Жорж Сименон
Мегре пътува (3)

Трета глава

Пътуванията на малката графиня и скрупулите на Мегре.

Мегре не напусна „Жорж V“ така бързо, както възнамеряваше. Когато даваше нарежданията си по телефона на Люка, преди да тръгне за летището, младият Лапоант, който продължаваше да претърсва стаята на графинята, донесе една цветна металическа кутия от английски бисквити. Беше претъпкана със снимки.

Това напомни на Мегре кутията, в която, когато беше малък, майка му слагаше копчета и в която винаги бъркаха, когато им дотрябваше за някоя дреха. Тяхната кутия беше от чай, украсена с китайски надписи, нещо необичайно в дома на управител ма замък, който никога не пиеше чай.

В един гардероб в триста тридесет и втори апартамент комисарят забеляза куфар, купен от известен магазин за куфари на авеню „Марсо“. И най-дребните вещи в него, като обувалка например или попивателна, носеха марката на някой магазин за най-луксозни стоки.

Така че графинята държеше безразборно натрупани в една най-обикновена кутия за бисквити снимки на свои приятели, снимки от свои пътувания; по байски костюм на борда на яхта вероятно в Средиземно море, на водни ски или сред снеговете на високи планини.

На много от тези снимки беше с полковника, било сама с него, но по-често и с други хора, някои от които комисарят можа да разпознае, защото това бяха все артисти, писатели, които бе виждал по вестниците.

— Ще вземете ли кутията, шефе?

Мегре като че ли напускаше неохотно този етаж на хотел „Жорж V“, макар и да не можеше да научи нищо повече в него.

— Повикай сестрата. Преди това провери дали е същата от миналата нощ.

Същата беше поради простата причина, че в хотела имаше само една сестра. Работата й се състоеше, както по-късно разбра Мегре, да се грижи за пийналите малко повече и да прави инжекции. От няколко години почти на една трета от клиентите бяха предписани най-различни инжекции.

— Кажете ми, госпожице…

— Жьоневрие…

Тя беше достолепна и безрадостна жена, без възраст, със сенки около очите като всички недоспали хора.

— Когато графиня Паверини напусна хотела в линейката, тя беше по нощница, нали?

— Завихме я с одеяло. Не исках да губя време да я обличам. В един куфар й сложих бельо и дрехи.

— Рокля?

— Един костюм, първият, който ми попадна. Разбира се, обувки и чорапи.

— Нищо друго?

— Една чанта, която намерих в спалнята. Уверих се, че в нея има червило, гребен, пудриера, всичко, от което има нужда една жена.

— Знаете ли дали в чантата имаше пари?

— Видях вътре един портфейл, чекова книжка и паспорт.

— Френски?

— Италиански.

— Графинята от италиански произход ли е?

— Французойка. Тя е придобила италианско поданство след женитбата си с граф Паверини и предполагам, че го е запазила. Не зная. Това не ме интересува.

В асансьора имаше един мъж, когото Лапоант разкъсваше с поглед, и Мегре позна в него един от най-големите американски комици. Той и на него направи странно впечатление; след като го бе гледал толкова много на екрана, да го срещне в плът и кръв в кабината на асансьора, облечен като всички хора, с подпухнали очи, мрачен като човек, препил предната вечер.

Преди да тръгне към фоайето, Мегре се отби в бара, където Джон Т. Арнълд се беше облакътил пред чаша уиски.

— Елате за момент в този ъгъл…

Имаше още няколко клиенти, повечето също пожълтели, както американският актьор, освен двама, които, разгънали някакви книжа на една масичка, сериозно разискваха.

Мегре показа една по една снимките на събеседника си.

— Предполагам, че познавате тези хора? Забелязах, че и вие фигурирате на някои снимки…

Арнълд познаваше всички и имената на някои от тях бяха познати и на Мегре: двама бивши крале, които някога бяха управлявали своите страни, а сега живееха на Лазурния бряг, една бивша кралица, която живееше в Лозана, няколко принца, един английски режисьор, собственикът на една голяма фирма за уиски, една танцьорка, един шампион по тенис…

Арнълд малко го дразнеше с начина си на говорене.

— Не го ли познахте? Това е Павел.

— Кой Павел?

— Павел Югославски. А тук е Ненет…

Ненет не беше малкото име на някоя актриса ли демимонденка, а на една дама от квартал Сен Жермен, която канеше на масата си министри и посланици.

— А този с графинята и полковника?

— Жеф.

— Кой Жеф?

— Ван Мьолен, фабрикант на химикали.

Едно име, което Мегре бе чувал, разбира се, и което фигурираше върху кутии за бои и много други продукти.

Беше по къси панталони, с огромна сламена шапка на южноамерикански плантатор и играеше с дървени топки на един площад в Сан Тропе.

— Това е вторият съпруг на графинята.

— Още един въпрос, господин Арнълд. Знаете ли кой понастоящем се намира в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло и на когото графинята би телефонирала при затруднение?

— Обаждала се е по телефона в Монте Карло?

— Аз питам.

— Жеф, разбира се.

— Искате да кажете нейният втори съпруг?

— Той прекарва голяма част от годината на Лазурния бряг. Собственик е на вила в Мужен, близо до Кан, но предпочита „Отел дьо Пари“.

— Останали са в добри отношения?

— Отлични. Тя винаги го нарича „татенце“.

Американският комик, след като беше обиколил хола, се облакъти на бара, където, без да го питат, един вид служебно, поставиха пред него голяма чаша джин с доматен сок.

— Ван Мьолен и полковникът в добри отношения ли бяха?

— Те бяха приятели от дълго време.

— А граф Палмиери?

— Него го има на една от снимките, които току-що ми показахте…

Арнълд я потърси. Едно високо мургаво момче с буйна коса, по бански, на носа на една яхта.

— Също приятел?

— Защо не?

— Знаете ли кой е нотариусът на полковника?

Джон Т. Арнълд отново прояви леко нетърпение, като че ли неговият събеседник беше много невеж.

— Той има много нотариуси. Не само във френския смисъл на думата. В Лондон адвокати му са господа Филпс, Филпс и Хадли. В Ню Йорк фирмата Харисън и Шоу застъпват неговите интереси. В Лозана…

— При кой от тези господа предполагате, че е депозирал завещанието си?

— По едно е оставил почти навсякъде. Постоянно ги изменяше.

Мегре прие уискито, което му предложиха, но Лапоант от стеснителност взе само бира.

— Благодаря ви, господин Арнълд.

— Не забравяйте само това, което ви препоръчах. Бъдете внимателен. Ще видите, че ще възникнат много неприятности…

Мегре не се и съмняваше в това и лицето му беше мрачно, както в лошите му дни. Всички тези хора, така различни с навиците си от обикновените простосмъртни, го дразнеха. Даваше си сметка, че не беше подготвен да ги разбере и ще трябва да минат месеци, докато се оправи в техните работи.

— Ела, Лапоант…

Той бързо прекоси фоайето, без да се оглежда, за да не би да срещне отново господин Жил, който му бе приятен, но който на свой ред нямаше да пропусне да му препоръча благоразумие и дискретност. Сега фоайето беше препълнено. Говореше се на всички езици, пушеха се пури и цигари от всички държави.

— Оттук, господин Мегре.

Портиерът го придружи до мястото, където бяха паркирали малката кола на Криминалния отдел между един ролс-ройс и един кадилак.

Да даде ли бакшиш или не? Мегре не даде.

— Към Орли, моето момче…

— Да, шефе.

На Мегре много му се искаше да отиде до американската болница в Ньойи, за да разпита сестрата, момичето от регистратурата и телефонистката. Имаше цял куп неща, които искаше да направи или би трябвало да направи. Но той не можеше едновременно да бъде навсякъде, а и бързаше да намери малката графиня, както я наричаха нейните приятели.

Тя наистина беше малка, дребна, хубава, знаеше това от снимките. На каква ли възраст беше? Трудно можеше да се отгатне от моменталните снимки, повечето от които бяха правени в слънчево време и по-лесно се виждаше почти голото й тяло в бикини, отколкото чертите на лицето й.

Беше кестенява, с малко остро носле, дръзка, с блестящи очи и охотно заемаше хлапашки пози.

Въпреки всичко той би се заклел, че наближава четиридесетте. От адресната карта щеше да научи възрастта й, но той не се беше сетил за това. Заемаше се с най-неотложното с неприятното чувство, че саботира разследването си.

— Трябва веднага да отидеш в „Жорж V“ — каза той на Лапоант — и да прегледаш адресната карта. Дай най-ясната й снимка за увеличаване.

— Ще я дадем на вестниците ли?

— Не още. Ще отидеш и в американската болница. Разбираш, нали?

— Да. Вие заминавате ли?

Не бе сигурно, но той имаше предчувствие, че ще замине.

— Ако замина, телефонирай на жена ми.

Беше му се случвало четири или пет пъти да пътува със самолет, но оттогава беше минало доста време и сега едва позна Орли, където видя нови постройки. Там цареше много по-голямо оживление, отколкото например на Северната гара, или на гара Сен Лазар.

Разликата беше, че тук бе все едно пак в „Жорж V“ — говореше се на всички езици и се даваха бакшиши на всички възможни валути. Журналисти обкръжиха една голяма кола, снимаха някаква знаменитост, отрупана с цветя, и повечето куфари бяха от същата прочута марка, както куфарите на малката графиня.

— Да ви почакам ли, шефе?

— Не. Отиди в града и направи това, което ти казах. Ако не замина, ще се върна с такси.

Той се промъкна сред тълпата, за да избегне журналистите, и влезе в чакалнята, където бяха бюрата на различните въздушни компании. Два самолета кацнаха и индуси, някои от които с чалми, прекосиха пистата и се отправиха към митницата.

Високоговорителят непрекъснато предаваше съобщения.

— Търсят господин Стилуъл… господин Стилуъл… Моля, господин Стилуъл да се яви в бюрото на „Пан Америкън“…

Последва подобно повикване на английски и след това на испански за госпожица Консуело Гонсалес.

Стаята на специалния комисар на летището не беше на същото място, както преди. Мегре все пак успя да я открие и натисна дръжката на вратата:

— Виж ти! Коломбани…

Коломбани, на чиято сватба беше присъствувал Мегре, не принадлежеше на Съдебната полиция, а беше пряко подчинен на Министерството на вътрешните работи.

— Вие ли ми изпратихте едно съобщение?

Комисарят Коломбани намери в безредието на бюрото си едно листче, върху което с молив беше написано името на графинята.

— Не я ли видяхте?

— Дадох бележка на хората от контролата… Досега не са ми казали нищо… Ще проверя в списъците на пътниците…

Той влезе в едно съседно помещение, отделено със стъклена преграда, и скоро се върна с куп книжа.

— Един момент… Полет 315, за Лондон… Паверини… Паверини… П… Не… Няма Паверини между пътниците… Не знаете ли закъде е отлетяла?… Следващият самолет: Щутгарт… Също няма Паверини… Кайро… Бейрут… П… Потре… Не!… Ню Йорк с „Пан Америкън“… Питсбург… Пируле… Няма никъде Паверини…

— Не е ли имало самолет за Лазурния бряг?

— Самолетът за Рим с кацане в Ница, да, в десет и тридесет и две минути.

— Имате ли списък на пътниците?

— Имам списъка на пътниците за Рим, защото моите хора завериха паспортите… Те не се занимават с пътниците за Ница, които минават през друг изход без митнически и полицейски формалности.

— Самолетът френски ли е?

— Английски. Да ви заведа да проверим в бюрото на английската компания.

Бюрата в чакалнята бяха подредени като панаирни щандове, отрупани с цветни афиши от различни страни, всичките с почти еднакви неразгадаеми инициали.

— Имате ли списъка на пътниците за полет 312?

Едно младо момиче, англичанка с лунички по лицето, зарови из книжата и после подаде един списък.

— П… П… Парсън… Паверини… Луиза, графиня Паверини… Мегре, това е, нали?

Последният се обърна към младото момиче:

— Можете ли да ми кажете дали това лице е било запазило мястото си?

— Един момент… За този самолет е отговарял моят колега…

Тя излезе и се изгуби в тълпата. След малко се върна с едно високо русо момче, което говореше френски със силен акцент.

— Вие ли оформихте билета на графиня Паверини?

— Да — каза той.

Неговият съсед от италианската въздушна линия му я довел. Тя на всяка цена трябвало да излети за Ница, а била изпуснала сутрешния френски самолет.

— Сложно е, знаете. Има самолети, които само един или два пъти седмично летят по този път. Също и кацанията не са по едно и също време за някои полети. Казах й, че ще пътува само ако се намери някое свободно място в последната минута.

— И отлетя ли?

— Да. В десет и двадесет и осем.

— Така че тя е пристигнала вече в Ница?

Служещият погледна часовника над насрещното гише.

— Преди половин час.

— Как заплати билета?

— С чек. Обясни ми, че е тръгнала внезапно и няма пари в себе си.

— Практикувате ли плащане с чек?

— Когато се отнася до известни личности.

— Нейният чек при вас ли е?

Той отвори едно чекмедже, прерови някакви книжа и извади лист, на който бе закачен с карфица жълт чек. Чекът не беше от френска банка, а от швейцарска, която имаше клон на „Авеню дьо л’Опера“ в Париж. Почеркът беше нервен, неравен, като на човек, обзет от нетърпение или трескавост.

— Благодаря.

Мегре попита Коломбани:

— Мога ли да се обадя от вашето бюро в Ница?

— Може даже да изпратите телекс, който веднага ще бъде получен.

— Предпочитам да говоря.

— Елате. Важна ли е работата?

— Доста!

— Свързана с неприятности?

— Страхувам се, че да.

— Ще говорите с полицията на летището ли?

Мегре кимна утвърдително.

— Това ще ви отнеме няколко минути. Имаме време да пийнем по чашка… Оттук, моля… Ще ми съобщите, когато се свържете с Ница, Дютийол, нали?

На бара се озоваха между едно бразилско семейство и летци в сиви униформи, които говореха френски с швейцарски или белгийски акцент.

— Какво ще вземете?

— Току-що пих уиски. По-добре ще бъде да продължа

Коломбани обясни:

— В съобщението, което получихме от Криминалния отдел, не ставаше дума за пътници за френско летище… Тъй като ние се занимаваме само с лица, на които се заверяват паспортите…

Мегре изпи чашата си на един дъх, защото вече го викаха по телефона.

— Ало! Полицията на летището ли е?… Тук е Мегре от Криминалния отдел… Да… Чувате ли ме?… Ало!… Говоря ясно, доколкото мога… Една млада жена… Ало… Графиня Паверини… Като паве, „р“ като Робер, „и“ като Иняс, „н“ като Ноеми и още едно „и“ на края… Да… тя е пристигнала преди малко повече от половин час със самолет на английската компания… Да, самолетът, който е излетял от Лондон през Париж… Какво? Нищо не се чува…

Коломбани тихо затвори вратата, защото шумът от летището, включително и от един самолет, който се приближаваше към широките остъклени врати, проникваше в бюрото.

— Самолетът току-що се е приземил!… Имал закъснение, да… Толкова по-добре. Пътниците са още на летището?… Ало!… Изтичайте… Паверини… Не… Задръжте я под някакъв предлог… Проверка на документите например. Побързайте…

Коломбани каза като сведущ:

— Предполагах, че ще има закъснение. Съобщиха за буря по тази линия. Самолетът от Казабланка пристигна с час и половина закъснение, а този от…

— Ало!… Да… Как?… Видели сте я?… Тогава?… Заминала ли?…

На другия край на жицата също се чуваше силен шум от мотор.

— Това ли е самолетът, който отлита?… Тя на борда ли е?… Не?…

Накрая разбра, че полицаят от Ница я е изпуснал. Пътниците от Лондон били още там, защото е трябвало да минат през митнически преглед. Графинята, която взела самолета в Париж, слязла първа и веднага се качила на една кола, която я чакала.

— Кола с белгийски номер ли казвате?… Да, чувам: една голяма кола… с шофьор… Не. Нищо… Благодаря…

Тя беше телефонирала от американската болница в Монте Карло, където по всяка вероятност вторият й съпруг Жозеф Ван Мьолен е бил в „Отел дьо Пари“. След това от Орли е взела първия самолет за Лазурния бряг. В Ница я е чакала голяма кола с белгийски номер.

— Уреждат ли се нещата? — попита Коломбани.

— В колко часа има самолет за Ница?

— В един и деветнадесет… Обикновено всички места са заети, въпреки че не е сезонът. Винаги обаче в последния момент един или двама пътници не се явяват… Желаете ли да ви запиша?…

Без негова помощ Мегре щеше да загуби много време.

— Ето! Само ще почакате малко. Ще ви потърсим, когато наближи часът. В ресторанта ли ще бъдете?

Мегре обядва сам в един ъгъл, като преди това се обади по телефона на Люка, който не му съобщи нищо ново.

— Още ли не са алармирани журналистите?

— Не вярвам. Преди малко видях един да броди по коридорите, но се оказа Мишо, който непрекъснато се влачи тук, но нищо не спомена…

— Нека Лапоант направи това, което му наредих… Следобед по някое време ще се обадя от Ница…

Извикаха го, както му бяха обещали, и той се отправи с редицата пътници към самолета и се настани на последния ред. Кутията със снимките беше оставил на Лапоант, като бе задържал няколко, които му се бяха сторили най-интересни, и вместо да чете вестника, който стюардесата му подаде заедно с обичайната дъвка, започна да ги разглежда замислено. Трябваше да почака, докато изчезне светлинният надпис над него, за да може да разкопчае колана и да допуши лулата си. Веднага след това сервираха чай и сладкиши, които дори не опита.

Облегнат на фотьойла, с притворени очи, той имаше вид на човек, който за нищо не мисли, докато самолетът летеше над дебел килим от светли облаци. Всъщност той се мъчеше да даде живот на имената и неясните силуети, които допреди тази сутрин му бяха така чужди, както жителите на друга планета.

Колко още време трябваше да мине, преди да се разчуе смъртта на полковника и вестниците да се заловят с тази история? Тогава именно щяха да започнат усложненията, както всеки път, когато се отнася до някоя известна личност. Нямаше ли лондонските вестници да изпратят репортери в Париж? Ако се вярва на господин Арнълд, Дейвид Уорд е имал капиталовложения почти навсякъде.

Странен човек! Мегре го беше видял само в жалка и неестествена поза, гол във ваната, с надут жълтеникав корем, подаващ се над водата, който като че ли плуваше.

Дали Лапоант беше почувствувал, че в даден момент комисарят бе по-импресиониран от обстановката, отколкото позволяваше професията му, и не бе на необходимата висота? Дали доверието му в шефа не се бе разколебало?

Тези хора го дразнеха, не можеше да отрече. Пред тях той беше като новопостъпил в някой клуб например или в клас, който се чувствува неловко и се срамува, защото още не познава правилата, общоприетото държане, жаргона, и си въобразява, че другите му се подиграват.

Той беше убеден, че Джон Т. Арнълд, така естествен и непринуден с крале в изгнание или банкери в Лондон, Рим, Берлин или Ню Йорк, се беше забавлявал с неговата непохватност и се беше държал с него едва ли не със състрадателно снизхождение.

Мегре беше научил по време на дългогодишната си професионална практика по-добре от много други хора как се вършат някои сделки и как се живее в някои среди.

Но това бяха теоретически познания. Той не ги „чувствуваше“. Някои малки подробности го озадачаваха.

За пръв път имаше случай да борави със съвсем непознат свят, чиито отгласи понякога са долитали до него само благодарение на недискретните вестникари.

Съществуват милиардери, нека употребим този общоприет израз, чието обществено положение или начин на живот можем да си представим или отгатнем донякъде, бизнесмени или банкери, които всеки ден отиват в кабинета си, а в частния си живот не изглеждат така различни от останалите простосмъртни.

Той познаваше индустриалци от Северна или Източна Франция, текстилни магнати и производители на стомана, които всяка сутрин в осем часа бяха в бюрата си, всяка вечер си лягаха в десет часа, а семействата им приличаха на семействата на началник-отдели или на надзирателите им.

Сега едва като че ли бе проумял, че тези негови познати не са на върховете на стълбата, че те всъщност са дребните печалбари, изграждащи крупните богатства.

Над тях се издигаха хора като полковник Уорд, може би и като Жозеф Ван Мьолен, които никога не стъпваха в бюро, местеха се от един луксозен хотел в друг, обкръжени с хубави жени, пътуваха с яхтите си, поддържаха помежду си заплетени отношения и във фоайето на някой хотел или в кабаре сключваха много по-значителни сделки, отколкото финансистите от буржоазията.

Дейвид Уорд бе имал три законни жени, имената на които Мегре беше отбелязал в бележника си. Само Дороти Пейн, първата, принадлежеше малко или повече към неговия кръг и като него беше от Манчестър. Не бяха имали деца и се бяха развели след три години. Отново се беше омъжила. Макар семейството й да беше от буржоазно потекло, тя не се бе върнала в тази среда след развода си и не живееше в Манчестър. Омъжила се бе за един друг Уорд, тъй да се каже, на име Алдо де Рока, магнат на изкуствената коприна в Италия, който беше маниак на автомобили и участвуваше всяка година в двадесет и четири часовите състезания в Ман.

Сигурно и той също отсядаше в „Жорж V“ или в „Риц“, в „Савоя“ в Лондон, в „Карлтон“ в Кан, в „Отел дьо Пари“ в Монте Карло.

Как да не се срещат прекалено често тези хора? Съществуват, общо взето, двадесет или тридесет най-луксозни хотели, десетина модни плажове, ограничен брой гала състезания за „голямата награда“ или „Дарби“. Доставчиците на всички са едни и същи бижутери, модисти, шивачи. Имат и същите фризьори и бръснари, маникюристи.

Втората съпруга на полковника — Алис Перен, — чийто син учеше в Кеймбридж, произхождаше от друга среда, защото беше дъщеря на селски учител в Ниевър и работела като манекен в Париж, където Уорд я беше срещнал.

Но манекените не живеят ли едва ли не на границата на тази среда?

Разведена, тя не се беше върнала към своята професия. Полковникът й беше отпуснал рента.

С какви хора се срещаше тя напоследък?

Човек можеше да се запита също и за третата — Мюриъл Халигън, дъщеря на надзирател от Хоубокън, близо до Ню Йорк, която продавала цигари в едно нощно увеселително заведение в Бруклин, когато Дейвид Уорд се влюбил в нея.

Живееше с дъщеря си в Лозана, и тя, освободена от парични затруднения.

Всъщност женен ли беше Джон Т. Арнълд? Мегре би се хванал на бас, че не. Изглеждаше роден, за да бъде дясната ръка, човекът в сянка и довереното лице на човек като Уорд. Сигурно беше от видно английско семейство, може би от много, стар род с големи финансови резерви. Той беше учил в Итън, Кеймбридж, играеше голф, тенис, управляваше яхта и самолет. Без съмнение, преди да срещне Уорд, е бил в армията или в някое посолство.

Тъй или иначе, той винаги е водил в сянката на полковника живота, за който е бил създаден. Кой знае? Дали не споделяше и той скришом любовните авантюри на своя шеф, както споделяше охолния му живот.

— Госпожи и господа, моля, затегнете коланите и не пушете. След малко кацаме в Ница. Надявам се, че пътуването ви бе приятно. Лейдиз ънд джентълмен…

Мегре с мъка изпразни пепелта от лулата си в малкото пепелниче в ръчката на фотьойла и с дебелите си пръсти хвана токата на колана. Не беше забелязал, че от няколко секунди летяха над морето, и изведнъж при едно силно наклоняване на едната страна то приближи почти вертикално към прозорчето. Той можа да види няколко рибарски лодки, които приличаха на играчки, и една двумачтова яхта, която оставяше след себе си сребриста бразда.

— Моля, не ставайте от креслата, докато самолетът не спре напълно…

Самолетът докосна пистата, подскочи няколко пъти и се насочи към бялата сграда на летището. Моторът му забуча по-силно и ушите на Мегре заглъхнаха.

Комисарят слезе между последните, защото беше в дъното, а и една пълна жена беше забравила кутия шоколадени бонбони на мястото си и се блъскаше срещу излизащите.

Долу до стълбата един млад човек в светла риза, блестяща на слънцето, се обърна към него, като докосна сламената си шапка.

— Комисар Мегре?

— Да.

— Инспектор Беноа. Не аз получих вашето съобщение тази сутрин, а моят колега от първа смяна. Комисарят на летището се извинява, че не може лично да ви посрещне. Повикаха го спешно в Ница.

Те отдалеч последваха пътниците, които бързо се отправиха към сградата; циментовата писта беше топла и под яркото слънце се виждаше тълпата зад бариерата, която размахваше кърпички.

— Доста се затруднихме преди малко и след като попитах комисаря, си позволих да телефонирам в Ке дез Орфевр. Обади се Люка, който ми каза, че е в течение. Дамата, която ви интересува…

Той погледна листа, който държеше в ръка.

— Графиня Паверини с пристигнала точно навреме за самолета на швейцарските въздушни линии. Поради липса на нареждания аз не посмях на моя отговорност да я задържа. Комисарят също не знаеше какво да правим. Поисках бърз разговор с криминалната полиция и инспектор Люка…

— Старши инспектор…

— Старшият инспектор Люка, извинете, също като мене бе в недоумение. Дамата не беше сама. Придружаваше я един солиден мъж, който я доведе с колата си и половин час преди това по телефона й беше резервирал място в самолета за Женева.

— Ван Мьолен?

— Не знам. Ще ви кажат името му в бюрото.

— С една дума пуснахте я да замине?

— Сбърках ли?

Мегре не отговори веднага.

— Не. Не вярвам — въздъхна накрая той. — В колко часа има друг самолет за Женева?

— Чак утре сутринта. Ако на всяка цена искате да заминете, има една възможност. Завчера един пътник се оказа в същото положение. Ако вземете в осем и половина самолета за Рим, ще имате време да вземете оттам самолета по линията Рим, Женева, Париж, Лондон и…

Мегре едва не избухна в смях, защото внезапно имаше чувството, че изостава от епохата си. За да отиде от Ница до Женева, достатъчно беше да кацне в Рим и оттам…

В бара, както на Орли, той видя пилоти, стюардеси, американци, италианци, испанци. Едно четиригодишно дете, което само пътуваше от Ню Йорк и докато минаваше от ръцете на една стюардеса в ръцете на друга, със сериозно изражение ядеше сладолед.

— Искам да се обадя по телефона.

Инспекторът му направи честта да го въведе в тясното помещение на полицията, където знаеха вече кой е и го наблюдаваха с любопитство.

— Кой номер, господин комисар?

— „Отел дьо Пари“ в Монте Карло.

Няколко минути по-късно той научи от портиера на „Отел дьо Пари“, че действително господин Жозеф Ван Мьолен държи апартамент в хотела, че е бил повикан в Ница по телефона и заминал веднага затам с шофьора си, че много се е забавил и току-що се е прибрал.

В момента бил в банята и имал запазена маса за галавечерята в Спортния клуб.

Не били виждали графиня Паверини, която е добра позната в хотела. Госпожица Надин не придружавала Ван Мьолен, когато излязъл с колата.

Коя беше Надин? Мегре не знаеше. Портиерът, изглежда, беше уверен, че всички са в течение, и затова Мегре не зададе въпроси.

— Ще вземете ли самолета за Рим? — попита младият инспектор.

— Не, ще запазя място в швейцарския самолет за утре сутринта и вероятно ще прекарам нощта в Монте Карло.

— Ще ви заведа в бюрото на Швейцарските въздушни линии… Едно от представителствата на авиокомпаниите в чакалнята на летището.

— Познавате ли графиня Паверини?

— Това е една от нашите добри клиентки. Тя току-що взе самолета за Женева…

— Знаете ли къде отсяда в Женева?

— Обикновено тя не живее в Женева, а в Лозана. Често сме й изпращали билети в „Лозана Палас“.

На Мегре внезапно му се стори, че Париж е много голям, а светът прекалено малък! Той изгуби толкова време да отиде с автобус до Монте Карло, колкото му бе нужно да дойде от Орли.