Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (89)

XV

Когато Антоан се върна, Жак, който не бе мръднал от мястото си, бе поразен от израза на лицето му: на него бе изписано някакво необикновено изражение, следи от вълнение, чийто интимен, любовен характер той смътно долови. Несъмнено Антоан се бе много променил.

— Извинявай… От този телефон човек няма мира…

Той се приближи до ниската масичка, където бе оставил чашата си, отпи няколко глътки и после пак се излегна на дивана.

— За какво говорехме? А, да, ти казваше нещо за война…

Той никога не бе имал време да се интересува от политика, нито пък имаше желание за това. Дисциплината в научната работа го бе привикнала да мисли, че в обществения живот, както и в органическия, всичко е проблема, и то мъчна проблема; че във всички области търсенето на истината изисква прилежание, изследвания, познания. Затова считаше политиката като област на дейност, съвършено чужда на неговата. Към тази разумна въздържаност се прибавяше и някакво естествено отвращение. Безбройните скандали, които изпълваха историята на всички държави от най-старо време до днес, го бяха убедили, че властвуването неизбежно покварява хората; или поне, че строгата честност, която той като лекар бе свикнал да счита за основно качество, не беше задължителна, не беше може би дори и така необходима в областта на политиката. Затова следеше със скептично безразличие хода на обществените събития. Проявяваше същото равнодушие, както когато виждаше как функционира пощата или службата по поддържането на мостовете и пътищата. И ако при някой салонен разговор, при приятеля му Рюмел например, се случеше, като на всички хора, той да се осмели да изкаже съждение върху действията на някой министър, то го правеше винаги от точно определена гледна точка, напълно практична, нарочно опростена; държеше се като пътник, който се вози в автобус и който, за да похвали или порицае шофьора, гледа само дали той държи добре кормилото. Но понеже Жак, изглежда, държеше на това, той нямаше нищо против да започне разговора с размяна на общи фрази върху европейската политика. И с искрено желание да изтръгне брат си от мълчанието му той поде:

— Наистина ли мислиш, че се мъти нова война на Балканите?

Жак гледаше втренчено брат си.

— Възможно ли е вие тук в Париж да нямате ни най-малка представа за това, което става от три седмици? За всички облаци, които се трупат!… Вече не става дума за някаква малка война на Балканите. Този път цяла Европа върви право към война! И вие продължавате да живеете, без да подозирате нищо?

— Тц-тц-тц… — рече Антоан скептично.

Защо изведнъж се сети за военния чиновник, който бе идвал една сутрин тази зима, тъкмо преди Антоан да тръгне за болницата, за да промени мобилизационното назначение във военната му книжка? Спомни си, че дори не бе полюбопитствувал да види какво е новото му назначение. След като си отиде чиновникът, той бе хвърлил книжката в някое чекмедже и дори не знаеше вече къде.

— Ти като че ли не разбираш, Антоан… Ние сме достигнали до момента, в който, ако всички се държат като тебе, ако всички оставят нещата да се развиват, катастрофата ще стане неизбежна… В този час вече и най-малката дреболия — например някой глупав изстрел на австро-сръбската граница — би била достатъчна, за да подпали войната…

Антоан не казваше нищо. Думите на Жак го бяха стреснали малко. Внезапно топла вълна заля лицето му. Тези думи изведнъж докоснаха някакво скрито болезнено място в душата му, чието съществуване той не подозираше досега. Както мнозина други през лятото на 1914 година, и той също смътно се чувствуваше изоставен на влиянието на колективната треска — може би някаква космическа треска? — която като зараза се носеше във въздуха. За няколко секунди той не можа да се отърси от някакво тревожно предчувствие. Но почти веднага превъзмогна това нелепо безпокойство и както винаги, хвърляйки се в другата крайност, започна с удоволствие да противоречи на брат си, макар и с примирителен тон.

— Естествено аз съм по-малко осведомен от тебе по тези въпроси… И все пак ще признаеш, че в цивилизовани страни като страните на Западна Европа почти е невъзможно човек да си представи избухването на общ конфликт. Във всеки случай, преди да дойдем дотам, би трябвало да настъпи голям обрат в общественото мнение!… Това би изисквало време, месеци, може би дори години… а през този период други проблеми ще изникнат, които ще отнемат остротата на днешните проблеми…

Той се усмихна, напълно ободрен от собствените си разсъждения:

— Освен това тези заплахи, нали знаеш, не са нещо ново. Още когато бях в Руан, преди дванадесет години, през време на военната ми служба… Никога не са липсвали злокобни пророци, които предсказват войни и революции… И най-любопитното е, че признаците, върху които тези песимисти градят своите предвиждания, са винаги точни и с пълно право могат да се приемат за обезпокоителни. Само че ето на’: по някаква причина, която те не са взели пред вид или не са преценили точно значението й, събитията се развиват не така, както те са предвидили, нещата се нареждат от само себе си и животът си продължава криво-ляво… И мирът също.

Обвесил глава, вдигнал рамене, с чело, полузакрито от падналата къдрица, Жак го слушаше нетърпеливо.

— Антоан, този път положението е извънредно сериозно…

— Как? Нима тези дрязги между Австрия и Сърбия?…

— Да, това е предлогът, желаният инцидент, може би дори предизвикан… Но от години вече зад кулисите на тази свръхвъоръжена Европа нещо кипи. Капиталистическото общество, което ти, изглежда, смяташ за здраво свързано с мира, закотвено в мира, започва да потъва, разкъсано от скрити, яростни противоречия.

— Но не е ли било винаги така?

— Не!… Или по-скоро да, може би… Но…

— Зная — прекъсна го Антоан, — че съществува този проклет пруски милитаризъм, който кара цяла Европа да се въоръжава до зъби…

— Не само пруски! — извика Жак. — Всяка нация има свой милитаризъм, който се оправдава, като се позовава на заплашените национални интереси.

Антоан клатеше глава.

— Интереси ли? Да, разбира се — каза той. — Но колкото и силно да е съперничеството между националните интереси, напълно възможно е да си представим, че то може да трае безкрайно, без да доведе до война. Аз не се съмнявам във възможността да се запази мирът и все пак вярвам, че борбата е необходимо условие на живота. За щастие днес народите разполагат с други средства за борба освен изтребление чрез оръжие! Тези средства са добри за балканските държави… Всички правителства — имам пред вид правителствата на великите сили, — дори в страните, които имат най-големи военни бюджети, са явно съгласни, че войната е най-лошото от всички възможни разрешения. И всъщност аз просто повтарям това, което отговорните държавници сами казват в речите си.

— Естествено! На думи, пред народите, те всички проповядват мир! Но повечето от тях са убедени, че войната е политическа необходимост, която периодически става неизбежна, и че когато тя дойде, те трябва да я използуват по най-добрия възможен начин и да извлекат най-голяма печалба. Защото в основата на всички злини винаги и навсякъде откриваме една и съща причина: печалбата!

Антоан се замисли. Тъкмо се готвеше да направи ново възражение, когато брат му продължи:

— Виждаш ли, понастоящем Европа се ръководи от пет-шест зловещи „велики патриоти“, които под злокобното влияние на генералните щабове задружно тласкат своите страни към война. Ето какво трябва да се знае!… Едни от тях, най-циничните, виждат много добре накъде вървят. Те желаят войната, защото са убедени, че в даден момент обстоятелствата ще бъдат благоприятни за тях, и я подготвят, както някои хлапаци умишлено правят пакости. Съвършено явно е, че такъв е случаят например с Берхтолд в Австрия. И с Изволски и Сазонов в Петербург. Колкото до другите, не твърдя, че те желаят войната; почти всички се страхуват от нея. Но те се примиряват, защото я смятат за неизбежна. И най-опасното убеждение, което може да се вкорени в мозъка на един държавник, е да смята войната за неизбежна! Вместо да поставят в действие всичко, за да избягнат войната, те мислят вече само за едно: да увеличат, за всеки случай, колкото е възможно по-бързо своите шансове за победа. И всичката енергия, която биха могли да проявят, за да защитят мира, те използуват, както първата категория държавници, за да подготвят войната. Такъв е без съмнение случаят с кайзера и неговите министри… Може би такова е положението и с английското правителство… Във всеки случай сигурно такова е положението на Поанкаре във Франция!

Антоан рязко вдигна рамене.

— Ти казваш: Берхтолд, Сазонов… По този въпрос не мога нищо да ти отговоря, едва съм им чувал имената… Но Поанкаре?… Ти си луд!… Като изключим неколцина добродушни, но смахнати хора от типа на Дерулед, нима има още някой да мечтае за бойна слава или за реванш във Франция? Във всичките си фибри, във всичките си обществени слоеве, в цялата си същност Франция е миролюбива! И ако невъзможното стане факт и ние бъдем някога въвлечени в някоя европейска бъркотия, едно нещо поне ще бъде напълно сигурно: никой няма да може да обвини Франция, че е направила нещо, за да докара войната, нито да й припише и най-малката отговорност!

Жак подскочи:

— Възможно ли е!… Дотам ли си стигнал?… Възможно ли е?…

Антоан обгърна брат си със сигурния и завладяващ поглед, с който гледаше болните си и който винаги им вдъхваше голямо доверие; като че ли острият поглед беше знак за безпогрешна диагноза.

Застанал прав, Жак го измерваше с очи.

— Ти си невероятно наивен! Би трябвало да прехвърля цялата история на републиката, за да ти докажа… Нима мислиш, че добросъвестно подобно нещо, нима от четиридесет години политиката на Франция е била политика на миролюбива нация? Нима тя действително има право да протестира, когато други злоупотребяват със силата си?… Нима вярваш, че нашата алчност за колонии и особено нашите намерения спрямо Африка не са допринесли твърде много, за да възбудят апетита и на останалите, и не са дали на другите позорни примери на анексия?

— По-полека! — възрази Антоан. — Доколкото знам, нашето проникване в Мароко не е било незаконно. Спомням си за конференцията в Алжезирас. Това беше чисто и просто мандат от всички велики европейски сили. Ние бяхме натоварени, ние и испанците, да умиротворим Мароко.

— Но ние изтръгнахме този мандат със сила. И великите сили, които ни го дадоха, смятаха да се възползуват на свой ред от този прецедент. Което всъщност и направиха по-късно! Вярваш ли например, че без нашата мароканска експедиция Италия щеше да се осмели да се нахвърли върху Триполитания или пък, че Австрия щеше да анексира Босна?

Антоан недоверчиво изкриви лице, но той не познаваше достатъчно въпроса, за да може да противоречи на брат си.

Жак се беше съвсем разпалил:

— А нашите съюзи? Нима Франция сключи военен пакт с Русия, за да им покаже своята воля за мир? Знаем добре, че ако царска Русия се е съюзила с републиканска Франция, то е, защото тя се надява, че когато дойде моментът, със своите интриги срещу Австрия тя ще може да ни въвлече във война с немците! Нима смяташ, че един Делкасе, помощникът на английската дипломация, е извършил дело в полза на мира, като е работил да бъде обкръжена Германия? И в резултат: кипеж, възход и нараснала мощ на този пруски милитаризъм, за който ти говореше преди малко… В резултат: в цяла Европа надпреварване във военни приготовления, в строежи на укрепления, строежи на бойни кораби, на стратегически железници и тъй нататък… Във Франция десет милиарда военни кредити през последните четири години! В Германия осем милиарда франка! В Русия шестстотин милиона, заети от Франция, за да се създадат железопътни линии, които ще й позволят да хвърля войските си към германския запад!

— … ще й позволят! — пошепна Антоан. — Някой ден може би… някой ден в далечното бъдеще…

Жак не остави брат си да го прекъсне:

— Навсякъде, от единия край на континента до другия, бушува трескаво надпреварване във въоръженията, което съсипва всички страни и ги кара да хвърлят милиарди за военни кредити, вместо да ги използуват за социални подобрения… Лудо надпреварване, което ги води към пропастта! Но за него и ние, французите, носим отчасти отговорност. И продължаваме да действуваме в същата насока! Нима за да успокои света и да го увери в своите мирни намерения, Франция постави в Елисейския дворец този лотарингски патриот, когото всички размирни националисти веднага превърнаха в патриотарски символ? Човек, чийто избор веднага събуди у нас манията на реваншистите, а в Англия надеждите на търговците, които ще останат така доволни, ако бъде смазана германската конкуренция. В Русия това разпали апетитите на империалистите, които все мечтаят да завземат Цариград.

Жак изглеждаше така възбуден, че не можеше да овладее вълнението си. Това разсмя Антоан. Той беше решил да не се поддава на неговия тон и да запази доброто си настроение. Искаше този разговор да остане само теоретична размяна на мисли, нещо като игра на дама, в която камъчетата бяха политически хипотези.

Затова иронично посочи с пръст стола, от който брат му бе станал.

— Седни си на мястото…

Жак го стрелна със зъл поглед. Мушна юмруци в джобовете си и се отпусна отново в креслото.

— От Женева, искам да кажа, от интернационалната среда, в която живея — поде той след кратко мълчание — виждаме как нюансите се заличават. Като гледаш нещата по-отдалеч, по-ясно откриваш общите линии на европейската политика. Затова, погледнато оттам, насочването на Франция към война е толкова очевидно! И каквото и да си мислиш ти, избирането на Поанкаре за председател на републиката бележи една решаваща дата в тази насока!

Антоан продължаваше да се усмихва.

— Все за Поанкаре говориш! — възрази той подигравателно. — Вярно е, че аз зная за него само това, което говорят хората… В Елисейския дворец, където мъчно одобряват някого, него абсолютно всички го уважават… В Ке д’Орсе също: Рюмел, който някога е участвувал в неговия кабинет, казва, че е човек със сърце, принципен и прилежен министър, почтен политик, който държи на реда и е враг на всяка авантюра. Действително струва ми се абсурдно да се предполага, че такъв един човек…

— Чакай, чакай… — прекъсна го Жак.

Той извади ръка от джоба си и на няколко пъти с трескаво движение оправи косата, която падаше на челото му. Виждаше се, че прави усилие да се овладее. Остана няколко секунди със спуснати клепачи, после вдигна очи.

— Има толкова нещо да се каже, че не зная откъде да започна… — призна той. — Поанкаре… Трябва да различаваш човека от политика. А за да разбереш политиката му, трябва да разбираш човека… Целия човек! Без да забравяш дори, че в този войнствен интригант все още е останало нещо от пехотното офицерче, набито и червено, което винаги е проявявало вкус към военщината… „Държи на реда… Сърдечен човек!…“ Мисля, че това е вярно. Преданост. Постоянство. Постоянство на заинатен човек. Казват дори, че бил добър. Възможно е. Повечето от писмата си подписвал с: „Ваш предан“. Това не е само формула на учтивост — винаги му е приятно да направи услуга, винаги е готов да се бори срещу неправдата, да оправи несправедливостите.

— Е какво? Та всичко това е много симпатично! — възкликна Антоан.

— Чакай — повтори Жак нетърпеливо. — Аз изучавах личността на Поанкаре доста отблизо заради една статия, която излезе във „Фанал“… Преди всичко той е горд, никога не се огъва, никога не отстъпва… Безспорно умен е… Но има ум, добър за спорове, логичен ум, без полет, без гениалност… Невероятно упорит е!… Съобразява бързо, но не е далновиден. Има изключителна памет, но памет за подробности… Всичко това прави от него отличен адвокат; впрочем той си е и останал адвокат — по-умело борави с думи, отколкото с мисли…

— Ако е само това, как тогава човек да си обясни политическите му успехи? — възрази Антоан.

— С неговата работоспособност, която е фантастична. И после финансовата му компетентност; такива финансисти като него са рядкост в парламента.

— И с честността си сигурно. В тези среди това качество винаги учудва и импонира…

— Но човек лесно може да отгатне, че успехите му са изненадали дори самия него — поде Жак. — И са малко свръх възбудили амбициите му. Защото той е останал амбициозен. Чувствува се ясно по хиляди неща, че никак не би му било неприятно да се нагърби с една историческа роля. Или по-точно не би му било неприятно да стане човекът, който ще даде на Франция възможност да играе историческа роля, да й създаде нов престиж, свързан с неговото име… Но най-обезпокоително от всичко е неговото схващане за националната чест, неговото религиозно чувство на патриотизъм… Впрочем това се обяснява с неговия лотарингски произход, с младостта му, прекарана в област, откъсната от нас… Той е от една област и принадлежи на едно поколение, което с години е чакало реванша, възвръщането на загубените провинции…

— Съгласен съм — отстъпи Антоан. — Но оттук да вадиш заключение, че се е стремил към власт, за да води война!…

— Чакай — поде Жак. — Остави ме да продължа… Очевидно ако преди две години и половина, когато стана председател на министерския съвет — или дори преди осемнадесет месеца, когато влезе в Елисейския дворец, — някой му кажеше: „Вие искате да хвърлите Франция във война“, той напълно искрено би подскочил от възмущение. Спомни си обаче при какви обстоятелства Поанкаре оглави правителството през януари 1912 година. За да замести кого? Кайо… А Кайо току-що бе избягнал една война между Франция и Германия; и дори бе набелязал пътя към трайно френско-германско сближение. И именно за тази негова политика на отстъпки в полза на мира бе съборен от националистите. Не казвам, че Поанкаре можа да заеме мястото му, защото искаше да воюва; но от него очакваха да води национална политика спрямо Германия, т.е. напълно противоположна на примирителната политика на Кайо. Доказателство за това е, че той веднага поиска да възкреси стария Делкасе, автора на идеята за „обкръжаване“ на Германия, като го назначи посланик в Русия… И когато една година след това стана президент на републиката, с какво мнозинство бе избран? С мнозинството на капиталистическата буржоазия, която още мисли като Жозеф дьо Местр, че войната е биологическа необходимост, напълно естествена, за която трябва да се съжалява, но чието периодично появяване е напълно необходимо… Тези хора няма да мръднат дори малкия си пръст, за да предизвикат реваншистка война; но все пак тази хипотеза ги съживява и евентуално биха поели риска. Отблизо ги виждахме тук някога, на вечерите, които даваше тате, тези вкаменелости на реакционната буржоазия. А освен това във всички стари десни партии във Франция, които, така или иначе, са се присъединили към републиката, продължава да живее скритата мисъл, че една успешна война ще даде на победоносното правителство диктаторска власт, чрез — която то би могло да спре изведнъж възхода на социалистите и дори да прочисти страната от републиканската демагогия. Те мечтаят за една милитаризирана, дисциплинирана Франция, за тържествуваща, свръхвъоръжена Франция, която се опира на една обширна колониална империя и пред която целият свят тънко ще преде… Това е красива мечта за патриотите!

— Обаче, откакто е на власт — осмели се да възрази Антоан, — Поанкаре не е престанал да провъзгласява миролюбивите си намерения…

— О — рече Жак, — искам да вярвам, че той е искрен, макар че известни стремежи за мирно разширение бързо се превръщат в поводи за война, щом дипломацията не успее да ги осъществи. Но трябва да се мисли и за следния факт, чиито последици не могат да се предвидят: от години всички знаят, че Поанкаре е заслепен от две убеждения. Първото е, че конфликтът между Германия и Англия е неизбежен…

— Ти като че ли сам го каза преди малко…

— Не. Аз не казах „неизбежен“. Казах „заплашителен“… Второто му убеждение е, че Германия, особено от агадирската криза насам, желае да нападне Франция и че непрекъснато се готви за това. Ето неговите две идеи-фикс; заловил се е за тях и не отстъпва. И тъй като, от друга страна, е убеден, че само силата, която всява страх, може да осигури мира, ясно ти е заключението, което той си вади от това: Франция има една-единствена възможност да отклони германското нападение — като става все по-страшна и по-страшна. Следователно трябва да се въоръжаваме максимално. Трябва да се показваме непримирими, агресивни… Щом като веднъж разбереш това, всичко ти става ясно: цялата дейност на Поанкаре от 1912 година насам както във външната, така и във вътрешната политика, се явява съвършено логична.

Излегнат между възглавниците, Антоан спокойно пушеше. Той се учудваше на разпалеността на брат си, но го слушаше внимателно. Впрочем гласът на Жак постепенно ставаше все по-спокоен, подобно на буен поток, който се прибира в коритото си. Той бе добре запознат с тези въпроси и за момент това му създаде впечатление, че превъзхожда брат си; самочувствието му се подобри.

— Аз като че ли започнах да ти държа лекция, смешно, нали? — каза той, като се насили да се усмихне.

Антоан му хвърли приятелски поглед.

— О не, продължавай…

— Аз казах „както във външната, така и във вътрешната политика“. Нека започнем с външната. Тя е превантивно агресивна, и то преднамерено. Пример: нашите отношения с Русия. Германия се мръщи на френско-руските споразумения. Нека се мръщи. Във войната, от която Поанкаре се страхува, помощта на Русия ни е необходима, за да отблъснем германското нахлуване. Следователно, без да обръщаме внимание на раздразнението на Германия, ще засилим открито френско-руския съюз. Това представлява ужасен риск, понеже означава да наливаме вода в мелницата на панславизма, чиито войнствени намерения спрямо Австрия и Германия не са тайна за никого. Но Поанкаре не го е грижа! Той предпочита все пак риска да бъде въвлечен в авантюра, пред риска да се отслабят връзките между Франция и единствения й съюзник. И си намери сътрудници, изпълнени с готовност за осъществяването на тази политика: Сазонов, руския министър на външните работи, и Изволски, царския посланик в Париж. Изпрати в посолството в Петербург приятеля си Делкасе, който отдавна е спечелен за същата кауза. Директиви — да подклажда войнствените настроения в Русия и да я свърже тясно с Франция, с цел да се води политика на сила. Използуват всички средства за тази цел. В Женева ние имаме много сигурни източници за осведомяване. Още при първото си пътуване в Петербург преди две години, като председател на министерския съвет, Поанкаре не порица завоевателните надежди на Русия. И сегашното му пътуване, това пътуване, на което събитията могат да придадат съдбоносно значение без съмнение ще му даде възможност да провери на място с най-отговорните личности дали всичко е готово. Дали пактът може да бъде поставен в действие при първия сигнал.

Антоан се надигна и се облегна на лакът.

— Но всичко това не са факти, а просто предположения.

— Не, ние сме засекли сведенията от много места. Марионетка на русите ли е Поанкаре, или техен съучастник? Няма значение. Фактът си остава факт, че русофилската политика на Поанкаре е потресаваща! Впрочем тя е логична! Това е политиката на човек, който сляпо вярва, че ще има война заради Лотарингия и който желае в такъв случай руската армия да нахлуе в Източна Прусия… Да можеше само да прозреш ролята, която Изволски играе в Париж, ако не със съчувствието или насърчението, то поне със съгласието на Поанкаре! Имаш ли представа какви суми се раздават от тайните руски фондове на нашите вестници за военна пропаганда във Франция? Знаеш ли, че тези милиони рубли, които се използуват, за да се купи общественото мнение във Франция, се раздават не само с циничното одобрение на френското правителство, но и с неговото действително, ежедневно съучастие?

— Хайде де! — рече Антоан скептично.

— Слушай: знаеш ли кой разпределя руските субсидии между големите френски вестници? Самият френски министър на финансите! Ние в Женева имаме доказателства за това. Впрочем един човек като Хосмер — той е австриец и твърде добре осведомен по европейските въпроси — непрекъснато повтаря, че от последните балкански войни насам печатът в западните страни е почти изцяло подкупен от държавите, които са заинтересовани във войната. И затова именно общественото мнение в тези страни се държи в пълно неведение по престъпните противоречия, които от две години правят войната в Средна Европа и на Балканите неизбежна за всеки проницателен човек!… Но да оставим настрана печата. Това не е всичко… Чакай… За Поанкаре може да се говори безкрайно. Не мога да ти обясня всичко така разхвърляно… Да минем на вътрешната политика. Тя върви успоредно с външната. И това е логично. Най-напред усилване на въоръженията, което носи големи печалби на металургичните концерни, чиято задкулисна мощ е страхотна… Въвеждане на тригодишна военна служба… Следеше ли разискванията в Камарата? Речите на Жорес?… Освен това въздействието върху духовете. Ти казваше преди малко: „Във Франция вече никой не мечтае за бойна слава.“ Но не виждаш ли този патриотичен, войнствен кипеж, който от няколко месеца вече обхваща френското общество и по-специално младежта? И тук също аз не преувеличавам нищо… И това също е лично дело на Поанкаре. Той си има план: знае, че в деня на мобилизацията правителството ще има нужда да се опре на едно нажежено до бяло обществено мнение, което не само ще одобрява политиката му и ще го следва, но ще го носи и ще го тласка напред… Франция от 1900-та година, Франция след аферата Драйфус, беше прекалено миролюбива. Армията беше дискредитирана, никой не се интересуваше от нея. Бяхме свикнали със сигурността. Трябваше да се създаде безпокойствие в страната. Младежта и особено буржоазната младеж е благодатна почва за шовинистична пропаганда. И резултатите не закъсняха да се появят!

— Че има млади националисти, има, не твърдя противното — прекъсна го Антоан, който мислеше за сътрудника си Манюел Роа. — Но те са незначително малцинство.

— Малцинство, което расте с всеки изминал ден! Едно много дейно малцинство, което само иска да марширува, да носи значки, да развява знамена, да присъствува на военни церемонии. Днес при най-малкия повод правят манифестации пред статуята на Жана д’Арк или пред статуята на Страсбург^[1]! Няма нищо по-заразително от това. Средният човек — дребният чиновник, търговецът — не може безкрайно да остане безразличен към такива гледки, към тези фанатични подстрекателства… Още повече, че печатът, подтикнат от правителството, обработва умовете в същата насока… Малко по малко внушават на френския народ, че е заплашен, че сигурността зависи от юмрука му, че той трябва да покаже силата си, да приеме една интензивна военна подготовка. В страната нарочно създадоха това, което вие лекарите наричате „психоза“, военна психоза… И когато в една нация е събудена колективна тревога, когато е създадена тази треска и този страх, най-лесното нещо е да я тикнеш към най-голямата лудост!…

Ето ти равносметката. Аз не казвам, че още тия дни Поанкаре ще обяви война на Германия. Не. Поанкаре не е Берхтолд. Но за да защитиш мира, трябва да вярваш, че той може да бъде спасен. Изхождайки от мисълта, че конфликтът е неизбежен, Поанкаре създаде и прокарва една политика, която не само не отстранява опасността от война, но я прави дори много по-вероятна. Нашите въоръжения, които се извършват успоредно с руската подготовка, напълно основателно изплашиха Берлин. Германската военна партия използува случая, за да ускори превъоръжаването на страната. Заякчаването на френско-руския съюз оправда страха на Германия от обкръжаване. И то до такава степен, щото сега немските генерали заявяват открито, че могат да се освободят от него само чрез война; някои дори отиват дотам да твърдят, че е необходимо да започнат превантивна война!… Всичко това е в голяма степен дело на Поанкаре. Най-ясният резултат, демоничният резултат от политиката на Изволски и Поанкаре е, че те накараха Германия да стане такава, каквато Поанкаре си я представяше — агресивна, хищна нация… Ние се въртим в омагьосан кръг. И ако след три месеца Франция бъде хвърлена в една европейска война — война, която Русия търпеливо е подготвяла и Германия безразсъдно е позволила да избухне, за да се възползува от благоприятния случаи.

Поанкаре ще може да извика тържествуващо: „Виждате ли колко сме били заплашени! Виждате ли колко прав бях да настоявам за по-силна армия и за по-сигурни съюзници!“ И няма да му мине и през ум, че въпреки привидния естествен ход на събитията той самият със собствените си психологически грешки, с приятелството си с Русия и политиката си на песимистичен пророк носи своя дял от отговорност за тази война!

 

 

Антоан бе решил да остави брат си да говори; но в себе си намираше, че неговите критични тиради са доста несвързани. Той мимоходом бе забелязал няколко противоречия. Логичният му, реалистичен ум не можеше да приеме аргументацията, която в своята цялост му се виждаше слаба и зле подредена. Не бе далеч от мисълта да си извади заключение, че брат му не разбира от тези неща и както винаги неговите възгледи му се струваха повърхностни, дори детински. Душевно благородство и некомпетентност… И да е вярно, че в този момент на хоризонта има смътна заплаха, Поанкаре, който дори и като президент на републиката има доминиращо влияние, сигурно много добре ще съумее да разсее навреме тези облаци. Човек може да му вярва: той бе дал доказателства, че е голям политик. Рюмел се възхищаваше от него. Мисълта, че един човек на хладния разум като Поанкаре може да желае реваншистка война, беше нелепа; не по-малко нелепа беше и мисълта, че без да я желае, просто защото я смята за възможна или неизбежна, той може да действува така, че да я направи неизбежна. Детински приказки! Най-обикновеният здрав разум е достатъчен, за да се разбере, че Поанкаре — и с него всички френски държавници — трябва упорито да са решили да избягнат на всяка цена подобна авантюра. По безброй причини. Най-напред, защото той знаеше по-добре от всеки друг, че нито Русия, нито Франция днес са в състояние да се хвърлят с успех в подобна война. Рюмел го казваше преди няколко дни. Впрочем и Жак сам бе косвено признал, че руският транспорт и руските стратегически пътища са недостатъчни, тъй като именно за да премахне тази слабост, Русия бе сключила заем за шестстотин милиона. Колкото до Франция, законът за тригодишната военна служба, които се считаше за необходим, за да се достигне нивото на германските ефективи, току-що бе гласуван и още не бе дал никакви резултати… Но все пак Антоан не разполагаше с достатъчно точни данни, за да разбие, както би искал, всички твърдения на брат си. По-добре беше да си мълчи. Самите събития скоро щяха да опровергаят и Жак, и всички онези чужденци в Швейцария, и всички лъжепророци, под чието влияние се намираше той.

Жак беше замълчал. Той изведнъж доби уморен вид. Извади кърпа и избърса лицето и тила си.

Добре чувствуваше, че неговата пламенна импровизирана реч не беше убедила брат му; и знаеше защо. Съзнаваше, че глупаво и безредно бе изсипал накуп аргументи от най-различно естество — политически, пацифистични, революционни, повечето от които бяха смътни спомени от приказките в „говорилнята“. В този момент него го глождеше мисълта за собствената му неподготвеност, в която Антоан мълчаливо го упрекваше.

Откакто беше пристигнал в Париж преди една седмица, той бе използувал времето си главно за да се осведоми какво е състоянието на духа на френските социалисти и се бе много повече интересувал от това как реагират те на заплахата от война, отколкото от въпроса за отговорността на европейските политици.

Неспокойният му поглед оглеждаше стаята, без да се спре никъде. Най-после той впери очи в брат си, който, сложил ръце под главата си и загледан в тавана, не беше мръднал.

— Впрочем — поде той с отривист глас — аз не знам защо… Очевидно има и много други неща, които могат да се кажат по тези въпроси, и то много по-добре, отколкото бих могъл да го направя аз… Да приемем дори, че съм несправедлив към Поанкаре… че преувеличавам този дял от отговорност, който носи Франция… Но това не е същественото! Важното е, че войната приближава! И необходимо е на всяка цена тази опасност да бъде отстранена!

Антоан се усмихна недоверчиво и това вбеси Жак.

— Ах, вие! — извика той. — Вие действително имате престъпно доверие във вашата сигурност! Когато буржоазната класа най-после се реши да види нещата такива, каквито са, сигурно ще бъде вече много късно!… Събитията се редуват бързо едно след друго. Отвори днешният вестник „Матен“ — 19 юли. Пишат за процеса Кайо. Пишат за лятната почивка, за морски бани, за сезонни цени. Но на първа страница ти също ще видиш и една статия, която не е поставена случайно там и която започва с тези заредени с динамит думи: „Ако избухне война…“ Ето докъде сме стигнали! Западът е станал нещо като барутен погреб. Само една искра да падне отнякъде!… А хората като тебе казват: „Война ли?“ — и то със същия тон, с който ти го каза преди малко… Човек би помислил, че и в ума ви тази дума звучи така просто, както и изречена от вас! Казвате „война“ и никой от вас не мисли, че това значи „нечувано избиване на хора“… „милиони невинни жертви“… Ако само за миг вашето въображение излезеше от вцепенението си, вие всички бихте се вдигнали — и ти на първо място! — за да направите нещо, да се борите, докато има още време.

— Не — отговори спокойно Антоан.

Той остана невъзмутим още няколко секунди.

— Не! — обади се той отново, без да обърне глава. — Това не е за мен.

Колкото и да бе смутен от въпросите, повдигнати от брат му, той бе решил да не остави тревогата да го завладее и обърка установения му живот, който си бе създал и върху който почиваше душевното му равновесие.

Той се надигна леко, скръсти ръце и поде с упорита усмивка:

— Не, не и не!… Аз не съм от ония, които се залавят да оправят световните събития… Имам си моята ясно определена работа. Аз съм човек, който утре сутрин в осем часа ще бъде в болницата. Имам флегмон в стая номер четири, перитонит в номер девет… Всеки ден заставам пред двадесет нещастни хлапета, които са загазили и които аз трябва да оправям! Затова казвам „не“ на всичко останало!… Човек, който има занаят, не трябва да се разсейва, като се занимава с работи, от които не разбира нищо, както мухата тръгнала на оран с вола… Аз си имам моя занаят. Имам да решавам ясни, ограничени проблеми, които са от моя компетентност и от които често зависи бъдещето на един човешки живот, а понякога и бъдещето на цяло семейство. Разбираш ли какво искам да кажа? Имам по-важна работа, отколкото да опипвам политическия пулс на Европа.

Дълбоко в душата си той бе убеден, че и онези, които са натоварени да ръководят обществените работи, са всъщност компетентни хора, вещи в решаването на всички международни трудности, на които профаните като него трябва сляпо да се осланят. Доверието, което имаше във френските управляващи, се разпростираше също така и върху управляващите на другите страни. Той имаше вродено уважение към специалистите.

Жак го наблюдаваше напрегнато и внимателно. Той изведнъж се запита дали чудесното равновесие на Антоан — от което той някога така се бе възхищавал като от придобивка на разума, като от победа на духа над противоречията на действителността и което винаги му бе вдъхвало и раздразнение, и завист едновременно, — запита се дали то не бе просто средство за самозащита на един от ония лениви по природа, но дейни, хора, които се суетят, вземат всичко като спорт само за да докажат по-добре колко струват. Или може би било да се каже, че равновесието на Антоан е само щастлива последица от ограниченото поле, в края на краищата доста тясно, в което се развиваше неговата дейност.

— Ти казваш „военна психоза“ — поде Антоан. — Дрън-дрън! Аз не отдавам същото значение като тебе на тези психични фактори. Политиката е по същество област на конкретните неща; област, където благородните пориви на чувствителните сърца имат още по-малко значение от другаде… Затова, дори ако опасностите, за които ми говориш, бяха действителни, ние не можем да направим нищо. Абсолютно нищо. Нито ти, нито аз, нито който и да било друг!

Жак буйно скочи от стола си.

— Не е вярно — извика той, изпълнен с възмущение, което не можеше да сдържи. — Как! Значи, пред подобна заплаха не може да се направи нищо друго, освен да превием гръб и да продължаваме работата си, очаквайки катастрофата! Това е чудовищно! За щастие на народите, за ваше щастие, има хора, които бдят, хора, които няма да се поколебаят утре да рискуват дори живота си, ако трябва, за да спасят Европа от…

Антоан се наведе.

— Хора ли? — запита той с любопитство. — Какви хора? Ти ли?…

Жак се приближи до дивана. Раздразнението му се бе уталожило. Той гледаше брат си отгоре. Очите му излъчваха гордост и увереност.

— Знаеш ли, че на света има дванадесет милиона организирани работници? — запита той бавно, докато челото му се покриваше с пот. — Знаеш ли, че международното социалистическо движение има зад себе си петнадесет години битки, усилия, солидарност и непрекъснат възход! Че днес има значителни социалистически групи във всички парламенти в Европа? Че тези дванадесет милиона съмишленици се намират в повече от двадесет различни страни? Повече от двадесет социалистически партии, които образуват една обща братска маса, една огромна верига от единия край на света до другия… И че ръководната им идея, ядката на съюза, който ги обединява, е омразата към капитализма, ожесточената им решителност да се борят срещу войната, срещу каквато и да е война, откъдето и да идва тя, защото войната е винаги маневра на капиталистите, от която народът…

— Вечерята е сложена — каза Леон, отваряйки вратата.

Прекъснат, Жак избърса челото си и се върна да седне в креслото. После, щом се оттегли слугата, той пошепна като заключение:

— Сега, Антоан, може би по-добре разбираш какво съм дошъл да върша във Франция…

Няколко секунди Антоан гледа брат си, без да отговори. Извитата линия на веждите, опъната над хлътналите очи, показваше, че той е всецяло погълнат от мисълта си.

— Отлично разбирам — изрече най-после Антоан със загадъчен тон.

Последва мълчание. Антоан бе свалил крака на пода и седеше на дивана, подпрял глава с ръце и вперил очи в пода. След това той леко сви рамене и стана.

— Както и да е, хайде да вечеряме — покани той брат си, като се усмихна.

Без да каже дума, Жак го последва.

Той бе плувнал в пот. Когато тръгнаха по коридора, си спомни отново за банята. Изкушението бе по-силно от колебанието му.

— Слушай — каза той изведнъж и се зачерви като хлапак. — Глупаво е, но ужасно ми се иска да се окъпя… Още сега, преди вечеря… Може ли?

— Ама разбира се! — извика Антоан развеселен.

През ума му мина абсурдната мисъл, че с това той се реваншира на брат си.

— Вана, душ, каквото искаш… Ела.

Докато Жак се бавеше в банята, Антоан се върна в кабинета си и извади бележката на Ана. Препрочете я и я скъса; никога не пазеше женски писма. Той се усмихваше вътрешно, но лицето му едва изразяваше нещо от тази усмивка. Излегна се отново, запали цигара и остана неподвижен върху възглавниците.

Замисли се. Не за войната, нито за Жак, нито дори за Ана; мислеше за себе си.

„Аз съм пълен роб на професията си, ето истината — казваше си той. — Нямам вече време да разсъждавам… Да разсъждаваш, не значи да мислиш за болните си, нито дори за медицината. Да разсъждаваш, би трябвало да значи да размишляваш върху света… А аз нямам вече свободно време за това… Бих сметнал, че крада време, което принадлежи на работата ми… Прав ли съм? Нима моята професия е действително целият живот? Целият мой живот?… Не съм сигурен… Чувствувам добре, че под доктор Тибо живее и някой друг, и това съм аз… Но този някой е задушен… Отдавна… Може би откакто минах първия си изпит. В този ден — щрак — капанът се затвори… Човекът, който бях, човекът, който съществуваше преди лекаря, човекът, който в края на краищата съм все още, е като погребан зародиш, който отдавна не се развива вече… Да, от първия ми изпит… И всичките ми събратя са като мен… Може би всички заети хора са като мен… Във всеки случай най-добрите… Защото винаги най-добрите се жертвуват и приемат всепоглъщащия живот на професионалния труд… Ние сме нещо като свободни хора, които са се продали…“

Мушнал ръка в джоба, той въртеше бележничето, което винаги носеше в себе си. Машинално го извади и с разсеян поглед прегледа утрешната страница — 20 юли; тя бе изпълнена с имена и знаци.

„Няма шега — каза си той изведнъж. — За утре обещах на Теривие да отида да видя пак детето му в Со… И имам консултация в два часа…“

Той смачка цигарата в пепелницата и се протегна.

„Ето доктор Тибо се появява наново — каза си той усмихнато. — Е, какво, да живееш, значи да действуваш в края на краищата! А не да философствуваш… Да размишляваш върху живота? Каква полза? Знаем какво е животът: глупава смесица от чудесни моменти и неприятности. Делото е решено веднъж завинаги… Да живееш, не значи постоянно да поставяш всичко под съмнение…“

Той се изправи с енергично движение, скочи на крака и с няколко крачки измина разстоянието до прозореца.

„Да живееш, значи да действуваш…“ — повтори той, като движеше разсеяно поглед по пустата улица, по мъртвите фасади, по наклонените покриви, където падаха сенки от комините. Продължаваше да върти бележника между пръстите си в дъното на джоба.

„Утре е понеделник — ще пожертвуваме морското свинче от номер тринадесет… Има деветдесет и девет на сто вероятност ваксинирането да бъде положително… Мръсна работа… Да загубиш един бъбрек на петнадесетгодишна възраст… И после това проклето хлапе на Теривие… Нямам късмет тази година с всички тия токсични плеврити… Още два дни и ако не се оправи, ще трябва да се извади реброто… Е, какво пък най-сетне! — рече той рязко, като отпусна завесата, която закри прозореца. — Да си вършиш работата както трябва — това, тъй или иначе, е нещо… А животът си тече все пак…“

Той се върна и застана в средата на стаята. Запали втора цигара. Ритъмът на фразата му се видя забавен и той започна да си тананика като рефрен:

„Животът си тече все пак… Нека си приказва Жак… Животът си тече все пак…“