Жорж Сименон
Мегре пътува (6)

Шеста глава

В която Мегре е поканен на обяд и отново да става дума за важни личности.

Всичко това завърши не така зле, както се опасяваше Мегре. За малката графиня това почукване на вратата като че ли беше изпратено от провидението, защото й позволи да се измъкне от тази сцена, която сигурно не знаеше как да завърши.

Още веднъж тя изтича към спалнята, докато комисарят, без да бърза, оправи връзката си и заглаждайки косите си, отиде да отвори вратата към коридора.

Беше прислужникът от етажа, който, внезапно смутен, попита дали може да донесе подноса със закуската. Беше ли подслушвал на вратата или, без да иска, беше чул отзвуците на скандала. Ако беше така, той не го показа и когато излизаше, графинята се появи успокоена, като си изтриваше устните.

— Предполагам, че имате намерение да ме отведете в Париж?

— Дори и да желая това, свързано е с доста формалности, които изискват много време.

— Тукашният ми адвокат няма да ви позволи да получите разрешение за екстрадиция. Но аз искам да отида, защото държа да присъствувам на погребението на Дейвид. Вие ще вземете самолета в четири часа, нали?

— Вероятно, но вие няма да можете да го вземете.

— По какви причини, моля?

— Защото не желая да пътувам с вас.

— Това е мое право, нали?

Мегре си помисли за журналистите и фотографите, които нямаше да пропуснат да я нападнат както в Женева, така и на летище Орли.

— Може би е ваше право, но ако се опитате да вземете този самолет, аз ще намеря законен начин да ви попреча. Предполагам, че няма да направите някаква декларация?

Общо взето, тази среща бе приключила по един почти гротесков начин и за да може отново да се върне към обикновената действителност, комисарят проведе половинчасов разговор с Люка. Дирекцията на хотела доброволно му беше предоставила едно малко помещение до рецепцията.

Доктор Пол още не беше изпратил официалния си доклад, но по телефона бе уведомил Люка. След аутопсията той беше напълно убеден, че някой беше държал във ваната Уорд, защото не можеше по друг начин да се обяснят синините по раменете му. От друга страна, нямаше никакви белези по врата и гърба му, каквито неминуемо трябваше да бъдат открити, ако полковникът се беше подхлъзнал и ударил в ръба на ваната.

Жанвие проследи Марко и както можеше да се очаква, първата грижа на бившия съпруг на графинята, след като напусна Ке дез Орфевр, беше да се обади по телефона на Ана де Грот.

Люка бе обсипан с телефонни запитвания, повечето от страна на големите банки и търговските дружества.

— Днес следобед ли се връщате, шефе?

— Със самолета в четири часа.

В момента, когато затвори телефона, му подадоха един плик, донесен от униформен полицай. Беше крайно любезно писмо от директора на полицията в Лозана, който го уверяваше, че е очарован от възможността да се срещне с прочутия Мегре, и го канеше на обяд „много скромно на брега на езерото в една спокойна кръчма“.

Мегре разполагаше с половин час, затова телефонира на булевард „Ришар Льоноар.“

— Все още ли си в Лозана? — попита госпожа Мегре.

От Ке дез Орфевр още вчера й бяха съобщили за заминаването на съпруга й, а тази сутрин тя научи по-подробни новини от вестниците.

— Ще взема самолета днес следобед, но това не значи, че ще се прибера рано вкъщи. Не ме чакай за вечеря.

— Ще вземеш ли със себе си графинята?

Това не беше ревност, но за първи път му се стори, че долавя безпокойство и в същото време лека ирония в гласа на жена си.

— Нямам никакво желание.

— А!

Той запали лулата си и излезе от хотела, като каза на портиера да уведоми, ако го търсят, че ще се върне след няколко минути. Двама фотографи го последваха, като мислеха, че ще направи нещо, което би разкрило намеренията му.

С ръце в джобовете, той разглеждаше витрините и влезе в един магазин, за да си купи лула, тъй като беше заминал толкова набързо, че противно на навика си имаше само една лула.

Изкушиха го непознатите във Франция кутии с тютюн, купи три различни, сетне, като че ли обзет от угризения, влезе в съседния магазин и взе за госпожа Мегре една кърпичка с избродиран герб на Лозана.

Началникът на полицията пристигна в уговореното време. Той беше едър симпатяга с атлетическо телосложение и сигурно беше голям любител на ски спорта.

— Няма ли да ви бъде неприятно, ако отидем да хапнем на няколко километра оттук? Не се безпокойте за самолета. Ще ви отведа до летището с една от нашите коли.

Той имаше светъл тен и бузите му бяха гладко обръснати. Видът и походката му издаваха човек, който живее близо до природата, и Мегре научи, че баща му имал лозя край Веве.

Настаниха се в една кръчма край езерото, а на една съседна маса имаше само местни жители, които говореха за хора, към които се числяха.

— Ще позволите да избера менюто, нали?

Той поръча сушено месо, шунка и селски наденици, след това риба, уловена от езерото.

Наблюдаваше дискретно и бегло Мегре, обзет от любопитство и възхищение.

— Интересна жена, нали?

— Графинята ли?

— Да. Ние също я познаваме, защото тя живее част от годината в Лозана.

Той поясни с трогателна гордост:

— Ние сме малка страна, господин Мегре. И именно защото сме малка, съотношението на важните личности е по-голямо тук, отколкото в Париж и даже на Лазурния бряг. Макар у вас да са повече, те се губят в общата маса. Тук няма начин да останат незабелязани. Това са същите впрочем, които се срещат на „Шанз-Елизе“ или на „Кроазет“ в Кан…

Мегре се наслаждаваше на обяда и на лекото бяло вино, поднесено в изпотена кана.

— Ние познаваме полковник Уорд и почти всички лица, с които понастоящем се занимавате. Всъщност третата жена на Уорд, Мюриъл, тази сутрин спешно замина за Париж.

— Как живее тя в Лозана?

Събеседникът му имаше сини очи, които ставаха по-светли, почти прозрачни, когато се замисляше.

— Не е лесно да се обясни. Тя заема удобен апартамент, много луксозен, по-скоро малък, в една нова сграда в Уши. Дъщеря й Елън е пансионерка в едно учебно заведение, посещавано предимно от американки, англичанки, германки и холандки от известни семейства. В Швейцария имаме много такива училища и ни изпращат деца от цял свят.

— Знам…

— Мюриъл Уорд — казвам Уорд, защото бракоразводното дело не е приключено и тя все още се нарича така — принадлежи към така наречения Клуб на самотните жени. Това не е истински клуб, разбира се. Няма нито устав, нито членски внос. Така обозначаваме жените, които идват да живеят сами в Швейцария по различни причини. Едни са разведени, други вдовици. Сред тях имаме и няколко актриси или виртуозки, както и някои, чиито съпрузи идват от време на време да ги посетят. Защо тези жени се установяват тук, си е тяхна работа, нали? Понякога причините са политически, финансови или здравословни. Между тях някои имат кралски титли или пък нямат, срещат се супербогати вдовици, както и жени със скромни ренти.

Той разказваше всичко това като екскурзовод, с лека усмивка, която придаваше иронична отсянка на думите му.

— Всичките спадат към висшите кръгове било поради имената, било поради богатството си или по други причини. Образуват отделни групи, не само един клуб. Няколко групи, малко или повече приятелски или неприятелски настроени една към друга. Някои целогодишно живеят в „Лозана Палас“, който видяхте. Най-богатите имат вили в Уши или замъци в околностите. Те се канят на чай, срещат се по концерти… Не е ли така и в Париж?… Разликата е, че тук повече бият на очи… Имаме и мъже, дошли почти отвсякъде, решили да живеят целогодишно или част от годината в Швейцария… Ето, ако се спрем на „Лозана Палас“, трябва да ви кажа, че в настоящия момент там живеят около двадесет члена на фамилията на крал Сеуд… като прибавим делегатите на международни конференции, ЮНЕСКО и други, които стават в страната ни, ще разберете, че не ни липсва работа. Мисля, че нашата полиция не само е дискретна, а и е добре школувана… Ако мога да ви бъда полезен с нещо…

Мегре малко по малко се зарази от усмивката на събеседника си. Разбра, че ако швейцарското гостоприемство е голямо, то и полицията тук е не по-малко в течение на действията и постъпките на всички видни личности.

С други думи, неговият колега му предлагаше: „Ако имате да поставите някакви въпроси“…

Той промърмори:

— Изглежда, че Уорд се е разбирал отлично с всичките си бивши съпруги…

— За какво би им се сърдил? Той ги изоставяше, щом им се наситеше.

— Показваше ли се щедър?

— Не прекалено. Даваше им, за да живеят достойно, но това не представляваше състояние.

— Каква жена е Мюриъл Халигън?

— Американка.

И тази дума в неговата уста придобиваше пълния си смисъл.

— Не зная защо полковникът е поискал развод в Швейцария… Освен ако е имал и други причини да избере тукашното местожителство… Процедурата трае вече две години… Мюриъл е избрала двамата най-добри адвокати в страната и много добре й е известно колко й струват… Тя поддържа тезата, възприета от някои американски съдилища, че тъй като съпругата води същия начин на живот като него, да й го обезпечи, докато е жива.

— Полковникът се е възпротивил?

— Той също има отлични адвокати. Три-четири пъти се пръсна слух, че са се споразумели, но не мисля, че окончателният документ е бил подписан…

— Предполагам, че докато е траел процесът, жена му се е въздържала от всякакви авантюри?

Лозанският полицай напълни чашата си умишлено бавно, като че ли държеше да претегли думите си.

— Авантюри, не… Дамите от клуба, общо взето, нямат явни връзки. Вие сте срещали Джон Т. Арнълд, предполагам?

— Той пръв се втурна в „Жорж V“.

— Той е ерген — лаконично каза полицаят.

— Е, и…?

— Известно време шушукаха, че имал по-особени вкусове. От персонала по хотелите, в които отсяда, зная, че това не е вярно.

— Какво друго знаете?

— Той почти винаги е бил много близък с полковника. Същевременно беше негово доверено лице, секретар и пълномощник… Освен законните си жени полковникът винаги е имал кратки или по-продължителни любовни авантюри, по-често кратки, по за една нощ или за един час… Понеже го мързеше да ухажва жените и при неговото обществено положение му беше неудобно да прави предложения на кабаретна артистка например или на продавачка на цветя, Джон Т. Арнълд се нагърбваше с тази задача.

— Ясно ми е.

— В такъв случай можете да разберете и останалото. Арнълд вземаше комисионата си в натура… Казват, без да имам веществени доказателства, че такава комисиона е получавал и от законните жени на Уорд.

— Мюриъл?

— Той на два пъти идва сам в Лозана да се срещне с нея. Но нищо не доказва, че не е бил изпратен от Уорд със специално поръчение.

— А графинята?

— Естествено! И той, и някои други. Когато пие много шампанско, тя често има желание да увисне на нечий врат…

— Уорд знаеше ли тези неща?

— Не бях много близък с полковника. Не забравяйте, че аз съм само обикновен полицай…

И двамата се усмихнаха. Разговорът беше интересен, воден с намеци и пълен с недомлъвки за тях двамата.

— Според мен Уорд знаеше много неща, но те не го засягаха твърде. Както разбрах тази сутрин от вестниците, вие сте се срещнали в Монте Карло с господин Ван Мьолен, който също е наш клиент… И двамата, големи приятели, бяха живели много и не искаха от хората, по-специално от жените, повече, отколкото можеха да им дадат… Бяха почти от един и същ калибър с една разлика: Ван Мьолен, по-хладнокръвен, се контролираше повече, докато полковникът се увличаше в пиенето… Предполагам, че ще пиете кафе?

Мегре дълго щеше да помни този обяд в малкия ресторант, подобен на кръчма, на брега на Марна, само че атмосферата беше пропита с швейцарска сериозност и за сметка на пикантността имаше повече истинска интимност.

— Същия ли самолет ще вземе графинята?

— Ще зависи от това, какво ще пие през следващите четири часа. Искате да не го вземе?

— Много бие на очи и е доста досадна…

— Няма да го вземе — обеща шефът на полицията. — Ще се отегчите ли много, ако прекарате няколко минути в нашата служба? Моите хора имат толкова голямо желание да се запознаят с вас…

Оказаха му голямо внимание в Обществената безопасност, която се намираше в нова сграда на същия етаж седна частна банка и точно над един фризьорски салон. Мегре стискаше ръце, усмихваше се, десет пъти повтаряше все едни и същи любезности и хубавото местно вино го изпълваше с добро настроение.

— Сега е вече време да се качите в колата. Ако се забавим, ще трябва по целия път да вием със сирената.

Той пак попадна в атмосферата на аерогарата, високоговорителите, баровете с летци и униформи и стюардеси, които изпиваха набързо по едно кафе.

След това самолетът, а под него по-ниски планини, отколкото сутринта, ливади и ферми, зърнати между два облака.

Лапоант го очакваше на Орли с една от черните коли на Криминалната полиция.

— Приятно ли пътувахте, шефе?

Мегре отново видя Париж в ясния късен следобед.

— Не валя ли?

— Нито капка. Мисля, че постъпих правилно, като дойдох да ви посрещна.

— Нещо ново?

— Не съм в течение на всичко. Люка събира всички сведения. Аз се срещнах с част от нощния персонал, наложи се да измина километри, защото повечето от тези хора живеят в предградията.

— Какво научи?

— Нищо определено. Опитах се да направя схема с точното време на пристигане и заминаване на всеки един. Трудно е. Изглежда, че в хотела има триста клиенти и всички тези хора влизат и излизат, говорят по телефона, звънят на прислужниците и камериерките, поръчват таксита, прислужници, маникюристки и какво ли не още. По-голямата част от персонала отговаря неясно…

И както караше колата, извади от джоба си един лист и го подаде на Мегре.

8 часът вечерта. Камериерката от третия етаж влиза в номер триста тридесет и втори, апартамента на графинята, и я сварва по пеньоар да й правят маникюр.

„Идвате да оправите леглото ли, Анет?“ „Да, госпожо графиньо.“ „Елате след половин час, ако обичате.“

8 часът и 20 минути. Полковник Уорд е в бара на хотела с Джон Т. Арнълд. Полковникът си поглежда часовника, напуска приятеля си и се качва в своя апартамент. Арнълд си поръчва сандвич.

8 часът и 32 минути. Полковникът поръчва телефонен разговор от своя апартамент и говори около двадесет минути със сина си в Кеймбридж. Изглежда, че той говори с него всяка седмица по два пъти в определен час.

8 часът и 30 минути (приблизително). Арнълд влиза в телефонната кабина при бара. Трябва да е водил телефонен разговор с Париж, защото не е отбелязан от телефонистката.

8 часът и 45 минути. Полковникът от номер 347 се свързва по телефона с номер 332, сигурно за да види дали графинята е готова.

9 часът (приблизително). Полковникът и графинята излизат от асансьора и на минаване си оставят ключовете. Портиерът им повиква такси. Уорд дава адреса на един ресторант при „Мадлената“.

Лапоант проследяваше с очи четенето.

— Ходих в ресторанта — обясни той. — Нищо за отбелязване. Често вечеряли там и винаги им запазвали една и съща маса. Двама или трима души отишли да се ръкуват с полковника. Двойката нямала вид, че се кара. Докато графинята ядяла десерта си, полковникът, който никога не вземал десерт, запалил лула и прегледал вечерните вестници.

„11 часът и половина (приблизително). Двойката пристига в «Монсеньор».“

— Те и там са редовни посетители — забеляза Лапоант и циганският оркестър винаги започвал да свири определена мелодия, когато пристигала графинята. Пили шампанско и уиски. Полковникът никога не танцувал.

Мегре си представи полковника как преглежда вестника по време на десерта първо в ресторанта, после на кадифеното канапе на „Монсеньор“. Той не танцувал и не флиртувал, защото отдавна познавал приятелката си. Музикантите идвали да свирят на масата му. „Там също, беше казал Лапоант, са редовни посетители…“

По три или четири вечери седмично? И другаде също, в Лондон, Кан, Рим и Лозана, той посещавал почти същите кабарета, където свирили вероятно същата мелодия при пристигането на графинята и където пак също не танцувал.

Имал шестнадесетгодишен син в Кеймбридж, с когото говорил по телефона два пъти седмично по няколко минути, дъщеря в Швейцария, на която без съмнение също телефонирал. Имал три жени, първата омъжена втори път, която водела същия живот като него, после Алис Перен, която сновяла между Лондон и Париж, и накрая Мюриъл Халиган от Клуба на самотните жени.

По улиците хората, които напускаха работата, бързаха към входовете на метрото или автобусните спирки.

— Пристигнахме вече, шефе…

— Зная…

Дворът на Ке дез Орфевр тънеше вече в мрак и по сивите стълби електрическите крушки светеха.

Той не отиде веднага при Люка, а влезе в своя кабинет, запали лампата и седна зад бюрото си с доклада на Лапоант пред себе си.

„12 часът и 15 минути. Повикват по телефона Уорд. Не се знае кой го е повикал…“

Мегре машинално протяга ръка към телефона.

— Моля, свържете ме с моя апартамент… Ало! Ти ли си?… Пристигнах… Да, в кабинета съм… Още не зная… Добре ли си… Не, разбира се!… Уверявам те… Защо да съм тъжен…

Какви съображения имаше жена му да поставя този въпрос? Той имаше силно желание да й се обади, това беше всичко.

„12 часът и половина (приблизително). Марко Паверини и Ана де Грот пристигат в «Монсеньор».“

Бележка: „Ана де Грот е напуснала «Жорж V» в седем и половина вечерта. Била е сама. Срещнала се е с Марко в ресторант «Фуке», където вечеряли набързо, преди да отидат на театър. И двамата не са били във вечерно облекло. Също както в «Монсеньор», и във «Фуке» ги познавали и изглежда, че са приемали за официална тяхната връзка.“

Мегре си даваше сметка за многобройните пътувания във връзка с изготвянето на доклада и за търпението на Лапоант да събере толкова сведения, които изглеждаха на пръв поглед така незначителни.

„12 часът и 55 минути. Барманът на «Жорж V» предупреждава останалите пет-шест клиенти, че ще приключва. Джон Т. Арнълд поръчва бутилка «Хавана» и отвежда във фоайето тримата мъже, с които играе на карти.“

Забележка: „Не може със сигурност да се установи дали Арнълд е напускал бара по някое време вечерта. Барманът не е положителен. До десет часа всички маси и високи столчета били заети. Той забелязал Арнълд в левия ъгъл до прозореца в компанията на трима новодошли американци, единият филмов продуцент, а другият импресарио на някакъв артист. Играели покер. Не знае дали Арнълд ги е познавал отпреди, или същата вечер се е запознал с тях на бара. Те взели жетони, но когато привършили, барманът видял, че си разменяли долари. Мисли, че са играли голяма игра. Не знае кой е спечелил.“

„1 часът и 10 минути. Прислужникът бил повикан в малкия салон в стил ампир, който се намира в дъното на фоайето, и го попитали дали могат да поръчат още нещо. Той отговорил утвърдително и тогава му поръчали бутилка уиски със сода и четири чаши. Четиримата клиенти от бара били намерили това място, за да продължат играта.“

„1 часът и 55 минути. Прислужникът влязъл в салона, където вече нямало никого. Бутилката била почти празна; жетоните оставени на масата, а в пепелника имало угарки от пури.“

Разпитан нощният портиер по този повод: филмовият продуцент се нарича Марк П. Джоунс и придружава във Франция известен американски комик, който трябвало да играе в някакъв филм или отделни филмови сцени в Южна Франция. Арт Левинсън е импресарио на артиста. Третият играч е непознат на портиера. Той го е виждал много пъти във фоайето, но не бил клиент на хотела. Мисли, че го видял да излиза към два часа същата нощ. Попитах го дали Арнълд е бил с него. Не може да отговори нито утвърдително, нито отрицателно. Бил на телефона, за да говори с клиентка от петия етаж, която се оплаквала, че съседите й вдигат шум. Той лично се качил и помолил дипломатично въпросната двойка да не бъде така шумна.

Мегре се облегна на стола и напълни бавно лулата си, като гледаше през прозореца сивия вечерен полумрак.

"2 часът и 5 (приблизително). Полковникът и графинята напускат „Монсеньор“ и наемат таксито, което чакало пред кабарето, за да се върнат в „Жорж V“. Таксито лесно бе открито. По време на пътя не са разменили нито дума. "

„2 часът и четвърт. Пристигат в «Жорж V». Всеки от тях взема ключа си от ръката на портиера… Полковникът пита дали няма съобщения за него. Няма. Пред асансьора са се разправяли нещо, защото той се е забавил. Не са давали вид, че се карат.“

„2 часът и осемнадесет минути. Прислужникът на етажа бил повикан в номер 332. Полковникът седял във фотьойла си с изморен вид, както винаги по това време. Графинята седяла срещу него и си сваляла обувките, като си разтривала краката. Тя поръчала една бутилка шампанско и една бутилка уиски.“

„3 часът (приблизително). Ана де Грот се връща, придружена от Марко Паверини. Весели и нежни, но дискретни. Тя е малко по-възбудена от него, без съмнение от шампанското. Помежду си говорят на английски, въпреки че и двамата говорят добре френски, холандката с доста силен акцент. Асансьорът. Малко по-късно звънят, за да поръчат минерална вода.“

„3 часът и 35 минути. Обаждат се от номер 332. Графинята телефонира, че умира и вика лекар. Телефонистката повиква първо сестрата и след това телефонира на доктор Фрер.“

Мегре прелисти набързо останалото, стана и отвори вратата на инспекторите. Завари Люка да говори по телефона близо до лампата със зеления абажур.

— Не разбирам — викаше Люка възбудено… — Казвам ви, че не разбирам нито дума от това, което казвате… Не знам дори на какъв език ми говорите… Не, нямам подръка преводач…

Той затвори, като изтри челото си.

— Ако съм разбрал добре, обаждаха се от Копенхаген. Не зная дали ми говореха на немски или на датски… Не спира от сутринта. Всички искат подробности.

Той стана смутено.

— Извинете ме. Не ви попитах дори добре ли пътувахте. Телефонираха за вас от Лозана… Съобщиха, че графинята ще вземе нощния влак и ще пристигне в Париж в седем часа сутринта…

— Тя ли се обади?

— Не. Мъжът, с когото сте обядвали.

Беше любезно и Мегре оцени дискретния начин… Шефът на полицията не си беше казал името. Всъщност Мегре, който не беше запазил визитната му картичка, го беше вече забравил.

— Какво е правил днес Арнълд? — попита комисарят.

— Най-напред тази сутрин е отишъл в един хотел в предградието Сент Оноре, „Бристол“, в който е отседнал Филпс, английският адвокат… Не отседнал в „Жорж V“, по негово мнение много интернационален, нито в „Скриб“, типично френски, а е предпочел да се настани срещу английското посолство, като че ли държал да не бъде много далеч от своята страна. Съвещавали се около един час и след това заедно отишли в една американска банка на авеню „Дьо л’Опера“, след това в една английска банка на площад „Вандом“, като и в двете били приети от директорите. Забавили се доста дълго време. Около обяд се разделили на тротоара на площад „Вандом“ и адвокатът наел такси, за да го отведе в хотела, където обядвал сам.

— А Арнълд?

— Той пресякъл пешком „Тюйлери“, бавно, като човек, който разполага с време, като сегиз-тогиз поглеждал часовника си. Даже се спирал пред букинистите на кея, прелиствал различни книги и разглеждал гравюра и в един без четвърт отишъл в „Отел де Гран Огюстен“… Почакал на бара, като изпил едно мартини и хвърлил поглед на вестниците. Третата жена на Уорд не закъсняла да дойде при него…

— Мюриъл Халигън?

— Да… Тя имала навик да отсяда в този хотел. Изглежда, че е пристигнала в Орли към единадесет и половина тази сутрин, взела вана и след като си починала половин час, отишла в бара.

— Телефонирала ли е?

— Не…

Значи преди да замине от Лозана, е определила среща на Арнълд.

— Заедно ли обядваха?

— В един малък ресторант с вид на бистро, но много скъп, на улица „Жакоб“… Торанс, който влязъл подир тях, твърди, че са обядвали чудесно, но сметката била доста солидна… Те разговаряли тихо, като стари приятели, така че Торанс не можал нищо да чуе… След това Арнълд я придружил до хотела и взел такси, за да отиде при господин Филпс. В „Бристол“ телефонът бил непрекъснато зает — Лондон, Кеймбридж, Амстердам, Лозана… В хотела двамата приели много хора, между другото парижкия нотариус господин Дьомонто, който останал по-дълго от другите. Във фоайето има група журналисти. Чакат да узнаят кога ще бъде погребението и дали ще се извърши в Париж, в Лондон или в Лозана… казват, че постоянното местожителство на Уорд било в Лозана… Интересуват се също да научат съдържанието на завещанието, но досега не са получили никакви сведения… Накрая репортерите твърдят, че във всеки момент се очаква да пристигнат двете деца… Изглеждате уморен, шефе…

— Не… Не знам…

Той беше по-вял от обикновено и всъщност мъчно можеше да каже за какво мисли. Същото състояние, както след пътуване с параход: още усещаше движението на самолета в тялото си и различни картини се сменяха в главата му. Всичко бе протекло много бързо. Прекалено много хора, прекалено много неща едно след друго. Ван Мьолен, гол върху леглото в ръцете на масажиста, който се раздели с него във фоайето на хотела, за да отиде в смокинг на галавечерята в Спортния клуб… Малката принцеса с изпито лице, с дълбоко врязани бръчки около ноздрите и с треперещи от алкохол ръце… После русият шеф на Лозанската полиция… как ли се наричаше?… който му сервира бистрото хубаво вино с откровена усмивка и говореше с лека ирония за хората… Клубът на самотните жени…

Сега се появиха и четиримата играчи на покер най-напред в бара, след това в салона в стил ампир…

И господин Филпс в неговия английски хотел срещу английското посолство, директорите на банките, които се стараеха да услужат… Съвещания, разговори по телефона, господин Дьомонто, нотариус, журналистите във фоайето на хотела в предградието Сент Оноре и на вратата на „Жорж V“, където нямаше какво повече да се види…

Едно момче в Кеймбридж, което несъмнено на свой ред щеше да стане милиардер, изведнъж научава, че баща му, с когото е говорило по телефона вечерта от един хотел на континента, е мъртъв.

Едно младо момиче, четиринадесетгодишна хлапачка, чиито съученички навярно й завиждат, защото си стяга куфарите, за да отиде на погребението на баща си…

В този момент малката графиня сигурно беше пияна и въпреки всичко беше взела нощния влак. Достатъчно й беше, щом почувствува слабост, да изпие една глътка, за да се възстанови. Дотам беше стигнала.

— Човек би казал, че имате някаква идея, шефе?

— Аз ли?

Мегре повдигна разочаровано рамене. И на свой ред запита:

— Много ли си уморен?

— Не прекалено.

— В такъв случай хайде да отидем да обядваме спокойно двамата в бирария „Дофин“.

Там нямаше да срещнат клиентелата нито на „Жорж V“, нито на самолетите от Монте Карло или Лозана, където тежката миризма на кухия напомняше на селските кръчми. Майката стоеше пред печката, бащата зад цинковия тезгях, а дъщерята помагаше на сервитьора.

— Е, и сега?

— Сега искам да започна всичко отново, като че ли нищо не знам, като че ли не познавам всички тези хора…

— Да дойда ли с вас?

— Не е нужно… За тази работа предпочитам да бъда сам…

Люка знаеше какво означава това. Мегре щеше да поскита по авеню „Жорж V“ начумерен, пушейки бавно лулата си, хвърляйки погледи наляво и надясно, щеше да поседне тук-там и почти веднага да стане, като че ли не знае какво да прави с едрото си тяло.

Никой, дори и самият той, не можеше да каже колко дълго ще трае това занимание, но в момента не беше приятно.

Някой, който веднъж го беше видял в такова състояние, беше казал не особено почтително: „Има вид на дебело болно животно!“