Стефан Цвайг
Мария Антоанета (24) (Портрет на един посредствен характер)

Катафалката на монархията

Старата власт, кралството и неговите пазители, благородниците, са си легнали. Но революцията е млада, кръвта й е гореща и необуздана, тя няма нужда от почивка, а нетърпеливо очаква деня, в който да започне да действува. Около лагерните огньове насред друмищата се стичат войниците от парижкото въстание, които не са намерили подслон; никой не може да обясни защо всъщност все още са във Версай, а не по къщите и леглата си, след като кралят послушно се е съгласил на всичко и всичко е обещал. Ала някаква скрита воля задържа и владее неспокойния човешки рой. През вратите влизат и излизат неясни сенки, които предават тайни поръчения, а в пет часа призори, когато дворецът все още е потопен в мрак и сън, отделни групи, ръководени от сигурни ръце, се промъкват по заобиколни пътища през двора на параклиса чак до прозорците на двореца. Какво ли искат? И кой ги направлява, кой ги тласка насам, кой ги насочва към целта, която все още е неразгадаема, но всъщност е съвсем ясно определена? Подстрекателите остават в сянка; Орлеанският херцог и братът на краля, Прованският граф, са предпочели (и сигурно знаят защо) да не прекарат тази нощ в двореца редом със законния си крал. Но както и да е: внезапно проехтява изстрел, един от онези предизвикателни изстрели, които са неотменна част от подготовката на всеки сблъсък. Незабавно от всички страни се стичат десетки, стотици, хиляди размирници, въоръжени с копия, секири и пушки — полкове от жени и от мъже, преоблечени като жени. Ударът е насочен право към покоите на кралицата! С един тласък вълната на жените и предрешените мъже залива стълбището, което води към покоите на кралицата. Няколко телохранители се опитват да преградят пътя, но двамина от тях са повалени и варварски убити; брадат мъжага отсича на площадката главите им и няколко минути по-късно те подскачат окървавени върху огромни копия.

Ала жертвите са изпълнили дълга си. Пронизителният им предсмъртен вик навреме е събудил двореца. Един от тримата телохранители е успял да се отскубне; макар и ранен, той се втурва като хала нагоре по стълбището и проглушително крещи в мраморната сграда, която кънти като куха раковина: „Спасявайте кралицата!“

Този вик действително я спасява. Една камериерка се пробужда и се втурва в покоите на кралицата, за да я предупреди. Навън телохранителите бързо са залостили вратите, които сега кънтят под ударите на брадви и търнокопи. Мария Антоанета няма време да слага обувки и чорапи, а нахлузва някаква дреха направо върху нощницата и загръща с шал раменете си. Босонога, с чорапи в ръка и разтуптяно сърце, тя се втурва по коридора, който води към залата с кръглите прозорци, а от това просторно помещение — към покоите на краля. Ала… о, ужас! Вратата е заключена. Кралицата и камериерките й отчаяно и неспирно блъскат по нея с юмруци, но неумолимата врата остава залостена. Цели пет минути, пет ужасно дълги минути, кралицата чака, а съвсем наблизо наемните убийци вече разбиват вратите на стаите, преобръщат кревати и ракли, докато най-сетне един слуга от другата страна на вратата чува ударите и отключва. Едва сега Мария Антоанета намира убежище в покоите на своя съпруг, а в същия миг гувернантката довежда престолонаследника и дъщерята на кралицата. Семейството се е събрало, животът е спасен. Но само животът — нищо повече.

Най-сетне се събужда и сънливецът, който тъкмо в тази нощ не би трябвало да принася жертви на Морфей и затова отсега нататък ще носи подигравателното прозвище „генерал Морфей“: става дума за Лафайет. Същият вижда какво е причинила лекомислената му доверчивост. С молби и клетви Лафайет успява да спаси живота на заловените телохранители, с неимоверни усилия съумява да изтласка тълпата извън кралските покои. Сега, когато опасността е преминала, се появяват и Прованският граф (братът на краля), и Орлеанският херцог, грижливо обръснати и напудрени; и странно наистина, ала възбудената тълпа почтително се разстъпва пред двамата. Кралският съвет вече може да започне. Но какъв смисъл има да заседават? Хилядоглавата сган е стиснала двореца като крехка черупка със своите черни и окървавени нокти — няма отърваване, няма избавление от сатанинската прегръдка! Преговорите между победител и победен са приключили; от хиляди гърла под прозорците се изтръгва гръмовното настояване, което от вчера безименни агитатори тайно нашепват на тълпата: „Кралят в Париж! Кралят в Париж!“ Стъклата на прозорците дрънчат под напора на заплашителните гласове, а портретите на кралските предци ужасено потръпват по стените на стария дворец.

При тази повелителна подкана кралят въпросително поглежда към Лафайет. Да се подчини ли или по-точно: веднага ли да се подчини? Лафайет свежда очи. От вчера това божество на тълпите знае, че е загубило божествения си ореол. Кралят все още се надява на известна отсрочка: за да възпре побеснялата сган, за да утоли свирепия й глад за победа поне с подхвърлени трохи, той решава да се появи на балкона. Едва се е показал и тълпата избухва в жизнерадостни възгласи: тя приветствува своя крал винаги когато му е наложила волята си. И защо да не ликува, щом владетелят е застанал пред нея гологлав, щом дружелюбно свежда взор към двора, където главите на двамина от личната му охрана са отсечени като на заклани добичета и набучени на копия? Но флегматичният човек, който не е ревностен защитник дори на собственото си достойнство, доста лесно прави всякакви морални жертви; и ако тълпата спокойно се разотидеше след това негово самоунижение, вероятно само час по-късно той би възседнал коня си и безгрижно би се отдал на лова, за да навакса всичко, което вчера е изпуснал заради „събитията“. Да, но за народа тази единствена победа не е достатъчна; опиянен от собствената си гордост, той копнее за още по-горещо, още по-огнено вино. Кралицата, тази горделивка, тази сурова, нагла и неотстъпчива австрийка, също трябва да се появи! И тя, тъкмо тя, надменната жена, трябва да преклони глава пред невидимия хомот. Все по-диви стават виковете, тълпата все по-бясно удря с крак, все по-дрезгав става пронизителният крясък: „Кралицата, кралицата на балкона!“

Но пребледнялата от ярост, стиснала устни Мария Антоанета не се и помръдва. Не уплахата от може би насочените вече пушки, от камъните и хулите вдървяват стъпките й и карат страните и да бледнеят, а наследствената, ненакърнимата гордост на глава, която никога и пред никого не се е прекланяла. Всички я поглеждат смутено. Най-сетне, когато прозорците направо се тресат от безумните крясъци, когато скоро ще полетят и камъни, Лафайет пристъпва към нея: „Мадам, това е необходимо, за да успокоите народа.“ — „В такъв случай няма да се колебая“, отвръща Мария Антоанета и взема за ръка двете си деца. С вдигната глава и строго свити устни тя излиза на балкона, но не като просителка, която моли за нечие благоволение, а като войник, който настъпва, решен да умре гордо и безстрашно. Тя се показва, но не се прекланя. Ала тъкмо тази изправена осанка покорява тълпата. В двата погледа се сблъскват две могъщи сили — на кралицата и на народа; напрежението нараства неимоверно, цяла минута на огромния площад цари мъртва тишина. Никой не знае как ще се прекъсне това първо, свръхнапрегнато мълчание, предизвикано от почуда и уплаха, дали ще завърши с яростен вой, с изстрел или каменна градушка. Тогава към кралицата пристъпва Лафайет, които винаги е бил смел във възвишени моменти, прави кавалерски поклон и целува ръката й.

Този жест мигом слага край на напрежението. Случва се най-непредвиденото — площадът се разбеснява, от хиляди гърла се изтръгва вик: „Да живее кралицата! Да живее кралицата!“ Същият народ, който доскоро е бил очарован от слабостта на краля, сега приветствува гордостта и несломимата твърдост на тази жена, която е показала, че не моли за благоволението му с насилена усмивка и страхлив поздрав.

В стаята всички заобикалят Мария Антоанета, която напуска балкона, и я поздравяват, сякаш се е изплъзнала от смъртна опасност. Ала жената, която веднъж е познала разочарованието, не се заблуждава от закъснелите възгласи на народа: „Да живее кралицата!“ Сълзи са изпълнили очите й, когато казва на мадам Некер: „Зная, те ще ни принудят, ще принудят мен и краля да тръгнем за Париж и ще понесат пред нас главите на телохранителите ни, набучени на копията им.“

Мария Антоанета не се е излъгала в предчувствията си. Народът вече не се задоволява с един поклон. Той ще предпочете да срине сградата, да не остави камък върху камък, но не и да се откаже от желанията си. Революционните клубове ненапразно са пуснали в ход огромната машина, ненапразно те, хилядите хора, шест часа са вървели под дъжда. Негодуванието отново заплашително нараства, Националната гвардия изглежда склонна да нахълта в двореца заедно с тълпата, макар че е дошла тук да го закриля. Тогава дворът най-сетне се предава. От балкона и през прозорците хвърлят листчета, в които пише, че кралят е взел решение да се премести в Париж заедно със семейството си. Никой не иска повече от това. Войниците оставят пушките си, офицерите се смесват с народа, хората се прегръщат, ликуват, крещят, знамена танцуват над тълпата, копията с кървавите глави потеглят напред, към Париж. Тази заплаха вече не е нужна.

В два часа следобед големите позлатени решетъчни порти на двореца се разтварят. Огромна каляска, теглена от шест коня по неравния калдъръм, завинаги измъква от Версай краля, кралицата и цялото семейство. Във Франция приключва една глава от световната история и цяло хилядолетие кралско самовластие.

За да залови краля, революцията е избухнала на 5 октомври при пороен дъжд и свиреп вятър. Сияен ден приветствува победата й на 6 октомври. Въздухът е есенно прозирен, небето е синьо като коприна, никакъв ветрец не полюшва позлатените листа на дърветата; природата сякаш любопитно е затаила дъх в очакване на неповторимото зрелище: народът отвлича своя крал! Да, завръщането на Луи XVI и Мария Антоанета в тяхната столица истинско зрелище — полупогребално, полумаскарадно шествие, погребение на монархията и карнавал за народа… И преди всичко — какъв нов, моден и странен церемониал! Пред кралската каляска не бързат както по-рано куриери в ливреи, от двете й страни не препускат соколари на сиви коне и униформени телохранители, празничната каляска не е заобиколена от пищните одежди на аристократите — не, печалната колесница се носи като корабна отломка сред мръсен, безреден порой. Предшествува я Националната гвардия в опърпани униформи — гвардейците не вървят в стройни редици, а под ръка, с лули в уста, сред кикот и песни, всеки е набучил на щика си в един самун. Сред тях има и жени, други са яхнали оръдията, споделят седлата на любезните драгуни или вървят пеш, под ръка с работници и войници, сякаш са тръгнали на танци. Отзад скрибуцат колите с брашното от кралските запаси, охранявани от драгуни — кавалкадата постоянно препуска ту напред, ту назад, а Теруан дьо Мерикур, фанатичната главатарка на тези амазонки, размахва над главата си сабя и с кръшен смях приветствува зяпачите. Сред неописуемата суматоха се носи прашната, печалната, мрачната колесница с полуспуснати завеси, в която са се натъпкали Луи XVI, потомъкът на Луи XIV, и Мария Антоанета, дъщерята на Мария Терезия, децата им и гувернантката. Със същия опечален ход я следват колесниците на принцовете, придворните, депутатите и малцината верни приятели — старата власт на Франция, повлечена от новата, която днес за пръв път изпробва своето могъщество.

Погребалното шествие от Версай до Париж трае шест часа. Пред всички къщи по пътя се тълпи народ. Но зрителите не размахват почтително шапки пред позора на победените — подредили са се в нямо любопитство, всеки иска да види унижението на краля и кралицата. Жените надават победни викове и сочат плячката си: „Водим хлебаря, хлебарката и синчето им! Край на глада!“ Мария Антоанета чува злобните подигравателни подвиквания и се обляга все по-назад в колата, за да не вижда нищо и никой да не я вижда. Очите й посърват. Докато трае това безкрайно дълго шестчасово пътуване, тя може би си спомня за другите безбройни, весели и забавни преходи по същата улица, предприети с Полиняк, в кабриолет — към баловете с маски, към Операта, на вечери, откъдето са се завръщали призори. Може би се взира в гвардейците и търси онзи, който преоблечен е възседнал конят си и придружава шествието: Ферзен, единственият истински приятел. А може би не мисли за нищо, просто е изморена, просто е изтощена, защото колелата са я понесли бавно, извънмерно бавно и еднообразно, и тя знае накъде: към съдбата.

Най-сетне погребалната колесница на монархията спира пред портите на Париж: за политическия мъртвец тук са подготвили тържествено опело. Под трепкащата светлина на факлите кметът Байи посреща краля и кралицата и възхвалява този шести октомври, който завинаги прави Луи поданик на своите поданици — нарича го „прекрасен ден“. „Какъв прекрасен ден — надуто заявява той, — в който парижани ще притежават в своя град Ваше величество и кралското семейство!“ Дори безчувственият крал усеща жилото на тези слова през слонската си кожа и троснато отсича: „Надявам се, господине, че пребиваването ми тук ще допринесе за укрепване на мира, разбирателството и законността.“ Ала смъртно изморените пътници все още нямат право на почивка. Предстои им да отидат и в кметството, за да може цял Париж да разгледа своята плячка. Байи предава думите на краля така: „Винаги ме обземат удоволствие и доверие, когато се озова сред жителите на моя добър град Париж“, но пропуска да повтори думата „доверие“. С изненадващо самообладание кралицата забелязва пропуска. Тя осъзнава колко важна е думата „доверие“, която налага и на въстаналия народ известни задължения, затова натъртва на висок глас, че кралят е изразил и своето доверие. „О, господа — бързо се овладява Байи, — по-добре стана, че го чуха от собствената Ви уста…“

Накрая изправят до прозорците владетелите, насила доведени у дома си. Отдясно и отляво приближават към лицата им факли, за да убедят народа, че това не са преоблечени кукли, а действително кралят и кралицата, доведени от Версай. Народът е възхитен и опиянен от победата си — защо да не покаже сега великодушието си? Отдавна забравеният вик „Да живее кралят, да живее кралицата!“ отново разтърсва площад Дьо Грев — за награда Луи XVI и Мария Антоанета могат без военна охрана да се отправят към Тюйлери, за да си починат най-сетне от този ужасен ден и да преценят в каква бездна ги е сгромолясал той.

Потъналите в прах коли спират пред тъмен, запустял дворец. От времето на Луи XIV, от сто и петдесет години насам, дворът не е обитавал старата кралска резиденция Тюйлери; стаите са празни, мебелите са отнесени нанякъде, липсват легла и свещи, вратите не се затварят, студеният въздух нахлува през счупените прозорци. Заемат свещи и на бърза ръка импровизират някак спални за кралското семейство, паднало от небето като метеор. „Тук всичко е толкова грозно, мамо…“, казва с влизането си четиригодишният престолонаследник, израснал в блясъка на Версай и Трианон, свикнал на сияйни свещници и бляскави огледала, на богатство и разкош. „Дете мое — отвръща кралицата, — тук е живял Луи XIV и се е чувствувал добре. Ние не бива да бъдем по-придирчиви от него.“ А Луи Безразличния се примирява безропотно с неудобната си спалня. Прозява се и лениво заявява на останалите: „Всеки да се настанява както може. Колкото до мен, аз съм доволен.“

Ала Мария Антоанета не е доволна. Тя никога няма да възприеме тази сграда другояче, освен като затвор, защото не я е избрала по своя воля, никога няма да забрави унизителния начин, по който са я довлекли тук. „Хората никога не ще повярват това — пише тя набързо на верния Мерси, — което се случи през последните двадесет и четири часа. Каквото и да се каже, няма да бъде пресилено, а напротив — ще бъде твърде бледо в сравнение с видяното и изстраданото от нас.“