Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Комисар Мегре
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Maigret voyage, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 5гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik(2013)

Издание:

Жорж Сименон. Нощта на кръстопътя. Мегре пътува. Търпението на Мегре

Библиотека „Лъч — Избрано“

 

Редактор: Анна Сталева

Художествено оформление: Иван Марков

Рисунка на корица: Фико Фиков

Художествен редактор: Момчил Колчев

Технически редактор: Гинка Чикова

Коректор: Янка Събева

 

Френска. Първо и второ издание.

Дадена за набор м. март 1988 година.

Подписана за печат м. август 1988 година.

Излязла от печат м. септември 1988 година.

Поръчка №50. Формат 1/16 60/90.

Печатни коли 17,5.

Издателски коли 17,50. УИК 20,17.

Цена 2,90 лева.

„Народна младеж“ — издателство на ЦК на ДКМС

ДП „Георги Димитров“ — София

История

  1. —Добавяне

Пета глава

В която Мегре най-после среща някой, който няма пари и е угрижен.

Той спа зле, без напълно да забрави къде се намира — хотела с двеста отворени прозорци, уличните фенери около градската градина със синкавозелени полянки, казиното, вече демодирано като възрастните дами с тоалети от отминала епоха, които влязоха след вечеря в него, ленивото море, което всеки дванадесет секунди — той ги беше броил, както се броят овцете — обливаше с пенеста вълна крайбрежните скали.

Автомобили спираха и потегляха със сложни маневри. Вратите им се затваряха с шум. Така ясно се чуваха гласовете, че човек се чувствуваше неудобно, а освен това минаваха шумни, препълнени автобуси, които довеждаха нови играчи и отвеждаха други, а и отсреща на терасата на „Кафе дьо Пари“ свиреше оркестър.

Когато по чудо настъпваше кратко затишие, се чуваше, както флейтата в един оркестър, лекото трополене на файтон.

Мегре беше оставил прозореца си отворен, защото беше топло. Но тъй като не си беше взел никакъв багаж, беше легнал без пижама, почувствува студ и стана да го затвори, като хвърли с досада поглед съм светлините на Спортния клуб на края на плажа, където Ван Мьолен, когото малката графиня наричаше „папа“, председателствуваше маса с двадесет куверта.

Понеже настроението на комисаря се беше променило, той виждаше хората в друга светлина и се упрекваше сега, чувствуваше се почти унизен, загдето беше изслушал белгийския финансист като послушно дете, без, тъй да се каже, да се осмели да го прекъсне.

Дали пък не бе поласкан, задето един толкова възпитан човек се беше държал с него така приятелски? Противно на Джон Т. Арнълд, ниският дебел англичанин, дразнещ със своята самоувереност, Ван Мьолен не му беше изнесъл лекция за начина на живот на известно общество, дори се показа доволен, че Мегре лично бе дошъл в Ница. „Ето, вие ме разбирате“ — като че ли му казваше всеки момент.

Дали Мегре не се беше подвел? Папа… Малката графиня.

Дейвид… и всички други малки имена, които изричаше едно след друго, без да си даде труда да уточнява, като че ли всеки беше длъжен да бъде в течение.

Той пак потъна в мисли и като се обърна тежко, внезапно видя другия, полковника, гол във ваната, после белгиеца, също гол, когото масажистът с глава на боксьор разтриваше.

Не бяха ли прекалено цивилизовани тези хора, за да бъдат извън всякакво подозрение?

Всеки човек е способен да убие, стига да има някаква облага и да бъде малко или повече сигурен, че няма да бъде заловен…

Ван Мьолен не считаше, че едно голямо увлечение представлява достатъчно основание. Не беше ли по деликатен начин дал да се разбере, че за някои хора голямото увлечение е почти немислимо!

„… на нашата възраст… Една млада жена, приятна, придобила известно образование…“

Тяхната малка графиня беше повикала лекаря, стенеше, беше се оставила да я откарат в болницата, а после крадешком телефонирала право в Париж, да се свърже с първия си съпруг, който от време на време продължава да е неин любовник, и след това на добрия „папа“ Ван Мьолен.

Тя е знаела, че Уорд е мъртъв. Видяла е трупа му. Горкото момиченце, съвсем се е объркало!

Да повика полицията? Не става и въпрос. Нервите й са достатъчно разклатени. Може ли полицията с грубите си обувки и с ограничения си ум да разбере историите на тяхното общество?

„Вземи самолета, момичето ми, ела при мен и ще те посъветвам…“

През това време другият, Джон Т. Арнълд, пристига в „Жорж V“ и се впуска да дава препоръки с едва прикрити намеци.

„Внимание! Не алармирайте пресата. Действувайте предпазливо. Този случай е като динамит. Засегнати са крупни интереси. Целият свят ще се разтревожи.“

Ала именно той телефонира на адвокатите в Лондон, които веднага дотичват без съмнение, за да му помогнат да потули аферата.

Ван Мьолен преспокойно, като че ли това бе най-естествено и най-правилно, изпраща графиня Паверини в Лозана да си почине.

Не бе бягство, не. Не се опитвала да избяга от полицията.

„Нали разбирате, там тя си има свои навици… Ще избегне атаката на журналистите и шумотевицата около всяко разследване…“

А Мегре нека пътува, нека взема пак самолета…

Мегре изпитваше ужас от демагогията. Неговата преценка за хората не зависеше от материалното им състояние, огромно или нищожно. Той се мъчеше да запази хладнокръвие, но не можеше да не се дразни от стотици подробности.

Той чу завръщането на гостите от прословутата галавечеря, които говореха на висок глас навън, после в апартаментите пускаха крановете и шумно отпушваха изтичащите сифони.

В шест часа сутринта той пръв беше на крак и се обръсна с евтината самобръсначка, която му купи един хоп заедно с четка за зъби. Трябваше да чака почти половин час, за да получи чаша кафе. Когато премина през фоайето — там вече почистваха — и поиска сметката си от администратора, който имаше изморен вид, последният му отговори.

— Господин Ван Мьолен се разпореди…

— Господин Ван Мьолен няма основание да дава нареждания…

Той държеше да си плати. Пред вратата го чакаше ролс-ройсът на белгийския финансист и шофьорът бе отворил вратата.

— Господин Ван Мьолен ми нареди да ви отведа на летището…

Той се качи в колата, защото никога не се беше возил в ролс-ройс. Пристигна рано. Купи вестници. Вестникът, излизащ в Ница, бе отпечатал на първа страница снимката му с Ван Мьолен пред асансьора.

Обяснение под снимката: „Комисарят Мегре на излизане от едно съвещание с милиардера Ван Мьолен“.

Парижките вестници съобщаваха с големи букви:

ЕДИН АНГЛИЙСКИ МИЛИАРДЕР Е НАМЕРЕН МЪРТЪВ ВЪВ ВАНАТА СИ.

Навсякъде пишеха милиардер.

ПРЕСТЪПЛЕНИЕ ИЛИ НЕЩАСТЕН СЛУЧАЙ?

Журналистите, изглежда, още не бяха станали, защото го оставиха на мира до излитането.

Той затегна колана си, погледна разсеяно през прозореца морето, което се отдалечаваше, после малките къщички с червени покриви, разпръснати из тъмнозелената планина.

— Кафе или чай?

Той беше начумерен. Стюардесата, която го обслужи любезно, не получи нито една усмивка. Под безоблачното небе той забеляза под себе си Алпите с големи снежни преспи и не благоволи да признае, че гледката действително беше прекрасна.

Наистина, преди да изминат десет минути, навлязоха в лека мъгла, която се носеше край самолета и не закъсня да се превърне в гъста пара, подобно на парата, която излиза от лъхтящите локомотиви на гарите.

В Женева валеше. Не отскоро. Чувствуваше се, че вали от дълго време, беше студено и всички носеха мушами.

Едва-що се показа на стълбата на самолета, и светнаха светкавици. Ако при тръгването му нямаше журналисти, те го чакаха при пристигането, седем-осем с бележници и въпроси.

— Нямам какво да кажа…

— Отивате в Лозана?

— Още не зная…

Той си проправяше път сред тях, подпомогнат любезно от един представител на Швейцарските въздушни линии, който му спести формалностите и опашките и го преведе през служебния изход на аерогарата.

— Имате ли кола? Ще вземете ли влака за Лозана?

— Мисля да взема такси.

— Ще повикам едно.

Два автомобила последваха неговия, препълнени с журналисти и фотографи. Мърморейки, той се опита да задреме в ъгъла, хвърляйки сегиз-тогиз разсеян поглед към развълнуваната повърхност на сивото езеро, което прозираше между дърветата.

Най-много го беше яд, че бяха предрешили действията и постъпките му. Сякаш не идваше в Лозана по свое усмотрение, а защото му бяха предначертали пътя, който го отвеждаше волю-неволю там.

Таксито спря пред колоните на „Лозана Палас“. Фотографите затракаха като картечници. Задаваха му въпроси. Портиерът му помогна да си пробие път.

Вътре той намери същата атмосфера, както в „Жорж V“ или в „Отел дьо Пари“, като че ли хората, които пътуват много, държат да не се променя декорът. Може би тук беше някак по-тържествено, по-тежко, с портиер в черен редингот, едва забележимо украсен със златни галони. Той говореше пет-шест езика, както и другите, с единствената разлика, че френският му беше с лек немски акцент.

— Тук ли е графиня Паверини?

— Да, господин комисар. В номер двеста и четири, както обикновено.

Във фотьойлите във фоайето едно азиатско семейство чакаше бог знае какво, жената в позлатено сари и трите деца с големи тъмни очи го следяха любопитно.

Беше едва десет часът сутринта.

— Предполагам, че още не е станала?

— Преди половин час позвъни за закуска. Желаете ли да я предупредя, че сте пристигнали? Мисля, че тя ви очаква.

— Знаете ли дали е говорила по телефона и дали нея са я търсили?

— По-добре би било да се обърнете към телефонистката… Ханс… Заведи комисаря при телефонистката.

Помещението се намираше зад приемната. Три жени, една до друга, местеха щепселите.

— Бихте ли могли да ми кажете?…

— Един момент — и каза на английски: — Бангкок, господине.

— Можете ли да ми кажете дали графиня Паверини е говорила или са я търсили по телефона след пристигането й тук?

Тя имаше някакви записки пред себе си.

— Тази нощ към един часа е била потърсена от Монте Карло…

Вероятно „папа“ между два танца в Спортния клуб или по-вероятно между две игри на бакара се е погрижил да разбере как е.

— Тази сутрин тя се обади в Париж…

— На кой номер?

Оказа се номерът на гарсониерата на Марко на улица „Етоал“.

— Отговориха ли?

— Не. Остави бележка да я потърсят.

— Това ли е всичко?

— Преди десет минути отново потърси Монте Карло.

— Свърза ли се?

— Говори два пъти по три минути.

— Моля да й съобщите за мен.

— С удоволствие, господин Мегре.

Беше глупаво. Тъй като много се говореше за нея, той леко се смути и това бе унизително. В асансьора се почувствува като младеж, който за пръв път отива да види знаменита актриса от плът и кръв.

— Оттук.

Прислужникът почука на една врата. Един глас отговори „влезте“. Отвориха и Мегре се намери в салон с два прозореца с изглед към езерото.

Нямаше никой. Обади се глас от съседната стая, чиято врата беше открехната.

— Седнете, господин комисар. Ей сега ще бъда на ваше разположение…

Върху един поднос имаше едва наченати яйца с шунка, малки хлебчета и трохи от кроасан. Стори му се, че чу познатия шум от запушване на бутилка. Най-после прошумоля коприна.

— Извинете.

Все още като мъж, който изненадва актриса в будоара й, той се почувствува объркан и разочарован. Пред него беше застанала най-обикновена дребна жена. Едва-едва гримирана, бледа, с уморени очи, която му подаде влажната си трепереща ръка.

— Моля, седнете.

През полуотворената врата той можа да забележи неоправеното легло, разхвърляните дрехи и едно шише с лекарство върху нощната масичка.

Тя седна срещу него и заметна върху краката си полите на кремав копринен пеньоар, през който прозираше нощницата й.

— Много ми е мъчно, че ви създадох толкова затруднения.

Тя напълно изглеждаше на своите тридесет и девет години, дори в този момент и на повече. Дълбоки тъмни сенки се очертаваха около очите й и от двете страни на ноздрите й по една бръчка.

Не разиграваше комедия на уморена. Наистина беше крайно изтощена, на края на силите си, готова да заплаче, той би се заклел в това. Гледаше го, без да знае какво да каже, когато телефонът иззвъня.

— Ще позволите ли?

— Моля!

— Ало! Аз съм, да… Може да ми я дадете. Да, Ана. Много мило от ваша страна, че ми се обаждате. Благодаря. Да… Да… Още не знам… Не съм сама в момента… Не. Не настоявайте да изляза… Да… Кажете на негово височество. Благодаря… Доскоро виждане…

Малки перли пот се появиха над горната й устна и докато говореше, Мегре долови миризма на алкохол.

— Много ли ми се сърдите?

Все пак тя не се преструваше, изглеждаше естествена, очевидно беше много разстроена, за да има куража да играе комедия.

— Това е толкова ужасно, толкова неочаквано!… И точно в деня, в който…

— В който съобщихте на полковник Уорд, че сте решили да го напуснете? Това ли искате да кажете?

Тя кимна с глава.

— Вярвам, че Жеф… мисля, че Ван Мьолен ви е казал всичко, нали? Питам се, какво мога повече да ви кажа аз?… Ще ме отведете ли в Париж?…

— Страхувате ли се от това?

— Не зная. Той ми препоръча да ви последвам, ако вие решите. Аз правя всичко, което той ми каже… Той е толкова умен и добър, толкова издигнат!… Човек би казал, че всичко знае и всичко може да предвиди…

— Не бе предвидил смъртта на приятеля си Уорд…

— Но бе предвидил, че ще се върна при Марко…

— Беше ли това уговорено между вас и Марко? Доколкото разбрах, когато сте се видели лице с лице с него в кабарето, първият ви мъж е бил придружен от една млада холандка и вие не сте говорили с него…

— Това е така… Въпреки всичко аз реших…

Нервните й ръце, по-състарени от лицето й, не можеха да си намерят място, тя стискаше пръстите си и по ставите им оставаха бели петна.

— Как искате да ви обясня това, което самата аз не зная? Всичко вървеше добре. Мислех, че съм се излекувала. Аз и Дейвид чакахме да бъдат подписани последните документи, за да се оженим… Дейвид беше мъж от рода на Ван Мьолен, не съвсем същият, но почти…

— Какво разбирате под това?

— С „папа“ имам чувството, че винаги ми казва това, което мисли… Не непременно всичко, защото не иска да ме отегчава с подробностите. Чувствувам се в пряк допир, разбирате ме, нали? Дейвид ме гледаше как живея с големите си очи, в които имаше винаги известна ирония. Може би той не се присмиваше на мен, а на самия себе си. Той беше като голяма лукава котка, много философски настроен…

Тя повтори:

— Разбирате ме, нали?

— В началото на вечерта, когато отидохте да вечеряте с полковника, нямахте намерение да скъсате с него, така ли?

Тя помисли малко.

— Не.

После се поправи:

— Но подозирах, че един ден това ще се случи…

— Защо?

— Защото не беше първият ми опит. Не исках да се върна при Марко, защото знаех много добре…

Тя прехапа устни.

— Знаехте какво?

— Че отново ще започне… Той няма пари, и аз също.

Изведнъж скочи на друго, говорейки бързо и накъсано като наркоманка.

— Не притежавам състояние, нали знаете? Нищо нямам. Ако Ван Мьолен не ми превежда пари в банката, тази сутрин чекът, който подписах на летището, щеше да бъде без покритие. Трябваше и вчера да ми даде, за да мога да дойда тука. Много съм бедна…

— Бижутата ви…

— Бижутата, да… и палтото от визон. Това е всичко.

— Ами полковникът?

Тя въздъхна, отчаяна, че няма да бъде разбрана.

— Не е така, както мислите. Той плащаше хотела и фактурите, пътуванията ми… Но никога нямах пари в чантата си. Докато бях с него, нямах нужда.

— Но един път женени…

— Щеше да бъде все така…

— На другите си три жени е определил издръжка.

— По-късно! След като ги беше напуснал…

Той постави пряко въпроса.

— Не постъпваше ли така, за да не давате пари на Марко?

Тя го погледна втренчено.

— Не вярвам. Не съм мислила за това. Дейвид също не носеше пари в себе си. Арнълд плащаше фактурите на края на месеца. Сега съм на четиридесет години и…

Тя погледна около себе си, като че ли искаше да каже, че ще трябва да се раздели с всичко това. Бръчките около ноздрите й се очертаха по-дълбоко, жълтеникави. Тя се колебаеше дали да стане.

— Мога ли за миг?

Тя бързо влезе в стаята, затвори вратата и когато се върна, Мегре отново усети дъх на алкохол.

— Какво отидохте да пиете?

— Една глътка уиски, щом държите да узнаете. Не мога повече да се държа на краката. Случва ми се със седмици да не пия…

— С изключение на шампанско?

— С изключение на чаша шампанско, да, от време на време… Но в сегашното си състояние имам нужда…

Той би се хванал на бас, че беше пила направо от бутилката, жадно, както някои наркомани си слагат инжекции през дрехите, за да не губят време.

Очите й бяха по-блестящи и тя стана по-словоохотлива.

— Уверявам ви, че нищо не бях решила. Видях Марко с тази жена и това бе за мен шок.

— Познавахте ли я?

— Да… Тя е разведена и съпругът й, който се занимава с превози по море, е в делови връзки с Дейвид…

Тези хора се познаваха, срещаха се около масите на управителни съвети, по плажовете и кабаретата и едни и същи жени, изглежда, минаваха най-естествено от леглото на един в леглото на друг.

— Знаех, че Марко и тя имаха връзка в Довил… Някои твърдяха дори, че е решила да се омъжи за него, но не повярвах… Тя е много богата, а той няма нищо…

— Вие сте си наумили да попречите на тази женитба?

Устните й станаха по-тънки, по-сурови.

— Да.

— Мислите ли, че Марко щеше да се поддаде?

Очите й се навлажниха, но тя се овладя и не заплака.

— Не зная… Не бях размислила… Аз ги дебнех двамата… Докато танцуваха, той нарочно минаваше с нея край мен с вдигната глава, без дори да ме погледне…

— Така че по-логично би било да бъде убит Марко, нали?

— Какво искате да кажете?

— Никога ли не ви е идвала мисълта да го убиете? Никога ли не сте го заплашвали?

— Откъде знаете това?

— Нима той ви смяташе неспособна за това?

— Ван Мьолен ви го каза, нали?

— Не.

— Не е така просто… По време на вечерята вече бяхме пили… В „Монсеньор“ изпразних една бутилка шампанско и мисля, че два или три пъти пих от чашата с уиски на Дейвид… Колебаех се дали да не направя скандал, да издърпам Марко от ръцете на онази ужасно дебела жена с розова кожа на бебе. Дейвид настоя да си отидем. Накрая тръгнах с него. В колата не казах ни дума… Мислех да изляза по-късно от хотела и да се върна в кабарето, за да… Не знам защо… Не искайте от мен точен отговор… Дейвид трябва да беше отгатнал. Той именно предложи да пийнем по една последна чашка в моя апартамент…

— Защо във вашия?

Въпросът я изненада и тя повтори объркана:

— Защо ли?

Луиза търсеше отговора като че ли за самата себе си.

— Винаги Дейвид идваше при мен… Мисля, че той не обичаше аз да… Ревниво охраняваше интимния си живот.

— Съобщихте ли му решението си да го напуснете?

— Казах му, каквото мисля, че съм една кучка, че никога няма да бъда щастлива без Марко, че щом той се покаже, и аз…

— Какво ви отговори той?

— Пиеше спокойно уискито си и ме гледаше подигравателно с големите си очи. „А парите? — възрази той накрая. — Знаете добре, че Марко…“

— На „вие“ ли ви говореше?

— Не говореше с никого на „ти“.

— Забележката относно Марко беше ли вярна?

— Марко се нуждае от много пари…

— Никога ли не му е идвало наум да работи?

Тя го погледна объркана, като че ли този въпрос издаваше безкрайна наивност.

— Какво би могъл да работи?… Накрая се съблякох…

— Стана ли нещо между Дейвид и вас?

Нов учуден поглед.

— Никога нищо не ставаше… Вие не разбирате. Дейвид също беше много пил, както всяка вечер, преди да си легне…

— Една трета от бутилката?

— Не съвсем точно… Знам защо ме питате за това… След като той си отиде, понеже не се чувствувах добре, пих малко уиски… Исках да се тръшна на леглото и да не мисля повече… Опитах се да заспя… После си казах, че с Марко всъщност няма да върви, никога няма да може да върви и по-добре е да умра…

— Колко таблетки взехте?

— Не знам… Пълна шепа… Почувствувах се по-добре… Тихо плачех и се унесох в сън… После си представих погребението си в гробищата… Разколебах се… Уплаших се да не би да е късно, че няма да бъда в състояние да повикам за помощ… Вече не можех да викам… Бутонът на звънеца ми се струваше много далеч… Ръката ми беше натежала… Знаете, също както в сънищата, когато искате да побегнете, а краката ви отказват… Трябва да съм достигнала бутона, защото някой дойде…

Тя спря, като видя внезапно студеното и строго лице на Мегре.

— Защо ме гледате така?

— Защо лъжете?

Малко оставаше да го подведе.

— В кой момент отидохте в стаята на полковника?

— Вярно… Бях забравила…

— Забравихте, че сте отишли там?

Тя поклати глава, като плачеше.

— Не бъдете строг с мен… Кълна ви се, че нямах намерение да ви лъжа… Доказателство за това е, че казах истината на Жеф Ван Мьолен. Само че, когато се намерих в клиниката и ме обзе паника, отначало реших да казвам, че нищо не знам за случилото се… Бях сигурна, че няма да ми повярват и ще ме заподозрат, че съм убила Дейвид… Сега, докато ви говорих, бях забравила, че Ван Мьолен ме посъветва нищо да не крия…

— Колко време, след като си тръгна полковникът, отидохте при него?

— Ще ми вярвате ли вече?

— Зависи.

— Виждате ли? Винаги става така с мен… Правя, каквото мога… Нищо не съм скрила… Само накрая главата ми се зашеметява и не зная повече къде съм. Ще ми позволите ли да отида да изпия една глътка, само една глътка?… Обещавам ви, че няма да се напия… Не издържам, комисаре!…

Той я остави, като почти бе изкушен да поиска и за себе си една чаша.

— Това стана, преди да погълна хапчетата… Още не бях се решила да умирам, но вече бях пила уиски… Бях пияна, болна… Съжалявах за това, което бях казала на Дейвид… Животът изведнъж ме уплаши… Видях се остаряла, съвсем сама, без средства, неспособна да се препитавам, защото никога нищо не съм знаела да върша… Дейвид беше последният ми шанс… Когато напуснах Ван Мьолен, бях по-млада… Доказателството е, че…

— Че след това срещнахте полковника.

Тя се изненада, наранена от неговата нападателност.

— Мислете за мен, каквото искате. Поне аз зная, че се лъжете. Уплаших се да не би Дейвид да ме изостави… Отидох по нощница, без дори да си сложа халата, до апартамента му и намерих вратата полуотворена…

— Питах ви, колко време беше изминало от момента, в който си беше отишъл?

— Не зная… Спомням си, че бях изпушила много цигари… Сигурно са ги намерили в пепелника… Дейвид пушеше само пури…

— Никого ли не видяхте в апартамента?

— Само него… Насмалко щях да извикам… Не съм сигурна, че не съм извикала…

— Беше ли мъртъв?

Тя го изгледа с разширени очи, като че ли тази мисъл й идваше за пръв път…

— Беше мъртъв… Мисля… Във всеки случай аз така си помислих и избягах…

— Никого ли не срещнахте по коридора?

— Не… Но почакайте!… Чух да се изкачва асансьорът… Сигурна съм в това, защото започнах да тичам…

— Пихте ли още след това?

— Възможно е… Машинално… След това, обезкуражена, взех хапчетата… Останалото ви разказах… Може ли…

Без съмнение щеше да му поиска разрешение да изпие още една глътка уиски, но телефонът иззвъня и тя протегна несигурно ръка.

— Ало!… Ало!… Да, той е тук, да.

Беше отмора, почти освежаване да чуе спокойния глас на Люка, най-после един нормален глас, и да си го представи седнал пред бюрото си в Ке дез Орфевр.

— Вие ли сте, шефе?

— Щях да те потърся малко по-късно…

— Знаех, обаче помислих, че ще бъде по-добре веднага да ви поставя в течение. Тук е Марко Паверини.

— Намериха ли го?

— Ние не сме го намерили. Той дойде по собствено желание. Дойде преди двадесетина минути, бодър и разположен, съвсем непринуден. Попита дали сте тук и като му казах, че ви няма, поиска да говори с някой от вашите сътрудници. Приех го аз. В момента го оставих с Жанвие във вашия кабинет.

— Какво казва той?

— Че е научил цялата история от вестниците.

— Снощи ли?

— Едва тази сутрин. Не бил в Париж, а при приятели, които имали замък в Ниевр, където организирали лов…

— Холандката придружавала ли го е?

— На лова ли? Заедно заминали с неговата кола. Твърди, че ще се женят. Тя се казва Ана де Грот и е разведена…

— Зная… Продължавай.

Сгушена във фотьойла си, малката графиня го слушаше, като хапеше ноктите си с олющен лак.

— Разпитах го къде е прекарал миналата нощ.

— Е?

— Бил в кабаре „Монсеньор“.

— Знам това.

— С Ана де Грот…

— И това зная…

— Видял полковника в компания с бившата му жена…

— После?

— Той придружил холандката до хотела й.

— Къле?

— В „Жорж V“, където заема апартамент на четвъртия етаж…

— В колко часа е станало това?

— Според него в около три и половина — може би в четири часа. Изпратих да проверят, но още нямам отговор… Те си легнали и той станал в десет часа сутринта. Казва, че били поканени още преди една седмица на този лов в замъка на един банкер от улица „Обер“… Марко Паверини напуснал „Жорж V“ и отишъл с такси до жилището да си вземе куфара… Задържал таксито пред вратата… Върнал се в „Жорж V“ и към единадесет часа и половина двойката заминала с ягуара на Ана де Грот… Тази сутрин, преди да отиде на лов, машинално прегледал вестниците в хола на замъка и заминал набързо за Париж, без дори да събуе ботушите си…

— Холандката придружила ли го е?

— Тя останала там. Лапоант проверил по телефона в замъка и домоуправителят му казал, че тя е на лов…

— Какво впечатление прави?

— Доволен от живота и като че ли искрен. Това е един млад мъж, по-скоро симпатичен…

Дявол да го вземе! Всички бяха симпатични…

— Какво да правя с него?

— Изпрати Лапоант в „Жорж V“. Нека да проследи движението на хората тази нощ и да разпита нощния персонал.

— Трябва да ходи по домовете им, защото през деня не са на служба.

— Нека отиде… Колкото до…

Той предпочете да не произнася името му пред младата жена, която го разкъсваше с очи.

— Колкото до твоя посетител, нищо друго не можеш да направиш в този момент, освен да го оставиш да си отиде… Препоръчай му да не напуска Париж… Постави някой… Да… Да… Както правим обикновено… Ще те потърся по-късно… Не съм сам…

Защо в последния момент попита:

— Какво е времето там?

— Хладно е, с хапливо слънце.

Когато затвори, малката графиня попита:

— Той ли е?

— Кой?

— Марко… За него говорихте, нали?

— Вие сигурна ли сте, че не сте го срещали на коридора в „Жорж V“ или в стаята на полковника?

Тя подскочи от стола, така възбудена, че той помисли, че ще изпадне в нервна криза.

— Така и предполагах! — извика тя с променено лице. — Той е бил с нея, нали, точно над главата ми?… Да! Зная… тя винаги отсяда в „Жорж V“… Осведомих се за нейния апартамент. Те са били там и двамата, в леглото…

Беше съвсем замаяна от яд и озлобление.

— Те са били там, смеели са се, правили са любов, докато аз…

— Не мислите ли, че Марко е бил зает…

— Зает с какво?

— Може би да натиска главата на полковника под водата?

Тя не вярваше на ушите си. Тялото й се тресеше под прозрачния пеньоар и изведнъж тя се хвърли срещу Мегре, удряйки го, където завари, със стиснати юмруци.

— Вие луд ли сте? Луд ли сте? Как се осмелявате? Чудовище… Вие…

Той се почувствува смешен в този хотелски апартамент, опитващ се да хване китките на тази фурия, чийто гняв уголемяваше силата й.

С изкривена връзка, разчорлени коси, задъхан, най-после успя да я усмири и в този миг на вратата се почука.