Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (6)

Аполон и Дафна

Когато след големия Девкалионов потоп водите се оттеглили от земята, на сушата останал един страшен дракон с уста като голяма пещера и отровни зъби като на змия. Той всявал страх и ужас около себе си. С опашката си помитал земята, като разрушавал каквото срещне по пътя си, било хора, било къщи, било животни. С огнения си дъх изгарял дървета, посеви и където минел, оставял след себе си пепелища, пустош и смърт.

В отчаянието си хората прибягнали до Аполон и с жертвоприношения и молитви се обърнали към него да ги спаси от това зло. И Аполон ги чул. Слязъл от Олимп със своя лък, прицелил се внимателно и златната стрела се забила дълбоко в сърцето на дракона.

Засмял се Аполон от радост и подритнал с крак трупа. Макар и умряло, това чудовище изпълвало човека с ужас. Кой друг, освен Аполон, би се осмелил да се доближи до него, когато е живо? Отхвърлил той гордо главата си назад и се огледал. В сянката на едно дърво видял заспало крилато детенце, което имало със себе си малък лък и колчан, пълен с разноцветни стрели. Аполон се приближил внимателно и закачлива усмивка заиграла на устните му.

Детето било Ерос^[1], син на Афродита и Арес. Макар и толкова малък, той лесно се сърдел и тогава ставал опасен.

Полека-лека и много внимателно Аполон издърпал малкия колчан със стрелите, който висял на рамото на Ерос, но преди да успее да вземе и лъка, малкият бог се събудил и се изправил. Като видял стрелите си в ръцете на Аполон, очите му светнали и хубавото му лице почервеняло от гняв.

— Дай ми стрелите! — заповядал той рязко. Но другият се изсмял и почнал да го дразни.

— Защо ти са сега стрелите? — казвал той. — Дай ги на мен, дето убивам дракони и чудовища. И после, къде ще намериш сила, за да ги пускаш? Наистина стрелите са малки, като играчки, но все пак за тебе те са големи…

Дълбоко засегнат, Ерос се нахвърлил върху него, за да изтръгне колчана, но Аполон прострял ръка и го възпрял.

— На малките деца не подхожда да имат такива играчки — продължил той, престорено сериозно. — Защото те понякога се сърдят и могат да се наранят… Олеле! — извикал той внезапно, като видял, че излязъл вече вън от себе си, Ерос го напада с вдигнати юмруци, готов да го удари. — Да не ме убиеш! На̀, вземи стрелите си, страшни Еросе, да не ме прободеш с погледа си!

И като хвърлил колчана, силно се изсмял и се шмугнал в една горичка.

Ерос прибрал стрелите, но веждите му останали навъсени и от гняв той захапал червените си устни.

Тези стрели имали чудно свойство. Когато Ерос стрелял с някоя от златните стрели, удареният не чувствал раната, само че обиквал толкова много първия човек, когото виждал, че никога вече не го забравял. Ако обаче стрелата била оловна, тогава улученият бил обземан от страх и силна омраза към този, когото срещал пръв, който и да бил той.

Хвръкнал Ерос там, където седял Аполон и го улучил с една златна стрела право в сърцето. После се огледал наоколо и видял наблизо нимфата Дафна, която спяла. Нея той прострелял с една оловна стрела, и доволен от отмъщението си, разтворил крилца и хвръкнал надалече.

Дафна се събудила неспокойна. Нещо като страх свило сърцето й. Отместила клоните и видяла Аполон да си тананика, поправяйки лъка си. Той й се сторил страшен и уплашена, тя пуснала клоните, за да я прикрият. Но Аполон успял да я забележи. Любов към хубавата девойка изпълнила сърцето му. Захвърлил лъка си и се затичал след нея.

— Стой, самодиво! — викнал той. — Защо бягаш? Аз съм, Аполон.

Но Дафна, обезумяла от страх, тичала безспир, все по-бързо и по-бързо.

— Дафне! — извикал пак богът. — Чуй ме и аз ще те направя моя царица! Ще живееш на Олимп и ще надминеш Афродита със своята прелест. Ще те направя богиня, велика като Хера…

Гласът му я плашел още повече. Тя все тичала и тичала, а дрехите й се късали от тръните и косите й се заплитали в клоните, които се мъчели да я задържат от любов към Аполон. Но нищо не я спирало, страхът й давал крила и тя тичала като вятъра.

Така стигнала до една река. Баща й бил богът на водата, но тя нямала право да скочи в нея. Отчаяна, погледнала назад. Видяла Аполон, който я наближавал — златните коси били като небесната дъга около главата му, а очите му блестели като слънце. Но заслепена от страх, тя извикала:

— Татко, спаси ме!

Внезапно почувствала, че краката й пущат корени в земята, нещо твърдо постепенно я обгръщало, ръцете й ставали клони, и когато Аполон пристигнал до реката, видял не Дафна, а едно хубаво дръвче с тъмнозелени листа.

Баща й чул молбата и я спасил.

Опечален, Аполон отрязал едно клонче, направил от него венец и го отнесъл със себе си.

— Винаги ще те нося — казал той. — И едно клонче от твоето дърво ще струва повече от всичкото злато на света.

Оттогава Аполон винаги носел лавровия венец и станало обичай победителите и прославените хора да бъдат увенчавани с лаврово клонче като най-голямо отличие.