Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (95)

XXI

Жени нямаше кураж да слезе в градината. Искаше само да се измъкне от салона, да избяга от Антоан.

Подпирайки се с ръка по облицованата с плочки стена, тя бе направила няколко крачки по коридора, без да знае къде отива. Задушно беше, въпреки че всички прозорци бяха отворени. Миризмата на етер, от която й се повдигаше, се носеше на вълни от операционната зала на по-долния етаж и се смесваше с течението от топъл въздух, което ставаше из цялата къща.

Вратата на стаята, където лежеше баща й, беше открехната. Стаята беше тъмна, осветена само от мъждукаща лампа, скрита зад параван. Болногледачката плетеше на стола си. Неподвижното тяло неясно се очертаваше под чаршафите. Ръцете бяха отпуснати край тялото. Главата лежеше наравно на ниска възглавница. Челото бе скрито от превръзката. Полуотворената уста изглеждаше като черна дупка, от която излизаше глухо, ритмично дишане.

Жени гледаше през открехнатата врата тази уста, слушаше това хъркане със спокоен и бистър ум, почти с безразличие, което плашеше самата нея. Баща й ще умре. Тя го знаеше, повтаряше си го, без да може да откъсне тази ужасна представа от неясния фон на мислите си, без да може да я схване като определено, реално събитие, което засяга самата нея. Чувствуваше се затъпяла, закоравяла. А тя обожаваше баща си въпреки недостатъците му. Спомни си как веднъж преди години също така бе седяла до главата на тежко болния си баща и сърцето й се късаше, като гледаше посърналото му лице, сгърчено от болки. Как можеше сега да бъде така безчувствена?… Налагаше се да стои там права, с отпуснати ръце, втренчила поглед в леглото, апатична, възмутена от сухотата си, чувствувайки се виновна, борейки се с желанието си да отклони погледа си и да забрави тази драма… Сякаш тази агония бе дошла не навреме, тъкмо тази вечер, и бе й отнела последната надежда за щастие…

Най-после, за да намери малко прохлада, Жени отдръпна рамото си от рамката на вратата и се доближи до прозореца на коридора. Видя пред себе си стол и седна, като се облакъти на перваза и обори натежалото си чело върху събраните си длани.

Как мразеше Жак! Той беше долно, капризно същество! Безотговорен младеж… може би луд…

Под нея, в топлата нощ, градината безмълвно спеше. Жени различаваше тъмните сенки на дърветата, бледите извивки на алеите около лехите. Миризма на японски храст разваляше въздуха с натрапчивия си дъх на ориенталска аптека. Отвъд дърветата блестяха раздалечените лампи на авенюто, където бавно се изнизваше безкраен керван коли със зеленчук, които се друсаха по паветата, скърцайки като мелничка за кафе. От време на време пръхтенето на някоя кола заглушаваше шума на каруците и светъл метеор преминаваше като вихрушка през листака, изчезвайки в нощта.

— Да не заспите тук? — пошепна тихо Антоан на ухото й.

Тя трепна и едва се въздържа да не извика, сякаш той я бе докоснал.

— Искате ли поне да ви донеса кресло?

Тя направи отрицателен знак с глава, изправи се като вдървена и го последва в малкия салон.

— Състоянието му не се влошава — обясни той полугласно, докато вървяха заедно. — Пулсът е като че ли по-добър. Някои симптоми, струва ми се, показват, че комата не е така дълбока.

В салона госпожа дьо Фонтанен стоеше права. Тя дойде да ги посрещне.

— Едва сега ми дойде наум — каза тя, обръщайки се живо към Антоан. — На Джеймс трябваше да обадя!… Пастор Грегори, наш приятел…

Както говореше, тя разсеяно и нежно бе прегърнала раменете на Жени и бе притеглила момичето към себе си. Лицата им, всяко носещо отпечатъка на своето различно страдание, се допираха.

Антоан направи знак, че много добре си спомня пастора. Изведнъж го обхвана желание да използува този неочакван предлог, за да се измъкне. Да излезе от тази клиника, макар и само за един час… Може би да намине дори до авеню Дьо Ваграм?… Образът на Ана изникна в съзнанието му — Ана, заспала в шезлонга, в белия си пеньоар…

— Това е много лесно! — извика той. Гърленият му глас издаваше неочакваното му оживление. — Дайте ми адреса и веднага ще отида да го повикам.

Госпожа, дьо Фонтанен започна да протестира:

— Много е далеч… Гара Остерлиц!…

— Но колата ми е долу! Нощем може да се кара много бързо… И освен това — добави той по възможния най-естествен начин — ще използувам случая да намина до вкъщи, за да видя дали някой болен не е телефонирал от снощи… След един час ще се върна.

Той тръгна към вратата, едва слушайки обясненията и трогнатите благодарности на госпожа дьо Фонтанен.

— Колко е предан! Какъв късмет, че е при нас! — възкликна тя, когато той излезе.

— Ненавиждам го! — пошепна Жени след кратко мълчание.

Госпожа дьо Фонтанен я изгледа без изненада и не отговори нищо.

Оставяйки момичето в малкия салон, тя отиде в стаята на Жером.

 

 

Хъркането беше спряло. Дъхът му, който с всеки изминал час ставаше все по-слаб, безшумно излизаше от полуотворената уста. Госпожа дьо Фонтанен направи знак на болногледачката да не става, мълчаливо се приближи и седна до краката на Жером.

Тя бе изгубила вече надежда. Не вдигаше очи от нещастната превързана глава. Сълзи течаха по бузите й, но тя не ги чувствуваше.

„Колко е красив“ — мислеше си тя, без да отмества поглед.

Под чалмата от памук и бинтове, която скриваше посребрените къдрици и подчертаваше изящния ориенталски профил, замръзналите черти, едновременно мъжествени и грациозни, напомняха смъртна маска на някой млад фараон. Едва доловимата подпухналост бе изличила бръчките и в полумрака повехналото му лице изглеждаше чудно подмладено. Гладките бузи се извиваха под изпъкналите ябълки до твърдите очертания на брадичката. Превръзката бе леко изтеглила кожата на челото и затворените клепачи бяха удължени към слепоочията. Устните, малко изгорени от упойката, бяха сластно подути. Той беше красив като през младите им години, когато сутрин, събудила се първа, тя се навеждаше над него и го гледаше как спи…

Без да може да насити нито отчаянието си, нито нежността си, тя съзерцаваше през сълзи това, което оставаше още от Жером, това, което оставаше от голямата, единствената любов в живота й.

Жером на тридесет години… Изправен пред нея, гъвкав като котка, добре сложен, със светлобронзов тен, усмихнат, с ласкав поглед… „Моят индийски принц“ — казваше тя тогава. Тъй се гордееше с любовта му… И сега чуваше звънливия му смях, звучащ в три различни нотки: „Ха-ха-ха…“ Той отмяташе назад глава, когато се смееше… Веселостта му, вечно доброто му настроение… Измамливата му веселост! Той бе живял в лъжа… тя бе естествената му среда — весела, безгрижна и непоправима лъжа…

Жером… Всичко, което бе познала като жена от любовта, беше там, на това легло… Още преди седем години тя си беше казала, че любовният й живот е свършен! И ето че сега внезапно разбираше, че никога не е преставала да се надява… Едва сега, едва тази нощ всичко щеше да бъде свършено завинаги.

Тя скри лице в ръцете си и призова духа. Напразно. Сърцето й преливаше от вълнение, прекалено човешко вълнение. Тя се чувствуваше напусната от бога, отдадена на греховно съжаление… Победената й мисъл със срам възкресяваше въпреки волята й последния й любовен спомен… В Мезон… Във вилата в Мезон-Лафит, където тя бе довела Жером от Амстердам след смъртта на Ноеми… Една нощ той смирено се бе вмъкнал в спалнята й. Молеше за прошка. Имаше нужда от съжаление, от ласки. Гушеше се до нея в тъмнината. Тя го беше взела в прегръдките си, беше го притиснала до себе си като дете. В една лятна нощ, подобна на тази… Отвореният прозорец към гората… И после до сутринта тя остана да бди над него, без да може да задреме; държеше го до себе си, заспал като дете, като дете… В една лятна нощ, топла и тиха, подобна на тази…

Госпожа дьо Фонтанен рязко вдигна глава. Безумна мисъл се четеше в погледа й… Диво и лудо желание — да изпъди болногледачката, да легне там при него, да го притисне за последен път до себе си; сгушена до него, да усети топлината му; и после, щом той трябва да заспи завинаги, да заспи и тя за последен път… „Като дете… като мое дете…“

Едрият кафяв ахат на безимения пръст образуваше тъмно петно върху изящната му ръка с изпъкнали вени, която лежеше като изваяна пред нея на чаршафа. Дясната ръка, ръката, която бе посмяла да вдигне оръжието… „Защо не бях до тебе?“ — каза си тя отчаяно. Може би той я е призовавал в сърцето си, преди да вдигне тази ръка към сляпото си око? Той никога не би направил това движение, ако в онзи час на обезсърчение тя беше още до него, беше още на мястото, което бог й бе отредил за целия й земен живот и което никакво озлобление не би трябвало да я накара да напусне…

Тя затвори очи. Минаха няколко минути. Неусетно отново намери духовната атмосфера, от която душата й се нуждаеше. Отпъждайки спомените, угризенията на съвестта й бяха върнали религиозното спокойствие. Тя отново чувствуваше как се установява общението й със силите на вселената, общение, което бе станало за нея постоянна и необходима утеха. Гледаше вече по нов начин на това изпитание, наложено й от бога. Отвъд нещастието, което я бе сполетяло и от чийто удар тя още се чувствуваше сломена, нещастната жена се стремеше да схване висшата и скрита необходимост, закона на божественото предопределение. Тя чувствуваше как се приближава най-после до спокойните и ведри светове, до успокоението, което се постига чрез отричане и примирение и което е краят на всяко страдание за избраните същества.

„Да бъде волята ти“ — прошепна тя, като сключи ръце.