Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (18)

Мелеагър

Неспокойни и безмълвни, притиснати един до друг, калидонците чакали около двореца на своя цар. Никой не говорел, очите на всички били устремени в очакване към златните порти.

Изведнъж вратите се отворили и един вестител извикал гръмогласно:

— Калидонци! Възпявайте боговете, защото днес се роди престолонаследникът и вашият бъдещ цар. Нека Хера бъде негова покровителка!

Множеството избухнало във възторжени викове. Възгласите „да живее“ стигнали чак до небето.

Вестители с панделки в косите и с пръчки в ръцете се пръснали по цялата страна, за да известят голямата новина, и царят Ойней заповядал веднага да почетат олтарите на всички богове с богати жертвоприношения и да раздадат на народа ядене и пиене в изобилие. Искал всички да бъдат щастливи, че му се родил син Мелеагър, Етолски принц.

Легнала в кревата си, красивата царица Алтея бленувала и понякога отваряла малко очите си и шепнела думи, пълни с любов, на детенцето си, което спяло спокойно в обятията й.

Било нощ и само огънят, който тлеел наполовина в огнището, осветявал стаята. Изведнъж царицата видяла три фигури край себе си. Били жени, облечени в черно, със строги, правилни лица, и Алтея, която ги гледала с полузатворени клепачи, познала с разтуптяно сърце трите орисници.

Надвесила се Клото над заспалото момче и прошепнала:

— Ще има благородна душа!

Лахеза казала тихо:

— Ще бъде юнак!

Третата, Атропа, малко по-ниска от другите, с още по-сериозно лице, гледала мълчаливо огъня.

— Ще живее, докато догори това дърво!

И веднага трите жени изчезнали.

Алтея се повдигнала уплашена. Погледнала огнището и видяла един голям пън, който току-що се бил запалил и разпръсквал наоколо блуждаещи блясъци. Скочила тя от постелята, грабнала пъна от пламъците, угасила го и го скрила на дъното на своя писан сандък.

После коленичила до пеленачето с очи, пълни с любов.

— Животът ти е в моите ръце — казала тихо. — Не можеш да намериш по-верен пазител.

Минали години, Мелеагър пораснал и станал мъж. Мълвата за неговата смелост и великодушие се разнесла скоро по цяла Гърция. Но най-много се гордеели с него и го обичали калидонците, защото каквото и да се случело, винаги се обръщали към него и Мелеагър никога не отказвал помощта си, колкото и трудно да е било това, което искали.

Един ден в двореца пристигнали двама изплашени вестоносци и му казали, че някакъв страшен глиган се появил в страната и че не само унищожавал посевите и дърветата, но налитал и в къщите, събарял колибите и убивал когото срещне.

Като чул това, Мелеагър пратил глашатаи по цяла Гърция и поканил желаещи герои да дойдат, за да уловят заедно страшния глиган.

Мнозина научили това и пристигнали в Калидон, защото Мелеагър бил известен навсякъде и те смятали за чест да излязат на лов с него.

Дошъл Тезей, атинският цар, дошъл Язон, който обезсмъртил името си с прочутия Аргонавтски поход, Асклепий, изкусен лечител, а също и воин, Пелей, баща на Ахил, братята близнаци Кастор и Полидевк, синове на хубавата Елена, двама куретски царе, братя на Алтея, и още много други.

Между тях имало и една девойка. Тя носела къса ловджийска дреха като Артемида, на рамото й бил окачен колчан, пълен с островърхи стрели, а в ръката си държала лък.

Героите я приели като равна, дори с още по-голямо уважение. Това била Аталанта, Аркадийската принцеса, която се славела със смелостта си и с бързината в бягането.

Когато се събрали всички, потеглили със смях и шеги за гората, където денувал глиганът.

Красива гледка била тази дружина от герои. Млади и силни били всички, едни въоръжени с тежките си скъпоценни оръжия, които блестели на слънцето, други само с един лък, с копие и къс нож, трети облечени в ризници с шлем на главата, или с къси туники, с голи глави и ръце, за повече удобство, всеки съобразно с обичая на своето родно място.

Те се наговорили, че който пръв удари звяра, той ще вземе за почетна плячка главата и краката му; и сърцата на всички туптели силно от вълнение. Навлезли в гората и след малко разговорите замлъкнали: с безшумни стъпки те се промъквали между дърветата, да не ги подуши глиганът и да избяга.

По едно време запращели съчки, чул се сподавеният рев на животно, което се събужда изненадано, и преди ловците да успеят да се приготвят, се появил един огромен звяр, който бягал с голяма скорост към най-гъстата част на гората.

Облак от разноцветни копия полетели след него, но никое не го улучило и юнаците се втурнали с диви викове по следите му. Напред тичали Мелеагър и Аталанта, двамата най-бързи, и първи те видели тъмния вход на една пещера.

— Тича към леговището си! — извикал Мелеагър. — Бързо, да го настигнем, преди да се скрие!

Но с такова нещо звярът не бил съгласен. Щом достигнал до скалата, той се обърнал и с див рев навел главата си и показал страшните си зъби.

Мелеагър, който пристигнал пръв, се спрял за миг изненадан и хванал брадвата, която висела на кръста му. Но преди да успее да удари животното, Аталанта тичешком го задминала с опънатия си лък в ръка. Колкото бърза, толкова и безстрашна, тя се спуснала към глигана и стрелата й проникнала дълбоко в плешката му. Глиганът се разтърсил от болката и се нахвърлил върху нея, но Мелеагър с един скок се намерил при девойката и със силен замах забил оръжието си в главата на звяра. Чудовището се заклатило, понечило да се нахвърли, но втори удар го доубил и то разпенено рухнало на земята. В това време запристигнали тичешком и другите герои.

— Хвала на тебе, Мелеагре! — извикал засмян Язон. — Пада ти се главата на звяра. Тя ще краси чудесно входа на твоя дом.

Веднага обаче Мелеагър го прекъснал.

— Не на мене се пада главата — казал той, — нито честта за победата. Аз само доубих животното. Аталанта го рани първа.

— Ти го удари, аз видях! — извикал един сърдит глас.

Измежду героите се показал един от братята на Алтея, Ификъл, и се приближил до Мелеагър. Срамно му се струвало една жена да ги надмине всички и затова искал на всяка цена да даде победата на племенника.

— Аз те видях, че пръв го удари — казал той. — След това Аталанта пусна стрелата си… Нека сама тя да свидетелствува дали казвам истината!

Той гледал предизвикателно девойката, но тя не приела да му отговори и се обърнала да си тръгне. Ификъл се изсмял, а по-малкият брат Пликсип извикал:

— Я вижте! Дори не смее да отговори!

Но Мелеагър хванал Аталанта за ръка.

— Не си тръгвай — казал той настоятелно. — Ти първа удари глигана и ти ще вземеш главата му!

Аталанта го погледнала и се засмяла.

— Не ме е еня — казала спокойно тя. — Знам, че спечелих; това ми стига.

Ификъл се приближил и очите му били пълни с омраза.

— Знаеш, че си спечелила, а? — Гласът му треперел от гняв. — Аз обаче зная, че не ти удари първа чудовището.

Мелеагър се разярил.

— Назад! — извикал той и хванал меча си. — Казах: Аталанта победи.

И като видял, че Ификъл настъпва към девойката, добавил:

— Назад, ти казвам! — извикал той пак по-силно. — Макар и да си брат на майка ми.

— Е, да — чул се гласът на Пликсип. — Нали Аталанта е жена, нека й отстъпим.

Мелеагър, бял като платно, се спуснал върху него. За миг се кръстосали двата меча, оръжието на Пликсип отхвръкнало далеч, и сам той се търкулил на земята пронизан.

— Пази се, Мелеагре! — извикал тогава Ификъл и с гол меч заел мястото на своя брат. Той бил силен и тежковъоръжен, а противникът му нямал дори щит. Но заслепен от своя гняв, Мелеагър дори не забелязал това, нито се пазел. Нехаейки за ловките удари на Ификъл, той се нахвърлил върху него и като издигнал с две ръце меча си, го стоварил върху главата на своя вуйчо. Ификъл изревал като звяр и паднал до своя брат.

Мелеагър се приближил до убития глиган и му отрязал главата. После я сложил в краката на Аталанта.

— Приеми я — казал той и гласът му още треперел от вълнение. — Сега аз те моля заради мене ти да я вземеш. Ти я спечели със своето юначество, и ако те обидиха, забрави го.

После се обърнал към робите и заповядал да приготвят пира, като че нищо не се било случило.

Лошите новини се научават бързо и преди да се свечери, Алтея чула за смъртта на двамата курети.

Тя затворила врати и прозорци, повесила черно на двореца и дала заповед никой да не отваря на „убиеца на нейните братя“.

Уморен и опечален, Мелеагър се върнал от лова. С отвращение захвърлил оръжията си и тръгнал направо за двореца при майка си. Видял черните знамена отдалеч и като се затичал, дошъл до портата, но тя била залостена.

Чукал, викал, обърнал всичко наопаки, но никой не се показал. Най-после от един прозорец се навел един роб и изплашен прошепнал:

— Напразен труд, Мелеагре. Алтея няма вече син, а само още един враг. Върви другаде, тук повече няма да пристъпиш. Ти си убиецът на братята й.

Мелеагър искал да му отговори с гневни думи, но прозорецът се затворил. Тогава той силно извикал:

— Майко, чуй ме! Майко, аз съм, отвори!

Знаел, че Алтея го е чула, и без да мръдне, се ослушвал, но мълчанието било дълбоко и то го смразявало. Значи робът бил казал истината.

С потресена душа Мелеагър се върнал в къщи. Бил прав в разправата със своите вуйчовци. Не се разкайвал, но тъкмо за това гневът на Алтея го оскърбявал още по-дълбоко.

 

 

Един ден дошла вест, че се явила войска пред Калидон. Куретите идвали да отмъстят за смъртта на своите царе.

Мелеагър се въоръжил бързо, сбогувал се с жена си Клеопатра и изтичал на стените. Битката била вече започнала и многобройните противници щели да пометат калидонците, ако той не бил пристигнал и не бил се хвърлил в сражението с обичайната си смелост.

С бойни викове се втурнали калидонците, прогонили от стените първите курети, закрепили се на позициите си и цели месеци останали там да пазят своя град, сражавайки се непрестанно с по-силния си неприятел.

Мелеагър бил навсякъде пръв и най-храбър.

Той давал нареждания за укрепленията, той пръв се хвърлял в сражение, той вдъхвал смелост на уморените и на по-слабите.

Най-после куретите се обезнадеждили и решили да се върнат.

Тогава Мелеагър изпратил известие до Алтея: „Желае ли царицата да приеме избавителя на своята страна?“

Но Алтея не пожелала дори да види пратениците му.

Тази несправедливост го разярила. Той напуснал стените, хвърлил оръжията и се затворил в кулата си, като решил да не излиза отново и да не се сражава вече. Ще остане с жена си затворен и ако куретите дойдат, ще успее сам да се отбранява.

Един ден двама войника запъхтени почукали на вратата му. Куретите се връщали пак с нова войска и калидонците търсели своя вожд.

Но Мелеагър не пожелал да ги види. На другия ден дошли пак пратеници, този път от самата Алтея, но Мелеагър пак не ги изслушал. Тогава царицата изпратила дъщерите си с пожелание от нейна страна да го помолят да забрави гнева си. Но колкото и да обичал сестрите си, Мелеагър останал непреклонен.

Куретите превзели първите стени и калидонците се сражавали отчаяно, като се мъчели напразно да спрат страшния неприятелски порой, който непрекъснато ги принуждавал да отстъпват.

Алтея се изплашила. Забравила гняв и сръдни, и сама излязла от двореца. Мъжете били на стените, дъщерите й с другите жени били затворени в последната крепост, улиците били пусти. Тази пустота била по-страшна и от тътена на битката.

Тичайки със свито сърце, Алтея дошла до кулата. Почукала на вратата, но никой не отворил. Почукала пак и извикала:

— Мелеагре, отвори!

Пак никой не отговорил.

Паднала на колене и с ръце заудряла тежката желязна врата.

— Мелеагре, загубени сме, страната ще бъде скоро превзета, ще изколят народа ти. Мелеагре, съжали се над нас, забрави вече и прости!

Задържайки дъха си, тя зачакала. Мълчанието я смазвало. Като оплакване прозвучал гласът й:

— Дете мое, не чуваш ли?

Изведнъж обаче тя се изправила. Цялата й наследена царска гордост се разбунтувала. Как? Тя, царицата, изпаднала дотам да моли? Тя моли горещо сина си на колене, а той я оставя да тропа на вратата като робиня, като просякиня? Синът й, който й дължи живота си, щастието си! Синът й, цялата съдба на когото тя държи в ръцете си! Как дръзва той?

Разярена, тя се обърнала и напуснала кулата. В далечината се чували гласове и дрънкане на оръжие. Значи неприятелите се приближавали.

Бавно се запътила тя към двореца, равнодушна към всичко, което ставало наоколо. Какво значение имали за нея сега Калидон и неговите жители, какво значение имал собственият й живот, щом тя, царицата, е понесла такова оскърбление?

Един роб я задминал тичешком.

— Куретите палят града ни! — извикал той.

Алтея влязла в двореца. Била сама. Преминала по пустите коридори и влязла в стаята си. Няколко полуизгаснали въглена се червенеели в мангала. Алтея ги раздухала, докато се появят отново пламъци. После залостила вратата.

Междувременно битката по стените получила обрат. Гласът на Алтея развълнувал дълбоко Мелеагър. Страшно смутен, той чул молбите на майка си и когато замлъкнали, сторило му се, че сякаш я е убил с мълчанието си. В него обаче гневът не бил угаснал и той още се колебаел. Вдигнал очи и видял жена си, която стояла пред него със скръстени на гърдите си ръце.

— Върви! — му казала тя, и сърцето й силно биело. — Върви, Мелеагре! Не оставяй една женска разправия да унищожи твоята страна и тебе самия. Мястото ти не е тука. Върви там, където те тегли вече сърцето.

Мелеагър грабнал оръжията си и изтичал навън, но на вратата се обърнал още веднъж към Клеопатра.

— Благодаря ти! — й извикал той и излязъл на пътя.

Затичал се към стените и видял войниците да се сражават по улиците на града.

Отдалеч им извикал:

— Дръжте се, калидонци! Ида!

Куретите се стъписали; видели го да пристига страшен като Арес с големия си меч в ръка и ги обхванала паника. Захвърлили оръжията си и обезумели от страх, преминали назад стените, прескочили рововете и се разпръснали по полето.

Калидонците се впуснали след тях с викове и помежду им бил Мелеагър, с разпалено от радост лице, че се намира пак в сражение и опасност.

Изведнъж той се препънал и паднал на колене. Без да го забележат, калидонците го задминали бежешком. Само един го видял и го хванал за ръка да го вдигне.

Но Мелеагър отпуснал глава и бавно се изпружил на земята. Изплашил се войникът и с мъка го издигнал до коляното си. Никаква рана не се показвала и все пак дишането му ставало непостоянно и слабо, широко отворените му очи не виждали вече и спокойното му лице станало восъчно.

Войникът го гледал с тревога. Не знаел какво да стори. Изглеждало, че животът напущал храбреца без болка и без мъка, но бързо и неудържимо. След малко главата му се опряла дълбоко в гърдите на войника, тялото му се изопнало.

Войникът не се помръднал. Останал часове там, на колене, държейки мъртвеца в прегръдката си чак до заход слънце, когато уморени и радостни, калидонците се завръщали като победители.

Когато заминал мъжът й, Клеопатра останала сама и неспокойна в кулата. Седнала до прозореца, тя очаквала завръщането на победителя. Че ще победи, тя нито за миг не се съмнявала. Но нещо в нея й вещаело нещастие и не я оставяло спокойна. Най-после не се сдържала и излязла на пътя. Гласовете от битката се били загубили и наоколо царяла дълбока тишина. Тя чакала, чакала и нищо не чувала. Слънцето вече залязло и нощта разпростряла сянката, си над пустия град. Клеопатра почнала да трепери. Вечерният хлад я пронизвал до кости. Изведнъж се ослушала. Сторило й се, че чува стъпки. Погледнала нагоре по пътя и видяла да се приближават светлини. Това били войници, които държали запалени факли и носели една носилка. Изплашена, тя се затичала към мъжете. Те свалили носилката и почтително се отстранили. Клеопатра разпознала Мелеагър, проснат върху дъските. Идело й да изкрещи от мъка, всичко притъмняло пред очите й и тя паднала върху своя мъж. Когато я вдигнали, била мъртва. Убило я внезапното нещастие.

Мъжете продължили пътя си с двете мъртви тела, проснати на носилката. Пристигнали до двореца и го намерили пуст. Всичките стаи били отворени и празни. Само една, на царицата, била залостена и те били принудени да отворят вратата насила. Един празен сандък стоял отворен в ъгъла, а до огнището, където тлеела още малко пепел, била паднала Алтея с нож в сърцето. Тя изпълнила своето отмъщение, но после не могла да понася повече живота и сама се наказала, без никога да види последната слава на своя син.

Запустял напълно царският дом. Царицата, Мелеагър и Клеопатра били мъртви. А мъката на царските дъщери била толкова голяма, че Зевс се смилил над тях и ги превърнал в птици. Това се мелеагридите, токачките, както ги наричат днес, пепелявите птици, които, изглежда, постоянно жалеят.

Останали само малките царски синове, слаби и беззащитни. Тогава един от братята на Ойней, Агрей, изгонил племенниците си от страната и царувал много години тиранично и несправедливо, докато пораснал синът на Тидей, който бил един от заточените братя на Мелеагър. Той се завърнал в Калидон, убил Агрей и станал велик и почитан цар. Нарекли го Диомед и името му се обезсмъртило в прочутия поход към Троя.