сетне да му даде възможност да разговаря с кралицата. Само след едночасово разискване недоверието й незабавно ще се превърне във възхищение, както е ставало при стотици други жени. Само една аудиенция, една-единствена! А самолюбието му се опиянява от мисълта, че тя няма да бъде последната. Онзи, който веднъж влезе в досег с него, вече не е в състояние да го забрави.

Мария Антоанета дълго се противи, но най-сетне отстъпва и заявява, че е готова да приеме Мирабо на 3 юли в двореца Сен Клу.

Естествено, срещата трябва да се осъществи при пълна дискретност; по някаква странна ирония на съдбата онова, за което кардинал дьо Роан е мечтал като последен глупак — за градинска сцена, зашумена от декоративни храсти, — се предлага на Мирабо. Паркът на Сен Клу има разнообразни тайни скривалища — и Ханс Аксел фон Ферзен ги научава през същото лято. „Открих едно — пише кралицата на Мерси, — което не е кой знае колко удобно, но достатъчно ме задоволява — там мога да се срещна с него и да държа далеч от себе си всички нежелани свидетели от къщата и градината.“

Срещата е определена за неделя, в 8 часа сутринта — час, в който дворът още спи и гвардейците не очакват никакви посещения. Мирабо, несъмнено доста развълнуван, прекарва нощта в дома на своята сестра в Паси. Една карета го отвежда рано сутринта в Сен Клу, кочияш му е неговият племенник, който се е преоблякъл. Каретата остава да го чака на скришно място, сетне Мирабо нахлупва шапката ниско над лицето, вдига яката на палтото си като заговорник и влиза в кралския парк през уговорената врата, нарочно оставена незаключена.

Скоро долавя по пясъка леки стъпки. Кралицата се появява без какъвто и да било придружител. Мирабо понечва да стори поклон, но в мига, в който тя съзира лицето на благородника-плебей, разядено от страсти, издълбано от шарка, обкръжено от разчорлени коси, което независимо от всичко е могъщо и брутално, цялото й тяло неволно се разтърсва от ужас. Мирабо забелязва уплахата й, тя му е отдавна позната. Той знае, че всички жени, дори кротката Софи дьо Моние, винаги са се стъписвали така, когато са го съзирали за пръв път. Ала грозотата му има могъщо обаяние — тя предизвиква погнуса, но завладява. Винаги е успявал да превърне първоначалния ужас в удивление, във възхита и — дори твърде често! — в пламенна страст.

Онова, за което кралицата е разговаряла в този час, остава забулено в тайна. Тъй като липсват свидетели, всички показания са само басни и предположения; същото се отнася и до изказванията на многознаещата камериерка мадам Кампан. Известно ни е само, че не Мирабо е подчинил кралицата на своята воля, а кралицата — Мирабо. Нейната вродена величественост, засилена от неизменно въздействуващия ореол на кралица, естественото достолепие и пъргавият ум, които представят Мария Антоанета при всеки пръв разговор по-разумна, по-енергична и по-решителна, отколкото всъщност е тази непостоянна жена, завладяват с неотразимото си очарование пламенната душа на Мирабо. Смелостта пробужда у него симпатии. Когато напуска парка, той все още е необикновено възбуден — улавя ръката на своя племенник и заявява с присъщата си страст: „Станала е прекрасна жена, извънмерно изискана и извънмерно злочеста. Но аз ще я спася.“ За един-единствен час Мария Антоанета е превърнала колебливия, подкупен мъж в решителен човек. „Нищо не е в състояние да ме спре, по-скоро ще умра, но ще устоя на обещанието си“, пише Мирабо на посредника дьо Ламарк. Кралицата никъде не споменава за тази среща. Хабсбургските й устни никога не отронват макар и една дума на благодарност или доверие. Никога не е пожелала да види Мирабо отново, не му е написала нито ред. При онази среща тя не е сключила с него съюз, а само е приела уверенията му в преданост. Само му е позволила да се пожертвува за нея.

Мирабо дава едно или по-точно две обещания. Той се е заклел във вярност и на краля, и на народа; в разгара на борбата едновременно ръководи генералния щаб и на едната, и на другата страна. Никой политик никога не е приемал по-опасна мисия от тази двойствена роля я никой не я е изигравал докрай по-гениално от него (съпоставен с Мирабо, Валенщайн е нищожество). Чисто физически погледнато, постижението на Мирабо през онези драматични седмици и месеци е несравнимо. Той държи речи в Националното събрание и клубовете, агитира, преговаря, приема посещения, чете, работи, на обед съставя отчети и предложения за Националното събрание, а вечер — тайни доклади за краля. Трима, четирима секретари работят едновременно и с мъка успяват да запишат словото му, но всичко това не изчерпва неизтощимата му енергия. Копнее за още повече работа, за още повече опасности, за още повече отговорност и същевременно иска да живее сред наслада. Стреми се да запази равновесие като въжеиграч, полита ту надясно, ту наляво, изцяло е впрегнал в услуга на двете каузи и двете основни сили на изключителната си личност: своята държавническа прозорливост и пламенната си, неотразима страст. Така светкавично нанася ударите и ги парира, така бързо върти острието, че никой не знае срещу кого го насочва — срещу краля или срещу народа, срещу новата или срещу старата власт, а навярно и той самият не знае това в миговете на самовъзхита. Но подобно противоречие не може да бъде трайно. Възникват подозрения. Марат смята, че е подкупен, Фрерон го заплашва, че ще увисне на някой стълб. „Повече честност и по-малко талант“, подвикват след него в Националното събрание. Ала той, окрилен от истинско опиянение, не знае що е страх и ужас, а безгрижно пилее новото си богатство, макар че дълговете му са известни на цял Париж. Все му е едно, че хората се дивят, шушукат и се питат с какви средства неочаквано е обзавел царствен дом, дава разкошни пиршества, купува библиотеката на Бюфон, кичи оперни певици и уличници с диаманти; безстрашен като Зевс, той броди в бурята, защото знае, че е господар на всички стихии. Ако някой го нападне, като нов Самсон помита тесногръдите с боздугана на своя гняв, с мълнията на сарказма си. Надвесен над пропаст, заобиколен от подозрение, усетил зад себе си смъртната опасност, сега най-сетне е успял да разгърне исполинската си сила в истинското й величие; като чудовищен огън, който могъщо възпламва непосредствено преди да угасне, неговата несравнима, удесеторена сила се самоизяжда в онези решителни дни. Този необикновен човек най-сетне е получил задача, която съответствува на неговия гений: да предотврати неизбежното, да възпре съдбата. С цялата мощ на своето същество той се хвърля във въртопа на събитията и се опитва — един срещу милиони — да върне назад гигантското колело на революцията, което сам е завъртял.

Извънмерно праволинейният разум на Мария Антоанета не може да схване удивителната дръзновеност на борбата в две посоки и могъщата двойствена роля на Мирабо — това надхвърля политическата й проницателност. Колкото по-смели стават кратките доклади, които той съставя, колкото по-сатанински са съветите, които дава, толкова повече се стъписва трезвият й разсъдък. Мирабо възнамерява да излекува болестта, като я влоши, да разгроми революцията, като й придаде свръхестествени размери, да я унищожи чрез анархията. Тъй като положението не може да бъде подобрено, то трябва да се влоши колкото може по-бързо, т.е. според неговата прословута „политика на влошаването“, и според лекарските методи трябва да се предизвика криза чрез стимулиращи средства, което в крайна сметка ще ускори оздравителния процес. Не да се отблъсне народното движение, а да се овладее, не да се напада Националното събрание отгоре, а тайно да се насъска народът, който сам да прати по дяволите Националното събрание, да не се подхранват надежди за спокойствие и мир, а тъкмо обратното: неправдата и раздорите в страната да се разпалят неимоверно, за да се предизвика появата на неутолим копнеж за ред, за стария ред; да не се спират пред нищо, дори пред гражданската война — такива са безнравствените, но от гледна точка на политиката прозорливи предложения на Мирабо. Ала при подобна смелост, която проглушително тръби: „Четирима врагове започват настъпление — данъците, банкрутът, войската и зимата; трябва да вземем решение и да се подготвим за събитията, като ги овладеем. Накратко, гражданската война е сигурна и навярно неизбежна“ — при подобни вести сърцето на кралицата се свива. „Как може Мирабо или което и да било друго мислещо същество да смята, че тъкмо сега е настъпил мигът, в който трябва да предизвикаме гражданска война?“ — смайва се тя и нарича плана „безразсъден отначало докрай“. Недоверието й към безнравствения човек, който е готов да прибегне до всяко, дори до най-ужасното средство, постепенно става непреодолимо. Напразни са усилията на Мирабо „да разтърси с гръмотевици тази страшна летаргия“ — никой не го слуша, ето защо в гнева му, породен от немощта на кралското семейство, капка по капка се примесва и известно презрение към „кралския добитък“, към кралското овчедушие, което търпеливо чака появата на касапите. Отдавна е разбрал, че напразно се бори за двора, който притежава мъгляви добри намерения, но е лишен от възможността да ги осъществи на дело. Ала борбата е неговата стихия. Сам пропаднал човек, той се бори за една пропаднала кауза и вече повален от злокобната вълна, за сетен път се провиква към кралската двойка с отчаяно пророчество: „Добър, ала немощен кралю! Злочеста кралице! Не съзирате ли зловещата пропаст, към която Ви тласкат колебанията между прекомерно сляпото доверие и прекомерното недоверие! И на едната, и на другата страна е дадена последна възможност. Не направят ли усилие, или то бъде безуспешно, траурен креп ще покрие кралството. Какво ще стане с него? Накъде ще се понесе корабът, разбит от мълниите и подхвърлян от бурите? Не зная. Ала ако успея да се спася от явното корабокрушение, с гордост ще заявя на себе си в своето усамотение: изложих се на гибел, за да спася всички. Ала те не приеха помощта ми.“

Те наистина не пожелават да я приемат; дори Библията запрещава да се впрягат в едно рало вол и кон. Неповратливото консервативно мислене на двора не е в състояние да върви в крак с пламенния стремителен темперамент на големия трибун, който гневно отхвърля всякакъв хомот. Мария Антоанета принадлежи на стария свят и не разбира революционния дух на Мирабо. Тя може да проумее само праволинейните постъпки, но не и рискованите игри на гениалния политически авантюрист. Но Мирабо до сетния си час продължава да се бори, подтикван едновременно от склонността си към борбата и от гордата си, дръзка надменност. Сам срещу всички, подозиран от народа, подозиран от двора, подозиран от Националното събрание, той е едновременно с всички и срещу всички. С разбито здраве, с трескава кръв, отново и отново се влачи по арената, за да наложи за последен път волята си на хиляда и двеста души, докато най-накрая през март 1791 година — осем месеца е служил както на краля, така и на революцията — смъртта го поваля. Приготвил е нова реч, диктува до последния си дъх на секретарите, спи с две оперни певици през последната нощ — и едва тогава силите на този свръхмощен човек се преломяват. Народът се тълпи пред дома му, за да чуе дали сърцето на революцията още тупти, триста хиляди души следват ковчега на мъртвия Мирабо. Пантеонът за пръв път разтваря вратите си, за да приеме тленните му останки за вечни времена.

Ала колко жалка е думата „вечност“ в тази буреносна епоха! Две години по-късно, след като се разкрива връзката на Мирабо с краля, друг декрет изтръгва полуразложения труп от гробницата и го захвърля на бунището.

Единствено дворът запазва мълчание при смъртта на Мирабо, и то напълно съзнателно. Спокойно можем да забравим глупавия анекдот на мадам Кампан, че при вестта за неговата смърт в очите на Мария Антоанета блеснали сълзи. По-неправдоподобно твърдение не може и да има, защото кралицата е посрещнала най-вероятно с въздишка на облекчение разтрогването на съдружието: Мирабо е бил твърде велик, за да служи някому, твърде смел, за да се покорява; дворът се е боял от живия Мирабо, побоял се е дори от мъртвия. Мирабо все още агонизира в леглото си, когато дворецът изпраща доверен агент в неговия дом, за да прибере набързо подозрителните писма от писалището му с цел да се запази в тайна онзи съюз, от който се срамуват и двете страни — Мирабо, задето е служил на двора, а кралицата — задето си е послужила с него. Ала с Мирабо умира и последният човек, който навярно е бил в състояние да посредничи между монархията и народа. Сега вече Мария Антоанета и революцията се изправят лице в лице.