Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (7)

Марсий

Един ден Атина седяла до една рекичка във Фригия. Гледала как водите текат до нозете й. И слушала как вятърът шепне в тръстиката. Толкова хубава й се сторила тази песен, че поискала да й подражава.

Отрязала две тръстики, продупчила ги, направила от тях свирка и почнала да свири най-напред песента на вятъра, а след това всички останали мелодии, които изпълвали природата.

Тя била тъй очарована от своето свирене, че не забелязала как цялата гора стихнала, за да я слуша, нито разбрала, че скрит в храстите до нея стоял един овчар, също унесен в нейната музика.

Внезапно обаче видяла собственото си отражение във водата и се уплашила от издутите си бузи.

— Ах, колко ме загрозява! — рекла тя и захвърлила гневно тръстиките във водата.

Скочил овчарят от скривалището си, хванал ги малко по-надолу и оттогава тръгнал да обикаля всеки ден из планините, като свирел на Атинината свирка. И омагьосвал не само самодивите от гората, но и птиците, и дори дърветата, които се навеждали, за да го спират, като минава.

Той виждал всичко това и толкова се възгордял със своето изкуство, че един ден се похвалил:

— Какво ще ни говорят за лирата и песента на Аполон! Кой може да ги сравни с моята свирка?

Уплашили се самодивите, които го чули, и му запушили устата с големите си ръце.

— Мълчи! — пошепнали му те. — Как можеш да се мериш с Аполон, с бога?

Но той се изсмял и викнал още по-силно:

— Аполоне, водач на музите, аз, Марсий, те предизвиквам! Ела да ме чуеш и ако ме победиш в свирнята, можеш да сториш с мене каквото искаш.

И изведнъж пред него се явил блестящият Аполон с лира в ръка.

Като листа, гонени от вятъра, се разпръснали горските нимфи и се скрили в своите дървета. Те треперели обаче за своя музикант и боязливо надничали от листака, за да видят какво ще стане.

— Дойдох, понеже ме повика — казал Аполон. — Но ако искаш, вземи думите си назад и все още ще можеш да се спасиш.

Марсий му подхвърлил подигравателно:

— Боиш се от поражението и бягаш от състезанието ли?

Лицето на бога потъмняло.

— Добре — казал той, — нека музите отсъдят. Но ако те победя, ще постъпя с тебе както искам.

Гласът му бил като далечен гръм, който плаши пътниците. Но Марсий не разбрал.

— Одери ме жив, ако искаш — казал той равнодушно.

След малко се събрали деветте музи, увенчани с цветя, и състезанието започнало.

Пръв свирил Марсий. И толкова хубава била песента му, че самодивите забравили страха си и пак се скупчили около него. Музите също били очаровани. Слушали го, без да мръднат, с очи, вперени в него.

Марсий почувствал това и завършил песента си с един тържествен изблик, сякаш победата била вече негова.

Без да се смути, Аполон започнал да свири на лирата си и струните оживели под пръстите му, и трептели с мелодията, която се разливала по цялата притихнала природа.

След малко той започнал да пее и гласът му бил толкова сладък, че вятърът стихнал, дърветата спрели да шумолят, рекичката прекъснала течението си, цялата природа затаила дъх, за да се наслади на тази божествена хармония.

И когато Аполон завършил, настъпило голямо мълчание. Въздъхнал лесът, като че се събуждал от сън и пак малко по малко започвал животът.

Тогава всичките музи присъдили единодушно венеца на победата на бога.

Но Аполон искал да накаже Марсий и го одрал, а кожата му закачил в една пещера.

И толкова много оплаквали горските нимфи своя музикант, че сълзите им станали рекичка, която тече и днес във Фригия и която носи името на Марсий.