Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Marie Antoinette (Bildnis eines mittleren Charakters), 1932 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Ива Илиева, 1987 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 13гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- ckitnik(2013)
Издание:
Стефан Цвайг. Избрани творби в пет тома — Том 2
Австрийска. Първо издание
Редакционна колегия: Анна Лилова, Атанас Натев, Федя Филкова
Рецензент: Атанас Натев
Съставител: Богдан Мирчев
Редактор: Любомир Илиев
Художник: Филип Малеев
Художник-редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Людмила Стефанова
Дадена за набор юли 1987 г.
Подписана за печат ноември 1987 г.
Излязла от печат ноември 1987 г.
Формат 84×108/32 Печатни коли 48.
Издателски коли 40,32. УИК 45,36
Цена 5,77 лв.
ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4
ДП „Димитър Благоев“ — София, ул. „Николай Ракитин“ 2
История
- —Добавяне
Бил ли е, или пък не е бил?
(Неволен въпрос)
Вече знаем, и то безспорно, че Ханс Аксел фон Ферзен е бил не второстепенна личност, както безкрайно дълго се е смятало, а главно действуващо лице в душевния роман на Мария Антоанета; знаем, че връзката му с кралицата съвсем не е била само закачливо ухажване, романтичен флирт, вежливост на трубадур, а любов, затвърдена и изпитана в продължение на двадесет години, притежаваща всички белези на своята мощ: пурпурната мантия на страстта, могъщия скиптър на смелостта, щедрото величие на чувствата. Известна несигурност се поражда единствено във връзка с формата на тази любов. Била ли е „чиста“ любов — както предпочитат да се изразяват литераторите от миналия век, — за каквато са смятали само любовта, при която страстно обичащата и обичана жена прекалено свенливо отказва на обичащия и обичан мъж последната форма на отдаване? Или е била „престъпна“ в горния смисъл на думата, сиреч — според сегашните ни разбирания — пълна, свободна, щедра, смела и безусловна любов? Бил ли е Ханс Аксел фон Ферзен само романтичен рицар, обожател на Мария Антоанета, или и физически е бил неин истински любовник — бил ли е, или не?
„Не?“ „В никакъв случай не е бил!“, веднага ще изкрещят, и то със странно раздразнение и съмнителна припряност, някои реакционни биографи-роялисти, които на всяка цена искат да предотвратят „принизяването“ на кралицата, своята „чиста“ кралица. „Той страстно любеше кралицата — със завидна увереност твърди Вернер фон Хайденщам, — ала никога не оскверни с плътска помисъл тази любов, достойна за трубадурите и рицарите от Кръглата маса. Мария Антоанета го обичаше, без да забравя нито за миг своя дълг на съпруга и достойнството си на кралица.“ За фанатиците на чинопочитанието подобно нещо е немислимо и те мигом изпадат във възмущение, щом някой предположи, че „последната кралица на Франция е могла да измени на почтеността, която са й завещали всички или почти всички майки на нашите крале“. Следователно, за бога, нека се прекратят по-нататъшните разследвания, изобщо стига с тези разисквания на „отвратителната клевета“ — по израза на братята Гонкур, — стига с „лукавото и цинично престараване“ да се открие истинското, същинското положение! Заклетите защитници на „чистотата“ на Мария Антоанета незабавно посягат с нервен жест към звънеца, щом някой понечи да засегне този въпрос.
Трябва ли наистина да се подчиним на тяхната заповед и мълчаливо да отминем въпроса дали Ферзен цял живот е гледал Мария Антоанета не само „с ореол над челото“, но и през погледа на мъж и човек? Не заобикаляме ли всъщност действителния проблем, когато целомъдрено отбягваме този въпрос? Защото не можем да опознаем никого, ако не вникнем и в последната му тайна, и още по-малко бихме си изяснили характера на една жена, докато не проумеем естеството на нейната любов. За връзка като тази, където потисканата в продължение на години страст се докосва до живота неслучайно, а гибелно изпълва и препълва душата, въпросът за пределите на любовта не се задава от скука или от цинизъм, а е решаващ за духовния образ на жената. За да го обрисуваме вярно, трябва добре да си отворим очите. И така: нека се заемем с този въпрос, да проучим положението и документите. Нека видим дали въпросът все пак не би намерил отговор.
Въпрос първи: ако допуснем, че Мария Антоанета напълно се е отдала на Ферзен — което тогавашният морал приема за грях, — кои я обвинява за безрезервното отдаване? Само трима нейни съвременници. Но тримата са доста издигнати личности, не са клюкари, а посветени люде — можем да им вярваме, че отлично познават положението: Наполеон, Талейран и Сен Прие, министърът на Луи XVI, който е всекидневен свидетел на всички събития. И тримата твърдят без заобикалки, че Мария Антоанета е била любовница на Ферзен — правят го по начин, който изключва всякакви съмнения. Сен Прие, който най-отблизо познава положението, е и най-точен в подробностите. В думите му липсва каквато и да било враждебност към кралицата, той напълно делово разказва за скритите нощни посещения на Ферзен в Трианон, в Сен Клу и Тюйлери, където Лафайет е разрешил таен достъп единствено на него. Уведомява ни за съучастието на Полиняк, която, изглежда, напълно е одобрявала избора на кралицата, понеже става дума за чужденец — той не би могъл да търси никакви изгоди от привилегированото си положение. Да не се съобразим с тези три свидетелски показания, както правят яростните защитници на добродетелта, да наречем Наполеон и Талейран клеветници, всъщност изисква много повече смелост, отколкото безпристрастното разследване на случая. Но ето и втория въпрос: кои от съвременниците или свидетелите отхвърлят като обвинение твърдението, че Ферзен е бил любовник на Мария Антоанета? Нито един. Освен това прави впечатление, че тъкмо най-доверените приятели на кралицата с показателно единодушие избягват дори да изрекат името на Ферзен: Мерси, който поне три пъти се взира във всеки фуркет, затъкнат в косите на кралицата, нито веднъж не споменава името му в официалните депеши; доверените придворни постоянно пишат за „една личност“, на която били поверени писма. Но никой не го назовава по име: цял век цари съмнително, съзаклятническо мълчание, а първите официални биографии усърдно избягват да го споменат. Следователно не можем да се преборим с впечатлението, че е била издадена допълнителна заповед да се забрави напълно лицето, което накърнява романтичката легенда за добродетелта на Мария Антоанета.
Така че историческите проучвания дълго време са били изправени пред трудно разрешима загадка. Те навсякъде са се натъквали на явно подозрителни моменти и навсякъде усърдни ръце са премахвали решителния доказателствен документ. Невъзможно е въз основа на наличния материал действителните доказателства всъщност се съдържат в унищожените сведения — истината да бъде неопровержимо установена. Може би да, може би не — мълви историческата наука, понеже не разполага с последните, ключовите доказателства за случая Ферзен, и с въздишка затваря досието му: не притежаваме ръкописни или печатни сведения, които в нашата сфера са единствено неопровержими.
Свободното вдъхновено изкуство на прозрението започва там, където свършва научното изследване, строго свързано с фактическите наблюдения; там, където палеографията е безсилна да помогне, трябва да се намеси психологията, чиито предположения, добити по логически път, често са по-достоверни от голата истина на досиетата и фактите. Колко суха, бедна и непълна би била историята, ако си служеше единствено с историческите документи! Науката работи с недвусмислените и очевидни материали, а психологията включва събития, които или се тълкуват многостранно, или тепърва ще бъдат тълкувани и разяснявани; там, където материалите не стигат, за да се оформи книжното доказателство, психолозите разполагат с още безчет възможности. Един човек може да бъде разгадан благодарение на интуицията много по-добре, отколкото чрез изследването на множество документи.
И все пак: най-напред за пореден път ще изследваме документите. Макар сърцето му да е романтично, Ханс Аксел фон Ферзен е човек на реда. Води дневник с педантична точност, всяка сутрин подробно описва времето, атмосферното налягане, но наред с атмосферните и политическите събития отбелязва и събитията в личния си живот. Освен това — този човек наистина обича реда! — има и пощенски бележник, където отбелязва получените и изпратените писма с точната им дата. И още: накратко споменава събитията, които трябва да опише, методически съхранява кореспонденцията си, с една дума, е идеален обект за историческите изследователи; и когато през 1810 година умира, оставя безупречно подредена регистратура на целия си живот — едно уникално документално съкровище! Но какво става с това съкровище? Нищо. Само този факт е достатъчно странен. Наличието му грижливо — или по-точно, страхливо — се премълчава от неговите наследници, никой не получава достъп до архивите, никой не научава за съществуването им. Най-сетне, половин век след смъртта на Ферзен, един потомък, барон Клинковстрьом, обнародва кореспонденцията и част от дневниците. Ала, кой знае защо, тя вече не е пълна. Изчезнали са доста писма от Мария Антоанета, упоменати в пощенския бележник като писмо „от Жозефина“; същото се отнася и до дневника на Ферзен от решителните години. А в запазените писма — това пък направо е непонятно — цели редове са заместени с многоточия. Някой доста се е потрудил да осакати наследството. Винаги когато потомците премълчават или унищожават дадена кореспонденция, която навремето е била пълна, не можем да се отърсим от съмнението, че някои факти са замъглени, за да се идеализира положението. Но нека не се поддаваме на предубеждения, а да бъдем хладнокръвни и справедливи.
С други думи, в писмата липсват някои пасажи, които са заменени с многоточия. Защо? Клинковстрьом твърди, че те били написани нечетливо в оригиналите. Но от кого? Вероятно от самия Ферзен. „Вероятно!“ Но защо? На този въпрос Клинковстрьом извънредно смутено отговаря (в едно писмо), че въпросните редове вероятно са съдържали политически тайни или язвителни забележки на Мария Антоанета по адрес на крал Густав Шведски. И тъй като Ферзен е показвал всички писма — всичките ли? — на краля, вероятно — да, вероятно! — е изтрил съответните места. Странно! Повечето писма са били шифровани, тъй че Ферзен представял на краля само преписите им. Тогава защо да се унищожават оригиналите или да се драска в тях? Дори само този факт е достатъчен, за да предизвика съмнение. Но нали решихме — без предубеждения.
Хайде да преценим нещата! Първо ще разгледаме по-отблизо пасажите, направени нечетливи и заместени с многоточия. Какво прави впечатление? Най-напред следното: подозрителното многоточие почти винаги е в началото или в края на писмото — при обръщението или след думата „сбогом“. „Свършвам вече“ — четем на едно място, тоест приключих с държавните и политическите новини, идва ред на… Не, в осакатеното издание не се появява нищо, освен точки, точки, точки. А когато пропуските се намират в средата на някое писмо, колкото и странно да е, винаги ги откриваме на места, които нямат нищо общо с политика. Ето още един пример: „Как е здравето Ви? Обзалагам се, че не се грижите за себе си, и грешите с това… аз се поддържам много повече, отколкото би трябвало.“ Кой здравомислещ човек ще свърже липсващите слова с политиката? Или когато кралицата пише за децата си: „Това занимание е единственото ми щастие… И когато съм много тъжна, вземам момченцето си.“ Деветстотин деветдесет и девет от хиляда души непринудено ще добавят на мястото на многоточието: „след твоето заминаване“, а не някоя насмешлива забележка по адрес на шведския крал. Следователно не можем да приемем смутените уверения на Клинковстрьом за сериозни; тук се крие нещо друго — не политическа, а човешка тайна. За щастие има едно средство, с чиято помощ можем да установим това: микрофотографията лесно възстановява зачеркнатите редове в писмата. Е, тогава дайте оригиналите!
Но ето ти изненада! Оригиналите вече не съществуват: приблизително до 1900 година, сиреч повече от цяло столетие, писмата грижливо се съхраняват в наследствения замък на Ферзен. И ето че внезапно изчезват, някой ги унищожава. Вероятно техническата възможност да се разчетат зачеркнатите места е действала на нравствения барон Клинковстрьом като кошмар, та без много да му мисли, преди смъртта си предава на огъня писмата на Мария Антоанета до Ферзен — безподобно деяние, присъщо на Херострат, безсмислено и както ще установим по-късно, извънредно глупаво. Но Клинковстрьом на всяка цена е искал да запази случая Ферзен неразтълкуван, да запази легендата вместо ясната и неопровержима истина. Сметнал е, че сега спокойно би могъл да умре, защото чрез отстраняването на писмените доказателства е спасена „честта“ на Ферзен, честта на кралицата.
Но това аутодафе е повече от престъпление: то е глупост. Първо, унищожаването на доказателства само по себе си вече е признание за вина и второ, според зловещия закон на криминологията при всяко прибързано унищожаване на даден доказателствен материал винаги се запазва някое доказателство. По тази логика отличната изследователка Алма Зьодерхелм прави преглед на запазените книжа и попада на саморъчен препис от Ферзен: преписано е едно от онези писма на Мария Антоанета, което навремето издателите не са забелязали, защото е съществувало само като препис от Ферзен (а „неизвестната ръка“ вероятно е изгаряла оригиналите). Благодарение на тази находка най-сетне притежаваме интимно писмо от кралицата в несъкратен вид и благодарение на него се сдобиваме с ключ или по-скоро с еротичен камертон за всички останали писма. Сега можем да правим предположения за онова, което превзетият издател е заменил с многоточия. Защото и това писмо завършва със „сбогом“, ала го следват не изтрити места и многоточия, а такива слова: „Сбогом, ти си най-любещият и най-любимият от всички мъже.“
Тези писмена ни въздействуват по коренно различен начин! Сега разбираме ли защо клинковстрьомовци, хайденщамовци и всички останали пазители на „чистотата“, които навярно са притежавали и други подобни документи, но поколенията никога няма да научат за тях, са проявявали и проявяват очевидна нервност, щом някой пожелае да разгледа случая Ферзен без предубеждения? Защото онзи, който разбира гласа на сърцето, не би проявил и най-малкото съмнение, че кралицата отдавна е дала и последното доказателство за своята нежност на мъж, към когото се обръща толкова възвишено, смело и без условности: единственият спасен ред замества всички унищожени редове. И ако само по себе си унищожаването не е доказателство, всеки проницателен човек получава такова от единственото спасено слово.
Но да не спираме дотук! Наред със спасеното писмо от живота на Ферзен се е запазила една сцена, която хвърля решителна светлина върху характера му. Шест години след смъртта на кралицата Ферзен трябва да представя шведското правителство на конгреса в Ращат. Но Бонапарт безцеремонно заявява на барон Еделсхайм, че не желае да преговаря с Ферзен, защото знае и роялистичните му убеждения, и това, че е спал с кралицата. Не казва „поддържал е любовни отношения с нея“, а предизвикателно си служи с непристойните думи „спал е с кралицата“. Барон Еделсхайм дори не помисля да защити Ферзен — и той смята, че нещата действително стоят така. Ето защо се задоволява с шеговития отговор, че смятал историите от „стария режим“ за отдавна приключени, случаят все пак нямал нищо общо с политиката. Сетне отива при Ферзен и му предава целия разговор. И как реагира Ферзен? Или по-скоро — какво би трябвало да стори, ако думите на Бонапарт не са отговаряли на истината? Не би ли следвало незабавно да защити покойната кралица срещу обвинението (ако то е несправедливо)? Не би ли било редно да изкрещи: „Това е клевета!“ Не е ли бил длъжен незабавно да извика на дуел този малък, току-що издигнал се в обществото коренкански генерал, който си служи с възможно най-грубата и неприкрита дума, за да изрази своето обвинение? Бива ли един почтен и прям човек да допусне оскърбления срещу дадена жена, че е била негова любовница, след като в действителност не е било така? Пред Ферзен се разкрива небивала възможност, той дори е длъжен с един удар да пресече твърдението, за което от доста време се шушука, веднъж завинаги да разсее тази мълва.
Ала какво прави Ферзен? Господи, та той мълчи! Взема перото и чистичко записва в своя дневник целия разговор на Еделсхайм с Бонапарт, като не пропуска обвинението, че е „спал“ с кралицата. Дори тогава, когато е изправен единствено пред своята съвест, нито с едно слово не отхвърля твърдението, което според мнението на неговите биографи е „подло и цинично“ обвинение. Свежда глава и по този начин казва: да. Когато няколко дни по-късно английските вестници се разпростират в подробности за този инцидент и „говорят за него и злощастната кралица“, той добавя: „Това ме огорчава.“ И това е целият протест — или по-скоро липсата на протест — от страна на Ферзен. За пореден път мълчанието е по-красноречиво от словото.
И така, установяваме, че самият Ферзен никога не е отричал онова, което плахите потомци доста усърдно се стремят да скрият — че е бил любовник на Мария Антоанета. Десетки са доказателствата, които произтичат от множеството факти и документи. Например когато сестра му го заклева да направи така, че „тя“ да не разбере за появата му в Брюксел с друга любовница, защото щяла да се огорчи (с кое право, бихме попитали, ако не е била негова любовница?). Ами онова място в дневника, което е задраскано, защото Ферзен е отбелязал, че е прекарал нощта в Тюйлери, в покоите на кралицата? Ами когато някаква млада камериерка дава показания пред Революционния трибунал, че някой тайно и доста често е излизал нощем от покоите на кралицата? Това са подробности, които всъщност имат стойност само поради обстоятелството, че удивително точно се допълват — и все пак доказателството, което произтича от толкова разпокъсани елементи, не би било така убедително, ако не съответствуваше на характера на кралицата. Човешките постъпки се обясняват единствено с индивидуалността в нейната цялост, защото отделната волева проява на даден човек е заключена в причинно-следствената обусловеност на неговата природа. Ето защо вероятността за най-близка или просто интимна връзка между Ферзен и Мария Антоанета в крайна сметка трябва да се търси в душевния облик на жената и след множеството обременителни подробности преди всичко трябва да зададем въпроса: какво поведение съответствува логически и психологически на характера на кралицата — непринуденото отдаване или боязливият отказ? Ако преценим нещата от тази гледна точка, колебанията ни няма да траят дълго. Защото, при всичките си слабости, Мария Антоанета притежава и една голяма сила: действително царствената смелост, която не познава двоумене. Пряма до дъното на душата си, неспособна на каквато и да било преструвка, тази жена стотици пъти и при много по-маловажни поводи е пренебрегвала всевъзможните условности, отнасяла се е с безразличие към одумките зад гърба й. Макар че достига истинско величие едва в последните, решителни мигове на своята съдба, Мария Антоанета никога не е била дребнава, никога не е била страхлива, никога не е поставяла по-високо от своята собствена воля друга форма на достойнство и почтеност, присъщи на светския или дворцовия морал. Нима тази дръзка жена внезапно ще се престори тъкмо пред единствения любим човек на благонравна, свенлива и вярна съпруга на своя Луи, с когото се е свързала само по държавни съображения, но не и по любов? Нима е пожертвувала своята страст заради светските предразсъдъци, и то в една апокалиптична епоха, когато устоите на дисциплината и реда се рушат пред дивото опиянение от близката смърт, а разрухата потапя всичко в зловещ екстаз? Нима тя, тъкмо тя, която никой не е успял да обуздае и укроти, сама е потиснала най-естествената и женствена форма на чувствата си заради някакъв призрачен съпружески дълг, заради някакъв брак, който винаги е бил карикатура на истинския брак, заради някакъв мъж, когото никога не е възприемала като мъж, заради някакъв морал, открай време ненавиждан от нейния инстинкт за свобода и необуздана природа? Не можем да попречим на тези, които държат да повярват на това невероятно твърдение. Ала кой изопачава образа на Мария Антоанета? Не хората, които изцяло и без ограничения вярват в смелостта й и в единствената й страстна любовка връзка, а онези, които искат да припишат на безстрашната жена вяла, страхлива душа, притеснена от съображения и предпазливост, онези, които смятат, че от страх не би направила последната стъпка и би потиснала природата си. Но всеки, който възприема човешкия характер единствено в неговата цялост, е напълно убеден, че както със своята разочарована душа, така и със своето намъчено, разочаровано тяло Мария Антоанета е принадлежала на Ханс Аксел фон Ферзен.
Ами кралят? При всяка изневяра измаменият трети човек досажда, пречи и става за смях; и тъкмо в интерес на Луи XVI се поражда значителна част от онова допълнително забулване на тройната връзка. Всъщност Луи XVI съвсем не е бил жалък рогоносец, защото несъмнено е знаел за интимната връзка на Ферзен с жена му. Сен Прие подчертава: „Тя намери начин да го накара да се примири с връзката й с граф Ферзен.“
Това тълкуване изцяло съвпада с положението. За Мария Антоанета няма нищо по-чуждо от притворството и преструвките; подлата изневяра не отговаря на нейната душевност, освен това характерът й е такъв, че често срещаното непочтено и грозно общуване и със съпруга, и с любовника за нея е немислимо. Няма никакви съмнения, че Мария Антоанета прекратява физическата връзка със своя съпруг, щом най-сетне установява интимни отношения с Ферзен — това става сравнително късно, вероятно едва между петнадесетата и двадесетата година от нейния брак. Подобно положение, което се основава единствено на характера й, изненадващо се потвърждава в едно от писмата на нейния брат император, който по някакъв начин е разбрал във Виена, че сестра му има намерение да се отдръпне от Луи XVI след раждането на четвъртото си дете — решение, което точно съвпада по време с началото на по-пълното сближаване с Ферзен. И така, за онзи, който обича яснотата, положението е съвсем ясно. Мария Антоанета, омъжена поради държавни съображения за мъж, когото изобщо не обича и който никак не е привлекателен, години наред потиска съкровеното си желание за любов в името на съпружеския дълг. Но след като вече е родила двама синове, сиреч дарила е династията с престолонаследници, в чиито жили несъмнено тече бурбонска кръв, тя смята, че е изпълнила своя морален дълг към държавата, закона и семейството си, тъй че най-сетне е свободна. След като е пожертвувала двадесет години за политиката, изстрадалата жена възвръща своите чисти и естествени права в последните си часове, разтърсвани от трагически събития — престава да потиска желанието си към мъжа, когото отдавна обича и който за нея е всичко: приятел и любим, довереник и другар, смел като нея, готов да възнагради предаността й със своята преданост. Колко жалки са изкуствените предположения за сладникаво-добродетелната кралица, съпоставени с истинското й поведение — и как поругават човешката смелост и нравственото достойнство онези, които на всяка цена искат да защитят кралската „почтеност“ на тази жена! Защото жената е най-почтена и благородна тогава, когато изцяло се отдаде на своите истински, проверени чувства, а най-царствена е онази кралица, която постъпва човешки.