Жорж Сименон
Мегре пътува (1)

Първа глава

Какво се случи в хотел „Жорж V“, когато в Париж валеше дъжд, Мегре спеше, а някои хора се забавляваха, както намерят за добре.

„Най-обърканите случаи са тези, които в началото изглеждат така банални, че никой не им отдава значение. Те са като болестите, които започват нормално, с леко неразположение, и когато накрая човек им обърне сериозно внимание, често е вече много късно.“

Това бе казал някога Мегре на инспектор Жанвие, когато двамата се връщаха една вечер по Пон Ньов към Ке дез Орфевр.

Тази нощ обаче Мегре не коментираше събитията, които ставаха, защото спеше дълбоко до госпожа Мегре в апартамента си на булевард „Ришар Льоноар“.

Ако очакваше неприятности, той най-малко би помислил за хотел „Жорж V“, място, което по-често се споменава в светската хроника на вестниците, отколкото в рубриката „Произшествия“, а щеше да си спомни за дъщерята на един депутат, която бе принуден да повика в бюрото си, за да й препоръча да не се отдава вече на някои екстравагантности. Въпреки че й бе говорил с бащински тон, тя бе реагирала остро. Наистина току-що бяха отпразнували осемнадесетия й рожден ден.

— Вие никога не сте били нищо друго освен чиновник и аз ще ви натрия…

В три часа призори едва забележимо ръмеше дъжд, достатъчен все пак да лъсне улиците и да предаде, както сълзите на очите, повече блясък на уличните фенери.

В три часа и половина през нощта на третия етаж на хотел „Жорж V“, в стаята, в която дремеха една камериерка и един прислужник, се позвъни. И двамата отвориха очи. Прислужникът пръв забеляза, че току-що бе светнала жълтата лампа, и каза:

— За Жул е.

Това означаваше, че викаха сервитьора, който трябваше да занесе бутилка датска бира на един клиент.

Двамата отново се унесоха в дрямка, всеки на своя стол. Настъпи продължителна тишина. После в момента, когато Жул, който беше над шестдесет години и постоянно дежуреше нощем, се върна с празен поднос, пак се позвъни.

— Идвам, идвам — промърмори през зъби той.

И без да бърза, се отправи за стая 332, над чиято врата светеше крушка, почука, почака един миг, и като не се чу нищо, отвори тихо вратата. В тъмния салон нямаше никой. Слаба светлина идваше откъм спалнята, в която се чуваше тихо и непрекъснато охкане, като че ли издавано от някакво животно или дете.

Малката графиня с притворени очи и полуотворени устни лежеше на леглото, притиснала двете си ръце до гърдите, близо до сърцето.

— Кой е? — простена тя.

— Сервитьорът, госпожо графиньо.

Той я познаваше добре, и тя добре го познаваше.

— Ще умра. Жул. Не искам. Повикайте веднага лекар — има ли в хотела?

— Не по това време, госпожо графиньо, но ще предупредя медицинската сестра…

Преди малко повече от час той бе сервирал в същия апартамент бутилка шампанско, бутилка уиски, сода и кофичка с лед. Бутилките и чашите още се намираха в салона, само една чаша от шампанско бе съборена върху нощната масичка.

— Ало! Свържете ме бързо с медицинската сестра…

Дежурната телефонистка, госпожица Розе, не се учуди, мушна един щепсел и след това друг в многобройните отвори на телефонната централа.

Жул чу далечно позвъняване и след това един сънен глас.

— Ало… Слуша медицинската сестра…

— Слезте незабавно в стая триста тридесет и втора.

— Умирам, Жул…

— Ще видите, че няма да умрете, госпожо графиньо.

Той не знаеше какво да прави, докато чакаше. Отиде и запали лампите в салона и видя, че бутилката с шампанско беше празна, докато от бутилката с уиски беше изпито само една четвърт.

Графиня Паверини продължаваше да стене с ръце, сгърчени на гърдите.

— Жул…

— Да, госпожо графиньо.

— Ако дойдат твърде късно…

— Госпожица Жьоневрие ще слезе ей сега…

— Ако закъснеят, въпреки всичко кажи им, че се отрових, но че не искам да умра…

Медицинската сестра със сиви коси и сиво лице, чието тяло под бялата престилка още дъхаше на легло, влезе в апартамента, като преди това, проформа, беше леко почукала. Държеше едно кафяво шише бог знае с какво, а джобовете й бяха пълни с лекарства.

— Каза, че се е отровила…

Госпожица Жьоневрие първо се огледа наоколо и като измъкна от едно кошче за хартия една туба, прочете етикета.

— Помолете телефонистката да повика доктор Фрер… Спешно е…

Изглежда, че след като се появи някой да се погрижи за нея, графинята се изостави на съдбата, защото вече не говореше и охканията й станаха по-слаби.

— Ало! Повикайте бързо доктор Фрер… Не, не съм аз… Медицинската сестра каза…

Тези неща са така чести в луксозните хотели и в известни квартали в Париж, че когато в „Бърза помощ“ се обади някой от XVI район, винаги ще се намери кой да попита:

— Гарденал?

Това беше станало нарицателно име. Казваха един „гарденал“, както казват един „Берси“ за пиян човек.

— Донесете ми топла вода…

— Вряла ли?

— Не е важно, стига да е топла…

Госпожица Жьоневрие измерваше пулса на графинята и повдигна горния й клепач.

— Колко хапчета погълнахте?

Един глас на малко момиче отговори:

— Не зная… вече не зная… Не ме оставяйте да умра…

— Разбира се, моето момиче… Пийте това…

Тя я подкрепяше за раменете, докато й поднасяше чашата.

— Неприятно ли е?

— Пийте…

На две крачки, на авеню „Марсо“, доктор Фрер се облече набързо грабна чантата си и малко по-късно излезе от потъналата в сън сграда и се качи в паркираната на тротоара кола.

Мраморното фоайе на „Жорж V“ беше пусто. В единия му край администраторът четеше вестник зад бюрото си от акажу, а в другия беше портиерът, който с нищо не бе зает.

— Номер 332… — каза докторът мимоходом.

— Зная.

Телефонистката го беше поставила в течение.

— Да повикам ли линейка?

— Ще видя.

Доктор Фрер познаваше по-голямата част от апартаментите на хотела. Както сестрата, той почука по-скоро символично, влезе, свали шапка и се отправи към спалнята.

Жул беше донесъл съд с топла вода и се бе оттеглил в един ъгъл.

— Отравяне, докторе… Дадох й…

Те размениха няколко думи, приличащи на стенографски съкращения или на кодов разговор, докато графинята, все още придържана от сестрата, се тресеше силно и започна да повръща.

— Жул!

— Да, докторе…

— Наредете да телефонират в Американската болница в Ньойи за линейка…

Във всичко това нямаше нищо необикновено. Телефонистката, със слушалки на глава, позвъни на друга нощна телефонистка някъде и Ньойи.

— Не зная точно, малката… Касае се за графиня Паверини и докторът още горе при нея…

В стая 332 телефонът иззвъня. Жул вдиша слушалката и съобщи:

— Линейката ще бъде тук след десет минути.

Лекарят прибра в чантата си спринцовката, с която току-що бе направил инжекция.

— Да я облека ли?

— Само я загърнете с едно одеяло. Ако видите някъде куфар, сложете най-необходимото. По-добре знаете от мен от какво ще има нужда…

Четвърт час по-късно двама санитари свалиха дребната графиня и я качиха в линейката, докато доктор Фрер се настани в колата си.

— Ще бъдем по едно и също време там…

Той познаваше санитарите, и те го познаваха. Той познаваше и служителката в регистрацията на болницата, при която се отби да й каже няколко думи, познаваше и младия дежурен лекар. Тези хора говореха малко, все с недомлъвки, защото бяха свикнали да работят заедно.

— Четиридесет и първо е свободно…

— Колко хапчета?

— Тя не си спомня. Тубата е намерена празна.

— Повръща ли?

Тукашната медицинска сестра беше също така фамилиарна с доктора, както тази от хотел „Жорж V“. Докато тя работеше, той най-после запали цигара.

Промивка на стомаха. Пулсът. Още една инжекция.

— Нищо повече, освен да я оставите да поспи. Проверявайте й пулса всеки половин час.

— Добре, докторе.

Той слезе от асансьора, подобен на този в хотела, и даде някои нареждания на служителката, която ги записа.

— Предупредихте ли полицията?

— Още не…

Той погледна часовника в бяло и черно. Четири и половина часът.

— Свържете ме с полицейския пост от улица „Бери“.

Там, пред вратата, под уличния фенер, стояха наредени велосипеди. В помещението двама млади полицаи играеха карти, докато един старшина си вареше кафе на спиртник.

— Ало… Полицейският пост на улица „Бери“… Доктор как? Фрер?… Като брат^[1]?… Добре… Слушам… Един момент.

Старшината взе молив и записа на едно листче сведенията, които му съобщаваха.

— Да… Да… Ще съобщя, че ще изпратите вашия доклад… Мъртва ли е?…

Той затвори и каза на двамата, които го гледаха:

— Гарденал „Жорж V“.

За него това означаваше просто една работа в повече. Той затвори, като изпъшка.

— Централа?… Тука е постът на улица „Бери“… Аз съм Маршал… Как е там?… Тука… спокойно… А гюрултията? Не ги задържахме в поста… Един от типовете познаваше много хора, разбираш, нали?… Наложи се да се обадя на комисаря, който ми нареди да ги освободя.

Касаеше се за една разправия в нощното кабаре на улица „Понтийо“.

— Добре! Имам друг случай… Гарденал… Вземаш си бележки, нали?… Графиня… Да, една графиня… Истинска или мнима, не знам… Паверини… П като Пол, А като Артур, В като Виктор, Е като… Паверини, да… Хотел „Жорж V“… Апартамент 332… Доктор Фрер, като братле… Американската болница в Ньоий… Да, тя е проговорила… Искала да умре… После не искала… Старата песен.

В пет и половина часа инспектор Жюстен от VIII район разпита нощния портиер на „Жорж V“, написа в бележника си няколко думи, след това говори с Жул, келнера, после се запъти за болницата в Ньойи, където му казаха, че графинята спи и че няма опасност за живота й.

В осем часа сутринта още преваляваше, но небето беше ясно и Люка, малко понастинал, седна зад бюрото си в Ке дез Орфевр, където го чакаха нощните доклади.

Така от няколко административни фрази той се запозна с разправията на улица „Понтийо“, научи за заловените десетина леки момичета, няколко пияници, за едно нападение с нож на улица „Фландър“ и за няколко други инцидента, които бяха в кръга на всекидневната практика.

Шест реда го поставиха в течение и на опита за самоубийство на графиня Паверини, родена Ласерт.

Мегре пристигна в девет часа малко угрижен заради дъщерята на депутата.

— Вика ли ме шефът?

— Още не.

— Има ли нещо важно в доклада?

Люка за миг се замисли и като прецени, че един опит за самоубийство, даже в „Жорж V“, не е нещо важно, отговори:

— Нищо…

Той не се усъмни, че допуска важна грешка, която по-късно щеше да затрудни живота на Мегре и на цялата криминална полиция.

Когато звънецът иззвъня в коридора, комисарят с няколко досиета под мишница излезе от кабинета си и с другите шефове на отдели се яви при директора. Стана въпрос за текущи случаи, засягащи отделни комисари, но понеже не знаеше, той не спомена за графиня Паверини.

Към десет часа се върна в кабинета си и с лула в уста започна да съставя доклад за едно въоръжено нападение, станало преди три дни, чиито извършители се надяваше да залови скоро поради едно забравено кепе на местопрестъплението.

По същото това време някой си Джон Т. Арнълд, който закусваше по пижама и халат в хотел „Скриб“ на големите булеварди, вдигна слушалката на телефона.

— Ало, госпожице… бъдете така добра да ме свържете с полковник Уорд, хотел „Жорж V“.

— Веднага, господин Арнълд.

Защото господин Арнълд беше стар клиент, който почти през цялата година живееше в хотела.

Телефонистката от хотел „Скриб“ и тази от хотел „Жорж V“ се познаваха, без да се бяха виждали, както се познават телефонистките.

— Ало, малката, свържи ме с полковник Уорд.

Двамата мъже имаха навик да си говорят по телефона много пъти на ден, а разговорът им в десет часа сутринта беше традиция.

— Още не е позвънил за сутрешната закуска… Все пак да го повикам ли?…

— Почакай… Ще попитам моя клиент…

Щепселът премина от един отвор към друг.

— Господин Арнълд? Полковникът още не е звънял за закуска… Да го събудя ли?

— Не е ли оставил някаква бележка?

— Нищо не ми казаха…

— Вече е десет часът, нали?

— Десет и десет…

— Повикайте го…

Отново щепселът.

— Позвъни му, малката… Толкова по-зле, ако мърмори…

Никой не се обади. Телефонистката от „Скриб“ междувременно получи три връзки, от които една с Амстердам.

— Ало, малката, не си забравила моя полковник?

— Непрекъснато му звъня. Не отговаря.

Няколко минути по-късно „Скриб“ отново повика „Жорж V“.

— Слушай, малката. Казах на моя клиент, че полковникът не отговаря. Той твърди, че това е невъзможно, че полковникът очаква да му се обади в десет часа и е много важно…

— Ще позвъня още един път…

След още един несполучлив опит:

— Почакай един момент, ще попитам портиера да не би да е излязъл.

Тишина.

— Не. Ключът му не е на таблото. Какво искаш да направя?

Джон Арнълд проявяваше нетърпение от своя апартамент.

— Е, добре, госпожице? Забравихте моята поръчка?

— Не, господин Арнълд. Полковникът не отговаря. Портиерът не го е виждал да излиза, а и ключът му не е на таблото…

— Нека изпратят прислужник да почука на вратата…

Жул го нямаше. Един италианец на име Джино беше дежурен на третия етаж, където се намираше апартаментът на полковник Уорд, през пет врати от този на графиня Паверини.

Прислужникът повика портиера.

— Не отговаря и вратата е заключена.

Портиерът се обърна към своя помощник.

— Иди да видиш…

Помощникът позвъни, почука и промърмори:

— Полковник Уорд…

След това извади от джоба си един шперц и успя да отключи вратата. В апартамента щорите бяха спуснати и на една маса в салона светеше лампа. В спалнята също светеше, леглото беше приготвено за спане с една разгъната пижама върху него.

— Полковник Уорд…

Върху един стол имаше тъмни дрехи, по пода чорапи и две обърнати обувки с подметките нагоре.

— Полковник Уорд!…

Вратата на банята бе отсреща. Помощникът на портиера първо почука, след това бутна вратата и каза:

— Господин…

Трябваше да се обади по телефона от стаята, но той имаше толкова малко желание да остане в апартамента, че затвори вратата и вместо да вземе асансьора, тичешком заслиза по стълбите.

Трима или четирима клиенти бяха оградили портиера, който правеше някаква справка в разписанието за трансатлантическите въздушни линии. Заместникът тихо прошепна нещо на своя шеф.

— Той е мъртъв…

— Един момент…

После портиерът, осъзнавайки смисъла на думите, които бе чул, запита:

— Какво каза?

— Мъртъв… Във ваната…

Портиерът се обърна на английски език към клиентите и ги помоли да почакат. После прекоси хола и се наведе над бюрото на служителката от рецепцията.

— Господин Жил в кабинета си ли е?

След като му кимнаха утвърдително, той почука на вратата в левия ъгъл.

— Извинете, господин Жил… Току-що изпратих Рьоне в стаята на полковника… Изглежда, че е мъртъв във ваната…

Господин Жил беше с раирани панталони и черно сако. Той се обърна към секретарката си:

— Веднага повикайте доктор Фрер. Сигурно е при някой болен. Да наредят да бъде намерен…

Господин Жил знаеше неща, които полицията още не беше научила. Портиерът Албер — също.

— Какво мислите за цялата тази работа, Албер?

— Същото, както и вие, разбира се…

— Поставиха ли ви в течение относно графинята?

Едно кимване с глава беше достатъчно.

— Ще се кача.

Но понеже нямаше желание да отиде сам, той избра да го придружи един млад мъж от рецепцията, с жакет, със загладени коси. Минавайки покрай портиера, който беше заел мястото си, му каза:

— Предупредете медицинската сестра… Веднага да слезе в стая 347…

Фоайето не беше празно, както през нощта. Тримата американци още разискваха кой самолет да вземат. Една новодошла двойка попълваше фиша си при рецепцията. Продавачката на цветя беше на мястото си, а вестникопродавачката недалеч от снабдителя на билети за театрите. Няколко души чакаха по фотьойлите, между които и първата продавачка на един голям модист с кутия за рокли в ръка.

Горе, на прага на банята в апартамент 347, директорът не желаеше повече да гледа пълното тяло на полковника, смешно излегнато във ваната, с глава под водата, като само коремът плуваше отгоре.

— Повикайте ми…

Той се спря, като чу позвъняването в съседната стая, и се втурна нататък.

— Господин Жил?

Беше гласът на телефонистката.

— Успях да се свържа с доктор Фрер у един негов пациент на улица „Франсоа I“. След няколко минути ще бъде тук.

Младият мъж от рецепцията запита:

— На кого трябва да се обадя?

— На полицията, разбира се. При подобни инциденти това е наложително. Господин Жил познаваше комисаря на районния участък, но и двамата не изпитваха взаимни симпатии. От друга страна, хората от участъка понякога действуваха нетактично в хотел като „Жорж V“.

— Свържете ме с Криминалния отдел.

— Да?

— Директора.

Те се бяха срещали много пъти на вечери, но бяха разменяли само по няколко думи, което сега беше достатъчно за въведение.

— Ало!… Директорът на Криминалния отдел?… Извинете, че ви безпокоя, господин Беноа… Обажда се Жил… директор на „Жорж V“… Ало!… Току-що се случи нещо… Искам да кажа, че открих…

Не знаеше как да постъпи.

— За нещастие се касае за важна личност, световноизвестна… Полковник Уорд… Да… Дейвид Уорд… Преди няколко минути един човек от персонала ми го намерил мъртъв във ваната… Не зная нищо друго, не… Предпочетох веднага да се свържа с вас… Очаквам доктора всеки момент. Излишно е да ви помоля за…

Дискретност. Разбира се. Той нямаше никакво желание да нахълта в хотела му с фотографи.

— Не. Не, разбира се… Обещавам ви, че няма да пипаме нищо… Лично аз ще остана в апартамента… Ето и доктор Фрер… Желаете ли да говорите с него?

Докторът, който още нищо не знаеше, взе подадената му слушалка.

— Доктор Фрер на телефона… Ало… Да… Бях при болен и току-що пристигам… Моля?… Не мога да кажа, че бе мой пациент, не го познавам… Само веднъж го лекувах от грип… Какво?… Напротив, много е здрав за живота, който води… Който водеше… Извинете… Не съм видял още трупа… Ясно… Да… Да… Разбрах… До скоро виждане, господин директоре… Желаете ли да му говорите пак? Не?

Той затвори телефона и попита:

— Къде е?

— Във ваната.

— Директорът на криминалния отдел нареди да не се пипа нищо, докато изпрати някого…

Господин Жил се обърна към младия администратор.

— Ти можеш да слезеш долу. Нека следят за хората от полицията и щом дойдат, да ги доведат дискретно… Да няма коментари по този повод във фоайето… Разбрано?

— Да, господин директоре.

В кабинета на Мегре се позвъни.

— Елате за малко при мен.

Вече за трети път го прекъсваха, откакто бе започнал да готви доклада си за въоръженото нападение. Мегре запали отново угасналата си лула, прекоси коридора и почука на вратата на шефа.

— Влезте, Мегре, седнете…

Слънчевите лъчи се примесваха вече с дъжда и играеха по медната мастилница на бюрото на директора.

— Познавате полковник Уорд, нали?

— Срещал съм името му по вестниците. Мъжът с три или четири съпруги, нали?

— Току-що го намерили мъртъв във ваната му в „Жорж V“.

Мегре не трепна, все още погълнат от своята история с грабежа.

— Предпочитам вие лично да отидете. Лекарят, който е малко или повече свързан с хотела, току-що ми съобщи, че до вчера полковникът се е радвал на отлично здраве и, доколкото му е известно, никога не е страдал от сърдечни смущения… Със случая ще се занимае и пресата, и то не само френската, а и международната…

Мегре се ужасяваше от произшествията с много известни личности, когато трябва да се действува с ръкавици.

— Ще отида — каза той.

Още веднъж докладът щеше да почака. Начумерен, той бутна вратата на инспекторите, като се питаше кого да вземе със себе си. Жанвие беше там, но и той бе зает с въоръженото нападение.

— Иди в моя кабинет и се опитай да довършиш доклада ми. Ти, Лапоант…

Младият Лапоант вдигна глава, щастлив.

— Сложи си шапката. Ще ме придружиш…

После се обърна към Люка:

— Ако някой ме търси, аз съм в „Жорж V“.

— Във връзка с отравянето ли?

Това му се изплъзна неволно и Люка се изчерви.

— Какво отравяне?

Люка заекна:

— Графинята…

— За кого говориш?

— В докладите тази сутрин имаше нещо за една графиня с италианско име, която направила опит да се отрови в „Жорж V“. Не ви казах, защото…

— Къде е докладът?

Люка прерови струпаните върху бюрото книжа и измъкна един формуляр.

— Не е мъртва… Ето защо…

Мегре прегледа няколкото реда.

— Успели ли са да я разпитат?

— Не знам. Някой от VIII участък е ходил в болницата в Ньойи… Не е известно дали е била в състояние да говори…

Мегре не знаеше, че същата тази нощ, малко след два часа сутринта, графиня Паверини и полковник Уорд бяха слезли пред „Жорж V“ от едно такси и портиерът не се бе учудил, когато заедно бяха взели ключовете за стаите си.

Жул, прислужникът на етажа, също не се изненадал, когато му позвънили от номер 332 и намерил полковника при графинята.

— Както обикновено, Жул — му казал полковникът.

Това означавало една бутилка „Круг 1947“ и една неначената и неотпушена бутилка „Джони Уокър“, защото полковникът се съмнявал в уиски, което не отпушвал сам.

Люка, който очакваше мъмрене, още повече се смути, когато Мегре го погледна изненадано, като че ли подобна липса на съобразителност от страна на най-стария му сътрудник бе невероятна.

— Ела, Лапоант…

Минаха покрай една млада проститутка, която Мегре бе призовал.

— Мини насам следобед.

— В колко часа, шефе?

— Когато искаш…

— Да взема ли кола? — попита Лапоант.

Взеха една кола и Лапоант седна зад кормилото. В „Жорж V“ портиерът бе получил нареждания.

— Оставете. Аз ще я паркирам…

Всички бяха получили нареждания. Вратите се отвориха пред двамата полицаи и те за миг се озоваха на прага на триста четиридесет и седма стая, където беше директорът, предупреден по телефона. Мегре не беше имал често случаи да се подвизава в „Жорж V“, но все пак бе викан два-три пъти и познаваше Жил, с когото се ръкува. Доктор Фрер чакаше в салона до една масичка, върху която бе поставил черната си чанта. Той бе порядъчен, овладян мъж с многобройна клиентела, който знаеше почти толкова тайни, колкото и самият Мегре. Само че се движеше в различна социална среда, където полицията рядко имаше достъп.

— Мъртъв ли е?

Утвърдително мигане.

— Към колко часа?

— Само при аутопсия може с точност да се установи това, ако, както предполагам, бъде дадено нареждане за аутопсия.

— Не се ли касае за нещастен случай?

— Елате да видите…

И на Мегре, както и на Жил, гледката на голото тяло във ваната не бе особено приятна.

— Не го преместих, защото от медицинска гледна точка е безполезно. На пръв поглед прилича на един от нещастните случаи при къпане във вана, които са по-чести, отколкото се предполага… Плъзгаш се, главата ти се удря в ръба и…

— Зная това… Само че тогава не остават следи по раменете… Това искате да кажете, нали?

Мегре също бе забелязал две тъмни петна върху раменете на мъртвия, които приличаха на синини.

— Мислите, че е бил подпомогнат, нали?

— Не зная… Предпочитам лекарят по съдебна медицина да реши въпроса.

— Кога за последен път го видяхте жив?

— Преди около седмица, когато отидох да направя инжекция на графинята…

Господин Жил помръкна. Дали не бе разчитал, че няма да се спомене за нея?

— Една графиня с италианско име?

— Графиня Паверини.

— Която се опитала да се отрови тази нощ?

— Не съм сигурен, искрено казано, дали опитът й е бил сериозен. Наистина тя е взела известно количество приспивателно. Знаех между другото, че тя всяка вечер взема от него. Нагълтала е по-голяма доза, но се съмнявам, че е взела достатъчно, за да се самоубие.

— Мнимо самоубийство?

— И аз се питам…

Свикнали бяха, както единият, така и другият, с жените — почти винаги хубави! — които след спор, разочарование или любовна история вземат точно толкова приспивателно, колкото да предизвикат симптомите на отравяне, без никога да изложат на реална опасност живот си.

— Казахте, че сте направили инжекцията в присъствието на полковника.

— Когато идваше в Париж, й биех по две на седмица… Витамин В и С. Нищо сериозно. Преумора… Разбирате, нали?

Господин Жил предпочете сам да отговори.

— Полковникът и графинята поддържаха близки връзки. Всеки си имаше отделен апартамент и се чудех защо, след като…

— Любовник ли й беше?

— Това беше прието официално, така да се каже. Доколкото ми е известно, от две години полковникът е поискал развод и в техните среди очакваха, че щом веднъж бъде свободен, ще се ожени за графинята…

Мегре насмалко не попита с престорена наивност: „Кои среди?“

Но защо ли? Телефонът иззвъня. Лапоант погледна шефа си, за да разбере какво да прави. Очевидно бе, че декорът смущаваше младия инспектор.

— Отговори.

— Ало… Как? Да, той е тук… Аз съм, да.

— Кой се обажда — попита Мегре.

— Люка иска да ви каже нещо.

— Ало, Люка?

За да компенсира грешката си от тази сутрин, Люка се бе свързал с болницата в Ньойи.

— Извинете, шефе… Няма да си го простя… Не се ли е прибирала в хотела?

Графиня Паверини току-що била напуснала стаята в болницата, където я били оставили сама, и си беше отишла, без никой да й попречи.