Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (92)

XVIII

Жени не беше познала Жак. Може би не бе го видяла, не бе го дори погледнала. Тя се приближи до Антоан с напрегнато изражение на лицето.

— Елате бързо… Тате е ранен…

— Ранен ли? — запита Антоан. — Тежко ли? Къде?

Тя посочи неопределено някъде към сляпото си око.

От изплашения й вид, от жеста й, от малкото, което Антоан знаеше за живота на Жером дьо Фонтанен, той веднага предположи, че сигурно става дума за някаква драма. Може би опит за убийство? Или самоубийство?

— Къде е той?

— В един хотел… Аз имам адреса… Мама е вече там, чака ви… Елате…

— Леон — извика Антоан, — кажете на Виктор… Колата, бързо!

Той се обърна към девойката:

— В хотел ли? Как така?… Откога е ранен?

Тя не отговори нищо. Току-що бе погледнала другия мъж, който беше там… Жак!

Той бе навел очи. Почувствува как погледът на Жени сякаш опари лицето му.

Двамата не се бяха виждали от онова лято, което бяха прекарали в Мезон-Лафит. Четири години оттогава!

— Момент да взема чантата си — извика Антоан, като се спусна към вратата.

 

 

Щом остана сама с Жак, Жени започна да трепери. Тя гледаше втренчено килима. Ъглите на устата й едва доловимо потръпваха. Жак сдържаше дъха си, изпаднал в такова вълнение, каквото само преди минута не би помислил, че може да изпита. Те едновременно вдигнаха очи. Погледите им се сблъскаха; едно и също изумление, една и съща тревога разширяваше зениците им. Искрица страх блесна в очите на Жени, но тя веднага притвори клепачи.

Жак машинално направи крачка напред.

— Седнете поне — измънка той, като бутна един стол към нея.

Тя не мръдна. Стоеше изправена, цяла заляна от светлината, която падаше от тавана. Сянката на клепките й трепкаше по бузите й. Облечена бе в син костюм, плътно прилепнал, който я правеше висока и тънка.

Антоан бързо влезе в стаята. Той беше сменил домашната си дреха и бе сложил шапката си. Леон вървеше след него, носейки две чанти с превръзки, които Антоан сложи на масата, като бутна настрана прибора.

— Хайде, обяснете ми малко… Колата ще бъде готова след една минута… Как така ранен? От какво? Леон, бързо, донесете ми кутия с марли!

Докато говореше, той извади от едната чанта щипци и две шишенца и ги постави в другата. Бързаше, но движенията му бяха точни и пестеливи.

— Нищо не знаем… — прошепна Жени, която, щом Антоан се върна, бързо се бе приближила до него. — Куршум от револвер…

— О!… — рече Антоан, без да вдигне очи.

— Ние не знаехме дори, че е в Париж… Мама мислеше, че е още във Виена…

Говореше с глух глас, малко задъхан, но твърд. Макар и съвършено разстроена, тя все пак правеше впечатление с енергията и куража си.

— Дойдоха да ни съобщят… от хотела, където той… Преди половин час… Веднага взехме кола… Мама ме остави, като минавахме оттук. Тя не искаше да чака, защото се страхуваше… — Жени не завърши фразата си, тъй като Леон влезе, носейки една никелирана кутия.

— Така — рече Антоан. — Сега да бягаме!… Далече ли е този хотел?

— На авеню Дьо Фридланд № 27-а.

— Ще дойдеш с нас, нали? — каза Антоан, обръщайки се към Жак. Тонът му беше по-скоро заповеднически, отколкото въпросителен. — Може да ни бъдеш полезен там — добави той.

Жак гледаше Жени, без да отговори. Тя не бе трепнала, но той почувствува, че няма нищо против и той да отиде.

— Минете — каза Антоан, като отвори вратата.

Колата не беше още излязла от гаража. Фаровете й заливаха двора с ослепителната си светлина. Докато Виктор бързо сваляше гюрука, Антоан помогна на Жени да се качи.

— Аз сядам отпред — обади се Жак, като скочи до шофьора.

Те бързо стигнаха до площад Дьо ла Конкорд, но на Шан-з’Елизе движението на колите принуди шофьора да намали хода.

Седнал в дъното на колата до Жени, Антоан не искаше да наруши мълчанието на младото момиче. Той се наслаждаваше без никакви угризения на съвестта на това прекрасно състояние, което му бе така добре познато — състояние на очакване, предшествуващо момента, когато ще взема инициатива, ще действува, ще прояви енергията си, — и разсеяно гледаше навън.

Свита в ъгъла на колата, избягвайки какъвто и да било допир, Жени правеше напразни усилия да не трепери, но продължаваше да трепери от главата до краката като звънтящ кристал.

От момента, в който непознатият хотелски прислужник, когото приеха малко недоверчиво, беше съобщил с арогантен глас, че „господинът от стая номер девет си бе продупчил черепа с куршум“, до пристигането й при доктор Тибо, през цялото време, когато тя и майка й мълчаливо, без да пролеят сълза, си стискаха конвулсивно ръцете, цялата й мисъл бе насочена към ранения. Но откакто Жак се бе появил като гръм от ясно небе, тя бе забравила баща си. Тези силни широки плещи пред нея, които тя отбягваше да гледа, бяха неоспоримо, реално доказателство за неговото присъствие и това раздвояваше всичките й душевни сили. Стиснала зъби, тя притискаше лявата си ръка до гърдите, за да спре туптенето на сърцето си, и упорито навеждаше глава. Сега бе съвършено неспособна да анализира душевния си смут. Не можеше да го преодолее, отново грабната от изживяната преди години драма, от която едва не бе умряла и която смяташе за окончателно завършена.

Внезапният удар върху спирачките я накара да повдигне очи. Колата трябваше да спре рязко при Рон-Поан, за да изчакат една манифестация от млади хора, които отиваха на заря.

— Тъкмо когато бърза човек!… — измърмори Антоан, обръщайки се към Жени.

Цяла дружина младежи в стегнати редици размахваха цветни фенерчета и в крак маршируваха след музиката, като пееха с пълно гърло войнствения припев на марша. Възпирана от многобройни полицаи, гъста тълпа, струпана отляво и отдясно, акламираше пеещите младежи и сваляше шапка, когато минаваше знамето.

Като се увери, че Жак няма да свали шапка, шофьорът също така не сне фуражката си.

— Естествено… — осмели се да каже той. — В тези квартали само тези могат…

Жак вдигна рамене и това насърчи шофьора.

— При нас в Белвил — добави той — те се отказаха от тия дандании. Всеки път свършваше с бой…

За щастие шествието, което слизаше към площад Дьо ла Конкорд, зави наляво и така освободи авеню Д’Антен.

 

 

Няколко минути по-късно колата се изкачи бързо покрай предградието и излезе на авеню Дьо Фридланд.

Антоан беше вече отворил вратичката и щом колата спря, той скочи. Жени с усилие се вдигна от седалката. Тя не пое ръката на Антоан, който искаше да й помогне, а сама слезе на тротоара. Застанала права, заслепена от светлината, която избликваше от вратите на хотела и достигаше до платното на улицата, тя остана неподвижна за миг и така замаяна, че едва не падна.

— Вървете след мен — каза Антоан, като я докосна леко по рамото. — Аз ще вървя напред.

Жени се стегна и се спусна след него.

„Къде е той?“ — мислеше си тя, без да смее да обърне глава. Дори там, дори в този миг не мислеше за баща си.

Хотел „Уестминстър“ беше пансион за чужденци, каквито имаше много в квартала около Етоал. Малкият хол беше силно осветен. В дъното, зад стъклена преграда, се виждаше салон, където седнали на групи хора играеха на карти и пушеха под звуците на пиано, скрито зад зелени растения.

Още при първите думи на Антоан портиерът направи знак на една едра дама, стегната като в броня в черната си копринена рокля, която веднага стана от касата и без да каже дума, със замислен вид бързо ги заведе до асансьора. Решетката се затвори. Едва тогава Жени забеляза с огромно облекчение, че Жак не е с тях.

Преди да има време да се съвземе, тя се озова на една площадка пред майка си.

Лицето на госпожа дьо Фонтанен бе изтерзано, но спокойно. Жени обаче най-напред забеляза, че шапката на майка й беше изкривена — нещо необичайно за нея, и това я трогна повече, отколкото отчаяният й поглед.

Госпожа дьо Фонтанен държеше в ръка разпечатан плик. Тя хвана Антоан за лакътя:

— Той е там… Елате…

Тя го поведе бързешком по коридора:

— Полицията току-що си отиде… Той е жив още… Трябва да го спасите… Докторът от хотела казва, че не бива да се пренася…

Тя се обърна към Жени. Не искаше дъщерята да види ранения си баща.

— Почакай ни тук, миличка.

Подаде й плика, който държеше. Беше писмото, което бяха вдигнали от пода до изпуснатия револвер. Адресът на писмото бе позволил да пратят веднага човек до госпожа дьо Фонтанен.

Останала сама на площадката, Жени се опитваше да разчете на слабата светлина на плафониерката написаната от баща й бележка.

Към последните редове тя зърна собственото си име.

„… Нека моята Жени ми прости. Никога не съм могъл да й покажа нежността, която изпитвам към нея…“

Ръцете й се разтрепериха. За да овладее разстроените си нерви, които я караха да трепери до върха на пръстите, тя напразно стягаше всичките си мускули. Помъчи се да прочете цялото писмо; от самото начало:

„Терез! Не ме съдете строго. Ако знаехте колко съм страдал, преди да стигна до това! Колко ми е жал за вас! О, приятелко, колко мъки съм ви причинил на вас, тъй предана, тъй добра. Срамувам се, че съм отговарял със зло на всичките ви добрини. И все пак аз ви обичах, приятелко. Ако знаехте само… Аз ви обичам, само вас съм обичал винаги…“

Думите играеха пред очите й, които бяха останали сухи и парещи; от време на време тя вдигаше поглед от листа и го насочваше неспокойно към стълбището. Не можеше да мисли за нищо друго освен за Жак, който беше тук наблизо. Така се страхуваше да го види отново, че не успяваше да съсредоточи вниманието си върху няколкото патетични реда, надраскани с молив напреки на листа, с които баща й във върховната минута, преди да вземе револвера, бе оставил следа от последната си мисъл за нея: „Нека моята Жени ми прости…“

Тя потърси с очи кътче, в което би могла да се скрие, някакво убежище. Нищо. Имаше само една пейка там в ъгъла… Олюлявайки се, тя отиде до нея и седна. Не се опитваше да разбере какво чувствува. Бе страшно уморена. Готова беше да умре още в този миг, само за да се избави от самата себе си.

Но не бе господарка на разсъдъка си. Миналото изплуваше в паметта й, нижеше се пред очите й като филм, който минава с шеметна бързина… За нея непонятното започваше в Мезон-Лафит в края на лятото на 1910 година. Тогава тя виждаше как Жак се влюбва все повече и повече в нея, как все по-упорито се стреми да я завладее; тогава и тя самата се плашеше, като се чувствуваше с всеки изминал ден все по-смутена и по-склонна да отговори на чувствата му. И внезапно, без да я предупреди, без да й пише, без с нещо да смекчи обидата, той бе престанал да ходи у тях… След това една вечер Антоан се обади на Даниел по телефона: Жак бил изчезнал!… Тогава за нея започна страшно мъчение. Защо бе това бягство? А може би и по-лошо — самоубийство? Каква тайна бе отнесъл със себе си този необуздан младеж?… През този октомври на 1910 година, без никой около нея, дори и майка й, да разбере нейните страдания, тя, изпълнена с тревога, бе следила ден след ден безплодните усилия на Антоан и Даниел да открият следите на беглеца… И това бе продължило месеци наред… Объркана напълно, дори без подкрепата на истинско религиозно чувство, тя се бе борила мълчаливо и сама в задушаващата атмосфера на тази загадка. Упорствуваше и криеше не само отчаянието си, но не казваше никому нищо и за физическите си страдания, за разстроеното си здраве вследствие на страшния шок… Най-сетне след повече от едногодишна борба от редуващи се подобрения и влошавания душевното й спокойствие се бе възвърнало. Оставаше й да се възстанови физически. Лекарите я бяха изпратили цяло лято в планината, а щом настъпиха първите студове, тя замина за Южна Франция… Едва миналата есен, когато беше в Прованс, научи от едно писмо на Даниел до майка й, че са намерили Жак, че той живее в Швейцария и е идвал в Париж за погребението на господин Тибо. Тя бе дълбоко разстроена няколко седмици, но тревогата й се разсея от само себе си; това я бе накарало да сметне, че напълно се е излекувала — между нея и Жак нямаше вече нищо, всичко бе свършено… Или тя поне бе вярвала, че всичко е свършено! И изведнъж тази вечер, в най-драматичния миг на живота й, той се бе появил отново с подвижните си очи, с навъсеното си лице!

Жени продължаваше да седи, наведена напред, обърнала плахо очи към стълбището. Умът й работеше трескаво… Какво ще стане с нея? Нима една случайна среща, няколко разменени погледа бяха достатъчни, за да се разбърка цялата някогашна утайка, да бъде унищожено в един миг душевното й и физическо равновесие, което години наред тя се бе мъчила да придобие отново?

 

 

Подчинявайки се на знака, даден от брат му, Жак беше останал в хола.

Дамата с черната копринена рокля се бе върнала на мястото си зад касата и от време на време хвърляше към него враждебни погледи. Зад преградката оркестърът, съставен от пиано и скърцаща цигулка, правеше усилия да свири танго за единствената танцуваща двойка, която Жак от време на време зърваше зад стъклата. В трапезарията закъснелите пансионери довършваха вечерята си. От кухнята достигаше шум от тракане на чинии. Келнери с подноси в ръка прекосяваха хола. Минавайки пред касиерката, те дискретно пошепваха: „Шише «Евиан» за номер три“, „Сметката за номер десет“, „Две кафета за номер двадесет и седем.“.

Една прислужница слезе тичешком по стълбите. Облечената в черно дама й посочи с върха на перодръжката си Жак.

Момичето носеше бележка от Антоан.

„Телефонирай на доктор Еке да дойде веднага. Паси 09–13.“

Жак помоли да му покажат телефонната кабина. Той веднага позна гласа на Никол, но не си каза името.

Еке беше в къщи и веднага се обади.

— Тръгвам. Ще бъда там след десет минути.

Касиерката чакаше на вратата на кабината. Всичко, което се отнасяше за „глупака от номер девет“, й се виждаше подозрително; в един хотел дори болният е вече нежелателен клиент, а какво остава за самоубийство!…

— Нали разбирате, такива неща в едно заведение като нашето!… Ние не можем… абсолютно не можем… Трябва веднага…

Антоан се показа на стълбата. Той беше гологлав и сам. Жак се спусна към него.

— Е?

— В кома е… Телефонира ли?

— Еке ще дойде веднага.

Дамата в черно се спусна решително към тях.

— Вие сигурно сте лекарят на семейството?

— Да.

— Не можем да го държим тук, нали разбирате… В хотел като нашия… Трябва да наредите да го пренесат в болницата…

Без да се занимава повече с нея, Антоан поведе брат си към противоположния край на хотела.

— Какво се е случило? — запита Жак. — Защо е искал да се самоубие?

— Нищо не знам.

— Сам ли живее тук?

— Мисля, че сам.

— Веднага ли ще се върнеш горе?

— Не. Чакам Еке, за да говоря с него… Да седнем малко.

Но едва седнал, той отново скочи.

— Къде е телефонът? — Внезапно бе помислил за Ана. — Чакай Еке на входа. Ей сега ще се върна.

 

 

Ана се бе излегнала на дивана на тъмно с отворени прозорци и спуснати щори. Щом позвъни телефонът, тя интуитивно разбра, че Антоан няма да дойде. Изслуша обясненията му, без да успее да се съсредоточи и да схване какво й казва той.

— Разбирате ли? — запита Антоан, учуден от мълчанието й.

Ана не можеше да отговори. Гърлото й се свиваше конвулсивно, тя се задушаваше. Направи усилие и пошепна:

— … Наистина ли, Тони?

Гласът беше толкова нисък и толкова променен, че той си наложи, макар и за миг, да не се поддава на раздразнението си.

— Как наистина ли? Ама нали ви казвам… Той е в кома! Чакам хирурга!

Тя бе сгърчила от яд пръстите, с които стискаше слушалката, и не смееше да заговори от страх да не избухне в плач.

Той чакаше.

— Къде си сега? — запита тя най-после.

— В един хотел… Близо до Етоал…

Тя повтори като далечно ехо:

— Етоал ли?… — После след дълго колебание добави: — Но това е на две крачки… Та ти си бил съвсем близо, Тони!…

Той се усмихна:

— Да не е далеч…

Тя отгатна усмивката му по гласа и надеждата й отново се събуди.

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече той, като продължаваше да се усмихва. — Но повтарям ти, че ще остана тук цялата нощ… Най-добре ще направиш да се върнеш в къщи като разумно момиче.

— Не — извика тя бързо и тихо. — Не, няма да мръдна оттук! — И след ново колебание пошепна: — Чакам те…

Тя се изпъна, махна слушалката от ухото си и пое дълбоко дъх. От много далеч чу гъгнивия звук на апарата:

— … ако мога да се измъкна… Но не разчитай много на тази вечер… Довиждане, мила…

Тя бързо допря слушалката до ухото си. Антоан беше прекъснал. Тогава Ана се излегна отново на дивана и остана така, неподвижна, с втренчени очи, събрани крака и изпънато тяло, притискайки слушалката до бузата си.

 

 

— Решително госпожа дьо Фонтанен е прекрасна жена — рече Антоан, като се върна и седна при Жак. Той замълча и след кратка пауза добави: — Ти нали не беше виждал Жени от… — Изведнъж си припомни изчезването на брат си, „Сестричката“ и всичко, което бе схванал някога от цялата неясна история.

С навъсен вид Жак поклати отрицателно глава.

Пред хотела спря кола. Еке се появи долу при стъпалата. Жена му вървеше след него. Никол никога не бе простила на чичо Жером — тя го считаше отговорен за лошото поведение на майка си и този позорен край й се струваше като божие наказание. Но не искаше да остави леля си Терез и Жени сами в тези тревожни часове.

Еке се спря за миг на вратата. С остър поглед той обгърна през очилата си целия хол. Забеляза идващия насреща му Антоан, но не позна Жак, който нарочно бе останал по-настрана.

Антоан не беше срещал Никол от вечерта преди смъртта на момиченцето й. Чул беше малко след това, че тя родила мъртво дете, и то много трудно, вследствие на което бе останала осакатена и телесно, и душевно. Сега му се видя много отслабнала. Младежкият й доверчив израз бе напълно изчезнал. Тя му протегна ръка. Погледите им се срещнаха. Лицето й леко се сгърчи: Антоан събуждаше най-мъчителните й спомени; и ето че сега го срещаше пак, тъкмо тази вечер, в трагичната атмосфера на тази нова драма…

Говорейки тихо на ухото на хирурга, Антоан ги поведе към асансьора. Преди да влязат в кабинета, Жак видя отдалеч как брат му постави пръст на сляпото си око точно дето започва косата.

Дамата в черно изскочи от гишето на касата:

— Роднини ли му са тези?

— Това е хирургът.

— Все пак, надявам се, няма да го оперират тук!

Жак й обърна гръб.

Музиката беше спряла. В трапезарията бяха угасили лампите. Един автобус докара от гарата мълчалива млада двойка — сигурно англичани — с хубави нови куфари.

Десетина минути по-късно камериерката слезе наново с втора бележка от Антоан:

„Телефонирай в клиника «Бодрай», Ньойи 54–03, от името на Еке. Да изпратят веднага кола за лежащ болен. Да приготвят операционната.“

Жак веднага се обади по телефона.

Излизайки от кабината, той се сблъска с касиерката, която стоеше до самата врата. Тя му се усмихна любезно с облекчен вид.

Той видя, че Антоан и Еке преминават през хола. Хирургът се качи в колата сам.

Антоан се върна при Жак.

— Еке ще се опита да извади куршума тази нощ. Това е единствената възможност…

Жак го гледаше въпросително. Антоан направи гримаса:

— Черепът е дълбоко пробит. Ще бъде чудо, ако се отърве… Сега слушай… — поде той, като се отправи към една писмена маса, която се намираше до входа на салона. — Госпожа дьо Фонтатен би искала да уведоми Даниел в Люневил. Трябва да занесеш телеграмата в някоя поща, която е отворена през нощта; при Борсата например.

— Дали ще му дадат отпуска? — запита Жак.

„При сегашните обстоятелства… — помисли си той — и то в гарнизон на границата?…“

— Естествено… Защо не? — възрази Антоан, без да разбере учудването на Жак.

Той седна и започна да пише телеграмата. Веднага обаче промени решението и смачка листа.

— Не. Най-сигурно е да се обърна към полковника. — Той взе друг лист и започна да пише, шепнейки: — „Моля ви… най-настоятелно да разрешите… незабавно… отпуска… на сержанта Фонтанен… чийто баща…“ — След това стана.

Жак покорно взе телеграмата.

— След това ще те намеря в клиниката, нали? Къде е тя?

— Ако искаш, ела. Булевард Бино 14… Но какъв смисъл има? — добави той, след като помисли. — Най-добре ще направиш, моето момче, да идеш да си легнеш. — Той без малко не добави: „Къде си на квартира? Искаш ли да останеш в къщи?“ Но се въздържа. — Телефонирай ми утре сутрин преди осем часа, за да ти кажа какво е станало.

Когато Жак вече се отдалечаваше, той му извика:

— Все пак ти би трябвало да телеграфираш и на Даниел и да му дадеш адреса на клиниката.