Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (5)

Персефона

Деметра, както знаете, била богиня на хлебородната земя, с други думи тя разпръсквала цветята, посевите и тревите по света, помагала на хората да обработват земята и да събират плодовете й.

Имала Деметра една дъщеря, която обичала и пазела като скъпоценен бисер. Най-голямото й щастие било да слуша веселия й смях, и светът й се струвал празен и неприветлив, когато Персефона била далеч от нея.

Всеки ден Персефона бродела със своите дружки, всички красиви и стройни, но се отличавала от тях по високия си ръст и по своето благородство.

Един пролетен ден, същинска радост божия, Персефона излязла пак навън и като минала през една цъфнала ливада, животът й се сторил толкова красив, че хванала приятелките си за ръце и ги увлякла в хора и песни.

Разнесъл се по цялата околност свежият й глас, поел го въздухът, поела го земята и той достигнал долу до подземното царство. Чул го мрачният Хадес в тъмните си владения. Напълнило му се сърцето, но се почувствал много самотен.

Изкачил се на земята и потърсил да види с очите си кой пее.

Малко по-надолу забелязал момичета, които играели хоро, и между тях — Деметрината дъщеря.

Тя му се сторила толкова хубава, че отначало я взел за главна богиня. Но след малко я познал и пожелал да я вземе при себе си. Досетил се, че доброволно тя никога не ще го последва в Тартар. И замислен навел глава, търсейки друг начин да я завоюва.

След малко девойките се разпръснали да берат цветя и изведнъж очите на бога светнали.

На пътя на Персефона той поставил един златен нарцис, висок и строен, със зелени листа около тънкото стебло. Нарцисът бил неговото цвете — цветето на Тартар и на смъртта.

Девойката го видяла и като прибрала другите цветя в прегръдката си, навела се да го откъсне. Но едвам прекършила стръка, земята се разтърсила, разтворила се със силен гръм и от бездната излязъл Плутон, страшен в черната си колесница. С едната си ръка задържал буйните коне, а с другата грабнал Персефона за кръста и я привлякъл към себе си. Девойката надала вик и понечила да се изскубне, но Плутон я държал здраво и конете я отвлекли далеч от нейните другарки.

Разгневена, тя се обърнала да види кой се е осмелил да я докосне. Но когато съзряла блестящите очи на Плутон и почувствала силата му, разбрала, че това е бог, по-висш от нея. Тогава плачевен вик се изтръгнал от устата й, тя хвърлила отчаян поглед наоколо и закрила лицето си с ръце.

Изведнъж разпенените коне се изправили пред една скала. Но щом Плутон я ударил с копието си, тя широко се разтворила, колесницата се втурнала вътре и изчезнала от горния свят.

Няколко цветя само се изплъзнали от ръцете на Персефона и останали вън, в подножието на скалата.

Деметра чула първия вик на дъщеря си и обезпокоена, побързала да й се притече на помощ. Но не я открила никъде, нито някой знаел да й каже какво е станало с нея.

Със свито сърце тя взела една запалена свещ, увила се в черен воал и поела през планините, за да търси детето си, като питала всеки срещнат:

— Не видя ли една девойка, висока и бяла като лилия, с коси като черна дреха, разпилени по раменете й?

Но никой не бил я виждал. И пак запитвала:

— Не чу ли гласа й, пълен със страх и ужас?

И пак поклащали глава непознатите и отново продължавала пътя си богинята.

Най-после пристигнала до една висока пещера в една планина, а около пещерата имало гъста мъгла.

Уморена, Деметра седнала на един камък и подпряла главата си с ръце.

— Хекато, царице на нощта — казала тя и гласът й бил изпълнен с умора и тревога. — Не видя ли дъщеря ми? Не чу ли гласа й? Дни и месеци я търся! Хекато, помогни ми!

И от пещерата излязла Хеката и тайнствено казала на Деметра:

— Не съм виждала Персефона и не зная какво е станало с нея. Но един ден чух силен тропот и земята започна да се тресе и в тътена долових толкова отчаян плач, че сърцето ме заболя. Но шумът премина и гласът замлъкна. Върви, Деметро, върви — там, край онези дървета, видях да минава нещо черно.

Станала Деметра и с бавни стъпки тръгнала по пътя, който й посочила Хеката. Стигнала до една скала и вдигнала свещта, за да огледа по-добре наоколо. И тогава ахнала, понеже в подножието на скалата видяла няколко увехнали цветя в праха.

Тя ги събрала и облекчена, изпълнена с надежда, прибягнала до слънцето.

— Светъл Хелиос^[1], златотронни царю, кажи ми, видя ли ти Персефона? Видя ли моята дъщеря?

Но Слънцето се страхувало от Плутон и не й отговорило.

Възмутена, Деметра пак му заговорила:

— Защо, Слънце, не говориш? Забрави ли колко пъти идва в Олимп при мен с молба да ти помогна? Внимавай! Ако съм добър приятел, аз съм и страшен враг за този, който ми вреди; аз сега търся детето си! Слънце, кажи ми какво видя?

И тихо Слънцето й казало:

— Видях Плутон да минава с черната си колесница и при себе си държеше Персефона. Видях я от високо — съвсем бяла сред чернотата. И после се отвори една скала и ги погълна.

Като чула това Деметра, лицето й потъмняло и тя мълчаливо се изкачила на Олимп.

— Татко Зевсе — казала тя, — ти знаеше, че ще отвлекат дъщеря ми. Как позволи да стане това?

Зевс не проговорил, а само свел поглед към онеправданата богиня, понеже с негово разрешение Плутон бил отвлякъл дъщеря й. Тогава Деметра се обърнала и с тежки стъпки слязла на земята. Простряла ръка, угасила свещта и веднага се изсушили полетата, повехнали цветята, окапали плодовете. Изплашили се хората и хукнали да я молят да смири своя гняв. Но тя им казала:

— Доведете първо детето ми от Ада.

След това почнали да умират животните, настанал глад, дошли болести. И Зевс се уплашил да не би да изгуби жертвоприношенията, които хората му правели. Изпратил тогава Еос, богинята на зората, да помоли Деметра да върне щастието на земята. Но тя не се обърнала дори да я погледне. Зевс изпратил грациите, музите и много други, но напразно.

Най-после Хермес обул крилатите си сандали и застанал пред разгневената богиня. И мрачната Деметра му казала:

— Доведи дъщеря ми и аз ще върна богатствата на земята.

Хвръкнал тогава Хермес към входа на Ада и извикал:

— Плутоне, Зевс ти заповядва чрез моите уста: върни Персефона, иначе горният свят ще се разруши.

Чули се отвътре плачове и викове, но Плутон не се осмелил да не послуша брат си и след малко Персефона излязла навън.

Като видяла светлината, тя почнала да се смее от радост и простряла ръце към Хермес.

— Заведи ме бързо при майка ми — казала тя.

Деметра я видяла отдалеч и литнала към нея, като че имала крила на краката си, взела я в обятията си, обсипала я с целувки, а край тях почнала да се зеленее земята, да се разлистват дърветата. Толкова голяма била радостта на Деметра.

— Ах, и да знаеш какво видях там долу! — казала Персефона, като оглеждала земята наоколо. — Я виж, дрехата ми е още мокра от Ада. Там е дълбок мрак и никой никога не се смее и всички мълчат. Още пазя нара, който ми даде Плутон…

Но Деметра я прекъснала.

— Какво каза? — попитала тя тревожно. — Нар ли? И ти го изяде?

Персефона се засмяла.

— Даде ми го, като си тръгвах, и ме помоли да го изям за негово здраве, но нарът беше толкова сух, че можах да изям едва половината.

Като чула това, Деметра започнала да плаче.

— Горко ми! — казала тя. — Какво си направила? Това е плодът на брака! Сега вече не си само моя и заради половината нар, който си изяла, ти ще прекарваш половината от всяка година в Ада.

Така и станало.

Шест месеца оставала Персефона при Плутон. Тогава увяхвало всичко на земята, слънцето се скривало, духал студен вятър, сняг покривал земята, и Деметра сама със скръбта си се затваряла в мълчание. Когато обаче напролет Персефона излизала на земята, цветята се събуждали под леките й стъпки. Докато тя стояла при майка си, земята била накичена като невяста и където и да минела Персефона, птичките чуруликали и дърветата пръскали отгоре й своите цветове.