Жорж Сименон
Мегре пътува (8)

Осма глава

Тези, които са видели, и другите, които нищо не са видели, или изкуството да съчетаваш свидетелите.

— Разбира се, че не, шефе. Няма ми нищо. Очаквах и бях казал на жена си, преди да си легнем.

Люка се бе съвзел още щом телефонът иззвъня, но нямаше часовник пред очите си. Може би не беше още запалил лампата?

— Колко е часът?

— Три и половина… Имаш ли лист и молив?…

— Един момент…

През стъклото на витрината Мегре виждаше жената от тоалетната, която дремеше на стола си с плетиво на коленете, и знаеше, че горе пред тезгяха говорят за него.

— Слушам ви…

— Нямам време да ти обяснявам… Изпълни точно нарежданията ми.

Той му ги продиктува бавно, като повтаряше всяко изречение, за да бъде сигурен, че няма да се допусне грешка.

— Доскоро виждане.

— Не сте ли много уморен, шефе?

— Не много.

Той затвори, позвъни на Лапоант, на когото му трябваше повече време, докато се събуди, вероятно защото беше по-млад.

— Иди първо да изпиеш чаша прясна вода. После ще ме изслушаш…

И на него той даде точни нареждания, поколеба се дали да потърси Жанвие, но той живееше в предградията и сигурно нямаше да намери веднага такси.

Мегре се върна в бара. Момичето, което бе предложило да отиде да дочака Олга пред жилището на улица „Вашингтон“ и да я доведе, не се беше върнало и Мегре изпи още една бира. Алкохолът може би малко го замайваше, но за това, което му предстоеше, по-скоро щеше да му помогне.

— Трябва ли и аз да отивам? — настоя келнерът от другата страна на бара. — Двете момичета не са ли достатъчни? Ако онзи не си спомни за Малу, с която не е говорил, сигурно не е забравил Олга, а нея ще я намерят. Не само че й предложил една бира и разговарял с нея, но подразбрах, че се поколебал дали да я вземе със себе си. Впрочем с рижите си коси и гърдите, които има, Олга не може лесно да бъде забравена.

— Държа да бъдете и вие…

— Не казвам за себе си, но за моя колега, когото трябва да измъкна от леглото. Ще се вбеси…

Момичето, което се беше позабавило, се върна с прословутата Олга, руса, сияеща, която с гордост показваше хубавите си гърди.

— Това е той — каза приятелката й. — Комисарят Мегре. Не се страхувай…

Олга все още проявяваше известно недоверие. Мегре й предложи една чаша и й даде нареждания, както на другите.

Останал най-после съвсем сам, той излезе от кафенето и заслиза по „Шанз-Елизе“, без да бърза, с ръце в джобовете, като пушеше с наслада лулата си.

Мина покрай портиера на „Кларидж“ и се канеше да се спре и да го заговори. Но не го стори, защото забеляза по-долу една стара жена, седнала на земята, облегнала гръб на стената, пред кошница цветя.

— Бяхте ли тук по-миналата нощ?

Тя го изгледа подозрително и се наложи да преговаря с нея, за да постигне това, което искаше, като й даде пари и няколко пъти повтори нарежданията си.

Сега можеше да върви по-бързо.

Колекцията му от фигуранти беше пълна. С останалото щяха да се заемат Люка и Лапоант. Поиска да вземе такси, но щеше да пристигне твърде рано.

Той стигна до авеню „Матиньон“, поколеба се и си каза, че човек, който е свикнал да минава оттук, сигурно е пресякъл за по-пряко предградието Сент Оноре, и така мина покрай английското посолство и пред хотела, където господин Филпс си отпочиваше, след като бе сновал насам-натам предния ден.

„Мадлената“, булевард „Де Капусин“… Още един мъж в униформа пред „Скриб“, още една въртяща се врата и фоайе не толкова блестящо, колкото в „Жорж V“, малко по-износен декор…

Той показа значката си на администратора.

— Господин Джон Т. Арнълд в апартамента си ли е?

Поглед към таблото с ключовете. Утвърдителен знак.

— Отдавна ли си е легнал?

— Прибра се към десет и половина.

— Често ли му се случва това?

— По-скоро рядко, но с тази неприятна история беше претоварен целия ден.

— Към колко часа го видяхте да се прибира миналата нощ?

— Малко след полунощ.

— А по-предната вечер?

— Много по-късно.

— След три часа ли?

— Възможно е. Трябва да ви е известно, че нямаме право да даваме сведения за влизанията и излизанията на нашите клиенти.

— Всеки е длъжен да даде показания при едно криминално разследване.

— В такъв случай обърнете се към директора.

— Директорът беше ли тук по-миналата нощ?

— Не. Ще говоря с негово разрешение.

Той беше упорит, ограничен и неприятен.

— Свържете ме с директора.

— Не мога да го безпокоя, освен ако се касае за нещо важно.

— Работата е толкова важна, че ако не му се обадите веднага, ще ви отведа в участъка.

Той, изглежда, разбра, че положението е сериозно.

— В такъв случай ще ви осведомя. Беше след три часа, даже минаваше три часът и половина, защото малко по-рано се наложи да се кача, за да прекъсна врявата на италианците.

Мегре даде и на него необходимите нареждания. Трябваше все пак да се обади и на директора.

— Сега бъдете така добър и ме свържете с Джон Т. Арнълд. Просто позвънете в апартамента му… Аз ще говоря с него…

Дължейки слушалката в ръка, Мегре беше доста развълнуван, защото беше започнал трудна и деликатна игра. Той чу позвъняването в апартамента, който не познаваше. После слушалката бе вдигната. Той попита глухо:

— Господин Арнълд ли е?

Друг глас запита на английски:

— Who is it?^[1]

Внезапно събуден, Арнълд, естествено, заговори на родния си език.

— Съжалявам, че ви събудих, господин Арнълд. Тук е комисарят Мегре. Предстои ми след малко да сложа ръка върху убиеца на приятеля ви Уорд и се нуждая от вашата помощ.

— Вие още ли сте в Лозана?

— Не, в Париж.

— Кога желаете да ме видите?

— Веднага.

Последва мълчание, колебание.

— Къде?

— Аз съм долу, във вашия хотел.

Англичанинът имаше право да откаже тази среща. Щеше ли да стори това?

— За графинята ли искате да ми говорите?

— И за нея, да…

— Тя с вас ли дойде? Придружава ли ви?

— Не… Сам съм…

— Добре… Качете се…

Мегре остави слушалката облекчен.

— Кой апартамент? — запита той служителя.

— Петстотин петдесет и един… Прислужникът ще ви придружи…

Коридори, номерирани врати. Срещнаха само един прислужник, който почука също на номер петстотин петдесет и един.

Джон Т. Арнълд, с подпухнали очи, изглеждаше много по-стар, отколкото се бе сторил на Мегре при срещата им в „Жорж V“. Той носеше черен халат с цветна щампа над копринена пижама.

— Влезте. Извинете за безредието… Какво ви каза графинята?… Тя е истеричка, знаете това?… А когато е пила…

— Зная… Благодаря ви, че се съгласихте да ме приемете… В интерес на всички, с изключение на убития, разбира се, е да приключи по-бързо тази история… Казаха ми, че вчера сте положили големи усилия с английския адвокат, за да уредите наследството на Уорд…

— Това е много сложно… — въздъхна дребният мъж с порозовяло лице…

Беше поръчал чай на прислужника.

— Ще пиете ли и вие?

— Благодаря.

— Нещо друго?

— Не. Всъщност, господин Арнълд, вие сте ми нужен не тук.

Той дебнеше реакциите на събеседника си, като се преструваше, че не го гледа.

— Моите хора в Ке дез Орфевр са направили някои разкрития, с които държа да ви запозная…

— Какви разкрития?

Мегре се направи, че не го е чул.

— Разбира се, можех да дочакам сутринта и тогава да ви призова. Но тъй като вие сте най-приближеното лице на полковника, както и най-преданото, помислих си, че няма да ми се разсърдите, ако ви обезпокоя посред нощ…

Той се показваше възможно най-безобиден, смутен, като чиновник, който в изпълнение на служебните си задължения се осмелява да прибегне до нещо неприятно.

— При разследвания като настоящото времето е важен фактор. Вие сам подчертахте пред мен колко крупни са сделките на Уорд, какво отражение ще има смъртта му във финансовите среди… Ако това не ви затруднява, облечете се и елате с мен…

— Къде?

— В моя кабинет.

— Не можем ли да говорим тук?

— Само там ще мога да ви покажа някои документи, да ви запозная с някои въпроси…

Всичко това отне още малко време, но накрая Арнълд се съгласи да се облече, като мина от салона в спалнята и оттам в банята.

Нито веднъж Мегре не спомена името на Мюриъл Халигън, но говори много за графинята с полусериозен-полуподигравателен тон. Арнълд изпи чая си съвсем горещ. Въпреки късния час и мястото, където отиваха, той се облече грижливо както обикновено.

— Предполагам, че няма много да се забавим? Аз си легнах рано, защото утре денят ми е по-натоварен и от вчерашния. Знаете ли, че Боби, синът на полковника, е пристигнал със свой приятел от колежа? Те са отседнали в този хотел.

— Не в „Жорж V“?

— Помислих си, че е за предпочитане, като се има предвид какво се случи там…

— Добре сте направили.

Мегре не бързаше, напротив. Трябваше да даде на Люка и на друг и те повече време да свършат всичко, което трябваше да направят, за да подредят доказателствения материал.

— Вашият живот ще се промени много, нали? Колко време всъщност бяхте с вашия приятел Уорд?

— Почти тридесет години…

— Следвахте го навсякъде?

— Навсякъде…

— И всеки ден… Питам се, дали заради него не сте останали ерген?

— Какво искате да кажете?

— Ако бяхте женен, нямаше да бъдете свободен да го следвате навсякъде… Всъщност вие сте му пожертвували личния си живот…

Мегре би предпочел да постъпи другояче, да застане лице в лице с това наконтено и зализано човече и да му заяви направо:

— Между нас казано… Вие сте убили Уорд, защото…

За нещастие самият той не знаеше защо, а и англичанинът щеше да се смути.

— Графиня Паверини ще пристигне в седем часа на Лионската гара. В момента е във влака.

— Какво ви каза тя?

— Че отишла в апартамента на полковника и го видяла мъртъв…

— Призовахте ли я в Ке дез Орфевр? — попита той и сви вежди. — Да не би да ме накарате да я изчакам?

Най-после те се отправиха към асансьора и Арнълд машинално натисна бутона.

— Забравих да си взема пардесю…

— И аз нямам. Не е студено и ще стигнем само за няколко минути с таксито…

Мегре не искаше да го остави да се върне сам в стаята. Щом се качиха в таксито, един инспектор щеше да я претърси.

Те бързо пресякоха фоайето, за да не може Арнълд да забележи, че администраторът не е същият.

— Ке дез Орфевр…

Булевардите бяха пусти. Тук-таме се мяркаше по някоя двойка. Повечето таксита се насочваха към някоя гара. Мегре щеше да играе още само няколко минути тази неприятна роля и да се пита дали не е на погрешен път.

Едва влязло таксито в двора, двамата мъже минаха пешком покрай дежурния и влязоха под каменния свод, където винаги беше по-студено, отколкото навън.

— Аз ще ви водя, нали нямате нищо против?

Комисарят тръгна пред него по голямата, слабо осветена стълба, бутна стъклената врата и я задържа, докато мине спътникът му. Дългият коридор с вратите на отделните служби беше празен. Само две лампи светеха.

„Като нощем в хотелите!“ — помисли Мегре, припомняйки си всички коридори, по които се беше движил тази нощ като сомнамбул. А високо изрече:

— Оттук… Влезте, моля…

Той не въведе Арнълд направо в кабинета си, а го преведе през стаята на инспекторите. Самият той се отдръпна, защото знаеше каква гледка очаква Арнълд отвъд вратата.

Една крачка… две крачки… Спиране за момент… той разбра по лекото потръпване на раменете на спътника си, че бе изкушен да се върне, но се овладя.

— Влезте…

Мегре затвори вратата и завари мизансцена, който бе съчинил. Люка, седнал зад бюрото си, изглеждаше много зает привидно с някакъв доклад. На отсрещното бюро седеше младият Лапоант с цигара в уста и Мегре забеляза, че от всички той е най-бледен. Дали беше разбрал, че комисарят залагаше на една нелесна, дори опасна карта?

Около стената бяха насядали на столове застинали, с неподвижни лица хора, напомнящи восъчни фигури.

Статистите не бяха разположени как да е, а в определен ред. Най-напред с незакопчано пардесю, под което се виждаха бялото сако и черният панталон, седеше прислужникът от третия етаж на „Жорж V“. След него един хоп в ливрея. По-нататък едно ниско старче с жлъчен поглед, точно онова, което трябваше непрекъснато да стои в остъклената будка пред служебния вход откъм улица „Магелан“.

Те се чувствуваха възможно най-неудобно и избягваха да гледат Арнълд, който не можеше да не ги познае, особено първия и втория, по ливреите им.

Третият можеше да бъде който и да е, това нямаше значение. После следваха Олга, русото момиче с големите гърди, което, за да прикрие нервното си напрежение, дъвчеше дъвка, и приятелката й, която беше отишла да я чака пред мебелираната й стая на улица „Вашингтон“.

Накрая момчето от бара, с пардесю, с кариран каскет, старата продавачка на цветя и администраторът от „Скриб“.

— Предполагам, че познавате всички тези хора? Ще се настаним в моя кабинет и ще ги изслушаме подред. Имате ли писмените им показания, Люка?

— Да, шефе…

Мегре отвори вратата.

— Влезте, моля, господин Арнълд!…

Той остана за миг като закован за пода, загледан втренчено в комисаря.

Мегре си наложи да не извърне глава, на всяка цена трябваше да запази самоуверения си вид.

Той повтори:

— Влезте, моля!

Запали лампата със зеления абажур върху бюрото си и посочи на Арнълд отсрещния фотьойл.

— Можете да запушите…

Когато погледна отново събеседника си, той се убеди, че пълномощникът на полковника все още го гледа втренчено с истински ужас.

Колкото се може по-естествено, комисарят напълни една лула и продължи:

— А сега, ако нямате нищо против, ще повикаме един след друг свидетелите, за да установим какво сте правили от момента, когато в банята на полковник Уорд…

Докато ръката му демонстративно се приближаваше към електрическия звънец, той видя, че изпъкналите очи на Арнълд се замъглиха, долната му устна се издаде напред, като че ли щеше да се разридае. Той не заплака. Преглътна слюнката си, за да освободи гърлото си, и отговори едва чуто:

— Безполезно е…

— Признавате ли?

Мълчание. Клепките му трепнаха утвърдително.

И тогава се случи нещо едва ли не уникално в кариерата на Мегре, той беше така напрегнат и така тревожен, че изведнъж цял се отпусна, издавайки облекчението си.

Арнълд, който продължаваше да го гледа, отначало се стъписа, после сви вежди и лицето му посивя.

— Вие…

Думите с мъка излизаха от устата му.

— Вие не знаехте, нали?

Накрая, като разбра всичко, попита:

— Те не са ме видели, така ли?

— Не всички — призна Мегре. — Извинете, господин Арнълд, но по-добре беше да свършим, не мислите ли? Това беше единственият начин…

Не му ли бе спестил часове, може би цели дни на разпит?

— Уверявам ви, че и за вас това е за предпочитане…

Всички свидетели още чакаха: тези, които наистина бяха видели нещо, и тези, които нищо не бяха видели. Като ги беше подредил един след друг в реда, в който Арнълд би могъл да ги срещне, комисарят беше оставил у него впечатлението, че разполага със солидна верига от свидетелски показания.

Истинските някак си пробутваха и несъществуващите.

— Предполагам, че вече мога да ги освободя?

Англичанинът се опита малко да се бори.

— Какво доказва сега, че…

— Изслушайте ме, господин Арнълд. Сега, както вие казвате, зная. Може да се откажете от вашето признание и дори да поддържате, че ви е било изтръгнато по насилствен начин.

— Не казах това.

— Виждате ли, вече е много късно да се върнем назад. Аз не считах досега, че трябва да обезпокоя една дама, която е отседнала в хотела на „Ке де Гран Огюстен“ и с която сте обядвали днес. Мога да го направя. Тя ще заеме вашето място срещу мен и аз ще й поставя толкова въпроси, че накрая тя ще отговори…

Настъпи тягостно мълчание.

— Възнамерявахте ли да се ожените за нея?

Отговор не последва.

— След няколко дни разводът щеше да влезе в сила и тя трябваше да се откаже от претенциите си на наследница?

Без да дочака отговор, Мегре стана и отвори прозореца. Небето беше започнало вече да избледнява. Чуваха се влекачите при остров Сен Луи, които викаха своите клиенти.

— Три дни…

Беше ли чул? Като че ли нищо не се беше случило, Мегре отвори вратата.

— Може вече да си отидете, деца мои… Нямам повече нужда от вас… А ти, Люка…

Той се поколеба между Люка и Лапоант. Като видя отчаяното изражение на младежа, добави:

— И ти също… Елате двамата и вземете показанията му…

После се върна към средата на кабинета си, избра нова лула и започна бавно да я тъпче, като търсеше с очи шапката си.

— Позволете ми да ви оставя, господин Арнълд…

Арнълд седеше сякаш смаян на стола си, изведнъж много състарен и с всяка минута губеше онова… Какво точно?…

Мегре мъчно би изразил мисълта си… Онази смесица от непринуденост, блясък, самоувереност, която отличава хората от даден кръг, които се срещат в луксозните хотели. Той сега беше почти обикновен човек, смазан, нещастен човек, който беше изгубил играта.

— Отивам да си легна — каза Мегре на сътрудниците си. — Ако имате нужда от мен…

Само Лапоант видя как на минаване комисарят разсеяно докосна с ръка рамото на Джон Т. Арнълд и той проследи шефа си до вратата със смутен поглед.