Стефан Цвайг
Мария Антоанета (1) (Портрет на един посредствен характер)

Увод

Да напишеш историята на Мария Антоанета, означава да се заемеш с процес, продължил повече от сто години, в който обвинители и защитници си отправят най-ожесточени взаимни нападки. Страстният тон на дискусията е предизвикан от обвинителите. За да бъде уязвено кралството, революцията трябва да обвини кралицата, и то кралицата като жена. Ала достоверността и политиката рядко вървят ръка за ръка, затова в случаите, където нечий образ се извайва с демагогска цел, не бива да се очаква особена справедливост от раболепните слуги на общественото мнение. Срещу Мария Антоанета не се пестят никакви средства и клевети, за да бъде пратена на гилотината — във вестници, брошури и книги на „louve autrichienne“^[1] сляпо се приписват всякакви пороци, пълно морално падение, всевъзможни перверзии; дори в самия дом на правосъдието, в съдебната зала, публичният обвинител прави патетична съпоставка между „вдовицата Капе“^[2] и най-прочутите блудници, известни от историята — Месалина^[3], Агрипина^[4] и Фредегунда^[5]. Толкова по-решителен е обратът, който настъпва през 1815 г., когато на френския трон отново се възкачва един от Бурбоните; династията трябва да се идеализира, ето защо сатанинският образ се покрива с пастелни цветове: от онова време не съществува нито едно изображение на Мария Антоанета без облачета от тамян, без ореол. Редят се славослов след славослов, недостижимите добродетели на Мария Антоанета намират ожесточена защита, нейното благонравие и безпримерният й героизъм се възпяват в стих и проза; а воалът от легенди, извезан предимно от аристократични ръце и обилно напоен със сълзи, закрива преобразения лик на „reine martyre“, на кралицата мъченица.

Тук, както и в повечето случаи, душевният облик се намира някъде по средата. Мария Антоанета не бе нито велика светица на роялизма, нито пък „grue“, блудница на революцията, а характер, който не се отличава с нищо особено; всъщност тя беше обикновена жена, нито кой знае колко умна, нито кой знае колко глупава, нито пламенна, нито студена, без особено влечение към доброто и без всякакво желание да причинява зло; тя бе обикновената жена от вчера, днес и утре, без наклонности към демонизъм, без желание за героизъм и навярно тъкмо поради това едва ли може да се превърне в обект на някаква трагедия. Ала за да възвеличи до небето някоя покъртителна драма, на историята, този велик демиург^[6], съвсем не й трябва героичен характер за главно действуващо лице. Трагическото напрежение не произтича единствено от извънмерните качества на определена личност, а всякога и от несъгласието на човека със своята съдба. То е в състояние да избликне драматически, когато един всемогъщ човек, герой, гений влезе в стълкновение със заобикалящата го действителност, оказала се твърде пристягаща, твърде враждебна към съдбовното му предназначение — да речем, един Наполеон, който се задушава на островчето Света Елена, един Бетховен, закрепостен в глухотата си — винаги и навсякъде, при всички велики личности, не намерили възможност да осъществят личните си качества и амбиции. Ала до трагизъм се стига и тогава, когато някой обикновен или дори слабоволев човек стане носител на чудовищна съдба, когато личната му отговорност го потиска и мачка — ето тази форма на трагизъм ми се струва дори по-човешка и покъртителна.

Защото изключителният човек подсъзнателно се стреми и към изключителна съдба; на необикновените му качества органически подхожда да живее героично или — както казва Ницше — „застрашително“; той насилствено предизвиква света поради насилствените изисквания, които са му присъщи. Ето как в крайна сметка гениалният характер не е без вина за страданието си, защото вътрешният му глас тайнствено призовава огненото изпитание, което ще разкрепости последните му сили; и както ураганът носи чайката, така и той е понесен от могъщата си съдба, която го издига все по-нагоре. Затова пък обикновеният характер обича миролюбивия начин на живот, той няма никаква нужда от засилване на напрежението, предпочита да живее спокойно и в сянка, на завет и при умерена температура на съдбата; ето защо се противи, ето защо се бои, ето защо бяга, когато някоя невидима ръка го разтърси. Не желае да се нагърбва със световноисторическа отговорност, напротив — плаши се от нея; не търси страданието, а му го налагат; заставят го — отвън, не отвътре — да стане по-велик, отколкото е всъщност. Смятам, че страданията на героя по задължение, на обикновения човек, не са по-малки от патетичните страдания на истинския герой — те дори са покъртителни, защото обикновеният човек не може да проумее смисъла на своите страдания; той трябва да понесе всичко, без да знае защо, без да притежава блаженото избавление на твореца, който извайва от мъката си творби и непреходни форми.

Като че ли с живота на Мария Антоанета историята ни предлага най-яркия пример как съдбата понякога си избира един обикновен човек и с повелителната си десница насилствено го тласва далеч извън границите на собствената му посредственост. През първите тридесет от тридесетте и осем свои години тази жена върви с безразличие по своя път, макар че обкръжаващата я среда наистина е изключителна; никога не прекрачва средната мяра — нито за добро, нито за лошо: душата й е безстрастна, характерът — обикновен, и исторически погледнато, отначало тя е само статистка. Без избухването на революцията тази сама по себе си незначителна представителка на Хабсбургите невъзмутимо би продължила да живее в своя весел, волен, игрив свят, подобно на стотици милиони жени от всички времена; би танцувала, бъбрила, обичала, би се смяла и гиздила, би ходила на гости, би давала милостиня; би раждала деца и най-сетне кротко би полегнала, за да умре, без да е усетила духа на епохата. Биха я погребали тържествено, както подобава на кралица, придворните биха носили траур — но щеше да се изтрие от паметта на човечеството, подобно на безбройните принцеси, на всички онези Марии-Аделаиди и Аделаиди-Марии, Ани-Екатерини и Екатерини-Ани, чиито надгробни плочи се намират в Гота, но никой не чете бездушните им, студени надписи. Никой смъртен не би пожелал да се запита какъв е бил нейният облик или угасналата й душа, никой не би узнал каква е била в действителност и — това е най-същественото — никога самата тя, Мария Антоанета, кралица на Франция, не би узнала и проумяла каква е била без своето изпитание, защото за щастие или беда — обикновеният човек не усеща вътрешна необходимост за самопреценка, не е любопитен да разбере какво представлява, преди съдбата да го е попитала за това: оставя възможностите си да дремят неизползувани, действителните си заложби — да закърняват, силите и мускулите, които никога не използува — да омекват, преди нуждата да ги напрегне за истински отпор. Посредственият характер трябва да бъде изтръгнат от себе си, за да стане това, което би могъл да бъде, и дори повече от онова, което по-рано сам е предугаждал и знаел; за тази цел съдбата не разполага с друг бич освен с нещастието. Както творецът понякога нарочно търси не патетично всеобхватен, а външно дребен сюжет, за да разгърне творческата си сила, така и съдбата от време на време търси незначителния герой, за да докаже, че и най-негодният материал може да предизвика върховно напрежение, че и най-немощната и опърничава душа е способна на велика трагедия. Такава трагедия, и то една от най-красивите сред този неволен героизъм, носи името Мария Антоанета.

Защото в случая историята с небивало умение вплита обикновения човек в своята драма, въображението й ражда многобройни епизоди и чудовищни исторически измерения, изкусно противопоставя крайностите на тази първоначално твърде неплодоносна главна фигура. Най-напред със сатанинска хитрост задоволява прищевките на жената. Дарява още детето с императорски двор, на девойчето поднася корона, щедро обсипва младата жена с всички дарове на прелестта и богатството, а на това отгоре я сподобява с леко сърце, което не пита за цената и стойността на даровете. Години наред я глези, изнежва това неразумно сърце до пълно замайване и то става все по-безгрижно. Наистина съдбата бързо и леко превъзнася жената до шеметните висоти на щастието, затова пък с толкова по-изтънчена жестокост, толкова по-бавно я свлича оттам. В тази драма с мелодраматична отчетливост си дават среща най-крайни противоположности; стостайният императорски дворец се сменя с окаяна затворническа килия, кралският трон — с ешафода, кристалнозлатната каляска — с талига за трупове, луксът — с недоимък, любовта на целия свят — с омразата, триумфът — с позорния стълб; падението неумолимо достига най-страшните дълбини. И този малък, този обикновен човек, изневиделица нападнат в мига, когато са удовлетворени всичките му прищевки, това неразумно сърце не може да проумее какво възнамерява да прави с него чуждата сила, усеща само как безмилостната ръка го мачка и забива хищните си, свирепи нокти в измъчената му плът; този нищо неподозиращ човек, който не е съгласен да страда, а не е и свикнал на страдания, се брани и дърпа, стене и бяга, прави опит да се отърве. Ала с неумолимостта на творец, който не престава да обработва материала, преди да е изтръгнал от него върховното напрежение и сетната възможност, опитната ръка на злощастието не изпуска Мария Антоанета, преди да закали и извиси нейната мека и немощна душа, преди да изтръгне от нея с пластична яснота цялото й величие, запазено като неведомо наследство от деди и прадеди. Жената, която никога не се е вглеждала в себе си, а сега е подложена на такова изпитание, най-сетне се изтръгва от ужаса и проумява преображението; тъкмо когато я напускат външните й сили, тя усеща, че вътре в нея се заражда нещо ново и велико, което би било невъзможно без онова изпитание. „Едва в злочестината си човек разбира кой е всъщност“ — тези донякъде горди, донякъде покъртителни думи внезапно се отронват от смаяните й устни: обзема я предчувствието, че тъкмо заради това страдание нейният малък, обикновен живот ще бъде запомнен от идните поколения. И със съзнанието за по-висш дълг характерът й надраства собствените си граници. Малко преди да се разпадне тленната форма, е изваян шедьовърът, който ще я надживее, защото в сетния, в най-сетния си час Мария Антоанета — обикновеният човек — най-после достига трагическите, величави измерения на своята съдба.