Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (9)

IX

Жак и Антоан се качиха във файтона. Колата се движеше съвсем бавно и копитата на коня чаткаха по асфалта като кастанети. Улиците бяха тъмни. В мрака на старата разнебитена кола се носеше миризма на мухлясал плат. Жак плачеше. Умората, както и прегръдката на тази дама с майчинска усмивка събудиха в него угризения на съвестта. Как ще отговори на баща си? Той чувствуваше, че му премалява и смазан от мъка, се облегна на рамото на брат си, който го прегърна. За първи път тяхната въздържаност изчезна.

Антоан искаше да заговори, но не успяваше да намери подходящ тон. В гласа му звучеше пресилена, малко грубовата простота.

— Хайде, моето момче, стига… Свърши се… Защо изпадаш в такова състояние?…

Той млъкна и се задоволи да притисне към себе си главата на малкия. Мъчеше го обаче любопитството.

— Какво те беше прихванало, а? — подхвана той малко по-меко. — Каква е всъщност тая история? Той ли те подведе?

— О, не. Той не искаше. Аз, аз сам…

— Но защо?

Отговор не последва. Антоан продължи несръчно:

— Знаеш ли, аз разбирам от тия работи, тия връзки, завързани в училище. Пред мене можеш да признаеш много неща, аз разбирам от тия работи. Понякога човек се оставя да го увлекат…

— Той е мой приятел, това е всичко — прошепна Жак, без да вдигне глава от рамото на брат си.

— Но какво… какво правите, когато сте заедно? — осмели се да попита Антоан.

— Разговаряме. Той ме утешава.

По-старият брат не посмя да разпитва повече. „Той ме утешава.“ Тонът, с който бяха казани тези думи, накара сърцето му да се свие. „Значи, ти си много нещастен, мое момче?“ — понечи да каже той, когато Жак прибави дръзко:

— Пък ако искаш да знаеш всичко, ще ти кажа: той ми поправя стиховете.

— Тъй ли? Ами това е много добре, много ми харесва — отговори Антоан. — Доволен съм, че си поет.

— Наистина ли? — запита детето.

— Да, много съм доволен. Впрочем аз го знаех от по-рано. Чел съм твои стихове, намирах ги понякога захвърлени из къщи. Вярно е, че никога не съм ти говорил за това, но всъщност ние никога и не сме разговаряли двамата, и аз не знам защо… Но някои от тях ми харесаха много. Сигурно е, че ти имаш талант и ще трябва да го развиеш.

Жак се наведе още повече към брат си.

— Аз обичам поезията — прошепна той. — Всичко бих дал за стиховете, които обичам. Фонтанен ми дава книги… Но слушай, нали няма да кажеш на никого?… Той ме накара да прочета Лапрад, Сюли-Прюдом, Ламартин, Виктор Юго, Мюсе… О, Мюсе! Слушай, знаеш ли това:

Вечернице бледа, вестителко далечна,

сияе твоят лик през залеза мъглив…

И после това:

О, боже,

напусна ме отдавна, теб предано да служи

оназ, що с мене спеше в брачното ни ложе.

И все още свързани един с друг сме ние.

Аз сам — почти мъртвец, а тя — със сетни сили.

Ами „Разпятието“ от Ламартин, знаеш го, нали?

От устните ти пих последното дихание

с последната въздишка, с последното „прощавай“…

Красиво, а, и така се лее! Всеки път, като го прочета, просто се поболявам. — Сърцето му преливаше. — В къщи не разбират нищо — подхвана той. — Сигурно щях да си имам неприятности, ако знаеха, че пиша стихове. Ти не си като тях. — Той притискаше ръката на Антоан към гърдите си. — Отдавна си мислех, че си различен от тях, само че ти не казваше нищо; и после ти толкова рядко си в къщи… О, толкова съм щастлив! Да знаеш само колко съм щастлив! Сега чувствувам, че ще имам двама приятели, а не един.

— „Аве, Цезар, ето галската девойка със сините очи…“ — започна да декламира Антоан, като се усмихваше.

Жак се дръпна настрана.

— Ти си чел тетрадката! — извика той.

— Но, моля ти се, слушай…

— А тате? — изкрещя малкият така сърцераздирателно, че Антоан заекна:

— Не знам… Може би е прочел нещо… — Той не можа да довърши фразата си. Жак се хвърли в дъното на колата и се замята по седалката, обхванал главата си с ръце.

— Това е долно! Абатът е езуит, мръсник! Ще му кажа, че е мръсник! Ще извикам пред целия клас, ще му плюя в лицето! Нека ме изпъдят от училище, пет пари не давам, пак ще избягам! Ще се самоубия!

Той тропаше с крака и Антоан не смееше да каже дума. Изведнъж детето се смълча, сви се в ъгъла и притисна с ръце очите си. Зъбите му тракаха. Антоан се плашеше повече от мълчанието му, отколкото от гнева му. За щастие файтонът слизаше вече по улица Де Сен-Пер; пристигаха в къщи.

 

 

Жак излезе пръв. Докато плащаше на коларя, Антоан не изпущаше от очи брат си, понеже се страхуваше, че може да побегне в тъмнината. Но детето изглеждаше смазано. Хлапашкото му лице, което носеше следи от пътуването и от мъката, беше сухо; очите му бяха наведени.

— Позвъни, моля ти се — каза Антоан.

Жак не отговори, нито се помръдна. Антоан го накара да влезе. Той се подчини кротко. Не помисли дори за любопитството на леля Фрюлинг, вратарката. Чувствуваше се смазан от очевидното си безсилие. Асансьорът го повдигна като перо, за да го хвърли отново във властта на баща му. Той бе обграден от всички страни, беше пленник на семейството и на обществото. Не виждаше никаква възможност за съпротива.

Щом се озова на площадката и видя запален познатия полилей както в дните, когато баща му даваше мъжки вечери, той въпреки всичко изпита някакво приятно чувство, че се намира отново сред старите си спомени. А когато в дъното на вестибюла се показа госпожицата, облечена в черно и накуцвайки, по-дребничка и по-немощна от преди, той изпита желание да се хвърли в прегръдките й, забравил всякаква омраза. Тя го прегърна и го обсипа с милувки, като нареждаше монотонно със задавен, писклив глас:

— Какъв грях! Безсърдечно момче! Искаше да ни умориш от тревога! Боже господи, какъв грях! Нямаш ли сърце? — Кротките й очи се напълниха със сълзи.

Двете крила на вратата на кабинета се отвориха и бащата се появи.

Когато съзря Жак, той не можа да устои на чувствата си; беше развълнуван. Спря се и затвори клепачи, сякаш чакаше виновният син да се хвърли в краката му, както в гравюрата на Грьоз, която висеше в салона.

Жак се втрещи от страх. Кабинетът беше осветен празнично. Двете прислужнички се появиха на вратата на коридора. Г-н Тибо беше облечен в редингот, макар че обикновено в този час той носеше домашната си дреха. Всички тези необикновени неща парализираха момчето. То се откъсна от прегръдките на госпожицата, направи крачка назад и застана с наведена глава, без да знае какво чака; толкова нежност се бе натрупала в сърцето му, че му се доплака, но същевременно почувствува и желание да избухне в смях. Но още първата дума, която изговори г-н Тибо, изключи детето от семейния кръг. Държането на Жак, и то в присъствието на други хора, уби в един миг и най-слабото желание у бащата да бъде снизходителен. И за да смаже бунтовника, той нарочно прояви пълно безразличие.

— А, ето те най-после — каза той, като се обърна само към Антоан. — Почвах да се чудя защо се бавиш. Всичко нормално ли мина? — И след като Антоан му отговори утвърдително, стискайки меката ръка, която баща му подаде, добави: — Благодаря ти, драги мой, че ме избави от такава грижа… от такава тежка грижа.

Той се поколеба няколко секунди, като все още очакваше изблик на чувства у виновния. Хвърли сърдит поглед към прислужничките, после към детето, което наведе към килима непроницаемото си лице. Тогава окончателно сърдит, бащата заяви:

— Още утре ще обмислим мерките, които трябва да се вземат, за да не се повтарят вече подобни безобразия.

Когато госпожицата пристъпи към тях, за да го бутне в ръцете на баща му — движение, което Жак отгатна, без да вдигне глава, и което чакаше като последна надежда за спасение, г-н Тибо я спря с властен жест.

— Оставете го, оставете го! Той е негодник с каменно сърце! Не си заслужаваше така да се тревожим заради него. — Той се обърна отново към Антоан, който дебнеше момента да се намеси: — Антоан, драги мой, направи ни тази услуга да се занимаеш и тази нощ с този безделник. Обещавам ти, че утре ще се освободим от него.

Всички се раздвижиха. Антоан се приближи до баща си, а Жак боязливо вдигна глава. Но г-н Тибо продължи с тон, който не търпеше възражения:

— Хайде, чуваш ли, Антоан? Заведи го в стаята му. Този скандал трае вече прекалено дълго.

Щом Антоан, който водеше със себе си Жак, изчезна в коридора, където прислужничките се отдръпнаха към стената, сякаш покрай тях водеха на екзекуция някакъв престъпник, г-н Тибо, чиито очи бяха все още затворени, се върна в кабинета и затръшна вратата след себе си.

 

 

Той само премина през кабинета, за да влезе в спалнята си. Тя беше наредена с мебелите, които бе виждал от най-ранното си детство в спалнята на своите родители в къщата при фабриката на баща си близо до Руан. Беше ги получил в наследство и ги беше пренесъл в Париж, където дойде да следва в юридическия факултет: скрина от махагоново дърво; креслата с високи облегала; завесите от син рипс; леглото, където бяха умрели най-напред баща му, а след няколко месеца и майка му; молитвеният стол, тапициран с извезаната от майка му тъкан; разпятието, закачено над него, което той сам бе поставил в скръстените ръце на баща си, а след това и на майка си.

Най-сетне, когато остана сам в спалнята, едрият човек можа да се отпусне и да се покаже такъв, какъвто беше всъщност; умората пролича върху лицето му и чертите му придобиха естествен израз: той заприлича на портретите от детските си години. Приближи се до молитвения стол с чувство на униние. С привичен жест бързо кръстоса подпухналите си ръце. Сега във всичките му движения прозираше нещо леко, тайно, самотно. Той дигна нагоре безстрастното си лице. Погледът му, който премина под клепките, беше втренчен в разпятието. Той призна пред бога своето разочарование, своето ново изпитание: и от глъбините на сърцето си, очистено от всякаква омраза, се замоли като баща за заблуденото дете. Измъкна между религиозните книги, сложени на молитвения стол, броеницата, която бе получил за първото си причастие; зърната й, излъскани от четиридесетгодишна употреба, се плъзгаха леко между пръстите му. Той затвори очи, но лицето му беше устремено в Христос. През целия му живот никой не беше го виждал с тази вътрешна усмивка, с това щастливо лице. От тихото движение на устните увисналите му бузи трепереха и резките движение на главата, които той правеше от време на време, за да освободи врата си от високата яка, сякаш люлееха кадилница в подножието на небесния трон.

 

 

На следния ден Жак седеше сам в стаята си на неподреденото легло. Не знаеше какво да прави тази събота сутрин; не беше във ваканция, а трябваше да стои в стаята си. Той мислеше за лицея, за часа по история, за Даниел. Слушаше сутрешните шумове, които не му бяха познати и които му се струваха враждебни — шума от метенето на килимите, трясъка на врати, които течението затваряше. Не се чувствуваше смазан; беше по-скоро възбуден, но бездействието и тайнствената заплаха, която се носеше в къщата, му причиняваха непоносима тревога. Би посрещнал с радост възможността да прояви преданост, да направи някаква героична и необикновена жертва и така да излее наведнъж нежността, която преливаше в сърцето му и го задушаваше. От време на време той изпитваше съжаление към самия себе си и това го караше да вдига глава; вкусваше за няколко минути извратеното удоволствие — смесица от неразбрана любов, от омраза и гордост.

Някой натисна дръжката на вратата. Беше Жизел. Току-що й бяха измили косите и черните къдрици съхнеха по рамената и; беше по риза и панталонки; вратът, ръцете и краката й бяха мургави и с широкия си панталон, с хубавите си кротки като на куче очи, със свежите си устни и разрошена коса тя приличаше на алжирско арабче.

— Какво искаш? — запита Жак не много любезно.

— Дойдох да те видя — отговори тя, като го гледаше.

Деветгодишна, Жизел бе отгатнала много неща през последната седмица. Най-после Жако се беше върнал. Но всичко не беше наред, защото г-н Тибо беше повикал леля й тъкмо в момента, когато й вчесваше косата; и тя я беше оставила с разпилени коси, като й беше заръчала да стои мирна.

— Кой звънеше? — попита той.

— Господин абатът.

Жак се намръщи. Тя се качи на леглото и седна до него.

— Горкият Жако! — прошепна Жизел.

Тази проява на обич му подействува така добре, че за да й благодари, той я взе на коленете си и я целуна. Но продължаваше да се ослушва.

— Хайде, бягай, идат! — прошепна той, като я бутна към коридора.

Едва има време да скочи от леглото и да отвори граматиката. Зад вратата се чу гласът на абат Векар:

— Добър ден, миличко. Тук ли е Жако?

Той влезе и се спря на прага. Жак стоеше с наведени очи. Абатът се приближи и му дръпна ухото.

— Хубава я нареди! — каза той.

Но упоритият вид на детето го накара веднага да промени подхода си. С него той винаги действуваше предпазливо. Към тази често заблудена овца той изпитваше особена симпатия, примесена с любопитство и уважение; беше схванал каква сила се крие у Жак.

Абатът седна и притегли момчето към себе си.

— Поне поиска ли прошка от баща си? — започна той, макар много добре да знаеше какво е положението.

Жак изпита раздразнение от неговата преструвка. Той му хвърли безразличен поглед и направи знак, че не е. Настъпи кратко мълчание.

— Дете мое — продължи свещеникът с огорчен и малко колеблив глас, — всичко това ми причинява голяма мъка, не го крия. Досега въпреки твоите лудории винаги съм те защищавал пред баща ти. Казах му: „Жако има добро сърце, той ще се поправи. Нека бъдем търпеливи“. Но днес не зная вече какво да кажа и това, което е още по-сериозно, не зная какво да мисля. Научих за тебе неща, които никога, никога не бих посмял да помисля. Но ще се върна после на този въпрос. Аз си казвах: „Той ще има време да размисли и ще се върне при нас разкаян. Няма вина, която да не може да бъде изкупена с искрено разкаяние“. А вместо това — ето че ти стоиш със зло лице, без да направиш дори жест на съжаление, без да пролееш една сълза. Този път горкият ти баща е просто отчаян. Мъчно ми е да го гледам. Той се пита до каква степен си паднал морално, щом сърцето ти е така напълно пресъхнало. И, бога ми, и аз се питам същото.

Жак стискаше юмруци в джобовете си и забиваше брадичката си в гърдите, за да не се разхълца и за да не може нито един мускул на лицето му да издаде чувствата му. Само той знаеше как страда от това, че не е поискал прошка. Какви щастливи сълзи би пролял той, ако бяха го приели вкъщи, както Даниел бе приет у тях! Но не! Щом е така, той никога нямаше да позволи на когото и да било да разбере какви чувства изпитва към баща си, никога нямаше да прояви своята животинска привързаност, примесена със злоба, която сякаш се бе усилила още повече, откакто загуби всяка надежда, че ще му отвърнат със същото чувство.

Абатът мълчеше. Спокойното му лице правеше мълчанието още по-тежко. След малко, вперил поглед някъде в далечината, без всякакъв увод, той започна, сякаш декламираше:

— Един човек имаше двама сина; младият син събра всичко, отиде в далечна страна и там прахоса имота си, като живееше разпътно. А след като разпиля всичко, дойде на себе си и рече: „Ще стана и ще отида при баща си и ще му река: Татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син“. И стана, та отиде при баща си. И докато беше още далеч, видя го баща му и му домиля; и като се затече, прегърна го и го обцелува. А синът му рече: „Татко, съгреших против небето и пред тебе и не съм вече достоен да се нарека твой син“.

В този момент мъката на Жак надделя над волята му и той избухна в плач.

Абатът промени тона.

— Знаех, че не си развален до мозъка на костите си, мое дете. Тази сутрин прочетох една молитва за тебе. Е, хайде, иди като блудния син при баща си. Той ще се трогне и ще те съжали. И той ще каже също: „Да се веселим, защото моят син беше загубен и се намери!“.

Тогава Жак си спомни, че полилеят във вестибюла беше запален по случай неговото завръщане, че г-н Тибо беше облякъл редингота си; мисълта, че може би беше измамил очакванията на семейството, което се готвеше да празнува завръщането му, го развълнува още повече.

— Искам да ти кажа и друго — подхвана свещеникът, като галеше червенокосата главичка. — Баща ти е взел спрямо теб сериозно решение… — Той се поколеба и търсейки думите си, продължи да гали клепналите уши, които се сгъваха и се изправяха като пружини и най-после се зачервиха. Жак не смееше да направи и най-малкото движение. — Едно решение, което одобрявам — натърти абатът, като постави показалеца на устните си, търсейки настойчиво погледа на детето. — Той иска да те изпрати далеч от нас за известно време.

— Къде? — извика Жак със задавен глас.

— Той ще ти го каже сам, мое дете. Но каквото и да мислиш за неговото решение отначало, трябва да приемеш това наказание, което идва от едно огорчено сърце като мярка, взета за твое добро. Може би отначало ще ти бъде понякога тежко да се озоваваш сам със себе си през дългите часове. В такива мигове спомняй си, че за добрия християнин няма самота и че бог не напуща тези, които имат вяра в него. Хайде, целуни ме и ела да поискаш прошка от баща си.

 

 

След няколко минути Жак се върна в стаята с подуто от сълзи лице и пламтящ поглед. Той пристъпи към огледалото и разгледа лицето си с ожесточение, вгледа се дълбоко в очите си, сякаш му бе необходимо да има пред себе си образа на човешко същество, на което може да излее омразата и злобата си. Чу, че някой ходи в коридора. Вратата му нямаше вече ключ и той натрупа цяла барикада от столове срещу нея. Изтича до масата, надраска няколко реда с молив, мушна листчето в един плик, написа адреса, сложи марка и стана. Беше като луд. Кому да повери това писмо? Наоколо му имаше само врагове. Открехна прозореца. Утринта беше мрачна, улицата пуста. Но долу една възрастна дама и едно дете вървяха бавно насам. Жак пусна писмото, което започна да се върти във въздуха и най-после падна на тротоара. Той бързо се дръпна назад. Когато отново се осмели да надникне от прозореца, писмото беше изчезнало; дамата и детето се отдалечаваха.

Тогава с изчерпани сили изстена като животно, уловено в капан, и се хвърли върху леглото си; извит като дъга, с опрени о таблата крака, разтърсван от безсилен гняв, той хапеше възглавницата, за да заглуши стенанията си. Бе запазил още достатъчно разсъдък, за да не позволи на семейството да види отчаянието му.

Същата вечер Даниел получи следната бележка:

„Драги мой,

Моя единствена любов, нежност и красота на живота ми!

Пиша ти това като завещание. Отделят ме от тебе, отделят ме от всичко, ще ме пратят на едно място, не смея да ти кажа какво място, не смея да ти кажа къде! Срамувам се за баща си!

Чувствувам, че няма да те видя вече, тебе, моя единствен, тебе, който можеше да ме направиш добър.

Сбогом, скъпи мой, сбогом! Ако ме направят прекалено нещастен и много лош, ще се самоубия. Тогава ти ще им кажеш, че съм се убил нарочно заради тях! И все пак аз ги обичах!

Но моята последна мисъл на прага на гроба ще бъде за тебе, скъпи приятелю!

Сбогом!

Ж.“