Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (20)

I

Вървял Дионис^[1] и горите шумели от гласовете и смеховете на неговите другари. Той ходил в Тракия, където тамошният цар го приел добре с празници и пиршества, а после преминал през Босфора, слязъл във Фригия и сега отивал по-навътре в Азия, където го очаквали нови радости.

Напред вървял сам богът, висок, рус, с усмивка на червените си устни, на гърба му се развявала пантерова кожа. По ушите му и по раменете висели едри чепки грозде, а по главата му се виели лози, спускали се по ръцете му и по цялото му тяло. До него две златисти пантери на черни петна, с кротки, тихи движения вярно го следвали.

Той водел и другарите му следвали безредно, като се блъскали, препъвали се един о друг, крещели, смеели се и танцували. Чудновата и пъстра била дружината на Дионис. Мъже, жени, старци и деца, всички се забавлявали и пиели заедно.

В ръцете си носели грозде, на главата си имали венци от лозови листа и черпели вино от златни делви, също украсени с лоза и бръшлян.

Внезапно богът се спрял и попитал:

— Къде е моят стар учител Силен?

Силен, който някога се бил грижил за него и го отгледал като баща, станал най-верният последовател на своя ученик и с шеги и гримаси забавлявал цялата дружина. Затова, само като го споменал богът, всички избухнали в неудържим смях. Удряли ръцете си, подскачали във въздуха и между смеховете и виковете се питали един друг:

— Къде отиде Силен? Кой го крие?… Знаеш ли какво е станало със стареца? Силен! Къде се загуби Силен?

Но никой не знаел! Най-после сред тях се появил един малък сатир с червено и подуто от смях лице.

— Аз знам, аз знам! — извикал той, като клател островърхите си уши. — Има вече десет дена, откак се е загубил. Бях скрит долу в един розов храст и… видях!

Дионис го ударил леко с пръчката си по главата.

— Стига си се смял — му рекъл той, — и кажи каквото знаеш.

Сатирът затворил едното си око, ударил се по лицето, за да не се смее, и като придружил обяснението си с гримаси и движения, започнал да разказва:

— Когато пристигнахме в столицата на Фригия и ти, Дионисе, ни влачеше по улиците, пръскайки наоколо грозде и лозови листа, минахме и край една градина, която ти не забеляза. Но Силен, замаян от виното, кой знае какво си бе въобразил, че вижда, защото се нахвърли върху розите със силни викове и смях. Това беше прочутата градина на цар Мидас, който се гордее с розите си, както ти с лозето си. Щом пазачите видяха чужденеца, който се търкаляше вътре сред цветята, дотичаха разярени да го хванат, вързаха го с вериги от рози и го отведоха в двореца. Ех! Да беше го видял тогава, царю мой, своя стар учител, почервенял, с изблещени очи и с вързани рози около него! Мене ме напуши неудържим смях и пазачите, зачудени, се обърнаха и погледнаха натам, където се бях скрил. Тогава аз си плюх на петите и ви настигнах малко преди града. Но да бяхте видели лицата на хората, когато преминавах като светкавица край тях, повдигайки облак прах и удряйки с копитата си колкото цяло козе стадо! Те се плашеха, закриваха очи, мислеха, че съм зъл дух, и изричаха заклинания, за да не им сторя пакост.

И сатирът се хвърлил в тревата, ритайки от смях, удряйки земята с ръце и крака от възторг. Сам Дионис се разсмял, но се разтревожил за своя учител и искал да се върне назад, за да го намери. В същия миг обаче чул един добре познат гръмък смях и забелязал между дърветата цяла свита, която го наближавала.

Напред вървял Силен, като държал за ръка един дебел и висок човек, който носел корона на главата си. Зад него вървели разни граждани.

— Дионисе, царю мой! — извикал старецът. — Наистина, аз съм! Не ме гледай с такова недоумение. Цели десет дена не съм те виждал, но от твоето безсмъртно грозде, с което ме угости така неочаквано този мой приятел — и той посочил своя другар — дори не разбрах как мина времето. Представям ти великия Мидас, фригийския цар, който има в своята изба най-хубавото вино на света. Дори ти няма да отречеш това, сине мой!

Мидас, наперен и доволен, се поклонил. Богът се засмял.

— Наистина, толкова ли хубаво гостоприемство ти е оказал, старче? — казал той. — Тогава искам да благодаря на твоя любезен приятел. Кажи, Мидасе, какво искаш да сторя за тебе? Поискай каквото сърцето ти подскаже и аз ще се съглася.

Мидас отворил уста, зачервил се, опитал се да говори, заекнал и накрая казал:

— Само едно желая! Направи така, че каквото докосна, да става злато!

Дионис подигнал вежди.

— Внимавай, царю! Преди да поискаш такова нещо, помисли добре!

— Помислих и реших! — извикал Мидас. — И не ща нищо друго, Дионис, нека стане това, което ти искам!

— Щом настояваш — казал богът, — върви и нека да става злато всичко, което докоснеш!

Зарадван, Мидас се завтекъл към къщи.

Влязъл в градината си и веднага поискал да опита новата си сила. Докоснал един лист и той загубил свежестта си и станал студен и златен. Погалил една роза и видял, че тя пожълтява и натежава. Стъпкал тревата и усетил, че тя се втвърдява изпод краката му. Изтичал надясно, наляво, нагоре, надолу по всичките пътеки, като докосвал всичко: и камъни, и цветя и дори мраморните колони, които ограждали градината; всичко, каквото докоснел, ставало злато.

Най-после седнал уморен на един златен стол и гордо погледнал наоколо. Всичко променено блестяло сега на слънцето и като духнал вятърът, ударили се златните рози в клоните и зазвънели като камбанки. Птиците хвръкнали изплашени и пеперудите избягали от градината.

Мидас не можел да се насити на своето дело.

— Я виж! — казал той на една своя робиня. — Не е ли хубава моята градина?

Тя свила устни.

— Жалко за красивите рози! — казала тя.

— Е, ти какво мислиш? — попитал Мидас.

Тя хванала едно цвете и поискала да го откъсне, но златото й наранило пръстите.

— Нито са живи, нито миришат — казала тя и го оставила. — Душата им си е отишла.

Мидас се обидил.

— Ще ти кажа аз на тебе! — отвърнал сърдито той. — По-добре ще сториш да не говориш за неща, които не разбираш, и да не критикуваш и да не осъждаш това, което върши твоят цар. Върви сега и ми донеси малко от прекрасното ми вино, което Силен толкова обикна, и нека винаги Зевс го покровителствува. Ожаднях от всички тези шеги.

И така, донесли му един поднос, препълнен с богати ястия и вина. Доволен, той протегнал ръка, но щом докоснал хляба, разбрал, че се втвърдява и става злато. Същото се случило и с месото, и другите ястия. И след малко пред изплашените му очи останало само лъскаво и скъпоценно злато; но то никак не намалявало глада му.

— Да пия поне нещо! — си помислил той разочарован.

Но едвам приближил виното до устата си и то станало на твърдо злато.

Мидас се объркал.

— Но що за проклятие е това! — извикал той. — Бързо, донесете друго ястие, друго вино!

Разтичали се робите и му поднесли нови вкусни ястия. Но станало същото.

— Горко ми! Загинах! — извикал нещастният цар, който изпитвал страшен глад и жажда.

Отчаян, той се търкулнал в златната трева, като плачел и се молел:

— Дионисе, пожали ме! Вземи назад дара си, не го искам! Не ме оставяй да умра! Дионисе, съжали се над мен, чуй ме!

И Дионис го чул. Добросърдечно се усмихнал на отчаяния Мидас и му викнал:

— Тръгни надолу за Лидия. Там тече реката Пактол. Окъпи се във водата и бедата ти ще мине.

И наистина, щом Мидас се хвърлил в тази река, дарът на бога изчезнал и Мидас станал пак обикновен човек като другите.