Жорж Сименон
Мегре пътува (4)

Четвърта глава

В която Мегре се среща с още един милиардер, също гол като полковника, само че жив.

И тук също така не искаха да дават гласност за присъствието на полицията. Като влезе във фоайето, Мегре позна портиера, с когото беше говорил по телефона от летището, защото още щом го видя, си припомни, че много пъти в миналото е бивал във връзка с него, когато последният работеше в един луксозен хотел на „Шанз Елизе“. По онова време той още не се разпореждаше зад бюрото с ключове, нито носеше дълъг редингот, а беше просто един обикновен хоп, който дебнеше всяко повикване на клиентите.

Във фоайето имаше хора по бански костюми, както и вече облечени в смокинг, а от една дама пред Мегре, почти гола, със силно зачервени рамене, държаща кученце под ръка, се разнасяше силен аромат на крем против изгаряне.

Към Мегре не се обърнаха по име, нито го нарекоха господин комисар — портиерът му смигна съучастнически и каза:

— Един момент… Погрижих се вече…

— Ало… Господин Жан?

Изглежда, че апаратите тук бяха много чувствителни, защото портиерът говореше съвсем тихо.

— Господинът, за който ви говорих, е вече тук… Да се качи горе, нали?… Разбирам…

Към Мегре:

— Секретарят на господин Ван Мьолен ви чака пред вратата на асансьора на петия етаж и ще ви заведе…

Като че ли му оказваха благодеяние. Млад мъж, много елегантно облечен, наистина го чакаше в коридора.

— Господин Жозеф Ван Мьолен ме помоли да го извиня, че ще ви приеме по време на масажа си, но му се налага веднага след това да излезе. Той ме натовари да ви кажа, че е много поласкан да се срещне лично с вас, защото с голямо увлечение е следял някои ваши разследвания…

Не изглеждаше ли това малко странно? Защо белгийският финансист не му кажеше лично всичко това, щом след малко щяха да бъдат един срещу друг?

Мегре беше въведен в един апартамент, който така напомняше на „Жорж V“ по обзавеждане и разпределение на помещенията, че ако не беше видял през прозореца пристанището и яхтите, комисарят щеше да помисли, че се намира в Париж.

— Комисар Мегре — съобщи господин Жан, като отвори вратата на една стая.

— Влезте, комисаре, и се настанете удобно — му каза един мъж, легнал по корем, гол, докато друг един в бял панталон и с жилетка на голо, която откриваше огромните му бицепси, го масажираше. — Надявах се на подобно посещение, но мислех, че ще се задоволите да изпратите някой инспектор. Вие лично сте си направили този труд…

Той не довърши мисълта си. Това беше вторият милиардер, когото Мегре срещаше в един и същ ден, гол като първия, без явно да се притеснява.

На снимките, които бяха намерили в кутията за бисквити, много от хората бяха едва облечени, като че ли от известно обществено стъпало нагоре понятието за свян ставаше друго.

Мъжът изглеждаше много едър, съвсем леко закръглен, целият загорял от слънцето с изключение на една малка ивица, която банските гащета бяха защитили от слънчевите лъчи и която беше неприятно бяла. Комисарят не можеше да види лицето, потънало във възглавницата, но темето, също обгорено, беше плешиво и лъскаво.

Без да обръща внимание на масажиста, който в неговите очи не представляваше нищо, белгиецът продължи:

— Знаех, че ще откриете следите на Луиза и тази сутрин я посъветвах по телефона да не се опитва да се крие. Забележете, че аз още не знаех какво се е случило. Тя не смееше да ми каже по телефона подробностите. Освен това беше в такова състояние… Познавате ли я?

— Не.

— Тя е странно създание, една от най-интересните и привлекателни жени… Свърши ли, Боб?

— Още две минутки, господине…

Масажистът трябва да е бил някога боксьор, защото носът му беше сплеснат, а ушите безформени. Ръцете му от лактите надолу бяха покрити с черни косми и върху тях блестяха капки пот.

— Предполагам, че поддържате връзка с Париж? Какви са последните новини?

Той говореше естествено и беше непринуден.

— Разследването едва започна — отговори Мегре предпазливо.

— Не става въпрос за разследването. Вестниците? Публикували ли са вече новината?

— Още не, доколкото ми е известно.

— Бих се учудил, ако някой от Филпс, поне най-младият, още не е взел самолета за Париж.

— Кой би му съобщил?

— Арнълд, дявол да го вземе. От друга страна, щом съпругите узнаят…

— Намеквате за бившите жени на полковника ли?

— Те са първите заинтересовани, нали? Не зная къде е Дороти, но Алис сигурно е в Париж, а Мюриъл, която живее в Лозана, ще скочи в първия самолет… Достатъчно, Боб… Благодаря. Утре по същото време. Не! Имам една среща… Нека бъде в четири часа.

Масажистът сложи една хавлиена кърпа около тялото на Ван Мъолен, който бавно се повдигна и я препаса на кръста си. Прав, той беше наистина едър, силен, мускулест, в отлично физическо състояние за мъж на шестдесет и пет — може би седемдесет години. Той разглеждаше комисаря с нескрито любопитство.

— Приятно ми е — каза той, без повече да обяснява. — Не се смущавайте, че ще се облека пред вас. Принуден съм, защото имам галавечеря с двадесет гости. Време е да взема един душ…

Той влезе в банята и се чу течащата вода. Масажистът прибра нещата си в една чанта, облече цветно сако и след като хвърли пълен с любопитство поглед към Мегре, си отиде.

Ван Мъолен се върна, облечен в халат. По лицето и главата му имаше капки вода. Смокингът му, бялата риза, чорапите и обувките, изобщо всичко, което щеше да облече, беше сложено върху една особена закачалка, каквато Мегре виждаше за пръв път.

— Дейвид беше добър приятел, другар, ако мога така да се изразя, защото ние се познавахме повече от тридесет години… Почакайте… Тридесет и осем години точно и имахме по равно участие в много предприятия… Бях много изненадан от вестта за неговата смърт, особено такава смърт…

Това, което правеше най-силно впечатление, беше неговата непринуденост, такава непринуденост, каквато Мегре не си спомняше да беше срещал някога в живота си. Той сновеше насам-натам, приготвяше се, сякаш бе сам, и говореше на себе си.

Този човек малката графиня наричаше „папа“ и комисарят започна да разбира защо. Оставяше впечатление на солиден и можеше да се опреш на него. Младият секретар беше в съседното помещение и говореше по телефона. Един келнер, на когото никой не беше позвънил, донесе върху сребърен поднос запотена чаша с някаква светла течност, по всяка вероятност мартини. Сигурно по това време му я носеха и това беше част от цяла серия привички.

— Благодаря, Людо. Мога ли да ви предложа нещо, Мегре?

Той не казваше нито „комисаре“, нито „господине“ и в това нямаше нищо оскърбително. По този начин той дори заличаваше различията помежду им.

— Ще взема същото като вас.

— Много сухо?

Мегре кимна утвърдително. Събеседникът му вече си беше сложил панталона, жилетката и копринените черни чорапи. Търсеше около себе си обувалката, за да си обуе лачените обувки.

— Никога ли не сте се срещали с нея?

— Говорите за графиня Паверини?

— Да, Луиза… Ако не я познавате, трудно можете да разберете. Вие имате опит с мъжете, знам това, но се питам, можете ли също така добре да разбирате и жените? Имате намерение да я видите в Лозана?

Той не завърши и не се опита да го заблуди, че графинята може да бъде някъде другаде.

— Тя ще има време да се поуспокои малко. Тази сутрин, когато ми се обади по телефона от клиниката, говореше така несвързано, че й казах веднага да скочи в първия самолет и да дойде при мен.

— Тя е била ваша жена, нали?

— В продължение на две години и половина. Останахме добри приятели. Защо да се караме? По чудо сестрата от „Жорж V“ била сложила дрехи в ръчната чанта на Луиза, защото иначе тя нямаше да може да напусне клиниката… В чантата не е имала пари, само дребни монети… Била е принудена в Орли да плати с чек таксито и някои други неща… Накратко, аз я взех от летището и хапнахме нещичко в Ница, където тя ми разказа цялата история…

Мегре избягваше да задава въпроси и остави събеседника си да говори свободно.

— Предполагам, че не я подозирате за убийството на Дейвид?

Тъй като не получи отговор, Ван Мьолен се умърлуши.

— Това ще бъде голяма грешка, Мегре, казвам ви като на приятел. И, първо, позволете ми един въпрос. Нали е сигурно, че някой е държал главата на Дейвид във ваната?

— Кой ви каза това?

— Луиза, разбира се.

— Значи тя го е видяла?

— Видяла го е и не мисли да отрича… Вие не я познавате, нали? Жан, моля, дайте ми копчетата за маншети и копчетата за нагръдника ми…

Изведнъж стана загрижен.

— Чуйте, Мегре, по-добре ще бъде да ви поставя в течение на нещата, в противен случай ще направите погрешни стъпки, а аз не искам Луиза да бъде обезпокоявана повече, отколкото е необходимо. Тя все още е едно малко момиче. Станала е на тридесет и осем години вече, но остава и ще остане през целия си живот дете. Между другото в това се състои чарът й. Това я поставя винаги в най-невероятни положения.

Секретарят му помогна да си сложи платинените копчета на ризата и Ван Мьолен седна срещу комисаря, като че ли да си даде кратък отдих.

— Бащата на Луиза е бил генерал, а майка й произлиза от провинциално семейство на дребни благородници. Родена е в Мароко, мисля, където баща й е бил на гарнизон, но по-голямата част от младостта си е прекарала в Нанси. По-късно поискала да живее независимо и издействувала от родителите си да я изпратят в Париж, за да следва курсове по история на изкуството. За ваше здраве…

Мегре изпи глътка мартини и потърси с очи някаква масичка, за да постави чашата си.

— Оставете я, където искате, на земята… Тя срещнала един италианец, граф Марко Паверини, и се влюбила от пръв поглед. Познавате ли Паверини?

— Не.

— Ще се запознаете с него.

Той изглеждаше сигурен в това.

— Истински граф, обаче без състояние. Доколкото ми е известно, понастоящем живее от благоволението на една възрастна дама. Родителите от Нанси първоначално не били съгласни. Луиза успяла някак да представи нещата в благоприятна светлина и те дали съгласието си за женитба. Нека наречем това първия момент, откогато се е заговорило за „малката графиня“. Първоначално имали апартамент в Паси, после стая в хотел, след това отново апартамент, падения, издигания, но въпреки всичко не преставали да се показват на коктейли, приеми и на места, където хората се забавляват.

— Паверини е използувал жена си?

Ван Мьолен се поколеба, обзет от скрупули.

— Не. Не така, както мислите. Тя нямаше да се остави. Била е лудо влюбена и още е влюбена в него. Всичко това е трудноразбираемо, нали? Обаче е самата истина. Убеден съм, че Марко също е влюбен още в нея, във всеки случай не може без нея. Въпреки това се карали много и тя го напускала три или четири пъти след бурни сцени, но никога повече от няколко дни. Достатъчно е било Марко да се покаже бледен и посърнал, и да й поиска прошка, за да се хвърли отново в прегръдките му.

— От какво са живеели?

Ван Мьолен леко повдигна рамене.

— Вие ли ми поставяте този въпрос? От какво живеят много хора, на които ежедневно стискаме ръка? По време на едно такова спречкване аз се запознах с нея. Тя ме развълнува. Помислих си, че този живот не е за нея, лесно ще се изтощи и скоро ще повехне в ръцете на мъж като Марко и понеже току-що се бях развел, й предложих да стане моя жена.

— Вие бяхте ли влюбен?

Ван Мьолен го погледна, без да каже нито дума, и като че ли очите му повтаряха същия въпрос.

— Същият случай — промълви накрая той — няколко пъти ми се е представял в живота, както и на Дейвид. Това отговаря ли на вашия въпрос? Няма да скрия нито, че имах разговор с Марко, нито, че му връчих един чек за значителна сума, за да се разходи из Южна Америка.

— Той прие ли?

— Имах начин да го принудя?

— Предполагам, че е извършил известни… неделикатности?

Едва забележимо повдигане на раменете.

— Луиза беше моя жена три години приблизително и аз бях щастлив с нея…

— Знаехте ли, че все още обича Марко?

Ван Мьолен го погледна така, сякаш искаше да каже: „И какво от това?“

Той продължи:

— Тя ме придружаваше почти навсякъде. Пътувам много. Запозна се с мои приятели, някои от които познаваше отпреди. Имало е и облаци, разбира се, и даже някои по-големи бури… Мисля, че е запазила и още пази искрени чувства към мене… Нарича ме „папа“, което не ме шокира, защото все пак аз съм с тридесет години по-възрастен.

— Чрез вас ли се запозна с Дейвид Уорд?

— Да, чрез мен.

Малък ироничен пламък проблесна в очите му.

— Дейвид не ми я отне, а Марко, който се върна един ден отслабнал, окаян и започна да виси по цял ден на тротоара пред дома ни като изгубено куче… Една вечер тя се хвърли в ръцете ми и ми призна.

В съседната стая телефонът иззвъня и секретарят, който бе вдигнал слушалката, се показа на прага:

— Господин Филпс е на телефона.

— Доналд или Хърбърт?

— Доналд…

— Нали ви казах? По-младият е. Обажда се от Париж, нали?

— Да.

— Дай ми го тук…

Той протегна ръка към апарата и разговорът протече на английски език. На въпросите, които му поставяха от другата страна, Ван Мьолен отговаряше приблизително…

— Да… Не… Още не знам… Изглежда, че няма съмнение за такова нещо… Комисарят Мегре, който разследва случая, стои срещу мене… Разбира се, че ще отида на погребението в Париж, въпреки че ми е много неудобно, защото вдругиден трябваше да замина за Цейлон. Ало! Вие в „Жорж V“ ли сте? Ако науча нещо, ще ви потърся. Не, тази вечер съм зает и няма да се върна преди три часа сутринта. Лека нощ.

Той погледна Мегре.

— Свършено е. Филпс е вече там, както ви предупредих. Възбуден е много. Английските вестници са вече известени и той е нападнат от репортери… Докъде бях стигнал? Трябва вече да се облека… Връзките ми, Жан…

Донесоха му шест подбрани връзки, които изглеждаха еднакви, обаче все пак той грижливо избра една от тях.

— Какво трябваше да направя? Предложих й развод и понеже Марко можеше един ден да я остави без пукната пара, не й предвидих една глобална сума, а скромна рента.

— Продължавате ли да я посещавате?

— Посещавах ги двамата… Това учудва ли ви?

Той си оправяше възела на връзката пред огледалото с протегнат врат и изпъкнала адамова ябълка.

— Както трябваше да се очаква, сцените започнаха отново. След това един хубав ден Дейвид се раздели с Мюриъл и на свой ред започна да играе ролята на добрия самарянин…

— Но все пак той не се ожени за нея?

— Нямаше време, защото очакваше да завършат формалностите по развода… Впрочем питам се, какво ще стане?… Не знам точно докъде са стигнали с развода, но ми се струва, че ако не са оформени всички документи, има шансове Мюриъл Халигън да бъде сметната за вдовица на Дейвид…

— Това ли е всичко, което знаете?

Той отговори простичко:

— Не. Знам също, поне отчасти, това, което се е случило миналата нощ, и по-добре да го кажа аз, а не Луиза. Преди всичко дължа да ви уверя, че тя не е убила Дейвид Уорд. По всяка вероятност тя не е способна да направи това…

— Физически?

— В такъв смисъл го казвам и аз. В морален смисъл, ако мога да употребя този израз, всички сме способни да убием, при условие, че имаме достатъчно основание и сме сигурни, че няма да ни заловят.

— Един достатъчен мотив?

— На първо място силна страст. Принудени сме да повярваме в това, защото всеки ден виждаме мъже и жени да извършват престъпления от ревност… Макар че моето мнение по този въпрос… Но да оставим това!… Изгода… Ако хората имат достатъчно голяма изгода… Но не е такъв случаят с Луиза, напротив…

— Освен ако Уорд е направил завещание в нейна полза или…

— Няма завещание в нейна полза, вярвайте ми… Дейвид е англичанин и следователно хладнокръвен човек, който оценява всяко нещо колкото заслужава…

— Нали той се е влюбил в графинята?

Ван Мьолен сбръчка вежди раздразнен.

— Вече три или четири пъти, Мегре, споменавате тази дума. Впрочем опитайте се да разберете. Дейвид беше на моите години. Луиза е малко, хубаво зверче, забавно, даже очарователно. Освен това тя е образована, ако мога така да се изразя, и е възприела навиците на определена среда, на един определен начин на живот…

— Мисля, че разбирам.

— Това ми спестява неудобството да назовавам нещата. Не казвам, че е много хубаво, но е човешко. Журналистите не разбират тези неща и при всяко наше увлечение говорят за влюбване от пръв поглед… Жан! Чековата ми книжка…

Оставаше само да си сложи смокинга. Той погледна часовника.

— Снощи са вечеряли навън, само двамата, след това са отишли да изпият по чашка в едно кабаре, не попитах кое. Случайно са срещнали Марко в компанията на една пълна руса холандка от най-доброто общество… Поздравили се едва-едва отдалеч. Марко танцувал с партньорката си. Луиза била нервна и когато се завърнали в „Жорж V“, казала в асансьора на Дейвид, че иска още една бутилка шампанско.

— Пиеше ли много?

— Много. Дейвид също пиеше много, но само вечер. Бъбрели са всеки пред своята бутилка, защото Дейвид пиеше само уиски и предполагам, че накрая разговорът е станал несвързан. След няколко чаши Луиза е изпитала комплекс за вина и е започнала да се самообвинява в какво ли не… Както самата ми каза днес по обед, заявила на Дейвид, че не е достатъчно добра за него, че се презира, задето е една обикновена, измъчвана от страст жена, ала не може да направи нещо друго, освен да тича след Марко и да го моли да се върне при нея…

— Какво е отговорил Дейвид?

— Нищо. Даже не е сигурно дали е разбрал. Затова ви попитах дали имате доказателства, че някой го е държал под водата във ваната. До полунощ, до един часа сутринта, той се държи, защото започва да пие към пет часа следобед. Към два часа сутринта става мрачен и аз неведнъж съм мислил, че може да му се случи нещо в банята. Даже съм го съветвал винаги да има някой прислужник при него, но той изпитваше ужас да бъде зависим от някого. По същата причина изискваше Арнълд да живее в друг хотел. Питам се, дали това не беше някакъв особен свян? Това е почти всичко. Луиза се съблякла, облякла хавлията си и тъй като бутилката шампанско била празна, възможно е да е изпила глътка уиски. Тогава си въобразила, че е огорчила Дейвид, и пожелала да му се извини… Това е съвсем в нейния стил, повярвайте ми, защото я познавам добре… Излязла в коридора… Закле ми се, че намерила вратата полуотворена… Влязла в банята, видяла онова, което и вие знаете, и вместо да повика някого, изтичала в стаята си и се хвърлила на леглото… Казва, че именно тогава пожелала да умре, и това е много възможно. Взела от хапчетата сънотворно, което употребяваше още когато живееше с мен, след като бе пила…

— Колко хапчета?

— Отгатвам какво мислите. Може да имате право. Тя е искала да умре, защото това урежда всичко, но не е била скарана с живота, нали? Намерението е достатъчно, предизвиква същия ефект… Тъй или иначе, тя е позвънила навреме… Поставете се на нейно място. Всичко това за нея е било като кошмар, при който реалното и нереалното се смесват до степен да не могат да се различат едно от друго… В клиниката, когато дошла в съзнание, тя разбрала жестоката действителност. Първата й мисъл била да се обади на Марко и го потърсила по телефона… Никой не отговорил… Позвънила и в един хотел на улица „Понтийо“, където му се случвало да пренощува, когато имал пари… Нямало го и там… Сетила се за мен… Каза ми несвързано, че е загубена, че Дейвид е мъртъв, че тя насмалко щяла да умре, че съжалява, че не е мъртва, и ме замоли горещо веднага да отида при нея… Казах й, че ми е невъзможно. След като напразно се опитах да науча от нея подробности, я посъветвах да отиде в Орли и да вземе самолета за Ница… Това е всичко, Мегре. Изпратих я в Лозана, където познава добре обстановката, не за да я крия от полицията, а за да избегне атаките на журналистите, любопитните и всички усложнения, които могат да последват. Вие ми казахте, че Дейвид е бил убит, и аз ви вярвам. Твърдя, че Луиза не го е убила, и нямам представа кой е могъл да направи това. Сега…

Той най-после облече смокинга си.

— Ако ме търсят, аз съм в Спортния клуб — каза той на секретаря си.

— Какво да правя, ако се обадят от Ню Йорк?

— Ще им кажете, че съм размислил и отговорът ми е: „Не“.

— Добре, господине.

— Вие идвате, нали, Мегре?

Заедно се качиха в асансьора и когато стигнаха до първия етаж, бяха неприятно изненадани от светкавицата на един фотоапарат.

— Трябваше да предвидя това — промърмори Ван Мьолен и като блъсна настрана един шишко, който стоеше до фотографа и се помъчи да му прегради пътя, забърза към изхода.

— Комисарят Мегре?

Ниският мъж беше кореспондент на един вестник от Лазурния бряг.

— Има ли начин да поговоря малко с вас?

Портиерът го наблюдаваше отдалеч, свивайки вежди.

— Можем да поседнем в някой ъгъл…

Мегре имаше достатъчно опит и знаеше, че нищо няма да спечели, ако се измъкне, защото в такъв случай щяха да му припишат неща, които никога не бе казал.

— Предполагам — продължи журналистът, — че мога да ви предложа една чаша на бара?

— Току-що изпих вече една.

— С Жозеф Ван Мьолен ли?

— Да.

— Вярно ли е, че тази сутрин графиня Паверини е била на Лазурния бряг?

— Точно така.

Комисарят беше седнал в грамаден кожен фотьойл, а репортерът с бележник в ръка — на крайчеца на един стол.

— Предполагам, че тя е заподозряната номер едно?

— Защо?

— Така ни телефонираха от Париж.

Някой беше алармирал пресата от „Жорж V“ или от летището може би, един инспектор от Орли, който се беше сдушил с някой вестник.

— Вие я изпуснахте?

— Истината е, че когато пристигнах, тя вече беше заминала.

— За Лозана, зная.

Пресата добре бе използувала времето.

— Току-що говорих с „Лозана Палас“. Тя е пристигнала от Женева с такси. Изглеждала крайно уморена. Отказала да говори с чакащите я журналисти и веднага се качила в апартамента си, номер двеста и четиринадесет.

Журналистът беше доволен, че може да даде тези сведения на Мегре.

— Поискала да й донесат бутилка шампанско и веднага повикала лекар, когото очаквали всеки момент. Вярвате ли, че тя е убила полковника?

— Аз съм по-бавен, отколкото вие и вашите колеги.

— Ще отидете ли в Лозана?

— Възможно е.

— Със сутрешния самолет ли? Знаете ли, че третата жена на полковника живее в Лозана и че графиня Паверини и тя не могат да се търпят?

— Не знаех това.

Интересно интервю, при което журналистът осведомяваше полицая.

— Ако приемем, че тя е виновна, предполагам, че не можете да я арестувате?

— Без заповед за екстрадиция — не.

— Предполагам, че за да се получи разрешение за екстрадиция, трябва да се представят формални доказателства?

— Слушайте, приятелю, имам впечатление, че вие импровизирате вашето интервю, и не ви съветвам да го напишете по този начин. Не става въпрос нито за арестуване, нито за екстрадиция…

— Графинята не е ли заподозряна?

— Нищо не знам по този въпрос.

— В такъв случай…

Този път Мегре се ядоса.

— Не — извика той така силно, че портиерът подскочи. — Нищо не съм ви казал по простата причина, че нищо не знам и ако вие ми припишете изявления като тези, които току-що наговорихте, ще се разправяте с мен…

— Но…

— Ни дума повече! — отсече той, като стана и се отправи към бара. Толкова беше ядосан, че без да мисли, поръча:

— Мартини…

Барманът вероятно го бе познал по снимките, защото го гледаше с любопитство. Двама-трима души, кацнали на високите столчета, се обърнаха да го изгледат.

Въпреки предохранителните мерки на портиера всички вече знаеха, че е в хотела.

— Къде са телефонните кабини?

— В коридора вляво…

Мърморейки, той се затвори в първата от тях.

— Дайте ми Париж, моля… Дантон 44–20.

Линиите не бяха претоварени и той почака само пет минути. Заразхожда се в коридора, но позвъниха преди определеното време.

— Криминалната полиция?… Свържете ме със стаята на инспекторите… Тук Мегре… Ало! Люка там ли е още?…

Той се съмняваше, че Люка, макар да бе имал също много напрегнат ден, е отишъл да си легне рано.

— Вие ли сте, шефе?

— Аз съм в Монте Карло, да… Какви са новините?

— Известно ви е без съмнение, че въпреки всички предпазни мерки пресата е в течение?…

— Знам това, да…

— Третото издание на „Франс соар“ е излязло с голяма статия на първа страница… Следобед в четири часа пристигнаха английски журналисти от Лондон, в същото време пристигна и господин М. Филпс, адвокат или нотариус…

— Адвокат…

— Точно така. Той настоя да се срещне лично с големия шеф… Затвориха се за повече от час… На излизане беше нападнат, интервюиран, фотографиран и удари с чадъра си един фотограф, за да счупи апарата му…

— Това ли е всичко?

— Говори се за малката графиня, любовницата на Уорд, че тя е извършила престъплението, и съобщават, че вие лично сте по петите й… Някой си Джон Арнълд ми се обади по телефона… Беше разярен…

— Нещо друго?

— Журналистите нахлуха в „Жорж V“ и трябваше да повикат полиция, за да ги изхвърли навън…

— Къде е Лапоант?

— Тук е. Иска да говори с вас… да ви го дам ли?

Чу се гласът на Лапоант:

— Ало, шефе? Ходих в болницата в Ньойи, както се бяхме уговорили. Разпитах болногледачката, телефонистката, момичето от регистрацията… Тръгвайки си, графинята дала на последното да пусне едно писмо. Адресирано било до граф Паверини, улица „Етоал“… Понеже не научих нищо интересно в болницата, отидох на този адрес… Доста елегантна сграда, в която се дават под наем мебелирани жилища. Разпитах управителката, която първоначално се опъна. Изглежда, че Паверини не е прекарал нощта в стаята си, което му се случва доста често… Прибрал се тази сутрин към единадесет часа с угрижен вид, без дори да се отбие в портиерското помещение, за да види дали има поща за него… Не минал половин час, и излязъл с малко куфарче в ръка… Оттогава няма новини за него…

Мегре мълчеше, защото нямаше какво да каже, и почувствува, че от другата страна на телефона Лапоант е объркан.

— Какво да правя? Да продължавам ли да го търся?

— Ако искаш.

От този отговор Лапоант се обърка още повече.

— Да не би да мислите, че?…

Какво му бе казал Ван Мьолен преди малко? Всеки може да убие, стига да има достатъчна подбуда за това. Силно увлечение… Може ли да е такъв случаят, когато Луиза е била три години омъжена за другиго и повече от една година е била метреса на полковника? Та нали точно сега се е готвела да напусне Уорд и да се върне при първия си мъж?

Изгода? Какво можеше да спечели Паверини от смъртта на Уорд?

Мегре беше малко обезкуражен, както често му се случваше в началото на някое разследване. Винаги настъпва момент, когато замесените лица изглеждат нереални, а действията и постъпките им — несвързани. През тези периоди Мегре беше в мрачно настроение, по-тежък и сякаш бе надебелял. Въпреки че младият Лапоант беше нов, отскоро в отдела му, той вече беше започнал да го разбира и си даваше сметка, макар и по телефона, за състоянието му.

— Ще направя всичко, каквото мога, шефе… Изготвил съм списък на всички, които фигурират на снимките. Остава ми да открия само още двама-трима…

В кабината беше задушно, още повече че Мегре не беше подходящо облечен за Лазурния бряг. Когато допи чашата си на бара, той забеляза, че масите на терасата бяха вече застлани.

— Мога ли да вечерям тук?

— Да. Но мисля, че тези маси са заети. Така е всяка вечер. Ще ви намерим място вътре…

Дявол да го вземе! И ако посмееха, сигурно щяха да го поканят да се храни с персонала!