Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (3)

Потопът

Един ден, когато Зевс гледал земята, сторило му се, че хората не му принасят в жертва достатъчно животни, нито строят достатъчно красиви храмове, за да поставят вътре статуите му.

Сторило му се, че хората ставали все по-силни и по-дръзки, и пак го обхванал страх за Олимп и за царството му.

И така събрал той четирите ветрове в Олимп, затворил Зефир (западния вятър), Борей (северния вятър) и Евър (източния вятър) и пуснал свободен само дъждоносния Нот (южния вятър). После събрал облаците и скрил слънцето.

Тогава избухнала страшна буря. Нот закрачил с вой по небето, с глава, обвита в мъгла, с натежали и измокрени крила. Простирал ръце и изстисквал облаците, дъждът руквал безмилостно, шибайки яростно дърветата. Много дни валял дъждът и все нови облаци се натрупвали и все по-силно духал Нот. Единствената светлина в този потоп била само мълнията, която разгневеният Зевс мятал от Олимп.

Морето почнало да кипи и да се надига. Вълните станали планини, разпенени се разлели по земята и я удавили заедно с нейните обитатели.

Само един човек можал да се спаси от разрушението — Прометей, понеже той бил толкова силен, че нито мълниите на Зевс, нито всичките морета на света не могли да го повалят.

Той обаче предвидил бедата, която се приближавала, и кръв капела от сърцето му при мисълта, че може да се удави и неговият любим син Девкалион, когото той още като малък оженил за Пира, дъщерята на Епиметей и Пандора. И така още с първите гръмотевици Прометей построил заедно с Девкалион един широк и здрав кораб, който да не се бои нито от вълни, нито от дъжд, и поставил вътре сина си заедно с неговата жена.

Девет дена и девет нощи се скитали двамата по морето и в тъмнината, без да знаят къде отиват. Чували само дъжда и бученето на морето, което бушувало безспир.

Най-после, когато и планините и горите потънали, когато всичко се превърнало в безкрайно море, Зевс се успокоил и се усмихнал. Веднага водите се отдръпнали, върнали се спокойни по местата си и земята се появила по-красива и по-свежа от преди.

Тогава Зевс повикал Зефир да разгони облаците и пак грейнало слънцето и се разляла топлата му светлина по земята. Корабът заседнал на върха на една хубава планина във Фокида, на Парнас. И едвам стъпили пак на земята, Девкалион и Пира направили жертвоприношение на Зевс, който ги спасил от такава голяма опасност. Но когато слезли от планината и намерили селищата разрушени, и се озовали съвсем сами, те се почувствали малки и безпомощни и отишли при оракула в Делфи да питат по какъв начин биха могли да населят пак земята с хора.

Оракулът принадлежал тогава на Темида, която със Зевс раздавала правосъдие на земята и на Олимп.

Отговорът на богинята, като всички пророчества, които давали оракулите, бил много неясен:

— С покрито лице, със затворени очи хвърляйте зад гърба си костите на голямата майка!

Много смутени се върнали двамата в своята колиба.

Добре, голямата майка — досещали се те — била Земята, майка на цялата природа. Но нейните кости?

Седнали под един бор и мълчаливо се мъчели да разгадаят пророчеството.

Но Пира след малко започнала да скучае. Тя забравила пророчеството на богинята и с полузатворени очи слушала ветреца, който духал в листата, и гледала пред себе си обширното поле, където някога се простирал голям град.

Сега там царувала такава тишина, че Пира едвам се осмелявала да диша. Струвало й се, че едничкото живо нещо наоколо са вятърът и слънцето, огряло белите камъни на равнината.

— Я виж — казала тя тихо на мъжа си — как блестят камъните! Приличат ми… стани да видиш, нещо ми напомнят, нещо…

Девкалион не я чул, но тя продължила мисълта си:

— Нещо, което съм виждала някога… преди потопа… много преди… нещо, което лъщеше в голямото поле, като сега… и баща ми казваше… Да, да! Спомням си сега. Той казваше, че някога там станала голяма битка и убитите били толкова много, че не могли да ги погребат и тези бели неща между тревите били кости, побелели от…

Изведнъж тя се спряла и извикала:

— Девкалионе, сега знам: това са камъните и скалите, които я крепят; не чуваш ли какво казвам? Това са камъните!

И понеже се безпокояла, че той не я разбира, тя го дръпнала за ръката и му казала:

— Тръгвай ти казвам. Отгатнах! Костите на земята, това са камъните! Не ги ли виждаш пред себе си?

Този път Девкалион разбрал.

Станал и като извикал, се завтекъл към равнината.

— Бързо! — казал той на Пира, която го следвала запъхтяна. — Покрий си главата с булото, като мене. Вземи един камък и аз ще взема друг… Затвори очи, бързо!

И те започнали да хвърлят зад гърба си костите на голямата майка.

Щом докоснели земята, камъните на Девкалион ставали мъже, а тези на Пира — жени. Тогава всички заедно построили там голямо селище.

В останалата част на земята Прометей заселил човеци, които създал от пръст и вода.