Жорж Сименон
Мегре пътува (2)

Втора глава

В която все още става дума за хора, чиито имена непрекъснато се споменават във вестниците, но не в рубриката „Произшествия“.

По същото време стана един незначителен инцидент, който се отрази на настроението на Мегре по време на цялото разследване. Дали Лапоант го разбра, или Мегре му приписа реакция, каквато всъщност той не бе имал?

Малко по-рано, когато Жил спомена за средата, към която принадлежат графиня Паверини и полковник Уорд, комисарят едва-що не бе запитал:

— Кои среди?

Ако бе направил това, нямаше ли в гласа му да се забележат нотки на раздразнение, ирония или дори агресивност?

Това му напомни за една случка в миналото, когато съвсем отскоро бе постъпил в полицията. Беше почти на възрастта на Лапоант, когато го изпратиха за някаква справка в същия квартал между Етоал и Сена. Вече не си спомняше името на улицата.

Тогава беше епохата на големите частни къщи, „господарските домове“, и младият Мегре имаше чувството, че влиза в нов свят. Най-силно впечатление му бе направила особената тишина, далеч от тълпите и шума на обществения транспорт. Чуваха се само птичи песни и ритмичният тропот от копитата на конете, които, възседнати от амазонки и кавалери със светли цилиндри, се отправяха към Булонската гора.

И самите сгради имаха нещо тайнствено. В дворовете шофьорите лъскаха колите, а сегиз-тогиз от прозорците или на вратите се показваха лакеи с раирани жилетки или домоуправители с бели връзки.

За живота на господарите, всички с известни имена, всяка сутрин можеше да се прочете във „Фигаро“ или в „Галоа“, ала тогава инспекторът нищо не знаеше за него и със свито сърце почука на една от внушителните врати.

Днес в апартамент 347 той, естествено, не беше вече някогашният дебютант. Повечето богаташки къщи бяха изчезнали, много от тогавашните тихи улици бяха станали търговски.

И все пак в предишните аристократически квартали още се намираха такива сгради и „Жорж V“ се издигаше между тях като център на особен свят, с който той не беше свикнал.

Вестниците споменаваха имената на хората, които още спяха или закусваха в съседните апартаменти. Самото авеню улица „Франсоа I“, авеню „Монтен“ представляваха отделен свят, където на металните плочки на къщите се четяха имената на прочути шивачи, а на витрините дори на обикновени магазини за ризи човек можеше да види неща, които другаде не се продаваха.

Дали Лапоант, който живееше в скромна мебелирана стая на Левия бряг, беше притеснен? И той ли, както някога Мегре, изпитваше неволна почит към този лукс, който ненадейно откриваше?

„Един полицай, съвършеният полицай, би трябвало да се чувствува у дома си във всички среди…“

Това беше казал един ден самият Мегре и цял живот се бе мъчил да забрави външните различия между хората, да изтръгва лустрото и да открива под различния външен вид самия човек.

Ала тази сутрин неволно нещо го дразнеше в обкръжаващата го атмосфера. Въпреки раираните си панталони, професионалната мекота в маниерите и страха си от неприятности господин Жил беше прекрасен човек, същото важеше и за лекаря, свикнал да лекува именити личности.

Мегре като че ли чувствуваше някакво съучастничество помежду им. Те произнасяха същите думи, както всички други, но въпреки това говореха на друг език. Когато казваха „графинята“ или „полковникът“, те влагаха известен смисъл, който беше недостъпен за простосмъртните. Или с други думи — бяха посветени в тайната. Принадлежаха, макар като фигуранти, към един друг свят, към който Мегре от честност не искаше да показва неприязън априори.

Той мислеше смътно за всичко това, по-скоро го долавяше, когато вдигна слушалката и се обърна към лекаря:

— Вярвате ли, че ако графинята е погълнала достатъчно приспивателно, за да умре, би могла, след като вие сте се погрижили за нея, да стане само преди половин час без чужда помощ и да напусне болницата?

— Тя си е отишла?

Капаците на спалнята бяха все още затворени, но в салона бяха отворени и малко слънце, по-скоро отблясък, проникваше в стаята. Лекарят стоеше прав до масата, върху която се намираше чантата му. Директорът на хотела стоеше близо до вратата на салона, а Лапоант — отдясно на Мегре, малко по-назад.

Починалият беше все още във ваната, вратата на банята зееше отворена и това помещение бе най-светло.

Телефонът отново иззвъня. Директорът вдигна слушалката и погледна Мегре, сякаш за разрешение.

— Ало, да… Аз съм… Той се качва?…

Всички го гледаха. Угрижен, той се чудеше какво да каже, когато вратата към коридора широко се разтвори.

Един мъж на около петдесет години, с посребрени коси и загоряло лице, облечен в светлосив костюм, огледа последователно хората в стаята и най-после забеляза господин Жил:

— А! Вие сте тук… Какво се е случило с Дейвид? Къде е той?

— Уви, господин Арнълд…

Той посочи банята и след това съвсем непринудено заговори на английски език.

— Как узнахте?

— Тази сутрин телефонирах пет пъти — отговори също на английски господин Арнълд.

Това беше още една подробност, която раздразни Мегре. Той трудно разбираше английски и още по-малко владееше говоримия език. Докторът на свой ред заговори на английски.

— Уви, господин Арнълд, няма никакво съмнение, че е мъртъв…

Новодошлият се спря на прага на банята, откъдето се загледа за известно време в тялото във ваната и всички забелязаха, че устните му се движат, като че ли чете молитва.

— Нелеп нещастен случай, нали?

Кой знае защо, той проговори пак на френски почти без никакъв акцент.

Точно в този миг стана инцидентът.

Мегре стоеше до стола, върху който бяха метнати панталоните на умрелия. Виждаше се една тясна платинена верижка, закачена на едно копче под колана — на другия й край, в джоба навярно, бе окачен часовник или ключ.

Само от любопитство Мегре машинално бе посегнал към верижката и преди да я бе докоснал, така нареченият Арнълд се обърна към него и го погледна строго, като че ли го обвини за нещо неприлично и ти неделикатно.

Всичко това беше много по-недоловимо, отколкото някоя забележка. Само един мигновен поглед, съвсем леко променено изражение.

Мегре пусна верижката и в държането му се появи нещо, от което тутакси се засрами, защото бе държане на виновен.

Дали Лапоант действително бе забелязал това и дали нарочно бе извърнал глава?

В Ке дез Орфевр бяха трима и беше станало предмет на шеги — да изпитват към комисаря възхищение, което граничеше с култ: Люка, най-възрастният, Жанвие, който някога бе също млад, неопитен и ентусиазиран като Лапоант, и накрая самият „малък Лапоант“, както го наричаха.

Дали беше разочарован или само смутен, че шефът е допуснал да бъде впечатлен от обстановката, в която се намираха?

Мегре реагира, стана строг и пак прояви несръчност, макар да съзнаваше много добре, но не можеше да постъпи другояче.

— Аз искам да ви задам няколко въпроса, господин Арнълд.

Англичанинът не го попита кой е, а се обърка към господин Жил, който обясни:

— Комисар от Криминалния отдел…

Само бегло, едва учтиво кимване с глава.

— Мога ли да ви попитам кой сте и защо сте тук тази сутрин?

Още веднъж Арнълд учудено погледна директора, като че ли този въпрос в най-добрия случай бе изненадващ.

— Господин Джон Т. Арнълд е…

— Ако обичате, нека той сам да отговори.

Англичанинът каза:

— Не може ли да преминем в салона?

Преди да каже това, той погледна пак към банята, като че ли искаше още веднъж да изкаже почитта си към умрелия.

— Имате ли нужда от мен? — попита доктор Фрер.

— Стига да зная къде можем да ви намерим…

— Ще държа секретарката си в течение на моите визитации. В хотела имат номера на телефона ми…

Арнълд казваше на английски на господин Жил:

— Моля, наредете, ако обичате, да ми донесат един скоч.

Мегре, преди да продължи разговора, вдигна слушалката:

— Дайте ми паркета, госпожице…

— Кой паркет?

Тука не говореха на един и същ език, както в Ке дез Орфевр. Той каза номера.

— Моля, свържете ме с прокурора или с някои от заместниците… Комисар Мегре… Да…

Докато чакаше, господин Жил успя да прошепне.

— Можете ли да помолите тези господа да действуват дискретно и да влизат в хотела, като че ли нищо не се е случило и…

— Ало!… Аз съм в хотел „Жорж V“, господин прокурор… Току-що бе открит един мъртвец в банята, полковник Дейвид Уорд… Уорд, да… Трупът е още във ваната и някои признаци сочат, че не е нещастен случай… Да… Така ми казаха…

От другата страна на линията прокурорът бе казал:

— Нали знаете, че Дейвид Уорд е много влиятелна личност?

Мегре търпеливо слушаше.

— Да… да… оставам тук… Случило се е и друго събитие тази нощ в същия хотел… Ще ви занимая след малко с него… Да… Дочуване, господин прокурор…

Докато говореше, за кратко време бе влязъл един прислужник в бяло, а господин Арнълд се настани в един фотьойл и запали пура, след като бавно и грижливо отряза върха й.

— Бях ви попитал…

— Кой съм и какво правя тук… На свой ред ви питам знаете ли кой е… сега мога да кажа кой беше моят приятел Дейвид Уорд?

Може би в това нямаше високомерие, а по-скоро вродена самоувереност. Арнълд беше тук като у дома си. Директорът се поколеба да го прекъсне, като накрая го направи като ученик, който моли да излезе за малко от клас.

— Извинете, господа… Бих желал да сляза долу да дам някои нареждания…

— Чакаме хората от прокуратурата.

— Чух това, да…

— Имаме нужда от вас. Очаквам също специалистите от службата „Съдебна самоличност“, фотографите, както и лекаря по съдебна медицина.

— Мога ли поне част от тези лица да въведа през служебния вход… Трябва да ме разберете, господин комисар… Ако има много преминавания през фоайето и ако…

— Разбирам…

— Благодаря ви…

— Веднага ще донесат вашето уиски, господин Арнълд… Може би и вие ще вземете нещо, господа?

Мегре поклати отрицателно глава и веднага съжали, защото и той с удоволствие би изпил глътка алкохол.

— Слушам ви, господин Арнълд… Вие казвахте?

— Казвах, че навярно и вие, както всички, сте срещали във вестниците името на моя приятел Дейвид, най-често предшествувано от думата милиардер… Английският милиардер… Ако изчисляваме във франкове, това е така… В английски лири, не…

— Колко годишен е? — прекъсна го Мегре.

— Шестдесет и три… Дейвид не е създал сам благосъстоянието си, но както се казва у нас, той е роден със сребърна лъжичка, тоест късмет… Баща му вече притежаваше най-големите заводи за производство на тел в Манчестър, основани от дядо му… Слушате ме, нали?

— Слушам ви.

— Не бих казал, че предприятието вървеше само и че Дейвид не се занимаваше с него, но то изискваше малко грижи, от време на време среща с директорите, участие в управителните съвети, подписи…

— Той не живееше ли в Манчестър?

— Почти никога.

— Ако вярваме на вестниците…

— Вестниците веднъж завинаги си присвояват една или две дузини хора и се занимават с най-дребните им постъпки и жестове. Това не значи, че всичко, което описват, е вярно. Така по отношение на разводите на Дейвид са писани много неточни неща. Но не това държа да ви обясня. За повечето от хората Дейвид, който беше наследил значително богатство и солидна индустрия, имаше само едно занимание: да прекарва приятно времето си в Париж, Довил, Кан, Лозана или Рим, като посещава кабаретата и конните състезания, заобиколен с хубави жени и известни като него хора… Всъщност не бе така…

Господин Арнълд позамълча, загледа се в бялата пепел на пурата, направи знак на прислужника и взе чашата уиски от подноса.

— Ще позволите ли?

После, облягайки се във фотьойла, продължи:

— В Манчестър Дейвид не е водил обичайния живот на голям английски индустриалец по простата причина, че там положението му бе създадено преди това и той трябваше да продължи делото на баща си и дядо си, което не го интересуваше. Разбирате, нали?

По начина, по който той гледаше комисаря и младия Лапоант, се чувствуваше, че счита и двамата мъже неспособни да разберат такова отношение.

— Американците имат една дума, която ние, англичаните, рядко употребяваме… Те казват „плейбой“, което означава богат човек, чиято единствена цел в живота е да прекарва приятно времето си, минавайки от полото към зимните спортове, да участвува в регати, да посещава кабарета с приятни компании…

— Паркетът няма да закъснее да дойде — забеляза Мегре, като погледна часовника си.

— Извинявайте, че ви наложих този разговор, но вие, ми поставихте въпрос, на който е невъзможно с няколко думи да се отговори… Може би моето намерение е същевременно да ви помогна да избегнете някой гаф… Така казвате вие, нали? Дейвид Уорд съвсем не беше „плейбой“ и се занимаваше не като собственик на заводите „Уорд“ в Манчестър, а като частно лице, с многобройни други сделки… Само че не считаше, че за да работи, трябва да се затвори осем часа в някое бюро… Повярвайте на твърдението ми, че той беше гений в сделките… Случваше му се да реализира много крупни сделки в най-неочаквани моменти и места…

— Например?

— Един ден с неговия ролс-ройс минавахме по италианската Ривиера и тъй като спукахме гума, се отбихме в едно скромно заведение. Докато ни приготвят храната, се разходихме из околността. Това се случи преди двадесет години. Същата вечер спряхме в Рим и няколко дни по-късно аз купих за сметка на Дейвид две хиляди хектара земя, част от която лозя… Днес ще видите три големи хотела, едно казино, един от най-хубавите плажове, заобиколен с вили… В Швейцария, близо до Монтрьо…

— С други думи, бяхте негов личен пълномощник…

— Негов приятел и негов пълномощник, ако желаете… Преди всичко — негов приятел, защото когато се запознахме, никога не се бях занимавал с търговия или финанси…

— И вие ли живеете в „Жорж V“?

— Не, в хотел „Скриб“. Това може би ви изглежда странно, но в Париж, както и другаде, ние винаги живеем в различни хотели. Дейвид много ревниво пазеше това, което ние наричаме privacy^[1].

— По същата ли причина графиня Паверини заемаше апартамент на другия край на коридора?

Арнълд се поизчерви.

— По тази причина и по други…

— Какво искате да кажете?…

— Въпрос на деликатност…

— Нали всички знаеха за тяхната връзка?

— Всички говореха за нея, вярно.

— И това беше истина?

— Предполагам, но никога не съм го питал.

— Не сте били интимни…

Сега Арнълд на свой ред се раздразни. Той също си помисли навярно, че не говорят на един и същ език, не са на едно ниво.

— Колко законни жени имаше?

— Само три. Вестниците му приписваха повече, защото, щом се запознаеше с някоя жена и се появеше няколко пъти с нея, бързаха да оповестят нова женитба.

— И трите ли жени са живи?

— Да.

— Има ли деца от тях?

— Две. От втората си жена син, Боби, на 16 години, който следва в Кеймбридж, и една дъщеря, Елън, от третата.

— В какви отношения беше с тях?

— С бившите си жени ли? В отлични отношения. Той беше джентълмен.

— Случваше ли му се да ги вижда?

— Срещаше се с тях…

— Състоятелни ли са?

— Първата, Дороти Пейн, която е от богато семейство, фабриканти на текстил от Манчестър.

— Другите две?

— Той ги бе обезщетил.

— Така че нито една от двете няма интерес от смъртта му?

Арнълд сви вежди като човек, който не разбира, и като че ли въпросът го изненада неприятно.

— Защо?

— А графиня Паверини?

— Сигурно щеше да се ожени за нея, веднага щом приключеше разводът му с Мюриъл Халигън.

— Кой според вас имаше интерес от смъртта му?

Отговорът беше еднакво бърз и точен:

— Никой.

— Имаше ли неприятели?

— Доколкото знаех, той имаше само приятели.

— За дълго ли бе отседнал в „Жорж V“?

— Почакайте… днес е седми октомври…

Той извади от джоба си красив червен бележник, подвързан с мека кожа с позлатени краища.

— Пристигнахме на втори октомври от Кан, преди това бяхме в Биариц, а на седемнадесети август напуснахме Довил… На тринадесети трябваше да заминем за Лозана…

— По работа ли?

Арнълд още веднъж погледна Мегре някак безнадеждно, като че ли този едър човек не можеше да разбере и най-елементарните неща.

— Дейвид има апартамент в Лозана и там е местожителството му…

— А тук?

— Този апартамент е ангажиран целогодишно, както един друг в Лондон и трети — в хотел „Карлтон“ в Кан…

— А в Манчестър?

— Там притежава фамилната къща на Уорд, огромна постройка във викториански стил, в която не вярвам да е пренощувал повече от три пъти в продължение на тридесет години… Отвращаваше се от Манчестър…

— Познавате ли добре графиня Паверини?

Арнълд нямаше време да отговори. В коридора се чуха стъпки, гласове. Господин Жил, по-смутен, отколкото когато дойде Мегре, въведе прокурора на републиката и един млад съдебен следовател, с когото досега Мегре не беше работил. Той се казваше Кала и имаше вид на студент.

— Да ви представя господин Арнълд…

— Джон Т. Арнълд… — уточни той, като стана.

Мегре продължи:

— Близък приятел и специален пълномощник на починалия в сделките му.

С чувството, че най-после има работа с влиятелна личност, може би от своята среда, Арнълд се обърна към прокурора:

— Тази сутрин в десет часа имах среща с Дейвид, по-точно трябваше да му телефонирам. Така научих за смъртта му. Тук ми казаха, че не вярват да е нещастен случай, и предполагам, че полицията има сериозни основания за това. Бих желал да ви помоля, господин прокурор, да не се вдига прекалено много шум около този случай. Дейвид беше видна личност и ми е трудно да определя последиците, които неговата смърт ще има не само за борсата, но и в различни среди.

— Ще бъдем колкото се може по-дискретни — промърмори прокурорът. — Нали, комисаре?

Последният кимна с глава.

— Предполагам, че ще ми зададете някои въпроси? — продължи Арнълд.

Прокурорът погледна Мегре и след това съдията-следовател.

— Може би след малко… Не знам… Засега мисля, че сте свободен…

— Ако имате нужда от мен, аз съм долу в бара…

Щом той затвори вратата, двамата се спогледаха загрижени.

— Мръсна история, нали? — каза прокурорът. — Имате ли някаква идея?

— Никаква. Освен това, че графиня Паверини е била любовница на Уорд, държи апартамент в дъното на коридора и миналата нощ се е опитала да се отрови. По нареждане на лекаря тя е била пренесена в Американската болница в Ньойи, където е била настанена в самостоятелна стая. Болничната сестра е влизала при нея всеки половин час. По-късно намерила стаята празна…

— Графинята е изчезнала?

Мегре кимна с глава и прибави:

— Наредих да държат под наблюдение гарите, летищата и изходните пунктове на Париж.

— Интересно, нали?

Мегре вдигна рамене. Какво можеше да каже? Всичко беше интересно при този случай, като се започне от умрелия, роден със сребърна лъжичка в устата, който сключваше сделки на конни надбягвания и в нощни локали, и се стигне до светския бизнесмен, който му говореше като учител на тъп ученик.

— Желаете ли да го видите?

Прокурорът, достолепен магистрат от старо благородническо съдийско потекло, призна:

— Телефонирах във външното министерство… Дейвид Уорд действително е бил важна личност. Званието полковник е получил по време на войната, когато е оглавявал отдел в Интелиджънс Сървис… Мислите ли, че това може да има нещо общо със смъртта му?

По коридора се чуха стъпки, на вратата се почука и се появи доктор Пол с чанта в ръка.

— Знаех, че ще ме преведат през входа за персонала… Така ще стане и с хората от службата за съдебна самоличност… Къде е трупът?

Той стисна ръка на прокурора, на Кала, новия съдебен следовател, и накрая на Мегре.

— Е, стари приятелю?

След това си свали сакото и запретна ръкавите на ризата си.

— Мъж или жена?

— Мъж…

Мегре му посочи банята и веднага след това чуха възклицанията на доктора. Хората от службата за съдебна самоличност също пристигнаха със своите уреди и Мегре трябваше да се занимае с тях.

В „Жорж V“, както навсякъде другаде, за Дейвид Уорд, както и за всяка друга жертва на престъпления, трябваше да се следва установената практика.

— Може ли да вдигна щорите, шефе?

— Да. Тази чаша не е интересна, донесоха я за един свидетел.

Слънцето вече огряваше не само салона, но и спалнята, просторна и весела, в която намериха много дребни лични предмети, редки и скъпи.

Например будилникът върху нощната масичка беше златен, купен от Картие, както и табакерата върху една масичка, а несесерът за маникюр носеше марката на известна лондонска фирма.

Един инспектор преброи в гардероба осемнадесет костюма, сигурно по толкова имаше и в другите апартаменти на Уорд в Кан, Лозана или Лондон.

— Вече можете да извикате фотографа — чу се гласът на доктор Пол.

Мегре гледаше навсякъде и никъде, като не пропускаше и най-малките подробности в апартамента и това, което се намираше в него.

— Телефонирай на Люка и разбери дали има нещо ново — каза той на Лапоант, който стоеше като изгубен в тази бъркотия.

Имаше три телефонни апарата, един в салона, друг на леглото и трети в банята.

— Ало!… Люка?… Тук е Лапоант…

Пред прозореца Мегре разговаряше на нисък глас с прокурора и следователя, докато доктор Пол и фотографът оставаха невидими в банята.

— Ще видим дали доктор Пол ще потвърди мнението на доктор Фрер… Според последния сините петна…

Съдебният лекар най-после се появи в добро разположение на духа.

— Преди да изготвя своя доклад и преди аутопсията, която вярвам, че ще бъде извършена, мога да ви кажа следното:

Примо: този човек е бил създаден да живее най-малко осемдесет години.

Секундо: бил е доста пиян, когато е влязъл във ваната си.

Терцио: не се е подхлъзнал, а онзи, който го е принудил да се пресели във вечността, е употребил известна сила, за да го задържи под водата. Засега това е всичко. Ако наредите да го изпратят в съдебномедицинския институт, ще се помъча да открия още нещо…

Двамата магистрати се спогледаха. Аутопсия? Без аутопсия?

— Има ли семейство? — обърна се прокурорът към Мегре.

— Доколкото разбрах, той има две деца, и двете малолетни, а разводът с третата му жена не е приключил.

— Братя, сестри?

— Момент…

Той вдигна отново телефонната слушалка. Лапоант му направи знак, че трябва да му каже нещо, но комисарят първо се обади в бара.

— Господин Арнълд, ако обичате.

— Един момент…

Малко по-късно Мегре каза на прокурора:

— Няма сестри, имал само брат, убит в Индия на двадесет и две годишна възраст… Имал братовчеди, с които не поддържал никакви връзки. Какво искаш, Лапоант?

— Люка ми съобщи една подробност, която току-що узнал. Тази сутрин от стаята си графиня Паверини е поискала много телефонни номера…

— Отбелязали ли са ги?

— Парижките не. Те са били два или три, от които два пъти един и същ. След това е поискала Монте Карло…

— Кой номер?

— „Отел дьо Пари“…

— Не се ли знае кого е търсила?

— Не. Искате ли да попитам в „Отел дьо Пари“?

Все същите кръгове. Тук „Жорж V“. В Монте Карло — най-луксозният хотел на Лазурния бряг.

— Ало, госпожице, дайте ми „Отел дьо Пари“ в Монте Карло, ако обичате… Какво?

Той се обърна смутен към комисаря.

— Пита за чия сметка ще бъде разговорът.

Мегре отвърна нетърпеливо:

— За сметка на Уорд… или за моя, ако предпочита.

— Ало, госпожице… От името на комисар Мегре… да… благодаря…

Като затвори телефона, съобщи:

— След десет минути.

В едно чекмедже намериха писма, натрупани в безпорядък, на английски, френски и италиански, от жени или делови, покани за коктейли, вечери, а в друго откриха по-добре подредени книжа.

— Ще ги вземем ли?

Мегре кимна утвърдително, след като се допита с поглед до съдията следовател Кала. Беше вече единадесет часът и хотелът започна да се пробужда; чуваха се позвънявания, прислужниците сновяха насам-натам, асансьорът непрестанно се движеше.

Вярвате ли, докторе, че една жена може така дълго да държи главата му под водата?

— Зависи от жената.

— Наричат я малката графиня, от което може да се предположи, че е по-скоро дребна.

— Нито височината, нито пълнотата имат значение — промърмори философски докторът.

А Мегре добави:

— По-добре да отидем да хвърлим един поглед на триста тридесет и втори номер.

— Триста тридесет и втори?

— Апартаментът на въпросната графиня.

Понеже вратата беше заключена, трябваше да потърсят някоя камериерка. Апартаментът беше почистен. Състоеше се от салон, по-малък от предишния, спалня и баня.

Прозорецът беше отворен, но във въздуха още се носеше мирис на парфюм и алкохол; макар да бяха отнесли бутилката шампанско, полупълната бутилка с уиски още стоеше на масичката.

Дали поради твърде доброто си възпитание или от стеснителност, прокурорът и следователят се поколебаха на прага, докато Мегре отваряше шкафовете и чекмеджетата. Това, което откри, бе същото, както и при Дейвид Уорд, много луксозни предмети, само че дамски, които се срещат в малко магазини и са символ на определен жизнен стандарт.

Върху тоалетната масичка лежаха разхвърляни бижута, като че ли бяха без никаква стойност; диамантена гривна с миниатюрно часовниче, обици и пръстен, общо възлизащи на двадесетина милиона.

И тук в едно чекмедже имаше разни книжа, покани, фактури на шивачи и модистки, каталози, разписания на френската и американските авиокомпании и прочие.

Нямаше лични писма, което показваше, че графинята не поддържа кореспонденция. Затова пък в един стенен гардероб Мегре преброи двадесет и осем чифта обувки, някои от които не бяха носени и от размера им можеше да се заключи, че графинята е наистина дребна.

Лапоант влезе бързо.

— Свързах се с „Отел дьо Пари“. Телефонистката записва разговорите само когато търсените отсъствуват, за да им остави бележка. Тази сутрин е имала над петнадесет повиквания от Париж и не е в състояние да каже за кого са били.

Лапоант колебливо допълни:

— Попита ме дали в Париж е така топло, както там. Изглежда…

Вече не го слушаха и той замълча. Групичката тръгна към апартамента на Дейвид Уорд и срещна един доста странен кортеж. Директорът, когото сигурно бяха предизвестили, вървеше начало като разузнавач, дебнейки с безпокойство вратите, които всеки момент можеха да се отворят. Беше взел със себе си един от холовете, в небесносиня униформа, за да разчиства пътя.

Следваха четирима мъже, които носеха на носилка трупа на Дейвид Уорд, все още гол, покрит с една завивка.

— Оттук — казваше господин Жил със сподавен глас.

Той вървеше на пръсти. Носачите внимателно напредваха, като избягваха да допират стените или вратите.

Те не се отправиха към никой от асансьорите, а завиха по един по-тесен коридор с не така блестящи и свежи тапети, който водеше към асансьора за багажа.

Дейвид Уорд, който беше един от най-авторитетните клиенти на хотела, го напускаше по пътя на куфарите и багажите.

Настъпи мълчание. Магистратите, които нямаше какво повече да правят, се колебаеха дали да влязат в апартамента.

— Вие ще се занимаете, Мегре… — въздъхна прокурорът.

Той се поколеба и допълни тихо:

— Бъдете благоразумен… Опитайте се вестниците да не… Разбирате ме, нали?… Министърът ми препоръча…

Не беше така сложно предния ден, когато почти по същото време Мегре беше посетил на улица „Клинянкур“ един инкасатор, баща на три деца, получил два куршума в корема, опитвайки се да защити чантата си, в която носел осем милиона.

Отказал да го отведат в болницата.

Предпочел, ако ще умира, да умре поне в малката стаичка с цветни тапети, където жена му се грижеше за него, а децата му след училище ходеха на пръсти.

В този случай имаше една следа, едно кепе, забравено на местопрестъплението, което щеше в крайна сметка да ги отведе до престъпника. Но в случая с Дейвид Уорд?

— Мисля — внезапно каза Мегре, като че ли говореше сам на себе си, — че ще трябва да отида до Орли.

Не беше ли това заради разписанията на френските и американските авиолинии, които беше намерил в едно чекмедже, или може би в резултат на телефонния разговор с Монте Карло?

Може би пък и защото все трябваше да направи нещо, а летището му се струваше в тон с личност като графинята.