Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (2)

Зевсовият подарък

В началото, когато бил създаден светът, той много се различавал от днешния. Болестите, гладът, студът и немотията били непознати, нямало зима нито за растенията, нито за животните и хората, които били вечно млади и щастливи. И толкова силни, толкова умни и красиви станали хората, че Зевс почнал да се безпокои за своя трон и решил да срази веднъж завинаги тяхната мощ.

Повикал Зевс сина си Хефест и му казал:

— Вземи мед и ми направи една девойка, но толкова красива, че да няма равна на себе си.

И Хефест се затворил в работилницата си в дъното на една планина на остров Лемнос. Дълго време той не се показвал навън, работел неуморно, като ковал медта, преценявайки я с очите на майстор, и я загрявал на огъня. Но изработеното не го задоволявало и той отново го развалял и пак неуморно наново започвал, защото искал творбата му да бъде съвършена.

Най-после един ден боговете спрели да чуват ударите му, а накрая и самият Хефест излязъл от планината, почернял и изморен. В ръцете си внимателно държал една медна фигура, увита в златовезана тъкан. Той я изправил гордо пред Зевс и я отвил. Показала се млада девойка, почти дете, и като я погледнал, Зевс неволно се усмихнал.

Хефест наистина се оказал майстор.

Но красотата й не задоволила Зевс. Той повикал всичките богове и им заповядал всеки да дари девойката с по една дарба. Атина й дала разум, Афродита хубост, Хера благородство, Артемида сила и подвижност. И така поред всички богове я дарили с нещо. Когато свършили, Зевс я хванал за ръката и й дал най-големия подарък — живота — и я нарекъл Пандора^[1]. После я изпратил с Хермес на земята.

Богът я завел при Прометей, най-силния от всички човеци, техен защитник и покровител. Но той без дори да я погледне, отказал. Тогава Хермес я взел и влязъл в колибата на Епиметей, брата на Прометей.

— Зевс, бащата на боговете и на хората — казал той, — ти изпраща тази девойка, защото много обича теб и всички хора.

Епиметей погледнал Пандора и очите му се заслепили. Той нито за миг не се поколебал да я приеме. Но веднага в колибата потъмняло, някакво тяло изпълнило вратата и се чул силен глас, който казал:

— Зевс не обича човеците. Той не изпраща дара си за добро и горко на оня, който го приеме!

Обърнал се Хермес ядосано. Кой се осмелил да каже такива думи? Но очите му срещнали гордия и недостъпен Прометей. Уплашил се Хермес и само навел глава, без да проговори.

Епиметей погледнал пак Пандора. Тя му се сторила тъй невинна, толкова млада и хубава! Разбрала тя колебанието му, усмихнала се и протегнала ръка. Усмивката й била само сладост и любов и Епиметей забравил и брата си, и заплахите. Притеглил я към себе си и радостно извикал:

— Ти ще останеш тук. Ти си моята съдба!

Хермес се обърнал пак да види Прометей, но нямало вече никой на вратата. Въздъхнал облекчено и показал едно голямо дървено сандъче, украсено с резба.

— Изпраща ти го Зевс — казал той на Епиметей. — Това е дар за тебе. Но Зевс заповяда да не го отваряте, докато сам не разреши.

И като изпълнил това последно поръчение, Хермес отлетял доволен назад към Олимп.

Епиметей и Пандора заживели щастливо и сговорно.

Понякога Епиметей си спомнял братовите думи и поглеждал с безпокойство жена си, питайки се какво ли ще е злото, което пророкувал Прометей.

Но Пандора оставала все тъй очарователна, красива и засмяна, и успокоен, Епиметей забравял заплахите на брат си.

Един ден, когато Пандора останала сама в къщи, погледът й паднал случайно на дървеното сандъче.

— Какво ли ще е това? — помислила си тя и погледнала с любопитство.

После коленичила до него и се загледала в чудните му резби.

— Какво ли пък крие то? — прошепнала.

Замислена погалила с ръка капака. Да можеше да види какво има вътре…

Докоснала ключалката. Тя била отключена и слабо закрепена. Колко лесно би се отворила…

— Но защо не трябва да го отваряме? — си помислила тя. — Ако хвърлех само един поглед, един-едничък поглед…

Пръстите й заиграли по ключалката и несъзнателно я отворили. „А ако хвърля един поглед крадешком, кой ще разбере?“

Вдигнала капака и внезапно навън изскочило нещо страшно, подобно на черен облак, който я обгърнал цялата. Нещастия, болести, скърби и злини изпълнили стаята, изхвръкнали през прозореца и се пръснали по цялата вселена.

Пандора надала вик и пуснала капака. Но било вече късно, злото било станало. Подаръкът на Зевс изпълнил предназначението си. Цветята почнали да вехнат, хората да стареят и да умират, слънцето се скрило, студен вятър задухал.

Обхваната от ужас, Пандора закрила лицето си с ръце. Всичките беди, които се пръснали по земята, внезапно натежали върху й, печал изпълнила сърцето й.

В отчаянието й един лек шум я стреснал. Като че някой чукал вътре в сандъчето и й викал: „Отвори!“

Бавно повдигнала пак капака и видяла един мъничък светъл дух. Той й се усмихнал и усмивката му вляла утеха в сърцето й.

Дали поради грешка, или от състрадание, Зевс бил затворил в сандъчето заедно с всичките злини и Надеждата. И когато светът се изпълнел с нещастия, оставала на хората тя, за да лекува мъките им със своята усмивка и наново да дава сила и на най-отчаяния.