Жорж Сименон
Търпението на Мегре (1)

Първа глава

Денят бе започнал като спомен от детинство, ослепителен и приятен. Докато закусваше, очите на Мегре се смееха без особена причина, просто защото животът е хубав, но не по-малко весели бяха очите на госпожа Мегре, която бе седнала срещу него.

Прозорците на апартамента бяха широко отворени, през тях влизаха миризмите, обичайните шумове на булевард „Ришар-Леноар“, нагорещеният въздух трептеше; лека мараня прецеждаше слънчевите лъчи и ги правеше почти осезаеми.

— Не си ли уморен?

Отпивайки глътка кафе, което му се стори по-вкусно от друг път, той отговори изненадан:

— От какво да съм уморен?

— Малко ли работа свърши вчера в градината… От месеци не беше пипал лопата и гребло…

Беше понеделник — понеделник 7 юли. Събота вечерта бяха отишли с влака на Мьонг на Лоара, в къщичката, която стягаха от години за деня, когато Мегре щеше да бъде принуден от правилника да се пенсионира.

След две години и няколко месеца! На петдесет и пет години! Като че ли един петдесет и пет годишен мъж, който, кажи-речи, никога не е бил болен и не е загубил работоспособността си, може в един ден да стане негоден да ръководи Криминалния отдел!

Това, което за Мегре бе най-трудно да си представи, беше, че е живял петдесет и три години!

— Вчера аз много спах — поправи той жена си.

— И то на слънце!

— С кърпата на лицето…

Каква хубава неделя беше! Яденето къкреше в ниската кухня, настлана със синкави каменни плочи, цялата къща ухаеше на подправки, госпожа Мегре сновеше от стая в стая, забрадена, за да не й се праши главата, Мегре по риза, разгърден, със сламена шапка, скубеше бурените в градината, прекопаваше, подрязваше, изглаждаше с греблото, докато най-сетне задряма след обеда и лекото местно бяло винце във фотьойла-люлка на червени и жълти райета, където слънцето все го догонваше, но не можеше да го изтръгне от дрямката му.

Във влака на връщане и двамата се чувствуваха натежали, схванати, с някакво смъдене под клепките, и двамата отнасяха със себе си мирис, който напомняше на Мегре младостта му на село смесица от сено, изсъхнала земя и пот: миризмата на лятото.

— Още малко кафе?

— С удоволствие.

Дори престилката на жена му, на малки сини квадратчета, го очароваше със свежестта си; с някаква наивност, както го очароваше и отблясъкът на слънцето в едно от стъклата на бюфета.

— Днес ще бъде горещо!

— Доста.

Той щеше да отвори прозорците, които гледаха към Сена, и да работи по риза.

— Какво ще кажеш, да приготвя ли за обяд омар с майонеза?

Приятно бе също така да върви по тротоара, върху който сенките от платнените навеси на магазините чертаеха тъмни правоъгълници, приятно бе да чака автобуса до хубавото момиче в светла рокля на ъгъла на булевард „Волтер“.

Вървеше му. Един стар автобус с открита платформа спря до тротоара и той можеше да продължи да пуши лулата си и да наблюдава плъзгащия се край него уличен декор и силуетите на минувачите.

Защо това му напомни пъстрото шествие, което навремето цял Париж се струпа да гледа, в същия ден, когато той — младият и стеснителен секретар в Комисариата на квартал Сен Лазар — току-що се бе оженил? Старинни каляски откарваха господ знае кой чуждестранен владетел, заобиколен от официални лица с шапки с пера, а каските на републиканските гвардейци искряха на слънцето. Париж имаше същата миризма като днес, същата светлина, същата нега.

Тогава той не мислеше за пенсия. Краят на службата, краят на живота му изглеждаха твърде далече — толкова далече, че той въобще не мислеше за тях. А ето че сега стягаше къща за старините си.

Това не бе меланхолия. По-скоро една добродушна усмивка. Ето двореца „Шатле“. Сена. Един рибар — тук винаги имаше най-малко един — до моста при Борсата. По-нататък адвокати в черни тоги разговаряха, ръкомахайки, в двора на Съдебната палата.

И най-сетне Ке дез Орфевр, където всяко паве му бе познато и откъдето за малко не бе уволнен.

Преди десетина дни един строг и властен префект, който не обичаше полицаите от старата школа, бе поискал оставката на Мегре — предсрочното му пенсиониране, както той се бе изразил по-елегантно, под предлог, че в някакъв случай комисарят бил действувал неразумно.

Всичко или почти всичко в досието, което префектът небрежно прелистваше, беше невярно и Мегре се бе трудил три дни и три нощи, без дори да има право да използува помощта на сътрудниците си, за да докаже фалшивостта на обвинението.

И не само че бе сполучил, но бе успял да изтръгне признанието на автора на доноса, някакъв зъболекар от улица „Акациева“, на чиято съвест тежаха и много други престъпления.

Това бе вече минало. След като поздрави двамата часови, той се изкачи по широката стълба, влезе в кабинета си, отвори прозореца, свали шапката и сакото си и застанал прав, тъпчейки бавно лулата си, се загледа в Сена и корабите, които плаваха по нея.

Въпреки изненадите, които дните му поднасяха, Мегре имаше почти обредни движения, правеше ги, без да мисли: например запалваше лулата си и след това отваряше вратата в стаята на инспекторите.

Пред пишещите машини и телефоните имаше празни места — сезонът на отпуските бе настъпил.

— Здравейте, деца… Ще дойдеш ли за момент, Жанвие?

Жанвие разследваше кражбите в бижутерийните магазини или по-точно обирите на бижутерийните витрини. Последният бе извършен миналия четвъртък на булевард „Монпарнас“ по един от най-ефикасните начини от две години насам.

— Нещо ново?

— Всъщност нищо. Пак младежи — двайсет-двайсет и пет годишни според свидетелите. Двама участници, както обикновено. Единият счупил витрината с щанга за автомобилни гуми. Другият, с черна платнена торба в ръка, обрал скъпоценностите, разбира се, с помощта на другаря си. Ударът е бил грижливо подготвен. Кремав ситроен спира в редицата на паркираните коли, така че да се качат двамата, и изчезва в движението.

— С кърпи на лицата?

Жанвие кимна утвърдително.

— А шофьорът!

— Не всички очевидци са на едно мнение, но изглежда, че е бил също младеж, с тъмнокестеняви коси, мургав. И едно ново показание, в което няма нищо положително: една продавачка на зеленчук забелязала малко преди обира не много висок мъж, широкоплещест, с лице на боксьор, застанал на няколко метра от бижутерийния магазин, сякаш чакал някого. Поглеждал често нагоре към големия часовник над витрината, сверявайки часа с ръчния си часовник. Според жената нито веднъж не бил извадил ръката си от десния джоб. Когато станал обирът, той не мръднал от мястото си и веднага щом кремавият автомобил се отдалечил, мъжът се качил в едно такси.

— Показа ли на твоята зеленчукопродавачка снимките на заподозрените?

— Тя прекара три часа с мен в картотеката. В края на краищата не разпозна никого с положителност.

— Какво казва бижутерът?

— Скубе си малкото коси, които са му останали. Той казва, че преди три дни кражбата нямала да бъде от голямо значение, тъй като обикновено не излагал на витрината скъпи накити. Но през последната седмица му се случило да закупи партида изумруди и в събота сутринта се решил да ги изложи.

По това време Мегре още не знаеше, че следствието, което бе започнало тази сутрин в кабинета му, щеше да се окаже началото на края на аферата, наречена сетне в Ке дез Орфевр „най-дългото разследване на Мегре“.

Така някои истински случки се превръщат лека-полека в легенда. Разправяха например помежду си или на новопостъпилите за „най-дългия разпит на Мегре“ — разпит, който бе траял двадесет и седем часа и келнерът от бирария „Дофий“ бе носил непрекъснато халби бира и сандвичи в кабинета му.

Не само Мегре бе отрупвал заподозрения с въпроси. Люка и Жанвие го бяха сменявали, започвайки всеки път отначало наглед досадния и безсмислен разпит, който въпреки всичко бе завършил с пълни самопризнания.

Всички помнеха също така „най-опасния арест на Мегре“ — посред бял ден в гъмжащата тълпа той бе хванал „поляците“ на улица „Фобур Сент Антоан“ без нито един изстрел, въпреки че всички са били въоръжени до зъби и решени на всяка цена да спасят кожите си.

Всъщност можеше да се каже, че за комисаря бижутерийната афера бе започнала преди двайсетина години, когато той се бе заинтересувал от някой си Манюел Палмари — гангстер, дошъл от Корсика и започнал скромно занаята като сутеньор.

Това бе по времето на „смяната“. Старите „каиди“ — шефове на банди, собственици на публични домове преди войната, съдържатели на тайни игрални домове и вдъхновители на смели обири, един след друг си бяха подали оставките и доживяваха старините си по бреговете на Марна или на юг, а ония, на които щастието или хитростта им бяха изменили, се намираха в централния затвор във Фонтевро.

Дойдоха на смяна младоци, по-безстрашни от старите, които си въобразяваха, че всичко ще могат да ограбят, и дълги месеци обърканата полиция бе държана в шах.

Така започнаха нападенията над инкасатори и обирите на бижутерийни магазини посред бял ден, пред очите на тълпата.

В края на краищата бяха успели да пипнат някои от виновниците. Нападенията престанаха за известно време, започнаха отново, после пак намаляха, а от две години насам се бяха възобновили с нова сила.

— Хлапаците, които арестуваме, са само изпълнители — твърдеше Мегре още при първите нападения.

Не само че при всеки нов случай свидетелите сочеха непознати дотогава лица, но и тези, които задържаха, се оказваха най-често неосъждани и незарегистрирани в полицията. Дори не бяха от Париж — предимно от провинцията, най-вече от Марсилия, Тулон и Ница, и то само за определен удар.

Само веднъж-дваж бяха нападнати големите бижутерийни магазини на площад „Вандом“ и „Рю дьо ла Пе“, чиито алармени инсталации обезсърчаваха злосторниците.

Техниката им ме закъсня да се промени. Сега се насочваха към по-малките бижутерийни магазини — вече не и центъра на Париж, а в отдалечените квартали, даже в предградията.

— И така, Манюел?

Десетки, стотици пъти Мегре бе подхващал разговор с Палмари, отначало в „Златния гвоздей“ кръчмата, която бе купил на улица „Фонтен“ и която бе превърнал в луксозен ресторант, — а по-късно в апартамента, в който живееше заедно с Алина, на улица „Акациева“.

Манюел не се оставяше да го хванат натясно и срещите им биха могли да минат за срещи на двама стари приятели.

— Седнете, господин комисар. Какво искате пак от мен?

По това време Манюел наближаваше шейсетте и откакто бе получил няколко куршума от картечен пистолет, когато веднъж спускаше рулетката на „Златният гвоздей“, вече не се разделяше с малката си количка за инвалиди.

— Познаваш ли едно нисичко момче, зло като псе, на име Мариани, родом от твоя остров?

Мегре напълваше лулата си, тъй като тоя вид разговори бяха винаги дълги. Така той бе опознал всяко кътче на апартамента на улица „Акациева“ и най-вече малката ъглова стая, пълна с евтини романи и грамофонни плочи, в която Манюел прекарваше дните си.

— Какво е направил този Мариани? И защо пак мен трябва да безпокоите за това, господин комисар?

— Винаги честно съм се отнасял с теб, не е ли така?

— Вярно е.

— Правил съм ти дори и няколко дребни услуги…

Това също бе вярно. Без намесата на Мегре Манюел доста често щеше да си има неприятности.

— Ако държиш това да продължава, разправяй…

Случваше се Манюел да разправя — с други думи, да издаде някой изпълнител.

— Знаете ли, това е само предположение. Аз самият не съм се бъркал и досието ми е чисто. Не познавам лично този Мариани. Само съм чувал…

— От кого?

— Не си спомням. Носят се слухове…

А известно бе, че откак бе загубил крака си при покушението пред „Златният гвоздей“, Палмари не приемаше почти никого. Телефонът му бе скачен с подслушвателната уредба на полицията, той знаеше това и гледаше да води само невинни разговори.

Освен това от няколко месеца насам, откакто бяха зачестили обирите на бижутерийните магазини, двама инспектори стояха денонощно на пост на улица „Акациева“.

Двама, тъй като единият бе натоварен да следи излизанията на Алина, докато другарят му продължаваше да наблюдава сградата.

— Добре… За да ви направя услуга… Има един хан близо до Ланви, забравил съм му името — държи го един полуглух старец заедно с дъщеря си… Доколкото знам, Мариани е лапнал въдицата по това момиче и на драго сърце отсяда в хана…

А така се случваше, че всеки път през последните двадесет години, когато у Манюел се забелязваха признаци на благополучие, това съвпадаше с подновяване на кражбите на скъпоценности.

— Намерили ли са колата? — обърна се Мегре към Жанвие.

— В една уличка край Халите.

— Отпечатъци на пръсти?

— Никакви. Моерс я е гледал, кажи-речи, под микроскоп.

Бе дошъл часът за доклад в кабинета на директора и Мегре се присъедини към другите началници на отдели.

Всеки излагаше с няколко думи текущите следствия.

— А вие, Мегре? Какво става с тия бижутерийни магазини?

— Знаете ли, господин директоре, колко бижутерийни магазини има в Париж, без да говорим за близките предградия? Малко повече от три хиляди. Някои от тях излагат само накити и часовници без особена стойност, но може да се каже, че приблизително хиляда магазина държат на витрините си достатъчно скъпи неща, за да изкушат една организирана банда.

— Какви изводи правите от това?

— Да вземем бижутерийния магазин на булевард „Монпарнас“. В продължение на месеци той излагаше само посредствена стока. Миналата седмица в ръцете на търговеца случайно попадат няколко скъпи изумруда. В събота сутринта му хрумва да ги изложи. В четвъртък витрината е разбита и бижутата са откраднати.

— И вие предполагате…

— Аз съм почти сигурен, че човек от занаята обикаля бижутерийните магазини, сменяйки периодично квартала. Някой предупреждава някого веднага щом се изложи хубава стока на подходящо за обир място. От Марсилия или от другаде докарват младоци, на които са обяснили техниката и които полицията още не познава. Два-три пъти поставях клопки, като молех някои бижутери да излагат редки скъпоценности.

— Не се ли хвана бандата в капана?

Мегре поклати глава и запали угасналата си лула.

— Аз съм търпелив — задоволи се да измърмори той.

Директорът, по-малко търпелив от него, не скриваше недоволството си.

— И това трае от… — подхвана той.

— От двайсет години, господин директоре.

Няколко минути по-късно Мегре бе отново в кабинета си, доволен, че бе запазил спокойствие и доброто си настроение. Отвори отново вратата на инспекторите, защото мразеше да ги вика по вътрешния телефон.

— Жанвие!

— Очаквах ви шефе. Току-що получих съобщение по телефона…

Той влезе при Мегре и затвори вратата.

— Неочаквано събитие… Манюел Палмари…

— Да не кажеш, че е изчезнал?

— Не, убит е. Улучен с няколко куршума в подвижното си кресло. Комисарят на XVIII район е на местопроизшествието и е предупредил прокуратурата.

— А Алина?

— Изглежда, че тя е повикала полицията!

— Да вървим.

Мегре се върна от вратата, за да вземе от писалището си още една запасна лула.

Докато малката черна кола, карана от Жанвие, се движеше по обляната от феерични театрални светлини „Шанз-Елизе“, по устните на Мегре все още играеше леката усмивка и в очите му блещукаха радостните искри, с които се бе събудил и които бе видял на устните и в очите на жена си.

Въпреки това дълбоко в себе си той изпитваше ако не тъга, то поне някаква носталгия. Смъртта на Манюел Палмари не беше от тези, които потапят обществото в траур. Освен може би — а и това не бе сигурно — Алина, която живееше с него от няколко години насам, той я бе прибрал от улицата, също така няколко гангстери, които му дължаха всичко, останалите му познати вместо надгробно слово щяха да се задоволят с неясното „Това трябваше да се очаква…“

Един ден Манюел беше доверил на Мегре, че като дете и той е пял в черковния хор в родното си село — толкова бедно село, бе прибавил той, че щом станели на петнадесет години, младежите го напускали, за да се отърват от нищетата. Бил скитал по кейовете на Тулонското пристанище, където по-късно станал барман, и скоро разбрал, че жените представляват капитал, който може да носи добра печалба.

Дали на съвестта му тежаха едно или повече престъпления? Някои го казваха с недомлъвки, но никога това не бе доказано и ето че един ден Палмари бе станал собственик на „Златният гвоздей“.

Той се смяташе за опитен и хитър човек, а и факт беше, че до шестдесетгодишната си възраст бе минавал така добре между капките, че никога не бе осъждан.

Наистина не бе успял да избегне куршумите на автомата, но все пак в инвалидната си количка, всред книгите и грамофонните плочи, между радиото и телевизията, той бе запазил вкус към живота и Мегре го подозираше, че сега обича още по-страстно и по-нежно тази Алина, която го наричаше „папа“.

— Грешиш, папа, че приемаш комисаря. Познавам ги аз ченгетата, неведнъж са ме карали да се потя. И този не е по-свестен от другите. Ще видиш, един ден ще използува против тебе всичко, което сега ти изкопчва от устата.

Случвало се бе момичето да плюе на пода в краката на Мегре и да се отдалечи след това с достойнство, поклащайки малкия си стегнат задник.

Не бяха минали и десет дни, откак Мегре бе напуснал за последен път улица „Акациева“, а ето че се връща отново там, в същата къща, в същия апартамент, пред чийто отворен прозорец му бе хрумнала по интуиция мисълта, която му позволи да разкрие и докаже престъпленията на живеещия отсреща зъболекар.

Две коли бяха спрели пред къщата. Униформеният полицай пред вратата позна Мегре и отдаде чест.

— Четвъртият етаж вляво — смотолеви той.

— Знам.

В хола полицейският комисар Клердан, когото той познаваше, разговаряше с нисък шишко със светлоруси рошави коси, с бяла като на бебе кожа и сини невинни очи.

— Добър ден, Мегре.

Като видя, че Мегре гледа събеседника му и се двоуми дали да подаде ръка, той прибави:

— Не се ли познавате?… Комисарят Мегре… Съдия-следователят Анслен…

— Приятно ми е, господин комисар.

— За мен е истинско удоволствие да се запозная с вас, господин съдия. Много съм чувал да се говори за вас, но досега не бях имал честта да работя под ваше ръководство.

— Едва от пет месеца съм назначен в Париж. Застоях се дълго в Лил.

Съдията говореше с фалцет и въпреки пълнотата изглеждаше много по-млад от годините си. Човек би казал по-скоро, че вижда един от тези студенти, които следват с години в университета и не бързат да се разделят с Латинския квартал и лесния му живот. Лесен, разбира се, за онези, които си имат някъде богат татко.

Облеклото му беше небрежно; сакото — твърде тясно, панталоните — прекалено широки, с торби на коленете, а обувките му се нуждаеха от лъскане.

В Съдебната палата разправяха, че имал шест деца, че вкъщи не го зачитали много, че старата му кола заплашвала всеки миг да се разпадне на съставните си части и че за да свърже двата края, живеел в евтино жилище в комплекса „Антони“.

— Веднага след като се обадих в Следствената полиция, осведомих Прокуратурата — обясняваше полицейският комисар.

— Заместник-прокурорът не е ли дошъл?

— Ще дойде тук след малко.

— Къде е Алина?

— Момичето, което живееше с убития? Плаче, легнала по корем, на леглото си. Прислужницата я наглежда.

— Какво казва тя?

— Не успях да изкопча много нещо от нея, а и поради състоянието й не бях настойчив. Ако може да й се вярва, станала била в седем и половина. Прислужницата идвала в десет сутринта. В осем Алина била занесла закуската на Палмари в леглото, след което се погрижила за тоалета му.

Мегре познаваше ежедневието в дома. След покушението, което го бе направило инвалид, Манюел не смееше да влезе във вана. Стоеше под душа на един крак, а Алина го сапунисваше и му помагаше след това да облече бельото и дрехите си.

— В колко часа е излязла?

— Откъде знаете, че е излизала?

Мегре можеше да се увери в това веднага след разпита на двамата постови на улицата. Те не се бяха обаждали по телефона. Сигурно са били изненадани от пристигането на полицейския комисар, следван от съдия-следователя и най-сетне от самия Мегре, тъй като не знаеха какво се е случило вътре в сградата. В това имаше някаква ирония.

— Извинете ме, господа.

Висок млад мъж с конски профил влезе като хала, здрависа се и заразпитва:

— Къде е трупът?

— В съседната стая.

— Открита ли е някаква следа?

— Тъкмо разправях на комисаря Мегре каквото знам. Алина, младата жена, която живееше с Палмари, твърди, че е излизала от къщата към девет часа, без шапка, с мрежа за покупки в ръка.

Един от дежурните инспектори сигурно я бе проследил.

— Обиколила магазините в квартала. Още не съм взел писмени показания, защото не успях да чуя от нея друго освен откъслечни изречения.

— По време на отсъствието й ли е станало…

— Тя така твърди, естествено. Била се върнала в десет без пет.

Мегре погледна часовника си, който показваше единадесет и десет.

— Била намерила в съседната стая Палмари, паднал от подвижното си кресло на килима. Мъртъв поради голяма загуба на кръв, както сами ще се уверите.

— В колко часа ви е телефонирала? Казаха ми, че тя се обадила в комисариата, така ли е?

— Да. Беше в десет и четвърт.

Заместник-прокурорът Ален Дрюе задаваше въпросите, докато пълничкият съдия се задоволяваше да слуша със загадъчна усмивка на устните. И той, изглежда, се радваше на живота въпреки трудностите по изхранването на домочадието си. От време на време хвърляше бърз поглед към Мегре, като че ли искаше да установи с него някакво съучастничество.

Другите двама — заместник-прокурорът и полицейският комисар, говореха и се държаха като съзнателно изпълняващи дълга си чиновници.

— Лекарят огледа ли трупа?

— Само надникна и веднага излезе. Твърди, че преди аутопсията не е възможно да установи с колко куршума е улучен Палмари, освен това било невъзможно да разпознае от коя страна са влезли и излезли куршумите, без да съблече трупа. Но куршумът, който е минал през тила, изглежда, наистина е бил изстрелян отзад.

Следователно, помисли си Мегре, Палмари нищо не е подозирал.

— Да бяхме хвърлили един поглед, господа, преди да дойдат хората от службата за установяване на самоличността?

Кажибито — малката дневна на Манюел — не се бе променило и слънцето щедро осветяваше стаята. На пода — сгърбеният труп, почти смешен, с хубави бели коси, изцапани с кръв на тила.

Мегре се изненада, когато забеляза Алина Бош, застанала до пердето пред един от прозорците. Тя беше с рокля от светлосин лек плат, която той бе виждал, черните й коси ограждаха бледо лице на червени петна, като че ли я бяха удряли.

Тя гледаше тримата мъже с такава омраза и предизвикателство, че човек очакваше да я види как се хвърля към тях, готова да дращи с нокти и да хапе.

— Е, господин Мегре, предполагам, че най-после сте доволен?

А след това се обърна към всички:

— И не може ли да ме оставите сама с него, както всяка друга жена, току-що загубила мъжа си? А може би сте дошли да ме арестувате?

— Познавате ли я? — попита тихо съдия-следователят Мегре.

— Твърде добре.

— Вярвате ли, че тя го е убила?

— Сигурно са ви казвали, че аз никога нищо не вярвам, господин съдия. Чакам хората от самоличността, които идват с апаратите си. Ще ми позволите ли да разпитам Алина насаме?

— Искате да я отведете?

— Предпочитам разпитът да се състои тук. Ще ви докладвам след това, каквото успея да науча.

— Когато откарат трупа, ще трябва може би да се запечата вратата на тази стая.

— Полицейският комисар ще се погрижи за това при нужда ако разрешите, разбира се.

Съдията все още наблюдаваше Мегре с дяволит поглед. Такъв ли си бе представял той прочутия комисар? Не беше ли разочарован?

— Давам ви право да действувате, както намерите за добре, но ме дръжте в течение.

— Елате, Алина.

— Къде ме водите? В Ке дез Орфевр?

— Не толкова далече. Във вашата стая. Ти, Жанвие, иди доведи нашите хора, които са вън, и ме чакайте и тримата в хола.

Алина с неприязън гледаше как специалистите нахлуват в стаята с уредите си.

— Какво ще правят с него?

— Каквото обикновено се прави в подобни случаи — снимки, отпечатъци на пръстите и т.н. Всъщност намериха ли оръжието?

Тя му посочи ниската масичка до кушетката, на която се излежаваше по цели дни, докато правеше компания на любовника си.

— Вие ли го прибрахте?

— Не съм го пипала.

— Познавате ли този автоматичен пистолет?

— Доколкото знам, той принадлежеше на Манюел.

— Къде го държеше?

— Денем го криеше зад радиоапарата, достатъчно близо, за да го вземе, като протегне ръка; вечер го оставяше на нощното си шкафче.

„Смит и Уесън-38“ — оръжие на професионалист, което не прощава.

— Елате с мен, Алина.

— Какво ще ме карате да правя? Аз не зная нищо.

Тя го последва с нежелание в хола, бутна вратата на една спалня с подчертано женствена наредба, с широко ниско легло — от тези, които се виждат по-често на филм, отколкото в парижките домове.

Пердетата и драпериите бяха копринени, на златни точки, огромен бял козяк покриваше почти целия под, а тънки тюлени завеси превръщаха дневната светлина в златист прах.

— Слушам — подхвърли злобно тя.

— Аз също.

— Така можем да караме дълго…

Тя се отпусна в едно кресло, тапицирано с копринена дамаска в слонова кост. Мегре не смееше да седне на крехките столове и се колебаеше дали да запали лулата си.

— Убеден съм, Алина, че вие не сте го убили.

— Шегата настрана!

— Не ставайте хаплива. Миналата седмица вие ми помогнахте.

— Положително това не е най-умното, което съм направила през живота си. За доказателство — вашите двама души са все още отсреща на тротоара, а по-високият пак ме проследи тази сутрин.

— Аз си гледам работата.

— Никога ли работата ви не ви отвращава?

— Да бяхме престанали да си играем на война, а? Да приемем, че върша работата си, тъй както и вие вършите своята, и да не отдаваме значение на това, че стоим от двете страни на бариерата.

— Аз през целия си живот никому не съм сторила зло.

— Възможно е. Затова пък преди малко някой е сторил на Манюел непоправимо зло.

Той видя сълзи да напират в очите на младата жена и тези сълзи не изглеждаха престорени. Алина ги изтри непохватно като малко момиченце, което се мъчи да не се разплаче.

— Защо трябва…

— Какво „защо трябва“?

— Нищо. Не зная. Защо трябваше да умре… Да се захващат тъкмо с него. Като че ли не бе достатъчно нещастен с единствения си крак, осъден да живее между четири стени.

— Вие му правехте компания.

— Това също го измъчваше, защото беше ревнив, а бог ми е свидетел, че нямаше никакво основание.

Мегре взе от тоалетката златна табакера и я поднесе отворена на Алина. Тя машинално запали цигара.

— В десет без пет ли се върнахте вкъщи от пазар?

— Инспекторът ще потвърди това.

— Освен ако не сте се изплъзнали от него, както се случва от време на време.

— Но не и днес.

— И тъй, не е ли трябвало да се свързвате с някого по поръка на Манюел или да давате нареждания, или да се обаждате по телефона?

Тя вдигна рамене, изпускайки дима също така машинално.

— През главния вход ли минахте?

— Че защо ще използувам задния? Да не съм слугиня?

— И отидохте най-напред в кухнята?

— Както винаги, когато се връщам от пазар.

— Може ли да видя?

— Отворете тази врата. Точно насреща, в коридора.

Мегре само надникна в кухнята, където прислужницата правеше кафе. Масата бе отрупана със зеленчук.

— Имахте ли време да изпразните мрежата си?

— Мисля, че не.

— Не сте ли сигурна?

— Има неща, които човек върши машинално. След това, което видях, трудно ми е да си спомня.

— Доколкото ви познавам, отишли сте в дневната да целунете Манюел.

— Вие знаете не по-зле от мен какво заварих там.

— Това, което не знам, е какво направихте и как реагирахте.

— Струва ми се, че най-напред нададох вик. Инстинктивно се спуснах към него. След това, признавам си, при вида на всичката тази кръв страхливо се отдръпнах. Дори не бях способна да го целуна за последен път. Бедният папа!

По лицето й се стичаха сълзи, които тя не се сещаше да изтрие.

— Прибрахте ли пистолета?

— Казах ви вече, че не съм. Ето, виждате ли? Твърдите, че ми вярвате, а щом останахме насаме, започнахте да ми поставяте уловки, съшити с бели конци.

— Не сте го пипали дори за да го избършете!

— Не съм пипала нищо.

— Кога дойде прислужницата?

— Не зная. Тя минава през задния вход и не ни безпокои никога, когато сме в тази стая.

— Не я ли чухте, като влезе?

— От кажибито не се чува нищо.

— Случва ли й се да закъснява?

— Често. Има болен син и трябва да се погрижи за него, преди да дойде.

— Чак в десет и четвърт сте се обадили в комисариата. Защо? И защо първата ви мисъл не е била да повикате лекар?

— Вие го видяхте, нали? Много ли са живите в подобно състояние?

— Какво правихте през двайсетте минути, които са изтекли от откриването на трупа до обаждането ви по телефона? Един добър съвет, Алина: не бързайте с отговора си. Познавам ви. Често сте ме лъгали, но не ви се сърдя за това. Не съм сигурен дали съдия-следователят ще бъде толкова снизходителен към вас, колкото съм аз. А той именно ще решава дали ще останете на свобода!

Тя се превърна отново в някогашната уличница и му подхвърли с насмешка:

— Това ще бъде върхът на нахалството! Да арестуват мен! И някои хора все още вярват в правосъдието! А вие, вие вярвате ли след всичко, които ви се е случвало? Кажете, вярвате ли?

Мегре предпочете да не отговаря на въпроса.

— Знаете ли, Алина, тези двайсет минути могат да се окажат от решаващо значение. Манюел беше предпазлив човек. Не мисля, че е съхранявал в този апартамент компрометиращи книжа или предмети, а още по-малко бижута или големи суми пари.

— Какво искате да кажете с това?

— Не се ли сещате? Първото нещо при откриването на труп е да се повика лекар или полицията.

— Предполагам, че нямам същите рефлекси като повечето хора.

— Но не сте стояли тези двайсетина минути изправена неподвижно пред тялото.

— Доста време във всеки случай.

— И нищо ли не правихте?

— Ако държите да знаете точно, първо се помолих. Знам, че е глупаво, като се има предвид, че не вярвам в опустелия им дядо господ. И въпреки това има моменти, в които, без да щете, се връщате към молитвата. Глупаво или умно, аз казах една молитва за успокоение на душата му.

— А след това?

— Вървях.

— Къде?

— От кажибито до тази стая и от стаята до вратата на кажибито. Говорех си сама. Чувствувах се като звяр в клетка, като лъвица, на която току-що са отнели лъва и лъвчетата й. Защото той беше за мен всичко: и мъж, и дете.

Тя говореше разпалено и крачеше из стаята, сякаш за да възпроизведе постъпките си от сутринта.

— И това трая двайсет минути?

— Може би.

— Не ви ли мина през ум да уведомите прислужницата за случилото се?

— Дори не се сетих за нея и нито за момент не съзнах присъствието й в кухнята.

— Не излизахте ли от апартамента?

— Къде да отида? Питайте хората си.

— Добре. Да предположим, че казвате истината.

— Тъкмо това правя през цялото време.

При случай тя умееше да се показва добро момиче. Може би дълбоко в себе си бе добра и привързаността й към Манюел бе искрена? Но както се случва и с много други хора, житейският й опит я караше да бъде озлобена и язвителна.

Как да вярва в доброто, в справедливостта, как да се доверява на мъжете след живота, който бе водила, преди да срещне Палмари?

— Ще направим един малък опит — измърмори Мегре, отваряйки вратата.

— Моерс! — извика той. — Можеш ли да дойдеш с парафина?

В разхвърляния и пълен с хора апартамент човек би помислил, че наемателите му се изнасят, и Жанвие, който бе довел инспекторите Барон и Ваше, не знаеше къде да застане.

— Имай още малко търпение, Жанвие. Влезте, Моерс…

Специалистът бе разбрал за какво го викат и приготвяше инструментите си.

— Дайте си ръката, госпожо.

— За какво?

Комисарят обясни:

— За да се установи, че не сте си служили тази сутрин с огнестрелно оръжие.

Без да мигне, тя подаде дясната си ръка. След това, за всеки случай, повториха опита и с лявата.

— Кога ще можете да ми дадете отговор, Моерс?

— След десетина минути. Имам всичко необходимо долу в камионетката.

— Наистина ли не ме подозирате и вършите всичко това, защото такъв е редът?

— Аз съм почти сигурен, че вие не сте убили Манюел.

— Тогава в какво ме подозирате?

— Знаете това по-добре от мен. Аз не бързам. С времето всичко ще се изясни.

Той повика Жанвие и двамата инспектори, които явно се чувствуваха неудобно в тази спалня, цялата в бяло и жълто.

— Ваш ред е, деца.

Като че ли за да се приготви за битката, Алина запали цигара и изпусна дима с презрителна гримаса.