Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (98)

XXIV

Когато Жак се събуди рано сутринта, стори му се, че неразположението му е вече минало.

„Ако искам да взема влака в пет часа тази вечер, няма време за губене“ — каза си той, скачайки от леглото. Но едва станал, забеляза, че нещо му тежи — събитията от предната вечер се натрапваха на съзнанието му.

Той се облече бързо и слезе да телефонира на Антоан.

Жером дьо Фонтанен не беше умрял; комата може би щяла да продължи двадесет и четири часа или дори повече, но нямало никаква надежда.

Жак предупреди брат си, че няма да се видят вече, защото заминава обратно за Швейцария още същия ден. После се върна да плати стаята си и тръгна за гарата, където щеше да остави на гардероб чантата си.

 

 

През целия ден той бързаше да свърши всичко, което имаше още да прави — пет-шест посещения на хора, чиито адреси му бе дал Ришардле.

В левите среди се организираше широко движение, за да се прегради пътят на заплахата от война. Единството между разните партии, изглежда, беше постигнато. В това отношение новините бяха повече от успокоителни.

И все пак тревогата не го напущаше; щом останеше сам, тя крадешком се промъкваше в душата му. Той изпитваше някакво необяснимо чувство на морално падение. Трескав и изпотен, тичаше из Париж, постоянно променяше посоката и намеренията си, гледаше да съкрати разговорите или пък в последния момент се отказваше от посещението, заради което бе вървял половин час. Улиците, къщите, минувачите, другарите му дори — всичко му изглеждаше обезобразено и враждебно. Струваше му се, че навсякъде се сблъсква с прегради като затворено животно. На няколко пъти дори той съвсем неочаквано изпита физическо неразположение: главата му се замая, ръцете му овлажняха, гърдите му сякаш бяха стиснати в менгеме; няколко секунди трябваше да се бори с внезапно и непонятно чувство на страх, което просто му спираше дъха.

„Сега пък какво ми е?“ — питаше се той.

Все пак в четири часа бе успял вече да привърши най-важните си срещи и бе готов да замине. Гледаше час по-скоро да се върне в Женева, а същевременно изпитваше някакъв особен страх да напусне Париж.

„Ами ако взема вечерния влак? — каза си той внезапно. — Тогава ще имам време да намина до «Юманите», до «Кроасан», до «Прогрес», да отида на авеню Клиши и да събера някои сведения за това, което става във военните корабостроителници.“

Действително в шест часа щеше да се състои събрание, организирано от Федерацията на морските синдикати в един бар на авеню Клиши, и Жак знаеше, че там ще срещне работнически водачи, които на следния ден се канеха да заминат за някои пристанища по западното крайбрежие, където се подготвяха стачки. Би било много полезно за него да научи нещо по-точно по този въпрос.

Още от сутринта и една друга мисъл го бе пронизала няколко пъти: Даниел щеше да пристигне в Париж. Очевидно той можеше да си замине, без да го срещне. Но приятелят му сигурно ще научи, че той е бил в Париж.

„Ако можех да го срещна, без да е нужно да отивам в клиниката… — Изведнъж Жак се реши: Ще чакам вечерния експрес. Като отида в Ньойи след вечеря, ще видя Даниел; и по това време малко вероятно е да я срещна…“

 

 

Следвайки плана си, в осем и половина часа Жак излезе от кафене „Прогрес“. След събранието на авеню Клиши той бе наминал за всеки случай в кафенето и бе имал късмет да срещне Бюро, редактора на „Юманите“, който събираше всички сведения за военните корабостроителници в Западна Франция.

Оставаше само да направи това посещение в Ньойи.

„Утре ще бъда в Женева“ — каза си той, за да си даде кураж.

Когато слизаше по витата стълбичка, която свързваше мецанина с кафенето, една тежка ръка се стовари на рамото му:

— Значи, ти си бил в Париж, хлапако!

Човек можеше да познае Мурлан дори в полумрака по басовия му глас и простонародното му произношение. Той беше мургав старец, с лице като на Христос, с прекалено дълги коси, облечен и зиме, и лете с печатарска престилка.

През героичните дни на аферата Драйфус Мурлан беше основал седмичен боен вестник, печатан на циклостил, който минаваше от ръка на ръка. Впоследствие „Етандар“ беше станал малък революционен орган, който Мурлан продължаваше да ръководи с помощта на неколцина доброволни сътрудници. От време на време Жак му изпращаше по някой преглед на събитията или статия, преведена от чужди вестници. Вестникът се списваше в непримирим и последователен дух, нещо, което доста харесваше на Жак. В името на една безкомпромисна социалистическа доктрина Мурлан нападаше партийните дейци и особено групата на Жорес, „социал-опортюнистите“, както ги наричаше той.

Той се бе много сприятелил с Жак. Въобще обичаше младите, „хлапаците“, заради техния жар и непоколебимост. Без голяма култура, но надарен с остър ум и склонност към парадоксите, бъбрив, с произношение на стар парижки работник, което подчертаваше хумора му, той от години се бореше сам или почти сам с трудностите и успяваше да продължи съществуването на списанието си. Бояха се от него: неуязвим поради своята праволинейност и бедния си живот, който бе изцяло посветен на революционното дело, той безмилостно нападаше политиканите в партията, като изкарваше наяве дори най-малките им грешки и излагаше на показ техните компромиси. Стрелите му винаги попадаха в целта. Тези, които бичуваше, си отмъщаваха, като пущаха за него най-оскърбителни слухове. Известно време той бе държал будка в предградието Сент-Антоан, където продавал социалистическа литература, и неговите врагове го обвиняваха, че по това време бил разпространявал и порнографски брошури. Това не бе изключено. Личният му живот си оставаше съмнителен. В малкия му апартамент на улица Рокет, където се намираше редакцията на чистия „Етандар“, постоянно влизаха и излизаха съмнителни момичета, които сякаш му идваха на гости като съседки от бордеите на улица Лап. Те му носеха сладкиши, които той много обичаше, говореха високо, караха се, понякога дори се сбиваха. Тогава Христос ставаше, оставаше лулата си настрана, хващаше двете фурии за лакътя и ги изхвърляше на стълбището, след което подемаше наново фразата си точно оттам, където го бяха прекъснали.

Днес той изглеждаше загрижен. Придружи Жак до тротоара.

— Нямам вече нито петак в касата — обясни Мурлан, като обърна едновременно и двата джоба на черната си престилка. — Ако не намеря до четвъртък няколкото банкноти, които ми трябват, идният брой ще остане в шкафа.

— Но аз видях, че вие увеличавате тиража — учуди се Жак.

— Абонати колкото щеш, хлапако. Само че не плащат… Да спра ли да им изпращам вестника? Не бих се колебал, ако ръководех търговско предприятие. Но какво целя аз? Пропаганда. Е, тогава?… Какво да се прави? Да намаля разноските? Ами аз сам върша всичко. В началото си бях определил сто франка на месец от касата. Само веднъж се осмелих да взема тоя стотак… Ям корички като циганче. До гуша съм затънал в дългове. И така върви от осемнадесет години… Но да говорим сериозно — поде той. — Какво мислят в Швейцария за всичките тия тревожни слухове?… Аз съм стара лисица и нищо не ме учудва. Какво ли не съм видял вече. Това ми напомня осемдесет и трета година. Тогава бях двадесетгодишен, но вече всяка вечер ходех в редакцията на „Револт“. Ти не знаеш „Револт“, нали?… Може би не знаеш дори, че в осемдесет и трета година Англия, Германия, Австрия и Румъния, тия фльорци, искаха да се възползуват от изолацията на Франция, за да почнат война срещу Русия… Войната висеше на косъм… Нищо не се е променило оттогава! Все старите фокуси… И тогава казваха: родина, национална чест… Но какво се криеше зад това? Съперничества между разните индустрии, търсене на нови пазари, комбинации на едрите банкери… Само едно се е променило: нямаме вече Кропоткин… В осемдесет и трета година Кропоткин беснееше като дявол. Нападаше едрите фирми за производство на оръжие — Анзен, Круп, Армстронг и кликата им, — които бяха подкупили големите вестници в цяла Европа, за да могат да осъществят плановете си… Как ги нареди той!… Прерових статиите му… Нищо не се е променило! Публикувам три от тях в идния брой… Кропоткин!… Ще го прочетеш, хлапако. Вие всички може да си вземете мая от него!

Очите му блестяха и на лицето му се появи дръзката усмивка на стар борец. Той вече беше забравил, че за да отпечата следващия брой, му бяха необходими триста и осемдесет франка и че той нямаше нито сантим.

Най-после Жак се отскубна от него.

„Би трябвало да включим «Етандар» в плана за общата акция срещу войната“ — каза си той. Реши да говори по това с женевските си приятели и ако е възможно, да нареди да се изпрати парична помощ на Мурлан.

 

 

Жак не беше вечерял. Преди да отиде до Борсата, за да вземе метрото за Шанпере, той влезе да изяде един сандвич в кафене „Кроасан“. Много от редакторите на „Юманите“, следвайки примера на Шефа си, посещаваха това кафене-ресторант на ъгъла на улица Монмартр.

Жорес вечеряше с трима приятели на обичайната си маса близо до прозореца. Минавайки, Жак кимна леко, но Шефа, наведен над чинията си, не виждаше нищо; мрачен, с врат, потънал в раменете, той оставяше сътрапезниците си да говорят, като лакомо и замислено ядеше порцията жито със зелен боб. Чантата му — дебела чанта, натъпкана с папки, — която той носеше навсякъде, беше изправена тържествено на края на масата до самия него. Върху нея бяха натрупани вестници, брошури и един неподвързан том, осмина формат. Жак знаеше, че Жорес чете извънредно много. Той си спомни анекдота, разправяй му от Стефани, който пък го чул от Мариус Муте. Пътувайки напоследък с Жорес, той се учудил, че Шефа се бил задълбочил в четенето на… една руска граматика! Жорес му отговорил най-естествено: „Да, разбира се, трябва да бързаме да научим руски. Русия може би скоро ще играе значителна роля в Европа.“

Седнал с гръб към светлината, Жак го наблюдаваше отдалеч. „Дали слуша какво говорят другите?“ — запита се той. Много пъти си бе задавал този въпрос, когато виждаше Жорес. Ако случайно не говореше, Шефа мълчеше като преживно животно и сякаш насочваше вниманието си единствено към акордите на някаква вътрешна музика. Изведнъж Жак видя как той изправи глава, изпъчи гърди, обърса бързо устните си със салфетката и заговори. Подвижният му поглед, спотаен под ниското чело, скачаше бързо от предмет на предмет. Отворената му уста с отпуснати надолу ъгли, обкръжена от брада, напомняше отвора на рупор, а също така и на черната дупка на маска от антична трагедия. Той като че ли не се обръщаше към никого от събеседниците, а мислеше гласно, сякаш нападаше някого. За него очевидно мисъл и разискване бяха тясно свързани и спорът единствено даваше полет на мисълта му. Жак не можеше да схване думите, защото Жорес говореше тихо — дотолкова, доколкото му позволяваше ораторският му гръден кош, който бе звънлив като барабан, — но все пак успяваше да долови доста добре, въпреки шума в залата, особения тембър на гласа му: бръмченето, лекото трептене, подобно на резонанса на оперен оркестър, което поддържаше като акомпанимент мелодичния полет на фразите му. Това звучно слово събуждаше в него хиляди спомени: възбуждението на митингите, ораторските диспути, патетичните речи, овациите на беснеещите от възторг тълпи… Увлечен от собствената си импровизирана реч, Жорес бе бутнал настрана недовършената порция и се бе навел напред като бик, който се готви да напада. За да подчертае фразите си, той спокойно, с ритъма на парен чук вдигаше и спущаше юмруците си, опрени на ръба на масата. Когато Жак поради напредналото време излезе от ресторанта, Жорес все още продължаваше да удря с юмруци по мраморната плоча на масата и да говори.

 

 

Образът на Жорес беше подтикнал Жак, беше повдигнал духа му и той още чувствуваше това ободрително въздействие, когато пристигна пред градинската врата на сградата на булевард Бино.

Клиника „Бертран“. Тук беше. Станало бе вече съвсем тъмно. Жак премина градината, без да забави крачка, без да смее да вдигне очи към фасадата.

Старата портиерка му съобщи с треперлив глас, че нещастният господин бил още жив и че синът му пристигнал късно следобед. Жак я помоли да отиде да повика Даниел, но старицата, която по това време беше сама в портиерската стая, не можеше да напусне поста си.

— Дежурната сестра на етажа ще го повика — каза тя. — Само се качете до втория етаж.

След кратко колебание той се реши да отиде сам.

На площадката на първия етаж нямаше никого; виждаше се само дълъг бял коридор, меко осветен и тих. На втория — същата тишина, същият коридор, осветен от отраженията на лампите, безкраен и пуст. Трябваше да намери дежурната. Той почака няколко минути, после тръгна по коридора. Вече не изпитваше тревога, а, напротив, някакво любопитство, което го правеше дързък и го тласкаше към рисковани постъпки.

Той не беше забелязал сянката на седналата жена, притулена в нишата на стената при прозореца. Когато се приближи, тя се обърна и живо се изправи. Беше Жени. Очакваше ли той тази среща?

„Сега я наредихме — каза си Жак, но не беше изненадан. И веднага забеляза: — Сега е без шапка… Както някога…“

Първото движение на девойката беше да оправи с ръка косата си, понеже знаеше, че е разчорлена. Откритото й лице, по което се четеше прямота, създаваше впечатление за кротост и особено за душевна чистота.

Няколко секунди те стояха един срещу друг с разтуптени сърца. Най-сетне с глас, който вълнението правеше да звучи рязко, Жак рече:

— Извинявайте… Портиерката ми каза…

Той бе поразен от бледостта й, от побелелите й устни, от свитите й ноздри. Тя бе втренчила в него напрегнат и безизразен поглед, в който личеше единствено волята да се държи, да не отвърне очи.

— Исках да науча нещо за…

Жени направи смътно движение, което означаваше: никаква надежда.

— … и да видя Даниел — добави той.

Тя направи усилие, сякаш гълташе лекарство, и прошепна няколко неразбираеми думи; след това бързо се отправи към салона на етажа. Жак бе направил няколко крачки след нея, после се спря сред коридора. Тя отвори вратата. Той помисли, че Жени ще повика Даниел. Но тя държеше вратата отворена и полуобърната към него, с наведени очи и строго лице, не мърдаше.

— Не бих искал да… безпокоя… — заекна Жак, като направи крачка напред.

Тя не отговори нищо и не вдигна клепачи. Изглеждаше, като че ли си е наложила търпение и го чака да влезе. Щом той премина прага, тя затвори вратата зад него.

Госпожа дьо Фонтанен беше седнала на канапето в дъното на стаята до един млад войник. На пода лежаха каска, колан и сабя.

— Ти!

Даниел скочи. Радостна изненада озари лицето му. Неподвижен, той гледаше този нов Жак с набити плещи и издадена напред челюст, без да може да го познае — така малко приличаше той на някогашния му другар. Жак, също неподвижен за миг, гледаше високия сержант с изгоряло лице, с ниско остригана коса, който най-после се реши да тръгне неловко към него. Разнесе се неочакван звън на шпори и тропане на ботуши.

Даниел хвана под ръка приятеля си и го поведе към майка си. Без да прояви нито учудване, нито досада, госпожа дьо Фонтанен вдигна към Жак уморения си поглед и му подаде ръка.

— Добър ден, Жак — рече тя със спокоен глас, също така безразличен, както и погледът й, сякаш го бе виждала предната вечер.

Със свойствената си малко тържествена любезност, която бе наследил от баща си, Даниел се наведе към госпожа дьо Фонтанен.

— Извинявай, мамо. Ще сляза за малко с Жак… Нали нямаш нищо против?

Жак потръпна. Сега той позна напълно предишния Даниел по гласа му, по малко стеснителната му полуусмивка, която повдигаше левия ъгъл на устата, по нежния и почтителен тон, с който винаги произнасяше думата „мамо“, като разделяше двете срички…

Госпожа дьо Фонтанен обгърна двамата младежи с мил поглед и наведе кротко глава.

— Да, разбира се, мое голямо момче, върви… Не се нуждая от нищо в момента.

— Да отидем в градината — предложи Даниел, като продължаваше да държи ръката си на рамото на Жак.

Той неволно бе направил този жест, който поради разликата в ръста им бе така естествен и сега, както и през детските им години; той винаги беше по-строен от Жак и униформата като че ли го правеше да изглежда още по-висок. Гъвкавостта на тялото му, стегнато в тъмна куртка с бяла яка, контрастираше с краката, потънали в диплите на широкия червен панталон и натежнели от високите кожени гетри. Подкованите подметки се плъзгаха по плочките на коридора. Войнишките стъпки оскверняваха тишината на заспалата къща. Той чувствуваше това и стеснено мълчеше, като се опираше на приятеля си, за да не се подхлъзне.

„Ами Жени?“ — запита се Жак. Отново спазма притисна гърдите му, сякаш страх го скова. Той вървеше с вдървен врат, вперил поглед в пода. Когато стигнаха до стълбите, неволно се обърна, за да огледа празния коридор; обхвана го скрито разочарование, примесено с озлобление.

Даниел се спря на първото стъпало.

— Значи, ти си в Париж?

Веселият тон още повече подчертаваше тъгата, изписана на лицето му.

„Жени не му е споменала за мен“ — помисли си Жак.

— Трябваше вече да съм заминал — отвърна той живо. — Вземам влака след малко. — Даниел бе така видимо разочарован, че Жак прибави веднага: — Дори отложих тръгването си, за да те видя… Необходимо е да бъда в Женева утре.

Даниел го гледаше със замислен и плах поглед, в който се четеше неизказан въпрос. В Женева?… Животът на Жак бе за него мистерия, която го дразнеше. Но той не се осмеляваше още да му зададе въпроси. Въздържаността на приятеля му го смущаваше. Без да настоява, той отдръпна ръката си, хвана се за перилата на стълбата и започна да слиза… Удоволствието му се бе внезапно изпарило. Каква полза от това непредвидено посещение, което бе събудило в него такава силна жажда за общение, щом Жак отново заминава, щом трябваше да го загуби още веднъж?

Току-що полятата градина беше пуста и свежа, осветена тук-таме от електрическите глобуси, пръснати между дърветата.

— Пушиш ли? — попита Даниел.

Той беше измъкнал цигара от джоба си и жадно я запали. Пламъкът освети лицето му за миг. Той изглеждаше много изменен: от чистия въздух във Вогезите бе загубил бледия си матов тен, който по-рано така силно контрастираше с черните му зеници, с черните коси и тънката ивица на мустаците, която покриваше горната му устна.

Вървейки мълчаливо един до друг, те навлязоха в една виеща се алея, на края на която бяха наредени в кръг бели столове.

— Ето, да седнем там, искаш ли? — предложи Даниел и без да дочака отговор, тежко седна. — Капнал сън от умора. Ужасно пътуване… — Няколко секунди той седя потиснат от спомена за пътуването в клатушкащия се нагорещен вагон, където бе прекарал целия ден, без да промени мястото си, пушейки цигара след цигара, загледан в движещия се пейзаж, докато въображението му се луташе между няколко предположения, еднакво тревожни, без да може да се освободи мисълта, че непредвидени неща ставаха някъде далеч от него. Той повтори: — Ужасно… — После, сочейки със запалената си цигара прозореца, където агонизираше баща му, мрачно добави: — Не можеше да не свърши така някой ден…

Водата от полетите цветни лехи се изпаряваше в нощта и от тях лъхаше на здраве. Полъх, безшумен като дихание, се носеше на вълни към тях — горчива и сладникава миризма, миризма на аптекарски сироп, която не идваше от лабораторията на клиниката, а от японския храст, скрит някъде далеч в гъсталака.

Гледайки пред себе си военната униформа на приятеля си, Жак усети как мисълта за готвещата се война отново се натрапва на съзнанието му.

— Лесно ли ти дадоха отпуска? — запита той.

— Много лесно. Защо? — Понеже Жак мълчеше, той добави с уверен тон: — Дадоха ми четири дни, но е възможно да я продължат. Впрочем това няма да бъде необходимо… Брат ти, който беше тук, когато пристигнах, ми каза направо, че няма никаква надежда.

Той замълча и после внезапно поде:

— И така е може би по-добре. — После отново посочи с ръка къщата. — Ужасно е, но щом работите са стигнали дотам, никой не може да желае той да оживее. Знам много добре, че смъртта му няма да поправи нищо — продължи той сурово. — Но във всеки случай тя туря изведнъж край на една история… чиито последици биха били страшни… за мама… за него… за нас… — Даниел леко полуобърна лице към Жак. — Баща ми щеше да бъде арестуван — каза той с някакво сухо и предизвикателно хълцане. После затвори очи и леко отметна глава назад. През листата светлината на една електрическа крушка блесна за миг по хубавото му чело, чиято горна линия образуваше две четвъртинки от кръг, разделени от ъгъла на косите, който слизаше помежду им.

Жак искаше да каже нещо, но самотният му живот, политическите му приятелства го бяха отвикнали от сърдечни излияния. Посегна към Даниел и докосна ръката му. Той почувствува под пръстите си грапавия плат на куртката. Някаква особена миризма — на вълна, на топла, намазана кожа, на тютюн, на кон — лъхаше от Даниел при всяко движение и се смесваше с нощните аромати на градината.

Жак не беше виждал приятеля си от четири години. Въпреки писмата, разменени след смъртта на господин Тибо, въпреки многократните покани на Даниел, той никога не се реши да отиде в Люневил. Страхуваше се да застане лице с лице с него. Струваше му се, че топлите писма, които си разменяха твърде рядко, бяха единствената атмосфера, която подхождаше на това, което бе останало от тяхното приятелство. Това приятелство, така дълбоко вкоренено, бе живо в основата си — Даниел и Антоан бяха единствените хора, към които Жак някога бе изпитвал привързаност. Но това беше само къс от миналото, от миналото, с което той бе решил да скъса и чието възкресяване мъчно понасяше.

— Не говорят ли за война в Люневил? — запита той, колкото да наруши мълчанието.

Даниел не прояви особена изненада.

— Да, разбира се. Офицерите всеки ден говорят за война… Това е смисълът на живота им, на тия хора!… Особено в източните департаменти. — Той се усмихна. — Колкото до мене, аз само броя колко ми остава: седемдесет и три… седемдесет и два, утре — седемдесет и един… Всичко друго ми е безразлично. В края на септември ще бъда свободен.

В този момент лъч светлина отново погали лицето му. Не, Даниел не се бе променил много. Върху чистия овал на лицето, чиито правилни черти му придаваха някаква тържественост — особено когато, както тази вечер, умората и тъгата го помрачаваха, — усмивката бе запазила някогашната си лъчезарност. Бавна усмивка, сякаш идваща отдалеч, която повдигаше накосо горната устна, докато откриеше светлия низ на зъбите… Плаха и същевременно дръзка усмивка… Някога като дете Жак обичаше да дебне влюбено тази дразнеща усмивка върху устните на приятеля си, на която не можеше да се устои.

— Колко ли страдаш от този казармен живот! — каза той, пак колкото да каже нещо.

— Не… Не особено…

Тишината поглъщаше безличните фрази, които си разменяха; те напомняха на въжета, които моряците подхвърлят от една лодка в друга и които десетина пъти падат във водата, преди да бъдат уловени…

След доста дълга пауза Даниел повтори:

— Не особено… В началото да: нарядите за изхвърляне на конския тор, наряда по клозетите, нарядите за чистене на плювалниците… Но сега аз съм младши сержант и работата върви… Имам дори добри приятели там: крантите, другарите… В края на краищата почти съм доволен, че минах през това.

Жак го гледаше втренчено, сякаш гледаше непознат, и то с такъв презрителен поглед, че Даниел за малко не се поддаде на обхваналото го раздразнение. Неотзивчивостта на Жак, мълчанието му, дори въпросите му издаваха някакво далечно превъзходство, което дълбоко оскърбяваше Даниел. Но все пак обичта му победи. Това, което го разделяше от приятеля му, не беше повърхностното неразбиране, което можеше да се обясни с дългата раздяла, а по-скоро всичко онова, което той не знаеше за живота на Жак, всичко онова, което оставаше неясно в миналото на приятеля му… Как да си възвърне доверието му?… Той се наведе изведнъж и с променен глас, с нежен придумващ глас, който сякаш зовеше всичката останала у Жак обич, пошепна:

— Жак…

Сигурно се надяваше да намери отзвук, да предизвика някакъв порив, поне една сърдечна дума, поне един насърчителен жест… Но Жак инстинктивно се отдръпна, сякаш искаше да остане по-далеч.

Даниел реши да постави всичко на карта:

— Но обясни ми най-после! Какво се случи преди четири години?

— Ти знаеш много добре.

— Не, никога не можах да разбера. Защо замина?

— Защо не ме предупреди? Можеше да ми го кажеш тайно… Как можа да не ми се обадиш толкова години?

Жак бе свил глава между раменете си и гледаше към Даниел със заинатен израз. Направи смътно уморено движение.

— Каква полза да се връщаме към тия работи?…

Даниел улови ръката му:

— Жак!

— Не!

— Какво? Наистина ли казваш не? Наистина ли никога няма да науча какво те подтикна към… подобно нещо?

— О, остави ме — рече Жак, като дръпна ръката си.

Даниел замълча и бавно се изправи.

— Друг път, друг път… — измърмори Жак с безразличие, което изглеждаше непреодолимо, и може би затова именно внезапно повишеният му глас прозвуча неочаквано, когато той гневно поде: — „Подобно нещо“! Човек би казал, бога ми, че съм извършил престъпление!… — И после продължи на един дъх: — Първо на първо толкова ли е нужно да се дават обяснения? Действително ли ти се вижда толкова непонятно, че човек може да поиска някой прекрасен ден да скъса с всичко? Да замине, без да има съучастници, съвсем сам?… Не разбираш ли това? Че човек не може безкрайно да търпи да му слагат намордник, да го осакатяват? Че може да има, поне веднъж в живота, смелостта да се покаже такъв, какъвто е! Смелостта да надникне дълбоко в душата си, за да види това, което дотогава е било най-непризнатото, най-презираното у него, и най-после да каже: „Ето какво съм в основата си аз!“ Смелостта да извика на всички: „Мога да мина и без вас!…“ Не можеш ли наистина да разбереш това?

— Да, да, разбирам добре — пошепна Даниел.

Отначало той слушаше с наслада натъртения, измъчен, невъздържан глас на приятеля си и това стопляше сърцето му — той отново бе открил някогашния, своя Жак. Но скоро под тази рязкост напълно ясно съзря нещо изкуствено: това избухване беше преди всичко начин той да се изплъзне… Тогава Даниел разбра, че Жак никога няма да му даде откровено обяснение, което би ги освободило от стеснението им. Трябваше да се откаже от надеждата да научи истината. И същевременно трябваше да се откаже също и от приятелството им, от единственото приятелство, което имаше и с което така се гордееше. Той интуитивно почувствува така ясно всичко това, че сърцето му се сви. А тази вечер имаше и толкова други причини да бъде тъжен…

Те останаха няколко минути един срещу друг, без да промълвят нито дума, без да направят никакво движение, без дори да се гледат. Най-после Жак прибра краката си, които бе протегнал, и прекара ръка по челото си.

— Все пак трябва да се върна горе — прошепна Даниел. Гласът му бе загубил звучността си.

— Да — каза Жак, като стана веднага. — И аз също трябва да си ходя.

На свой ред и Даниел се изправи:

— Благодаря ти, че дойде.

— Извини ме пред майка си, че те задържах толкова дълго…

И двамата чакаха другия да направи първата крачка.

— В колко часа тръгва влакът ти?

— В двадесет и три и петдесет.

— ПЛМ^[1] ли?

— Да.

— Ще намериш ли такси?

— Няма нужда… Ще отида с трамвая…

Те замълчаха, засрамени от това, което си бяха казали.

— Ще те придружа до вратата — рече Даниел, като тръгва по алеята.

Преминаха цялата градина, без да разменят нито дума.

Когато излязоха на булеварда, една кола спря пред градинската врата. Млада жена без шапка и възрастен господин скочиха от колата. Лицата им бяха развълнувани. Те бързо минаха пред двамата младежи, които за миг ги проследиха с очи не толкова от любопитство, колкото за да правят нещо.

За да ускори сбогуването, Жак протегна ръка. Даниел я стисна мълчаливо. Те се погледнаха за миг, докато се ръкуваха. Даниел дори се усмихна плахо, но Жак едва намери сила у себе си да отвърне на усмивката. Той бързо мина през желязната врата, пресече широкия осветен тротоар, но преди да тръгне по платното, се обърна. Даниел стоеше на същото място. Жак го видя как вдига ръка, обръща се, изчезва между сенките на дърветата.

Отдалеч през листака се виждаха осветените прозорци на зданието… Жени…

Тогава, без да чака трамвая, Жак се спусна към Париж, към влака, към Женева. Той почти тичаше, сякаш бягаше да спаси живота си.