Жорж Сименон
Мегре пътува (7)

Седма глава

В която Мегре не само се чувствува нежелан, но и го гледат подозрително.

Той взе метрото, защото имаше време и не смяташе тази нощ да обикаля насам-натам. Човек би казал, че нарочно беше ял много, за да се почувствува по-тежък. Когато се раздели с Люка на площад „Дофин“, инспекторът се поколеба, като че ли искаше да каже нещо, и комисарят го изгледа в очакване.

— Не… Нищо — промърмори Люка.

— Кажи…

— Щях да ви попитам дали има смисъл да си легна…

Защото, когато шефът беше в такова състояние, обикновено това означаваше, че много скоро между четирите стени на кабинета му щеше да се разиграе и последната сцена.

Като че ли случайно това ставаше винаги през нощта и трябваше няколко инспектори да се сменят при разпита на някой мъж или жена, които влизаха като заподозрени в Ке дез Орфевр, а след известно време излизаха с белезници на ръцете.

Мегре подразбра задните мисли на Люка. Без да бъде суеверен, той не обичаше да изпреварва събитията и в такъв момент никога нямаше доверие в себе си.

— Иди да си легнеш.

Не му беше топло. Беше излязъл от дома си предния ден сутринта, сигурен, че ще се върне за обяд на булевард „Ришар Льоноар“. Едва предния ден ли? Струваше му се, че всичко това беше започнало много по-отдавна.

Той излезе изпод земята на „Шанз-Елизе“, когато целият булевард беше потънал в светлина и терасите бяха препълнени, защото късната есен беше мека. С ръце в джобовете на сакото си, той тръгна по авеню „Жорж V“ и пред хотела един гигант в униформа учудено го изгледа, когато бутна въртящата се врата. Беше нощният портиер. Предния ден Мегре беше видял дневния персонал. Очевидно портиерът се питаше за какво ли идваше този човек с недоволно лице, с поизмачкани от пътуването дрехи, който не беше клиент на хотела.

Същото любопитство и изненада изпита и хопът, който дежуреше от другата страна на въртящата се врата. И той се колебаеше дали да не го запита какво желае.

Двадесетина души бяха разпръснати из фоайето, по-голямата част в смокинги или във вечерни рокли, виждаха се визонови палта, диаманти и се носеше мирис на различни парфюми.

Хопът го следеше с очи, готов да го настигне и заговори, ако влезе много навътре. Мегре предпочете да се запъти към рецепцията, където служителите в черни сака му бяха непознати.

— Господин Жил в кабинета си ли е?

— Той е в стаята си. Какво обичате?

Често беше забелязвал, че в хотелите нощният персонал е по-нелюбезен, отколкото дневния. Като че ли почти винаги това са второразредни служещи, на които целият свят е крив, че живеят наопаки и работят, когато другите спят.

— Комисарят Мегре… — промърмори той.

— Желаете да се качите?

— По всяка вероятност ще се кача… Искам само да ви предупредя, че възнамерявам да се поразходя за известно време из хотела. Не се страхувайте от нищо… Ще бъда възможно най-дискретен.

— Ключовете от апартаменти триста тридесет и втори и триста четиридесет и седми не са при портиера. Държа ги тук… По нареждане на съдията следовател апартаментите са оставени в същото положение.

— Зная.

Той сложи ключовете в джоба си и затруднен от шапката си, потърси къде да я закачи, накрая я сложи на един фотьойл и седна на друг като човек, който чака някого във фоайето.

От своето място той можа да види, че администраторът вдигна телефона, и веднага разбра, че се обажда на директора, за да съобщи за неговото посещение. След няколко минути той се убеди в това, тъй като служителят в черно сако се приближи към него.

— Говорих с господин Жил. Ще кажа на персонала да ви разрешат да се движите, където искате. Все пак господин Жил си позволява да ви препоръча…

— Зная! Зная… Господин Жил в хотела ли живее?

— Не. Той има вила в Севър…

За да разпита нощния портиер, Лапоант трябваше да отиде до Жоенвил. Барманът, Мегре знаеше това, живееше още по-далеч от Париж, в долината Шеврьоз, и сам се занимаваше с голяма зеленчукова градина, а освен това отглеждаше кокошки и патици.

Не беше ли парадоксално? Клиентите заплащаха астрономически суми, за да спят на две крачки от „Шанз-Елизе“, а персоналът, поне тези, които имаха възможност, след свършване на работа бягаха чак на село.

Застаналите прави хора, главно тези във вечерно облекло, още не бяха вечеряли и очакваха останалите членове на компанията, за да се запътят към „Максим“, „Тур д’Аржан“ или друг някой ресторант от същата класа. В бара също така имаше хора, които поръчваха последния си коктейл, преди да започнат най-важното за тях през деня: вечерята и удоволствията след вечерята.

Всичко щеше да протече както миналия ден, със същите фигуранти. Цветарката в малката си цветарничка приготвяше цветя за бутониерите. Един служещ от театрите раздаваше билетите на закъснелите. Портиерът казваше къде да отидат на хората, които още не знаеха.

Мегре нарочно беше изпил един калвадос само от дух на противоречие, защото отиваше да се потопи в свят, където почти не се пиеше калвадос, а още по-малко гроздова ракия. Уиски, шампанско, коняк „Наполеон“.

Група южноамериканци посрещнаха с овации една млада жена със светложълто палто от визон, която излезе, улисана от един асансьор като филмова звезда.

Беше ли хубава? За малката принцеса също казваха, че била очарователна, а Мегре я беше видял по-отблизо, без грим, даже я беше уловил, че пие уиски от бутилката, както клошар от кейовете гаврътва канче червено вино.

Защо от няколко минути имаше чувството, че живее на кораб? Атмосферата му напомняше пътуването му до САЩ, по време на което един американски милиардер — още един милиардер! — го беше помолил да се занимае с никакъв случай. Той си спомняше какво му беше доверил комисарят на кораба, когато една нощ двамата бяха останали последни в салона, след доста детинските игри, които бяха организирали.

— Знаете ли, комисарю, че трима души обслужват един пътник от първа класа.

И действително на борда, в салоните и по коридорите, на всеки двадесет метра, имаше по някой от персонала в бяло сако или в униформа, готов да услужи с нещо.

И тук бе същото. В стаите имаше три бутона: за управителя на ресторанта, за камериерката, за камериера и до всеки бутон — като че ли клиентите не знаеха да четат — силуетът на съответния служител.

В жълтеникавата светлина на тротоара пред вратата стояха като на пост пред казарма двама-трима портиери, без да се броят носачите на багажа със зелени престилки, и във всички ъгли чакаха прави, с празни погледи хора в униформи.

— Ако щете, вярвайте — беше продължил бордовият комисар, — най-трудното на един кораб не е да пуснете в движение машините, да маневрирате правилно, да плавате в бурно време или да пристигнете навреме в Ню Йорк или Хавър. Не е и да храните едно население, равно на префектура, нито да поддържате стаите, салоните, трапезариите. Най-много грижи ни създават… — той помълча малко — забавленията на пътниците. Трябва да запълните времето им от момента на ставането до момента на лягането им, а някои от тях не си лягат до зори… Ето защо едва завършена закуската, и на палубата започват да сервират бульона. После започват игрите, коктейлите… След това хайвер, гъши дроб, бутилки с портокалов сок и фламбирани омлети… По-голямата част са хора, които са видели всичко, които са се забавлявали по всевъзможни начини, и въпреки това ние трябва на всяка цена…

За да не задреме, Мегре стана и потърси салона в стил ампир, който бе слабо осветен, тържествен и празен в този час, като се изключи един възрастен мъж с побелели коси, в смокинг, който дремеше на един фотьойл с отворена уста и угаснала между пръстите пура. По-навътре зърна ресторанта и застаналия на пост оберкелнер, който го изгледа от глава до пети. Той не му предложи маса. Беше ли подразбрал, че не е истински клиент?

Въпреки неодобрителната му гримаса Мегре хвърли поглед в помещението, където под полилеите бяха заети около една дузина маси.

През ума му мина и една не много оригинална мисъл. Той мина покрай един асансьор, до който стоеше млад рус мъж с униформа в маслинов цвят. Това не беше същият асансьор, който предната сутрин беше взел с директора. Откри и трети асансьор.

Следяха го с очи. Шефът на администрацията не беше имал достатъчно време да предупреди целия персонал и очевидно се беше задоволил да постави в течение само ръководителите на отделните служби.

Не го питаха какво иска, какво търси или къде отива, само го наблюдаваха недоверчиво, докато премине в друг сектор, пак така наблюдаван.

Неговото хрумване… Не беше още напълно оформено, но той имаше впечатлението, че е направил важно откритие. Ето го накратко: Всички тези хора — той включваше клиентите на „Жорж V“, Монте Карло и Лозана, хора от типа на Ван Мьолен, графиня Паверини, всички, които водеха този начин на живот, — тези хора нямаше ли да се почувствуват изгубени, все едно обезоръжени, съвършено голи и някак си безпомощни, несръчни, немощни като бебета, ако изведнъж попаднеха в обикновения живот?

Можеха ли да се бутат с лакти, да вземат метрото, да се оправят с разписанието на влаковете, да си купят билет от гишето, да носят куфарите си?

Тук от момента, когато напуснат апартамента си, до момента, в който се настанят в друг подобен апартамент в Ню Йорк, Лондон или Лозана, те не се грижат за багажа си, който минава от ръка на ръка като че ли без тяхно знание, и отново намират вещите си, наредени в гардеробите… Не минават ли от ръка на ръка и самите те?…

Какво искаше да каже Ван Мьолен със своето „достатъчно основание“? Някой, който има достатъчно основание да убие…

Мегре откри, че не се касаеше непременно до по-малка или по-голяма сума. Дори започваше да разбира американките, които след развода си изискват да живеят по същия начин, както са свикнали с бившите си съпрузи.

Той не можеше лесно да си представи как малката графиня влиза в някой бар, поръчва си кафе със сметана и говори по автоматичния телефон.

Това беше маловажната страна на въпроса, разбира се… Но нима маловажните страни не са най-често и най-важните?… Можеше ли тази Паверини сама да регулира централното отопление в един апартамент, да запали газовата печка в кухнята, да си приготви ровки яйца?

Това, което си мислеше, беше по-сложно, толкова сложно, че му липсваше яснота.

Колко такива хора имаше по света, които ходеха от едно място на друго, сигурни, че ще намерят една и съща среда, едни и същи любезни грижи, едни и същи хора, които, тъй да се каже, се занимават с малките подробности на тяхното съществуване?

Сигурно няколко хиляди. Комисарят от борда на „Либърти“ му беше казал също:

— Нищо ново не може да се измисли за тяхно забавление, защото те държат на навиците си.

Както държаха на декора. На идентичния декор с изключение на някои малки подробности. Дали това не беше средство да се чувствуват сигурни, да си създават илюзията, че са у дома си? Чак до мястото на огледалата в спалните и на закачалката за връзки, която навсякъде беше една и съща?

„В нашата професия човек трябва да помни физиономии и имена…“

Това му бе казал не комисарят на борда на кораба, а портиерът на един хотел от „Шанз-Елизе“, където преди двадесет години беше разследвал някакъв случай.

„Клиентите искат да ги познавате дори само един път да са идвали…“

Вероятно това ги успокояваше. Малко по малко Мегре се чувствуваше не така строг към тях. Човек би казал, че те се страхуват от нещо, от самите себе си, от действителността. Обикаляха в кръг все едни и същи места, където бяха сигурни, че ще намерят едни и същи грижи и уважение, ще ядат едни и същи ястия, ще пият същото шампанско или уиски.

Те не се забавляваха може би от това, но веднъж започнали по този начин, биха били неспособни да живеят другояче.

Беше ли това достатъчна подбуда за престъпление? Мегре се замисли и изведнъж смъртта на полковник Уорд придоби друг аспект.

Някой от неговото обкръжение внезапно се е видял принуден или се е почувствувал застрашен да живее като всички други и не е имал необходимата смелост.

Трябваше също изчезването на Уорд да даде възможност на това лице да продължи да живее по същия начин, от който не можеше да се откаже.

Не се знаеше нищо за завещанието. Мегре не знаеше у кой нотариус или адвокат се намираше то. Джон Т. Арнълд беше споменал, че може би има няколко завещания у различни лица.

Не си ли губеше времето да скита из коридорите на „Жорж V“ и не беше ли по-разумно да отиде да си легне?

Той влезе в бара. Нощният барман също не го познаваше, но един от сервитьорите го позна от снимките му във вестниците и тихо сподели с шефа си, който смръщи вежди. Не беше поласкан, че ще сервира на комисаря Мегре, това по-скоро го обезпокои.

Имаше много хора, много дим от цигари и пури и само една лула освен тази на комисаря.

— Какво ще желаете?

— Имате ли калвадос?

На рафтовете, където бяха наредени всевъзможни марки уиски, нямаше. Барманът откри все пак една бутилка, взе грамадна чаша за дегустация във формата на балон — като че ли тук не познаваха други чаши за сервиране на алкохол.

Говореха най-вече английски. Мегре разпозна една жена, небрежно наметната с кожа от визон, с която беше имал работа в Ке дез Орфевр по времето, когато тя работеше в Монмартър за сметка на един сутеньор корсиканец.

Оттогава бяха изминали две години. Не беше изгубила времето си, защото носеше диамантен пръстен и диамантена гривна. Тя благоволи все пак да познае полицая и го поздрави с дискретно смигване.

Трима мъже бяха седнали около една маса в дъното, вляво до прозореца, закрит с плътни копринени завеси, и Мегре попита наслуки:

— Не е ли това Марк Джоунс, филмовият продуцент?

— Да, ниският, пълният.

— Кой Арт Левинсън?

— Онзи с много тъмните коси и с очилата с рогови рамки.

— Кой е третият?

— Виждал съм го много пъти, но не го познавам.

Барманът отговаряше неохотно, като че ли изпитваше отвращение да издава клиентите си.

— Колко ви дължа?

— Оставете.

— Държа да си платя.

— Както желаете…

Без да използува асансьора, той бавно се изкачи до третия етаж, като отбеляза, че малцина от клиентите тъпчат червения килим по стълбите. Срещна една жена в черно с бележник в ръка и с молив зад ухото си, която явно заемаше някакъв пост в йерархията на хотела. Предположи, че именно тя отговаря за няколко етажа, дава нареждания на камериерките и разпределя чаршафите и кърпите, защото носеше връзка ключове на колана си.

Тя се обърна подир него, поколеба се и по всяка вероятност щеше да уведоми дирекцията за присъствието на една странна личност зад кулисите на „Жорж V“.

Защото, без да иска, той изведнъж се намери зад кулисите на хотела. Натисна дръжката на вратата, от която се бе появила жената, и откри друга, по-тясна стълба, без килим. Стените не бяха съвсем бели. През една полуотворена врата се виждаше малко помещение с натрупани в него метли и голям куп непрано бельо в средата.

Нямаше никой. Нямаше никой и в по-горния етаж в друго, по-обширно помещение, в което имаше маса и бели дървени столове. На масата имаше поднос с чинии с кокали от котлети, сос и залоени пържени картофи.

Над вратата забеляза звънец и три лампички с различни цветове.

В продължение на един час той срещна много хора, сервитьори, камериерки, един прислужник, който лъскаше обувки. Повечето го изглеждаха с учудване и го проследяваха с недоверчив поглед. Като се изключи само един, никой не го заговори. Мислеха си може би, че щом е там, има право да бъде. Или веднага щом отминеше, бързаха да вдигнат телефона и да съобщят в дирекцията?

Мегре срещна един работник с престилка, който държеше поялник. Можеше да се предположи, че има повреда някъде в канализацията. След като го изгледа от краката до главата, той запита с цигара, залепена на устните:

— Търсите ли нещо?

— Не. Благодаря ви.

Той вдигна рамене и се отдалечи, обърна се и се скри зад една врата.

Без да проявява любопитство към двата апартамента, които вече познаваше, Мегре се изкачи по-нагоре от третия етаж, за да разузнае обстановката. Започна да разпознава вратите, които отделяха коридорите с безупречно боядисани стени, с дебели килими, от коридорите за персонала, които бяха не така луксозни, и от тесните стълби.

Вървейки от място на място, срещайки тук една масичка за сервиране, там задрямал на стола прислужник или две камериерки, които си говореха за болести, той накрая се озова на покрива, изненадан да види звездите над себе си и пъстроцветното отражение от светлините по „Шанз-Елизе“.

Остана известно време там, като си чистеше лулата и обикаляше терасата, навеждайки се от време на време над перилата, за да види безшумно плъзгащите се коли по авенюто, които спираха пред хотела и отново потегляха, пълни със скъпо облечени жени и мъже в смокинги.

Отсреща улица „Франсоа I“ беше силно осветена и английската аптека на ъгъла на авеню „Жорж V“ беше отворена. Дежурна ли беше? Всяка нощ ли беше отворена?

С клиентелата на „Жорж V“ на съседния хотел „Галски принц“, която спеше до късно и живееше обратно на обикновените хора, повече през нощта, отколкото през деня, сигурно правеше високи обороти.

Вляво, по улица „Христофор Колумб“, по-спокойна, осветена само от червените неонови реклами на някой ресторант или нощно заведение, бяха наредени една до друга по двата тротоара грамадни блестящи коли.

Отзад, на улица „Магелан“, имаше по-скоро бистро за шофьори, каквито се срещат обикновено в богатите квартали. Мъж с бяло сако, сигурно прислужник, прекоси улицата и влезе в хотела.

Мегре се беше унесъл в мислите си и мина доста време, докато намери пътя, по който беше стигнал до покрива. После се изгуби и изненада един управител на ресторант, който ядеше от едно блюдо останалата храна.

Когато се появи отново в бара, беше вече единадесет часът и консуматорите бяха по-малобройни. Тримата американци, които беше видял по-рано, още бяха на същите си места в компанията на четвърти, висок и сух, също американец, и играеха покер.

Високите токове на четвъртия заинтригуваха за момент комисаря, който откри, че всъщност бяха ботуши от Запада, чиято горна част от разноцветни кожи беше скрита под панталоните му. Човек от Аризона или Тексас. Той повече се открояваше от другите, говореше високо и можеше да се очаква да измъкне револвер от джоба си.

Мегре седна на едно високо столче и барманът го запита:

— Същото ли?

Той кимна с глава и на свой ред попита:

— Познавате ли го?

— Не му знам името, но той е собственик на петролни кладенци. Изглежда, че помпите сами се движат, защото този човек, без нищо да работи, печели по един милион дневно.

— Тук ли беше по-миналата вечер?

— Не. Дойде тази сутрин. Утре заминава за Египет и Арабия, където има капиталовложения.

— Другите трима бяха ли тук?

— Да.

— С Арнълд?

— Почакайте… Завчера… Да… Един от вашите инспектори вече ме разпита по този въпрос…

— Зная… Кой е третият, най-русият?

— Не му зная името. Той не е отседнал в хотела. Мисля, че е в хотел „Крийон“, и ми казаха, че е собственик на ресторанти…

— Говори ли френски?

— Нито той, нито някой от другите освен господин Левинсън, който е живял в Париж, преди да стане импресарио на една кинозвезда…

— Знаете ли с какво се е занимавал?

Барманът повдигна рамене.

— Бихте ли желали да отидете и зададете един въпрос от мое име на отседналия в „Крийон“?

Барманът направи гримаса, но не посмя да каже „не“ и попита неохотно:

— Какъв въпрос?

— Бих искал да знам, когато завчера е напуснал хотел „Жорж V“, къде се е разделил с господин Арнълд.

Барманът се приближи към масата на четиримата играчи с подготвена усмивка. Той се наведе над третия мъж, който погледна с любопитство Мегре, след което и другите трима обърнаха очи към него, щом научиха кой е. Обяснението беше по-дълго, отколкото можеше да се очаква.

Накрая барманът се върна, докато играта в левия ъгъл продължи.

— Той ме попита защо ви е необходимо да знаете това и забеляза, че в неговата страна не се постъпва така… Не може да си спомни веднага… Много бил пил завчера… Така ще бъде и тази вечер, когато затворят бара. Продължили играта в салона стил ампир.

— Това го знам.

— Той изгубил десет хиляди долара, но сега щял да си ги навакса.

— Арнълд ли е спечелил?

— Не го питах. Спомни си, че са си стиснали ръцете на прощаване пред вратата на салона стил ампир… Каза ми, че мислел, че Арнълд, когото познавал само от няколко дни, живее в „Жорж V“.

Мегре не каза нищо и остана около четвърт час пред чашата си, като разсеяно наблюдаваше играчите. Проститутката, която беше разпознал, не беше там, но имаше друга, съвсем сама, с фалшиви диаманти засега, която като че ли наблюдаваше играта със същия интерес като него.

Мегре я посочи с поглед на бармана.

— Мисля, че не разрешавате на такива личности…

— По принцип не. Но се прави изключение за две-три от тях, които са ни познати и знаят да се държат… Това е почти необходимост… Иначе клиентите ще доведат някоя отвън и не можете да си представите какви ни мъкнат понякога…

За миг Мегре си помисли… Но не!… Най-напред нищо не бяха откраднали от полковника… Освен това не съответствуваше на характера му.

— Тръгвате ли си?

— Може би скоро пак ще се върна…

Той възнамеряваше да дочака три часа през нощта и имаше още време пред себе си. Не знаейки къде да застане, той отново започна да броди ту около клиентите, ту край персонала и с напредването на нощта срещаше все по-малко хора. Той забеляза две-три двойки, които се връщаха от театър, чу позвъняванията, срещна един прислужник с поднос с бира и друг, който отиваше да сервира вечеря.

По едно време в един от коридорите почти се сблъска с шефа на администраторите.

— Нямате ли нужда от мен, комисаре?

— Благодаря, не.

Служителят се преструваше, че се намира там по работа, но Мегре беше убеден, че е дошъл да разбере какво прави.

— По-голямата част от клиентите почти не се прибират преди три часа сутринта.

— Знам това.

— Ако имате нужда от каквото и да е…

— Ще се обърна към вас…

Другият пак се върна:

— Дадох ви ключовете, нали?

Присъствието на комисаря в хотела очевидно му бе неприятно. Мегре продължи да скита, озова се в подземията, обширни като криптата на някоя катедрала, и там видя мъже в сини престилки да работят при парното, голямо колкото парното отделение на кораб.

И тук се обръщаха подире му. В остъклена будка един служещ отбелязваше бутилките, които излизаха от винарската изба. В кухните жени миеха съдове с обилна вода.

Още една стълба с блещукаща крушка на тавана, една врата, която се затваря сама, още една остъклена будка, в която нямаше никой. Въздухът беше по-свеж, Мегре отвори друга врата и с учудване се намери на улицата. На отсрещния тротоар един мъж по риза със запретнати ръкави смъкваше рулетката на малък бар, който комисарят беше забелязал от покрива.

Мегре беше излязъл на улица „Магелан“ и в дъното, вдясно от улица „Басано“, се виждаше „Шанз-Елизе“. На съседния праг имаше прегърната двойка и влюбеният може би беше чиновникът от празната остъклена будка?

Пазеха ли този изход денонощно? Не наблюдаваха ли влизането и излизането на персонала? Мегре не беше ли видял преди малко един прислужник с бяло сако, който прекоси улицата и влезе в отсрещното бистро?

Той отбеляза машинално всички тези подробности. Когато се върна в бара, светлините наполовина бяха загасени, картоиграчите ги нямаше и прислужниците чистеха масите.

Той не намери четиримата американци и в салона стил ампир, който беше празен и имаше вид на смълчан параклис.

Когато видя отново бармана, последният вече беше облечен за излизане и Мегре едва го позна.

— Играчите на покер отидоха ли си?

— Мисля, че се качиха в апартамента на Марк Джоунс, където вероятно ще играят цялата нощ… Вие оставате ли?… Лека нощ…

Беше само един часът и четвърт и Мегре влезе в апартамента на Дейвид Уорд, където всичко беше на мястото си, включително пръснатите дрехи и водата във ваната.

Без да разглежда мястото на престъплението, той се настани в един от фотьойлите, запали лулата си и остана там да дреме.

Може би беше грешка, задето се беше втурнал към Орли, Ница, Монте Карло и Лозана. Сигурно в този момент малката графиня спеше в спалния вагон. Щеше ли както обикновено да отседне в „Жорж V“? Надяваше ли се, че Марко пак ще се върне при нея?

Тя вече не беше нищо, нито съпруга на Уорд, нито негова вдовица, нито съпруга на Марко… Беше му признала, че няма пари. Колко ли още щеше да живее от кожите и бижутата си?

Полковникът беше ли предвидил, че може да умре, преди да получи окончателен развод с Мюриъл Халигън и преди да се ожени за графинята?

Това не можеше да се допусне.

Тя дори нямаше възможност да отиде в Лозана и да стане членка на Клуба на самотните жени, които в ресторантите поръчват ястия без сол и масло, ала преди всяко ядене пият по четири-пет коктейла.

Не отговаряше ли тя на изброените от Ван Мьолен условия?

Той не се опитваше да стигне до заключение, да реши някой проблем. Не мислеше, оставяше ума си да блуждае. Всичко щеше да зависи от един малък експеримент. И при това този експеримент нямаше непременно да бъде решаващ. По-добре бе, че журналистите, които възхваляваха методите му, не знаеха как всъщност се справя, защото сигурно престижът му щеше да пострада.

На два пъти щеше да заспи, но се стряскаше навреме и поглеждаше часовника си. Първия път беше към два часа и половина и за да може да остане буден, той смени декора и влезе в апартамент триста тридесет и втори, където от предпазливост бяха взели бижутата на графинята и ги бяха прибрали в сейфа на хотела. Както изглежда, никой не беше побутвал бутилката с уиски и Мегре след десетима минути си наля една чаша, която изплакна в банята.

Най-после в три часа той излезе на коридора, където мина една двойка доста на градус. Жената тананикаше, прегърнала като бебе едно плюшено мече, което сигурно й бяха продали в някое нощно заведение.

Той срещна само един прислужник с мрачно лице, който би трябвало да се пенсионира, ориентира се и слезе първоначално доста надолу, после се качи до първия сутерен, където най-после откри остъклената будка, в която все още нямаше никой, и излезе на чист въздух на улица „Магелан“.

Отсреща барът отдавна бе затворен. Той беше видял как свалят рулетката. Червената неонова реклама в съседната улица беше угаснала и макар да имаше коли, той не видя никакъв човек по тротоара и чак като стигна до улица „Басано“, зърна един пешеходец, който вървеше бързо, като че ли се страхуваше от себе си.

Ресторантът „Фуке“ на ъгъла на „Шанз-Елизе“ също беше затворен, както и барът отсреща. Една проститутка стоеше до стената на пътническото бюро и му каза нещо, което той не разбра.

От другата страна, на авенюто, където се движеха няколко коли, светеха две големи витрини недалеч от „Лидо“.

Мегре се поколеба на края на тротоара и сигурно приличаше на сомнамбул, защото се беше опитал да се постави в кожата на другиго, на онзи, който преди няколко минути беше убил човек, беше държал главата му във ваната и от апартамент триста четиридесет и седми беше минал по същия път като него.

Едно такси слезе бързо по авенюто и се забави пред него. Дали убиецът му бе направил знак да спре? Или си е казал, че това е опасно, защото полицаят почти винаги открива шофьорите, направили този или онзи курс?

Той го остави да отмине и слезе по същия тротоар към площад „Конкорд“.

После отново погледна към осветеното кабаре на отсрещната страна с дългия меден тезгях. Отдалеч видя келнера, сервиращ бира, касиерката и четири-пет клиенти, от които две жени, застанали неподвижни.

Той прекоси улицата, поколеба се и най-после влезе.

Двете жени го изгледаха, поусмихнаха се и без да го познаят, изглежда, разбраха, че нищо не могат да очакват от него.

Не беше ли се случило същото по-миналата нощ? Човекът зад тезгяха го изгледа на свой ред въпросително, като очакваше поръчката му.

Мегре още чувствуваше алкохола в устата си и инстинктивно погледна към помпата за бира.

— Налейте ми една халба…

Две или три жени излязоха от тъмнината и се приближиха да го разгледат през витрината.

Една от тях направи няколко крачки в кафенето и като излезе на тротоара, вероятно каза на останалите, че не представлява интерес.

— През цялата ли нощ е отворено?

— През цялата нощ.

— Оттук до „Мадлената“ има ли и други отворени барове?

— Само кабаретата със стриптийз.

— Бяхте ли тук завчера по същото време?

— Тук съм всяка вечер с изключение на понеделник…

— И вие ли? — попита той касиерката, която беше наметнала син вълнен шал.

— Моя почивен ден е всяка сряда.

Завчера беше вторник. Следователно и двамата са били тук.

Той посочи двете проститутки и тихо попита:

— И те ли?

— Да, освен когато отведат някой клиент на улица „Вашингтон“ или „Бери“…

Келнерът сви вежди, като се питаше, кой ли може да бъде този странен клиент, чието лице му напомняше някого? Най-после едно от момичетата го позна и замърда устни да предупреди келнера.

Тя не разбра, че Мегре я гледа в огледалото, докато повтаряше беззвучно една и съща дума. Келнерът, който нищо не разбираше, я погледна, след това комисаря и отново я загледа въпросително.

Накрая Мегре се намеси като един вид официален преводач.

— Двадесет и две! — каза той.

Понеже келнерът не даде вид, че разбира за какво става дума, той обясни:

— Казва ви, че съм ченге.

— Вярно ли е това?

— Вярно е.

Сигурно беше смешен, казвайки тази дума, защото момичето, след като се смути за миг, не можа да се въздържи и избухна в смях.