Стефан Цвайг
Мария Антоанета (13) (Портрет на един посредствен характер)

Майчинство

От гледна точка на историята посещението на император Йосиф II представлява навярно незначителен епизод в живота на Мария Антоанета, но в действителност то причинява решителен поврат. Защото само след няколко седмици узряват плодовете на задушевния разговор между императора и Луи XVI във връзка с проблемите на съпруга. Укрепналият крал подема с нова устремност брачните си задължения. Още на 19 август 1777 година Мария Антоанета съобщава във Виена за „un petit mieux“^[1]: „Състоянието ми — става дума за целомъдреното й състояние — не се е променило“ — голямата битка все още не е спечелена, но „въпреки това не се съмнявам в успеха, защото настъпи известно подобрение: кралят стана по-нежен отпреди, за него това е изключително важно.“ На 30 август най-сетне проехтяват победни фанфари; за пръв път след безбройните поражения в седемгодишната любовна война „nonchalant mari“^[2] превзема крепостта, която никой не е защитавал. Мария Антоанета бърза да уведоми своята майка: „През целия си живот не съм била по-щастлива, вече осем дни бракът ми е напълно редовен; опитът беше подновен и вчера всичко бе още по-съвършено, отколкото първия път. Отначало мислех незабавно да изпратя куриер до скъпата ми майка, но след това ме обзе страх да не предизвикам сензация и клюки; от друга страна, исках да съм напълно уверена в себе си. Сигурно още не съм бременна, но сега поне живея с надеждата, че един ден и това ще стане.“ Впрочем победният поврат не остава задълго в тайна: испанският посланик — най-информираният от всички — съобщава на своето правителство дори датата (25 август) на съдбоносния ден, след което добавя: „Тъй като събитието е интересно и обществено значимо, разговарях поотделно с министрите Морпа и Вержен — и двамата потвърдиха същите обстоятелства. Освен това е сигурно, че кралят е разказал за случилото се на една от своите лели и доста откровено е заявил: «Много ми допада новото удоволствие и съжалявам, че така дълго не съм го познавал.» Негово величество сега е далеч по-ведър от преди, а около очите на кралицата много по-често има тъмни кръгове.“ Ала първият възторг на младата жена от умелия съпруг се оказва предивременен, защото „новото удоволствие“ съвсем не увлича Луи XVI така, както го увлича ловът; ето защо само след десет дни Мария Антоанета отново се оплаква на своята майка: „Кралят не обича да спим заедно. Опитвам се да го убедя, че не бива да се отказва напълно от нашето съжителство. Понякога прекарва нощта при мен, но най-добре е да не го измъчвам да идва по-често.“ Майката не се радва много на това съобщение, защото смята въпроса за „essentiel“^[3], но се съгласява с тактичността на дъщеря си да не притеснява своя съпруг; самата нея обаче съветва да се нагоди по-добре към часовете за лягане на съпруга си. Бракът е доста вял, ето защо във Виена ще трябва да почакат, докато получат горещо желаната вест за настъпила бременност — едва през април нетърпеливата жена смята, че съкровеното й желание вероятно се е сбъднало. Още при първите признаци Мария Антоанета незабавно иска да изпрати куриер до майка си, но придворният лекар я съветва да не бърза, макар че е готов да заложи хиляда луидора, че кралицата е права. На 5 май предпазливият Мерси съобщава сигурната вест, на 4 август бременността публично се оповестява в двора, след като на 31 юли в десет и половина вечерта кралицата е усетила първите движения на детето. „Оттогава — пише тя на Мария Терезия — то често се движи и това ми доставя голяма радост.“ Тя съобщава бащинството на своя късно проявил се съпруг с великолепно настроение и простота. Застава пред него, придава си мрачно изражение и се престорва на обидена: „Господарю, идвам да ви се оплача от един ваш поданик, който се осмелява да ме рита в корема.“ Добродушният крал не я разбира, сетне избухва в горд и благосклонен смях и смаян от собствената си неочаквана сръчност, прегръща своята съпруга.

Този ден слага началото на най-невероятни публични церемонии. В църквата се пеят благодарствени химни, парламентът изпраща пожелания за щастие, парижкият архиепископ разпорежда да се четат молитви за нормалното протичане на бременността; с изключителна старателност търсят дойка за бъдещото кралско дете, приготвят сто хиляди ливри за бедните. Целият свят със затаен дъх очаква великото събитие; същото се отнася и до акушера, защото раждането представлява за него нещо като лотария: ако се роди престолонаследник, ще получи пенсия от четиридесет хиляди ливри, но само десет хиляди, ако е принцеса. А дворът с истинска възбуда очаква спектакъла, от който е бил лишаван дълго време: бременността на френската кралица в никакъв случай не е частно семейно събитие, тя е включена във вековните свещени традиции; прастарият закон изисква раждането да стане пред очите на всички принцове, принцеси и под контрола на целия двор. Всеки член на кралското семейство, както и редица почетни аристократи имат право на непрекъснат достъп в стаята на родилката — естествено, никой от тях не възнамерява да се откаже от тази варварска и нездравословна привилегия. Любопитните пристигат от всички провинции и от най-отдалечените дворци, наети са и най-малките мансарди в миниатюрния град Версай, поради страхотния наплив цените на хранителните стоки се утрояват. Ала кралицата кара нежеланите гости доста да почакат за представлението. Най-сетне на 18 декември през нощта домашната камбанка известява, че родилните болки са започнали. Мадам дьо Ламбал първа се втурва в стаята на родилката, следват я развълнуваните придворни дами. В три часа събуждат краля, принцовете и принцесите, пажовете и гвардейците яхват конете си и лудешки препускат към Париж и Сен Клу, за да доведат навреме всички свидетели с кралска кръв и княжески сан: само дето не бият камбаните за тревога и не дават предупредителни топовни гърмежи.

Няколко минути след като придворният лекар оповестява на висок глас, че тежкият час на кралицата е настъпил, глутницата благородници шумно нахълтва; около леглото, в тясната стая са натъпкани кресла, в които се настаняват зрителите според своя ранг. Онези, за които не е останало място на първите редове, се качват направо върху столове и лейки, за да не би — не дай, боже! — да пропуснат някое движение, някое стенание на измъчената жена. Въздухът в затвореното пространство става все по-тежък и спарен от дъха на петдесетината присъствуващи и от острата миризма на оцет и есенции. Ала никой не отваря прозорците, никой не напуска мястото си — публичната инквизиция продължава цели седем часа, докато най-сетне в единадесет и половина по обед Мария Антоанета ражда. Уви, детето е от женски пол. Благоговейно отнасят кралската издънка в един съседен кабинет, за да я изкъпят и предадат незабавно да грижите на гувернантката; обзет от гордост, кралят също тръгва нататък, за да се порадва на късния плод на своята мъжественост; както винаги любопитните придворни се втурват след него и тогава внезапно прозвучава острата заповед на акушера: „Въздух и вряла вода! Трябва да й се пусне кръв!“ Кралицата внезапно е припаднала, кръвта е нахлула в главата й, защото е полузадушека от отровния въздух и може би от усилието да потиска болките си пред петдесетината любопитни зрители — сега неподвижно лежи върху възглавниците и дъхът й излиза на хрипове. Всички са обзети от ужас, кралят собственоръчно разтваря прозорците, настъпва страхотна суматоха. Но врялата вода все не идва: блюдолизците не са забравили нищо от средновековната родилна церемония, ала не са предвидили най-естествената предпазна мярка за този случай — да имат подръка гореща вода. Ето защо хирургът решава да извърши кръвопускането без предварителна подготовка. Струйката кръв бликва от разрязаната вена на крака и гледай ти — кралицата повдига клепачи, спасена е! Едва сега избухва неудържимото ликуване, хората се прегръщат, изказват си благопожелания, плачат от радост, а камбаните разгласяват радостната вест из страната.

Мъките на жената свършват, започва щастието на майката. Въпреки че радостта не е пълна — топовете са дали двадесет и един салюта в чест на принцесата, вместо сто и един (такъв е поздравът за новороден престолонаследник), — Версай и Париж все пак ликуват. Разпращат бързи пратеници до всички европейски държави, в цялата страна раздават милостиня, освобождават от затвора задържаните за дългове, за сметка на краля обличат, венчават и даряват със зестра сто брачни двойки. Когато кралицата се вдига от родилното ложе и се отправя към „Нотр Дам“, стоте щастливи двойки я очакват там и въодушевено поздравяват своята благодетелка — а министърът на полицията нарочно е подбрал само хубавички младоженци. За народа на Париж има фойерверки, празнично осветление, вино на разпенени струи, хляб и колбаси, безплатен достъп в Комеди Франсез (на въглищарите предоставят ложата на краля, а на продавачките на риба — тази на кралицата: нека поне веднъж и бедните да се повеселят!). Хората са обзети от щастливи и добри предположения — сега, когато Луи XVI вече е баща, сигурно ще се развесели, ще стане по-уверен, а Мария Антоанета — нали е майка — ще се развие като щастлива, сериозна и съзнателна жена: голямата пречка е отстранена, бракът е подсигурен и укрепен. Оправдано е веселието на родителите, двора и цялата страна; действително всички те се веселят и се отдават на многобройни празненства и удоволствия.

Един-единствен човек не е задоволен напълно: Мария Терезия. Тя преценява, че внучката отчасти е подобрила положението на любимото й дете, ала не го е затвърдила. Понеже е императрица и държавница, мислите й постоянно кръжат далеч извън пределите на частното семейно щастие, насочват се преди всичко към запазването на династията. „На всяка цена ни е необходим дофин, престолонаследник.“ Непрестанно повтаря на дъщеря си едно и също предупреждение: да не спи отделно, да не се отдава на лекомислие. Но когато се изнизват още няколко месеца, а бременност не настъпва, майката започва да се гневи, че Мария Антоанета не умее да се възползува от брачните нощи. „Кралят се буди рано и се прибира в ранен час — кралицата върши обратното! На какво да се надяваме тогава? Щом само се разминавате, истински успех не може да настъпи.“ Настойчивостта й става все по-упорита. „Досега се сдържах, но ще стана настоятелна; престъпно би било да не създадете още деца с вашата кръв.“ Иска й се да доживее поне това: „Губя търпение — на моята възраст дълго няма да мога да чакам.“

Но не й е съдено да изпита тази последна радост: да види как от хабсбургската й кръв ще се роди бъдещият крал на Франция. Следващата бременност на Мария Антоанета се оказва несполучлива — кралицата посяга да затвори прозореца на каляската си, но движението й е твърде рязко и предизвиква помятане. И така, Мария Терезия умира на 29 ноември 1780 година от пневмония, преди да се роди или поне да бъде заченат желаният внук, който е чакала толкова дълго, с такова нетърпение и копнеж. Старата жена, която отдавна се е разочаровала от живота, е имала към битието само още две желания. Съдбата отказва да изпълни първото: дъщеря й да роди престолонаследник за френския трон. Ала господ се вслушва във второто желание на вярващата жена: да не види как собственото й най-обично дете от глупост и безразсъдство ще рухне в злочестината.

Мария Антоанета ражда желания син цяла година след смъртта на Мария Терезия. Заради вълнуващите събития по време на първото раждане този път придворните са лишени от внушителното представление в родилната стая — допуснати са само най-близките членове на семейството. Това раждане протича леко. Но когато изнасят новороденото, кралицата няма сили да попита дали е момче или отново момиче. Кралят обаче пристъпва към леглото й, сълзи се стичат по страните му — а знаем колко трудно му е да се развълнува — и оповестява на висок глас: „Престолонаследникът желае да го приемат!“ Настава всеобщо ликуване, тържествено разтварят двойния портал, овациите на събрания двор придружават изкъпаното и повито дете — Нормандския херцог, — което връщат на щастливата майка. Най-сетне ще се състои грандиозният церемониал по случай раждането на принца престолонаследник. Отново се срещаме с кардинал дьо Роан — съдбовния партньор на Мария Антоанета, който винаги пресича пътя й в най-решителните часове, сега поема кръщавката; намират разкошна дойка с разсмиващото име мадам „Поатрин“^[4], топовете гърмят, скоро цял Париж научава за събитието. И ето че пак се завърта празничната въртележка — този път с още по-голямо великолепие, отколкото при раждането на принцесата. Всички съсловия изпращат във Версай свои делегации, съпроводени от музиканти, девет дни се точи многоцветната манифестация на гилдиите, защото представителите на всеки занаят искат по свой начин да приветствуват новородения бъдещ крал. Коминочистачите тържествено довличат цял комин, възседнат от малки коминочистачи, които пеят весели песни; месарите докарват огромен вол; носачите донасят позлатено ложе, в което седят две кукли — дойка и малък престолонаследник; обущарите се появяват с малки детски обувки; шивачите — с миниатюрната униформа на бъдещия полк на престолонаследника; ковачите — с наковалня, върху която удрят с чука в такт с музиката. Железарите са се постарали извънредно много, защото знаят, че кралят сам се увлича по техния занаят — те поднасят изкусно изработен катинар и когато Луи XVI го отключва с любопитството на познавач, отвътре изскача малък престолонаследник, изящно изкован от стомана. А търговките от халите — същите, които няколко години по-късно цинично ще ругаят и хулят кралицата — сега са се облекли в елегантни черни копринени рокли и рецитират възхвали от Ла Арп^[5]. В църквите се отслужват литургии, търговците устройват голям банкет в парижкото кметство; забравени са войната с Англия, мизерията, всички неприятности.

Народът още е привързан към своите владетели, детето още е дете на цялата страна, появата му е всеобщ празник. Улиците гъмжат от музиканти — те свирят на цигулки и гъдулки, надуват фанфари и бият барабани, пеят и танцуват по всички градове и села. Всички обичат, всички прославят краля и кралицата, които най-сетне така храбро са изпълнили дълга си.

Злокобната магия окончателно е развалена. Мария Антоанета става още два пъти майка: през 1785 година ражда втория си син, бъдещия Луи XVII, който е здраво и силно дете, „истинско селянче“, а през 1786 година — четвърто и последно дете, София-Беатриса, която умира само на единадесет месеца. Заедно с майчинството у Мария Антоанета настъпват първите промени; макар да не са решителни, те все пак слагат началото на решителен поврат. Бременностите по необходимост я държат месеци наред далеч от безсмислените развлечения: скоро нежните игри с децата започват да я омайват повече от леконравната игра на зелената маса, силният й копнеж по нежност, който е утолявала с жалко кокетничене, най-после е намерил нормален отдушник. Пътят към опомнянето е свободен. Необходими са няколко спокойни, щастливи години, и красивата жена с нежен взор също ще се успокои, ще се отърси от безпорядъка на нищожните неща и със задоволство ще наблюдава как децата й бавно навлизат в живота. Ала съдбата не й дава този срок; тъкмо когато Мария Антоанета се отърсва от възбудата, светът е обзет от нея.