Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (93)

XIX

Тъкмо преди да удари полунощ, Жак излезе от пощата при Борсата.

Той мислеше за Даниел и си представяше как приятелят му ще разпечата телеграмата, която току-що бе изпратил и която бе подписал: „Доктор Тибо“. Остана за миг на края на тротоара, загледан безсмислено в осветения, почти празен площад, без всъщност да го вижда. Ставите го боляха малко като пред разболяване и му се виеше свят.

„Какво ми е?“ — запита се той.

После с рязко движение се изправи и премина улицата. Въздухът не бе вече така тежък, но нощта си оставаше гореща. Вървеше безцелно напред. „Какво ми е? — запита се той отново. — Жени?“ Образът на момичето, бледото лице, тънкото тяло в син костюм, Жени такава, каквато му се бе появила внезапно след толкова години, се изправи пред него. Но само за миг. Той веднага отпъди този образ, и то почти без усилие.

Достигна по улица Вивиен до булевард Поасониер и се спря. В този летен празничен ден булевардите, почти пусти дотогава, започнаха да се оживяват. Хората излизаха от театрите и терасите на кафенетата се бяха вече изпълнили. Открити таксита летяха като подгонени от вихрушка към операта. По тротоарите тълпата също се изтичаше на запад. Проститутки с големи, украсени с цветя шапки се изкачваха пъргаво срещу течението към градската врата Сен-Мартен, като заглеждаха мъжете, които минаваха сами.

Опрян до един магазин на ъгъла на улицата, Жак гледаше човешкия поток, хилядите хора, които не съзнаваха грозящата ги опасност. Заслепението, което бе установил у Антоан, бе почти всеобщо. Между тези засмени минувачи едва ли би се намерил един, който да подозира в какви мрежи е оплетена вече Европа… Никога Жак не бе схващал по-болезнено този трагичен факт: съдбата на милиони безгрижни хора се намираше в ръцете на няколко души, избрани почти случайно, на които народите така безсмислено бяха поверили грижата за сигурността си.

Един продавач на вестници, който влачеше крака, викаше без въодушевление:

— Второ издание… „Ла Либерте“… „Ла Прес“…

Жак си купи вестници и ги прегледа на светлината на една улична лампа: „Процесът Кайо… Пътуването на господин Поанкаре… Преплуване на Париж по Сена… Съединените щати и Мексико… Драма на ревност… Колоездачна обиколка на Франция… Състезание с балони в Тюйлери… Финансов бюлетин…“ Нищо.

Мисълта за Жени отново го докосна. И внезапно той реши да ускори заминаването си с два дни: „Още утре се връщам в Женева.“ Това решение неочаквано му подействува добре.

„Дали да намина до редакцията на «Юманите»?“ — запита се той. И почти весело се отправи към улица Кроасан.

 

 

Кварталът, където по този час излизаха повечето от сутрешните вестници, гъмжеше от хора. Жак навлезе в човешкия мравуняк. Баровете и кафенетата, осветени като през деня, бяха пълни и глъчката се носеше през отворените прозорци чак до средата на улицата.

Пред „Юманите“ се бяха струпали хора, които запречваха входа. Жак се ръкува с няколко души. Вече коментираха новината, която Ларгест току-що бе донесъл на Шефа: четири милиарда франка в злато — тъй наречените „резерви за в случай на война“ — били депозирани тези дни като изключителен влог в Банк дьо Франс.

Скоро групата се разпръсна. Няколко души предложиха да отидат да завършат вечерта в кафене „Прогрес“, което бе на няколко минути оттам, на улица Сантие, и където социалистите, жадни за новини, бяха сигурни, че ще срещнат някои от редакторите на вестника. Онези, които не посещаваха „Прогрес“, ходеха в „Кроасан“ на улица Монмартр или пък в „Ла Шоп“ на улица Федо.

Поканиха и Жак да изпие чаша бира в кафенето. Вече навсякъде го приемаха в тези среди и там той винаги срещаше по някой приятел. Знаеха, че е дошъл от Швейцария, натоварен с мисия. Проявяваха известно уважение към него, стараеха се да го осведомят, за да улеснят задачата му; обаче въпреки доверието и приятелските им обноски мнозина от тези дейци, излезли от работническата класа, считаха Жак за „интелектуалец“, за „прогресивен“, който по произход не бе от техните среди.

В кафене „Прогрес“ те се събираха в една доста широка зала с нисък таван, която се намираше в мецанина и където съдържателят, член на партията, пускаше само редовните посетители. Тази вечер двадесетина души от най-различна възраст бяха насядали там около лепкавите мраморни маси, потънали в облак тютюнев дим и кисела миризма на бира. Разискваха статията на Жорес, появила се сутринта, върху ролята на Интернационала в случай на война.

Там бяха Кадиьо, Марк Льовоар, Стефани, Берте и Раб. Те бяха заобиколили един брадат гигант, рус и розов — германския социалист Тацлер, когото Жак познаваше от Берлин. Тацлер твърдеше, че тази статия ще бъде препечатана и коментирана от цялата преса в Германия и Австрия. Според него последната реч, която Жорес беше произнесъл в Камарата, за да обоснове отказа на френските социалисти да гласуват кредити за пътуването на президента в Русия, и в която той бе заявил, че Франция не желае да бъде „хвърлена в авантюри“, бе срещнала широк отглас отвъд Рейн.

— Във Франция също — каза Раб, бивш печатарски работник, брадат, по чийто череп се виждаха странни подутини. — Тъкмо това накара Федерацията в департамента Сена да гласува предложението за обща стачка в случай на заплаха от война.

— Готови ли са вашите германски работници — запита Кадиьо, — достатъчно ли са дисциплинирани, за да обявят стачка, без да спорят, ако вашата социалдемократическа партия би приела този принцип… и би дала заповед при опасност от мобилизация?

— Аз ще ти задам същия въпрос — отговори Тацлер, като се смееше добродушно и доверчиво. — Вашата работническа класа във Франция ще се покаже ли достатъчно дисциплинирана, за да може в деня на мобилизацията?…

— Това, струва ми се, ще зависи много от държането на германския пролетариат — забеляза Жак.

— Аз пък отговарям: да. И то без никакво съмнение! — отсече Кадиьо.

— Не е сигурно — каза Раб. — А аз по-скоро бих рекъл: не.

Кадиьо сви рамене. Той беше висок, слаб, небрежно облечен. Срещаха го навсякъде: в партийните секции и комитети, в Борсата на труда, в Общата конфедерация, в редакциите, по стълбите на министерствата; винаги забързан, винаги тичащ, неуловим. Виждаха го обикновено между две врати и щом го потърсваха, той беше вече изчезнал. Беше точно тип на човек, когото разпознаваш винаги много късно, едва когато е отминал.

— Да, не… — извика Тацлер, като се смееше така, че се виждаха всичките му зъби. — Е, и у нас е gerade so^[1]!… Знаете ли какво? — каза той изведнъж, като отваряше широко очи: — В Германия хората се тревожат много от посещението на Поанкаре при руския цар!

— Дявол го взел! — изръмжа Раб. — Действително съвсем не му беше времето сега! Целият свят ще си помисли, че ние искаме официално да насърчим панславизма!

— Особено когато човек чете вестниците — забеляза Жак. — Коментарите, които френската преса прави по повод на това пътуване, имат действително тон на недопустимо предизвикателство.

— Знаете ли какво? — продължи Тацлер. — Присъствието на Вивиани, министъра на външните работи, кара хората да мислят, че в Петербург ще се водят дипломатически разговори срещу германизма… У нас се знае добре, че Русия е накарала Франция да въведе закона за тригодишната военна служба. С каква цел? Панславизмът все повече заплашва Германия и Австрия!

— Но все пак работите вървят зле в Русия — каза Миланов, който току-що бе влязъл и седнал до Жак. — Тукашните вестници не казват почти нищо по това. Но Празновски, който идва оттам, е донесъл сведения. Стачката е започнала в Путиловските заводи и бързо се разпростира. Завчера, сряда, само в Петербург е имало вече шестдесет и пет хиляди стачници! По улиците се водели сражения! Полицията стреляла и убила много хора! Дори жени, момичета!

Силуетът на Жени, облечена в синия си костюм, се появи пред очите на Жак и веднага изчезна. За да прогони този смущаващ образ, той заговори, запита русина:

— Тук ли е Празновски?

— Пристигнал е тази сутрин. От един час са се затворили с Шефа… Чакам го… И ти ли искаш да го почакаш?

— Не — отговори Жак. Той се чувствуваше трескав, отново го бе обхванало неразположение. Изведнъж му се стори непоносимо да остане неподвижен в тази запушена зала, да предъвква все същите въпроси. — Късно е, трябва да си ходя.

Но вън нощта и самотата му се сториха още по-мъчителни от близостта на другарите му. Ускорявайки крачка, той тръгна към хотела. Живееше на ъгъла на улица Бернарден и на Ке дьо ла Турнел, от другата страна на Сена, близо до площад Мобер, в една къща, където се даваха мебелирани стаи под наем. Съдържателят беше белгиец, също социалист и приятел на Ванхееде. Без да хвърли дори поглед настрана, той премина през оживените и шумни улици край Халите. После покрай огромния, смълчан площад на Кметството. Часовникът на кулата показваше два без четвърт. Беше смътният час, когато закъснелите нощем мъже и жени се душат като кучета и кучки, щом пътищата им се кръстосат…

Беше му горещо, чувствуваше жажда. Всички барове бяха затворени. Навел глава, с натежали крака, той вървеше по кейовете, бързайки да се отдаде на съня и на забравата. Там някъде Жени сигурно бдеше до главата на баща си. Но той не искаше да мисли за това. „Утре по това време ще бъда далеч!“ — прошепна Жак.

Пипнешком се изкачи по стълбите, намери най-после стаята си, изпи чаша хладка вода от каната, разсъблече се, без да губи време да пали свещ, и като се тръшна напреки на леглото, почти веднага заспа.