Стефан Цвайг
Мария Антоанета (17) (Портрет на един посредствен характер)

Процес и присъда

С орловия си взор Наполеон установява решаващата мисловна грешка на Мария Антоанета в историята с огърлицата. „Кралицата е била невинна и за да оповести публично невинността си, избира Парламента за свой съдник. В резултат всички смятат, че кралицата е виновна.“ Така е: в този случай Мария Антоанета за пръв път губи своята самоувереност. Докато по-рано пренебрежително е отминавала зловонната мътилка на клюките и клеветите и дори не я е удостоявала с поглед, сега търси подкрепата на една инстанция, която доскоро е презирала: подкрепата на общественото мнение. Години наред се е преструвала, че не чува свистенето на отровните стрели и не ги забелязва. А ето че сега избухва внезапно и почти истерично настоява за присъда и по този начин признава, че гордостта й доста отдавна е накърнявана извънредно силно — нека сега кардинал Роан изкупи всеобщата вина, той е най-представителният и се е изложил най-много. Ала за беда тя е единствената, която все още вярва, че клетият глупак е действувал злонамерено. Дори във Виена Йосиф II недоверчиво поклаща глава, когато сестра му описва Роан като ужасен престъпник: „За мен първият духовник е възможно най-лекомисленият и разточителен човек, но признавам, че никога не съм го смятал способен да извърши такова мошеничество, такава вероломна низост, в каквато сега го обвиняват.“ Версай още по-малко е убеден във вината на Роан и скоро се долавя странно недоволство: чрез бруталното му арестуване кралицата просто искала да се отърве от един неудобен свидетел. Мария Антоанета напълно необмислено се е оставила да бъде водена от омразата, която й е втълпила Мария Терезия. При това несръчно и рязко движение от плещите й се смъква защитната владетелска мантия — тя сама се излага на всеобщата омраза.

Защото срещу нея най-сетне могат да се обединят всички прикрити досега противници. Мария Антоанета неблагоразумно е бръкнала в змийското гнездо на раненото честолюбие. Луи, кардинал дьо Роан — как е могла да забрави това! — носи едно от най-древните и славни френски имена и в жилите му тече кръвта на други феодални родове: преди всичко на Субиз, Марсан, Конде; естествено, всички тези семейства се чувствуват оскърбени до смърт, задето техен сродник е задържан в кралския дворец като нищо и никакъв джебчия. Възмутено е и висшето духовенство. Как е възможно някакъв недодялан полицай да арестува негово високопреосвещенство кардинала, и то няколко минути, преди да отслужи литургията пред божия образ, когато вече е бил облечен в тържествените църковни одежди! Оплакват се чак в Рим: както аристокрацията, така и духовенството смятат, че е поругано достойнството на цялата прослойка, към която принадлежат. На арената се появява в бойна готовност и могъщата групировка на франкмасоните, защото жандармите са завлекли в Бастилията не само техния благодетел кардинала, но и божеството на безбожниците — главатаря, майстора на масонската ложа Калиостро; най-сетне се предлага възможност да се запратят няколко камъка в градината на светейшия трон и светейшия олтар! И народът, който инак стои далеч от празненствата и пикантните скандали на придворния свят, е възхитен от цялата история. Най-сетне го даряват с чудесен спектакъл: на подсъдимата скамейка ще седне истински кардинал, а в пурпурната сянка на епископската тога ще се приюти елитна колекция от мошеници, измамници, подстрекатели, фалшификатори и на всичко отгоре — най-отзад: какво върховно удоволствие! — гордата високомерна австрийка! По-забавен сюжет от скандала с „прекрасното високопреосвещенство“ не би могъл да се поднесе на авантюристите писатели и художници, на памфлетистите, карикатуристите и вестникопродавците. Дори полетът на Монголфие^[1], покорил нови простори за цялото човечество, не възбужда такъв интерес в Париж — не, в целия свят — като този процес на кралицата, който бавно се превръща в процес срещу кралицата. И понеже законът позволява нецензурираното отпечатване на защитните речи преди гледането на самото дело, хората направо обсаждат книжарниците и намесата на полицията става наложителна. Безсмъртните творби на Волтер, Жан-Жак Русо и Бомарше за цели десетилетия не набират такъв небивал тираж, както въпросните защитни речи в продължение на една-единствена седмица. Седем, десет, двадесет хиляди екземпляра се изтръгват още неизсъхнали от ръцете на амбулантните търговци, служителите в чуждите посолства по цял ден правят колети, за да изпратят колкото се може по-бързо най-новите сатири за придворния скандал във Версай на своите господари, обзети от съпричастно любопитство. Всеки иска да изчете всичко, цели седмици не съществува друга тема за разговор, и най-безумните предположения тозчас се приемат за чиста истина. За самия процес от провинцията пристигат кервана от благородници, граждани, адвокати; парижките; занаятчии зарязват дюкяните си по цели часове. С непогрешимия си инстинкт народът подсъзнателно усеща: тук се води следствие не само срещу някакво единично прегрешение — от нищожното, мръсно кълбо спонтанна ще се разплетат всички конци, които водят към Версай, ще стане дума за скандалните lettres de cachet^[2], за своенравните заповеди за арестуване, за разсипничеството в двора, за бъркотията във финансите; сега всичко това ще се вземе на прицел, през случайната пролука нацията за пръв път ще надзърне в потайния свят на недостъпните. В този процес става дума не само за някаква си огърлица — засегната е и съществуващата система на управление, защото, ако обвинението бъде сръчно насочено, то би могло да се стовари и върху управляващата класа, върху кралицата и същевременно върху кралството. „Какво велико и многообещаващо събитие! — се провиква един от опозиционерите в Парламента. — Кардиналът е разобличен като мошеник! Кралицата е забъркана в скандален процес! Каква нечистотия лепне по епископския жезъл и скиптъра! Какъв триумф на идеята за свобода!“

Кралицата все още не подозира какво злочестие е предизвикала с едно-единствено прибързано движение. Но изгнилата сграда, подкопавана вече от години, рухва в мига, в който от стените й извадят един-единствен гвоздей.

В съда внимателно отварят загадъчното ковчеже на Пандора. От вътрешността му лъхва не особено приятна миризма. Крадлата има само едно преимущество: обстоятелството, че благородният съпруг дьо ла Мот навреме е офейкал за Лондон с остатъците от огърлицата, така че вещественото доказателство липсва и всеки може да прехвърля върху другите кражбата и притежанието на невидимия обект, като заедно с това скрито намеква и за възможността, че не е изключено огърлицата дори в този миг да се намира в ръцете на кралицата. Госпожа дьо ла Мот, която предчувствува, че знатните господа ще прехвърлят случилото се върху собствения й гръб, обвинява съвършено невинния Калиостро в кражбата и насила го въвлича в процеса, за да се подиграе на Роан и да отклони подозренията от себе си. Тя не подбира средствата. Обяснява нагло и безцеремонно внезапната поява на богатството си: била любовница на негово високопреосвещенство — а щедростта на нежния свещеник е всеизвестна! Ако не друго, случаят поне добива лош обрат за кардинала… Тогава най-сетне става възможно залавянето на съучастниците Рето и „баронеса д’Олива“, малката модистка, чиито показания хвърлят пълна светлина върху положението.

Ала нито обвинението, нито защитата се осмеляват да споменат едно име: името на кралицата. Обвиняемите старателно отбягват да припишат на Мария Антоанета и най-малката вина, дори дьо ла Мот, която по-късно ще говори другояче, отхвърля като престъпно злословие мисълта, че кралицата е получила огърлицата. Но самото обстоятелство, че всички сякаш предварително са се наговорили да споменават кралицата с дълбоко преклонение и огромна почит, има обратно въздействие върху недоверчивата общественост; все повече се раздухва мълвата за някакво нареждане, според което кралицата трябвало да бъде „щадена“. Носи се слух, че кардиналът великодушно е поел вината върху себе си; ами какво да кажем за писмата, които е наредил да унищожат така бързо и дискретно — действително ли всички са били фалшификати? Дали все пак няма нещо — е, не се знае какво би могло да бъде то, — но все пак нещо, нещичко подозрително за кралицата в тази история? И какво от това, че фактите се изясняват напълно: semper aliquid haeret^[3]; тъкмо защото името й не се споменава пред съда, Мария Антоанета, макар и незрима, се е изправила пред същия този съд.

Най-сетне на 31 май присъдата трябва да бъде произнесена. От пет часа сутринта необозримото множество се тълпи пред съдебната палата, само левият бряг не успява да го побере, и Пои Ньоф, и десният бряг на Сена преливат от нетърпеливи хора; конна полиция с мъка поддържа реда. Още по пътя шестдесет и четиримата съдии усещат по възбудените погледи, по невъздържаните подвиквания на зрителите важността на съдебното решение за цяла Франция; ала съдбоносният сигнал ги очаква в преддверието на голямата заседателна зала. Там образуват шпалир деветнадесет представители на семействата Роан, Субиз и Лотринген — облечени в траур, те скланят глави при преминаването на съдиите. Никой не продумва, никой не помръдва от мястото си. Одеждите и осанката им изричат всичко. Тази няма молба към съда, който чрез решението си трябва да възвърне накърнената чест на семейство Роан, има необикновено въздействие върху съдиите. Повечето от тях и бездруго произхождат от висшата френска аристокрация; още преди да е започнало съвещанието, те знаят: народът и аристокрацията в цялата страна очакват оправдаването на кардинала.

И въпреки всичко съдебното заседание продължава шестнадесет часа, представителите на семейство Роан и десетките хиляди хора на улицата трябва да чакат седемнадесет часа — от пет сутринта до десет вечерта. Защото решението, което предстои да вземат съдиите, е от изключителна важност. Предварително се знае какво ще реши съдът за измамницата и нейните съучастници; колкото до малката модистка, на драго сърце ще я освободят, защото наистина е симпатична и невинна, а в градината на Венера са я завлекли с хитрост. Същинското решение засяга най-вече кардинала. Всички са единодушни, че трябва да бъде оправдан, защото според доказателствата не е измамник, а сам е измамен; различия в мненията съществуват единствено във връзка с формата на оправдателната присъда, защото от нея произтича важен политически въпрос. Придворната партия изисква — и то не без основание — оправдателната присъда да бъде съпроводена от порицание за „осъдителната дързост“, защото другояче не може да се изтълкува мнението на кардинала, че кралицата на Франция е в състояние да си устройва с него тайни срещи в тъмната градина. Заради липса на почтителност към свещената личност на кралицата представителят на обвинението настоява той да се извини публично пред съда и иска оттеглянето му от всички постове. А противната страна, която е настроена срещу кралицата, настоява за прекратяване на съдебната процедура. Кардиналът е измамен, следователно не носи никаква вина. Но това пълно оневиняване прилича на колчан, в който има и една отровна стрела. Защото, ако кардиналът бъде оправдан, задето е сметнал за възможни хитруванията и лудориите на кралицата, чието поведение е всеизвестно, в такъв случай лекомислието на кралицата публично се заклеймява. Върху везните трябва да се отмери огромна тежест: ако държането на Роан се възприеме поне като непочтително спрямо владетелката, тогава Мария Антоанета получава удовлетворение за злоупотребата с нейното име; но ако оправданието му е пълно, тогава моралът на кралицата получава присъда.

Това се знае от съдиите, знаят го двете партии, знае го народът, обзет от жадно нетърпение: решението излиза далеч извън рамките на този единичен, незначителен случай. Ще бъде решен окончателно не някакъв частен спор, а актуален, политически въпрос: Парламентът на Франция все още ли смята личността на кралицата за „свещена“ и неприкосновена, или подобно на всеки друг френски гражданин я подвежда под закона? Наближаващата революция за пръв път потапя в своето утринно зарево прозорците на сградата, към която принадлежи и Консиержри, онзи зловещ затвор, откъдето ще поведат Мария Антоанета към ешафода. Всичко започва и завършва под един и същ покрив. В залата, където на скамейката за обвиняемите е седнала госпожа дьо ла Мот, по-сетне ще седне кралицата.

Шестнадесет часа трае заседанието, мненията ожесточено се кръстосват, а интересите по нищо не им отстъпват. Защото и двете страни — и кралската, и антикралската — са заложили в играта всички карти, дори златото; всички членове на Парламента вече седмици наред са настройвани, заплашвани, обработвани, подкупвани и купувани, по улиците ехти песента:

Който смята, че Роан

бил погрешно задържан,

нека знае, че пара’та —

тра-ла-ли! —

управлява ни страната.

Всичко ясно е, нали?

В крайна сметка безразличието, което кралят и кралицата дълги години са изпитвали към Парламента, получава своето наказание; доста съдии смятат, че е време веднъж завинаги да се даде добър урок на самовластието. С двадесет и шест гласа срещу двадесет и два — победа след оспорвана борба! — кардиналът е признат за „напълно невинен“, както и приятелят му Калиостро и малката модистка от Пале Роял. Снизхождение се проявява и към съучастниците — разминава им се само с изгнание в чужбина. Госпожа дьо ла Мот плаща за постъпката си — съдът единогласно присъжда да бъде наложена с пръчка, жигосана с „V“ („voleuse“^[4]), и затворена в Салпетриер до края на живота си.

Ала оправдаването на кардинала донася присъда — и то пак доживотна — на още една личност, макар тя да не е седяла на подсъдимата скамейка. Става дума за Мария Антоанета. От този момент нататък тя е напълно беззащитна пред клеветите и неистовата омраза на своите противници.

Веднага след произнасянето на присъдата някой изхвръква от залата, последван от стотици, които възбудено оповестяват на улицата оправдателното решение на съда. Възторгът нараства неимоверно бързо, тътнежът му стига чак до другия бряг. „Да живее Парламентът!“ — нов вик вместо обичайния „Да живее кралят!“ — кънти из града. Съдиите едва успяват да се отърват от признателното въодушевление. Прегръщат ги, продавачките от халите ги целуват, застилат пътя им с цветя. Победното шествие на оправданите е величествено. Десет хилят души придружават кардинала до Бастилията, където трябва да прекара още една, последна нощ. Той отново е облякъл пурпурните си одежди и прилича на пълноводец, спечелил битка; чак до зазоряване го очакват все нови и нови ликуващи тълпи. И Калиостро е възвеличен не по-малко от него, само полицейска заповед успява да предотврати илюминацията на града в негова чест. Ето така — тревожно знамение! — целият народ отдава почит на двама мъже, които не са сторили и допринесли нищо друго за Франция, освен че смъртно са наранили авторитета на кралицата и кралството.

Напразно кралицата се старае да прикрие своето отчаяние: бичът е изплющят право върху лицето й, ударът е твърде силен, твърде явен. Камериерката й я намира обляна в сълзи, Мерси съобщава във Виена, че болката й била „по-голяма, отколкото заслужава поводът“. По-скоро с инстинкта, отколкото с разума си Мария Антоанета незабавно проумява, че поражението й е непоправимо; за пръв път; откакто носи короната, една сила се е оказала по-могъща от нейната воля.

Но кралят все още има последната дума. Енергичната му намеса все още би съумяла да спаси накърнената чест на неговата съпруга и своевременно да ограничи глухото недоволство. Един силен крал и една решителна кралица биха могли да накажат Парламента, задето се е разбунтувал до такава степен — така би постъпил Луи XIV и навярно дори Луи XV. Ала смелостта на Луи XVI не стига дотам. Той не се осмелява да се опълчи срещу Парламента, но за да удовлетвори по някакъв начин съпругата си, изпраща кардинала на заточение, а Калиостро — извън пределите на страната: половинчата мярка, с която само озлобява Парламента, без действително да го накаже, и оскърбява съдопроизводството, без да възстанови честта на кралицата. Както винаги нерешителен, Луи тръгва по средата, което в политиката винаги се е оказвало най-погрешното. Поел е по кривия път и затова в общата съдба на двамата съпрузи скоро се сбъдва древната прокоба на Хабсбургите, която Грилпарцер извайва с такава неподражаемост в стиховете:

Орисан е домът ни благороден

да броди по половинчати друми

и си служи само с полумерки,

Кралят безвъзвратно е пропуснал възможността да вземе важно решение. Заедно с присъдата на Парламента за кралицата започва нова епоха.

Спрямо госпожа дьо ла Мот дворът прилага същия съдбовен метод на половинчати решения. И тук възможностите са две: или великодушно да бъде спестено на престъпницата жестокото наказание — което би направило прекрасно впечатление, — или на изпълнението на присъдата да се придаде колкото е възможно по-голяма публичност. Ала вътрешният смут отново става причина да се прибегне до средна мярка. Наистина съоръженията тържествено се приготвят за целта, по този начин целият народ получава обещание за варварския спектакъл на публичното заклеймяване — прозорците на близките къщи вече са наети срещу баснословни цени. В последния миг обаче дворът се стъписва от собствената си смелост. В пет часа сутринта, сиреч тъкмо в час, в който няма защо да се страхуват от свидетели, четиринадесет палачи домъкват жената, която пронизително крещи и бясно удря около себе си, до стълбището на съдебната палата, където ще чуе своята присъда: бичуване и жигосване. Но палачите имат насреща си обезумяла лъвица — истеричната жена надава неистов вой, хулите й срещу краля, кардинала и Парламента събуждат спящите хора в целия квартал, тя се мята, хапе, рита, най-сетне се принуждават да смъкнат дрехите от гърба й, за да я жигосат. Ала в секундата, в която нажеженият печат докосва рамото й, страдалката конвулсивно подскача и за удоволствие на зрителите се разголва изцяло, но накаленото „V“ се лепва не върху рамото й, а върху гърдите. Побесняла като диво животно, измъчената жертва надава вой и захапва палача през дрехата, сетне пада в несвяст. Като дрипа завличат безпаметната жена в Салпетриер, където според присъдата трябва да работи до края на живота си, облечена в сива власеница и дървени налъми и да се храни само с черен хляб и леща.

Едва стават известни жестоките подробности на наказанието, и ето че дьо ла Мот внезапно спечелва всеобща симпатия. Докато преди петдесет години — четем го при Казанова — цялата аристокрация заедно с дамите в продължение на четири часа наблюдава изтезаването на слабоумния Дамиен, одраскал Луи XV с детското си ножче, наслаждава се, когато измъчват нещастното създание с нажежени клещи, заливат го с вряло масло и след безкрайната агония го разпъват на колелото, същата аристокрация, която вижда как внезапно побелелите му коси се изправят, сега се е превърнала в човеколюбиво общество и водена от гласа на съвременната мода, внезапно започва да изпитва трогателно съчувствие към „невинната“ госпожа дьо ла Мот. Защото това общество е успяло да изнамери нова и напълно безопасна форма за борба с кралицата: то излага на показ явната си симпатия към „жертвата“, към „клетницата“. Орлеанският херцог организира публична акция за събиране на пари, всички аристократи изпращат подаръци в тъмницата, всекидневно пред Салпетриер спират луксозни каляски. Посещаването на осъдената крадла се превръща в модно увлечение на парижкото общество. Но един ден смаяната игуменка разпознава сред разчувствуваните посетителки една от най-добрите приятелки на кралицата — принцеса дьо Ламбал. По собствено ли желание е дошла, или — както начаса започва да се шушука — изпълнява тайно поръчение на Мария Антоанета? Във всеки случай неуместната състрадателност хвърля неприятна сянка върху поведението на кралицата. Какво означава подобно явно съпричастие? — питат всички. Дали кралицата не потиска гласа на съвестта си? Дали пък не се стреми към тайно разбирателство със своята „жертва“? Шушукането не стихва. И когато броени седмици по-късно госпожа дьо ла Мот по странен начин — неизвестни ръце отключват през нощта вратата на затвора — избягва в Англия, цял Париж е единодушен: кралицата е отървала своята „приятелка“ в знак на признателност, задето великодушно е премълчала пред съда нейната вина или съучастие в историята с огърлицата.

Всъщност бягството на госпожа дьо ла Мот е най-вероломният номер, който заговорниците успяват да скроят на Мария Антоанета. Защото сега се предлага не само прекрасната възможност да се разпространи загадъчната клюка за съзаклятието между кралицата и крадлата, но и самата дьо ла Мот, която вече е понесла наказанието, може да изиграе в Лондон ролята на обвинителка, безнаказано да даде за печат най-безсрамните си лъжи и клевети; нещо повече — тъй като във Франция и Европа нямат чет онези, които са наострили уши за „разкрития“ от този род, тя би могла най-сетне да спечели много пари! Още в деня на нейното пристигане някакъв лондонски издател й предлага огромна сума; дворът, който чак сега проумява последиците от оклеветяването, направо се стреми да задържи отровната стрела; фаворитката на кралицата, Полиняк, е изпратена да купи мълчанието на крадлата за двеста хиляди ливри; но лукавата негодница втори път измамва двора: взема парите, ала и през ум не й минава да не отпечата „мемоарите“ си веднъж, втори, трети път, като постоянно променя формата им и ги разкрасява с нови и нови сензационни хрумвания. В тези мемоари откриваме всичко, за което копнее публиката, жадна за скандални истории. Нещо повече: процесът пред Парламента не бил нищо друго, освен суетни измамнически машинации, а клетата дьо ла Мот била пожертвувана по най-недостоен начин. Естествено, че не някой друг, а самата кралица е поръчала огърлицата, след което я получила от Роан, а тя — самата невинност! — единствено от приятелски чувства поела престъплението, върху себе си, за да защити опетнената чест на кралицата. Но по какъв начин се е сприятелила толкова много с Мария Антоанета? Безочливата лъжкиня разяснява и този въпрос така, както се иска на похотливата сган: поради особените им отношения, чрез интимност, придобита в леглото. Какво от туй, че всеки непредубеден човек може да разобличи повечето от тези лъжи, скалъпени съвсем несръчно? Да вземем следното твърдение на дьо ла Мот: Мария Антоанета се намирала в любовни отношения с кардинал Роан още като ерцхерцогиня, по време на неговото посланичестно — та нали всеки добронамерен човек може да пресметне на пръсти, че Мария Антоанета отдавна е била престолонаследница във Версай, когато Роан е бил посланик във Виена! Ала добронамерени хора вече почти не се срещат. Затова пък широката публика с възторг, чете десетките пикантни любовни писма на кралицата до Роан, които дьо ла Мот съчинява в своите мемоари; и колкото повече перверзности съумява да разкаже, толкова повече слушатели печели за разказите си. Отсега нататък ругателствата не секват, всяко от тях надминава предидущото по похотливост и наглост; не след дълго е обнародван „Списък на всички лица, с които кралицата е поддържала безпътни отношения“; упоменати са ни повече, ни по-малко от тридесет и четири имена от двата пола — херцози, артисти, лакеи, братът на краля заедно със своя камериер, Полиняк, Ламбал и най-накрая, кратко и ясно, „всички парижки проститутки, бичувани или жигосвали от палача“. Но с тези тридесет и четири имена далеч не се изчерпват всички любовни партньори, които изкуствено възбудената салонна и улична мълва приписва на Мария Антоанета; когато развихрената еротична фантазия на цял един град, на цялата нация се залови за някоя жена, била тя императрица или кинозвезда, кралица или оперна певица, и днес, както и тогава, хората й приписват цяла лавина от всевъзможни изстъпления и перверзии. Един памфлет, озаглавен „Възмутителният живот на Мария Антоанета“, ни разказва за някакъв як пандур^[5], натоварен със задължението да утолява ненаситната „плътска жажда“ (това пък е изящното заглавие на трети памфлет) на тринадесетгодишната девойка още в австрийския императорски двор; „Кралският вертеп“ (заглавие на друг памфлет) надълго и нашироко разказва на възхитената читателска публика за „любимците и любимките“, като се позовава на многобройни порнографски гравюри, които представят разголената кралица и различните й партньори в любовни пози, достойни за Аретино^[6]. Помията пръска все по-нависоко, лъжите стават все по-злонамерени, но всяка от тях се приема за истина, защото всичко, свързано с тази „престъпница“, не може да бъде друго освен истина. Две-три години след процеса за огърлицата Мария Антоанета окончателно си е спечелила славата на най-похотливата, най-извратената, най-вероломната и най-тираничната жена в цяла Франция; затова пък хитрата дьо ла Мот, белязана с нагорещеното желязо, минава за невинна жертва. Революцията едва е започнала, когато разните клубове се опитват да върнат под своя закрила бегълката в Париж, за да възобнови цялостния процес за огърлицата, с тези разлика, че пред Революционния трибунал дьо ла Мот трябва да играе ролята на обвинителка, а Мария Антоанета да седне на скамейката на обвиняемите; и само внезапната смърт на дьо ла Мот — през 1791 година тя се хвърля от прозореца в пристъп на лудост, обзета от мания за преследване попречва на знаменитата измамница да бъде носена триумфално из Париж. Ако съдбата не беше се намесила, светът би присъствувал на съдебна комедия, много по-гротескна от процеса за огърлицата: как дьо ла Мот, заливана от овации, наблюдава екзекутирането на оклеветената от нея кралица.