Александра Делта-Пападопулу
Старогръцки митове и легенди (13)

Орфей и Евридика

В древните времена живял един певец, когото наричали Орфей. Толкова прекрасно пеел и свирел на своята лира Орфей, че когато минавал през планините, укротените животни идвали около него и го слушали в мълчание. Освен животните обаче и някой друг го следвал непрестанно в неговите пътешествия. Една красива и стройна девойка го обикнала, а и той я обикнал и оттогава те били наразделни.

Тя беряла цветя и плетяла венци за своя певец, докато той пеел песни, в които изказвал любовта си към своята Евридика.

Слушала тя с трепет и с възторг целувала устата, която пеела тъй прекрасно. Тогава Орфей възпявал голямото й сърце и блестящата й хубост, а Евридика избухвала в щастлив смях, на който Орфей подражавал със своята лира.

Така живеели те един до друг и нищо не можело да ги раздели, нито да помрачи дните им. Но веднъж, както си танцувала, Евридика настъпила едно отровно змийче, скрито в тревата. Змийчето я ухапало по белия крак и красивото момиче умряло.

Безутешен, Орфей забравил веселите си песни и тръгнал по горите, изказвайки на висок глас любовта си към Евридика и оплаквайки смъртта й. Затрогнати, животните дохождали и потърквали главата си о него, за да изразят своето състрадание, а дърветата шепнели съчувствено.

Един ден Орфей се решил. Метнал лирата си на рамо и като преминал страни и села, планини и долини, и три големи реки: Стикс, Ахерон и Лета, дошъл до един тъмен отвор, който водел в Ада. Там пазел Цербер, чудовище с три кучешки глави, което не пущало нито жив човек да влезе в Ада, нито мъртвец да излезе вън.

Но Орфей изплакал толкова силно своята скръб, че трогнат, Цербер се свил и певецът минал. Извървял една тъмна клисура и пристигнал в Ада. На входа седели четиримата главни съдии: Минос, който бил някога Критски цар, Радамант, Еак и Триптолем, които съдели душите на умрелите. Орфей минал край тях, свирейки на лирата си, и те не го спрели.

Така стигнал до мястото, където били човешките души.

Надясно владеело спокойствие и тишина. В една нежна светлина идвали и преминавали мълчаливи и щастливи сенки, които никому не са причинявали зло в своя живот.

Наляво обаче мястото ехтяло от стенания и охкания. Там се измъчвали онези, които са обиждали Безсмъртните, или са вършили беззакония, докато са живели.

На едно място Сизиф бил заставен да изкачва грамаден камък до върха на една планина, но преди да стигне края, камъкът се изплъзвал от ръцете му и се търкулвал пак долу в подножието на планината. И Сизиф трудно и уморително наново започвал своята работа. Бил осъден на това мъчение затуй, че когато Зевс пратил бога на Смъртта да го вземе, той успял да я хване и да я върже, така че повече никой да не умира на земята. Най-сетне Арес слязъл, освободил Смъртта и убил Сизиф.

На друго място пък четиридесет и девет девойки черпели вода от един кладенец и се мъчели да напълнят делва, която нямала дъно. Делвата непрекъснато се изпразвала и жените неизменно черпели вода и я пълнели. Това били данаидите, които в своята брачна нощ убили мъжете си и затова били осъдени на това наказание. Само най-малката им сестра се спасила, като скрила мъжа си от другите сестри и му избавила живота.

Другаде, потопен до брадичката във вода, между ябълки, круши, смокини и други плодни дървета, които навеждали до долу натежалите си от плодове клони, Тантал се измъчвал от жажда и глад, понеже щом се навеждал да пие, водата се снишавала и пресъхвала в краката му, а когато простирал ръка да откъсна някой плод, клоните се вдигали и изчезвали. Излъгал боговете Тантал и убил собственото си дете, и затова било толкова жестоко наказанието му.

Имало и много други, но Орфей преминал наведен и безмълвен и нищо не виждал, погълнат от своята мъка.

Така пристигнал до трона на Плутон и Персефона. Страшно заблестели очите на бога, като го видял, но Орфей взел лирата си и сладко и печално изпял своята история, любовта си, отчаянието си и безкрайния си копнеж да види отново Евридика. Като свършил, подигнал очи и съзрял красивата Персефона да плаче, а страшният Плутон да седи укротен.

И той чул богът да казва с плътен глас:

— Ти ме победи с песента си. Това, което никой никога не се е осмелявал да иска, ти го получи с мъката си. Иди! Евридика ще те последва на земята. Внимавай обаче: каквото и да стане, каквото и да чуеш, не се обръщай да я видиш, преди да излезеш на слънчевата светлина, иначе ще я загубиш завинаги.

Така казал той и Орфей поел пак пътя за горния свят. Вървял тревожен и забързан. Не чувал нищо зад себе си и все пак му се сторило, че някой го следва.

— Евридике — заговорил той, — ти ли вървиш след мене?

И един далечен глас отвърнал:

— Кой ме вика?

Гласът му се сторил познат и той пак попитал:

— Евридике, спомняш ли си как бродехме ръка за ръка из планините?

— Кой си ти? За какво ми говориш? — казал гласът.

Орфей ускорил крачката си.

— Евридике, помниш ли песните, които ти пеех, когато танцуваше по зелената морава?

— Думите ти са познати, но не ги разбирам вече.

В далечината пред себе си Орфей видял изхода на Ада и почнал да тича. Нещо му притискало гърдите и той изпитвал болка.

— Евридике — попитал пак той, — спомняш ли си за нашата любов?

— Не — казал гласът и сега той бил много далечен, съвсем заглъхнал.

— Стой! Не бягай! — извикал Орфей и рязко се обърнал, за да я хване.

Назад в дълбочината той видял една бяла фигура, която вдигала ръка и изчезнала с плач в тъмнината.

Орфей останал като изумен.

Сега вече загубил завинаги Евридика.

Приведен и уморен прекрачил прага на Ада и излязъл на земята. Светлината го заслепила. Закрил с ръка очите си и пристъпил две крачки. Като погледнал назад, видял, че вратите на Ада са затворени. Тогаз пипнал струните на лирата си и изведнъж дърветата почнали да стенат, птиците да плачат, дори и камъните тръпнели, като слушали песента му. Цялата природа оплаквала смъртта на Евридика, и когато Орфей минавал, земята като че потръпвала от неговия плач.

Оттогава Орфей заживял съвсем сам в планините и едничката му утеха била лирата^[1].

Един ден го срещнали няколко пияни жени, които придружавали Дионис, и поискали да им попее, за да танцуват, но той знаел само тъжни песни. Тогава, разярени, жените се спуснали върху него и го убили.

Така умрял великият певец Орфей, който със сладкия си глас затрогвал и скалите.