Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (85)

XI

Жак замълча и веднага всички погледи се устремиха към Пилота.

Той седеше неподвижен, скръстил ръце, с блеснали, неподвижни зеници.

Цяла минута всички седяха като онемели. Еднаква тревога или по-скоро еднакво смущение бяха отпечатани по развълнуваните им лица.

Най-после Митьорг изведнъж наруши мълчанието:

— Unglaublich!

Отново се възцари мълчание.

След това Ришардле пошепна:

— Ако действително Германия стои зад Австрия!…

Пилота обърна към него проницателните си очи, но сякаш не го виждаше. Устните му се свиха и издадоха неразбираем звук. Само Алфреда, която не го изпущаше от очи, схвана думата: „Преждевременно!“

Тя потръпна и инстинктивно се облегна на рамото на Патерсън.

Англичанинът обгърна с бърз поглед младата жена. Но тя бе навела вече глава, за да избегне въпроса му.

Щеше много да се смути, ако Пат беше поискал да му обясни какво я бе накарало да потръпне. Очевидно за първи път тази вечер войната бе престанала да бъде за нея абстрактна мисъл и напълно релефно се беше очертала във въображението й с цялата си кървава реалност. Но не разкритията на Жак я бяха накарали да потръпне, а думата „преждевременно“, произнесена от Менестрел. Защо? Мисълта му не можеше да я изненада. Тя знаеше убеждението на Пилота: „Революцията може да се роди само от бурна криза; при настоящото положение в Европа войната е най-вероятният повод за подобна криза. Но когато дойде моментът, ако пролетариатът не е достатъчно подготвен, той ще бъде неспособен да превърне империалистическата война в революция.“ Дали я бе развълнувала именно мисълта, че ако социалистите не са готови, войната ще бъде само безплодна хекатомба? Или пък тонът, с който той изрече думата „преждевременно“? Но какво заключение можеше да си извади тя от този тон? Не бе ли отдавна свикнала с безсърдечието на Пилота? Един ден, учудена, тя му бе казала:

— Ти гледаш на войната, както християните на смъртта: очите им са толкова заслепени от това, което ще намерят „отвъд“, че забравят всичките ужаси на агонията.

Той се бе разсмял и бе отговорил:

— За лекаря, момиченце, родилните мъки са нещо естествено!

Макар че понякога страдаше от това, тя дори се възхищаваше от неговото самоналожено безразличие, придобито с тежки и постоянни усилия, с усилията на човек, чиито човешки слабости тя познаваше по-добре от всекиго; затова считаше тази негова черта за качество. Тя дълбоко се вълнуваше при мисълта, че това чудовищно „обезчовечаване“ бе в края на краищата продиктувано от високо човечен мотив — да служи на човечеството, да работи по-добре за разрушението на сегашното общество, за идването на един по-добър свят… Защо тогава бе потръпнала? Алфреда не би могла да отговори. Повдигна дългите си клепки и доверчивият й поглед, плъзгайки се над Патерсън, се спря върху Менестрел. „Търпение — каза си тя. — Той още нищо не е казал. Ей сега ще заговори. И наново всичко ще бъде ясно, всичко ще бъде вярно и справедливо.“

— Че австрийският и германският милитаризъм желаят войната, това мога да допусна — заяви Митьорг, като клатеше рошавата си глава. — Мога също да повярвам, че милитаристите имат със себе си много привърженици сред управляващите среди, едрата индустрия Круп и тям подобни, всичките приятели на Drang nach Osten. Но всички имотни класи да са с тях? Това не! Те се страхуват! Те имат голямо влияние и няма да им позволят да действуват. Ще кажат на правителствата: „Стой! Това е лудост! Ако запалите този експлозив, вие всички ще хвръкнете във въздуха!“

— Но, Митьорг — възрази Жак, — ако действително има заговор между управляващите и военните партии, какво ще може да направи опозицията на твоите имотни класи? Този заговор според сведенията на Хосмер…

— Никой не се съмнява в тези сведения — прекъсна го Ришардле. — Но единственото нещо, което може да се каже в момента, е, че има опасност от война. Нищо повече… Е, а какво се крие в действителност зад тази заплаха? Твърдо намерение да се почне война? Или проста нови пазарлъци на дипломатическите канцеларии в Австро-Унгария и Германия.

— Аз не вярвам да избухне война — заяви флегматично Патерсън. — Вие забравяте моята стара Англия. Тя никога няма да остави Тройния съюз да стане всемогъщ в Европа… — Той се усмихваше. — Тя си седи мирно, моята стара Англия, и затова вие я забравяте. Но тя гледа, слуша и бди; и ако работите не се развиват добре за нея, изведнъж ще скочи… Мускулите й са още здрави, знаете ли! Тя всяка сутрин се къпе, милата старица…

Жак се въртеше нетърпеливо на стола си.

— Фактите са налице. Дали въпросът е до желание за война или до желание за сплашване, няма значение: Европа утре може би ще се озове пред страшна заплаха! Е, тогава какво трябва да направим ние? Аз съм съгласен с Хосмер. Ние трябва да вземем решение по тази офанзива. Трябва да подготвим контраофанзивата, колкото е възможно по-скоро.

— Да, да, прав си! — извика Митьорг.

Жак се обърна към Менестрел, но не можа да срещне погледа му. Запита Ришардле с очи и той направи утвърдителен знак.

— Съгласен.

Ришардле не можеше да повярва, че има опасност от война. Но все пак не оспорваше, че Европа е дълбоко разтърсена от тази внезапна заплаха: веднага бе схванал каква полза можеше да извлече Интернационалът от това смътно положение, като обедини опозиционните сили и даде тласък на революционната идея.

Жак заговори отново:

— Повтарям ви думите на Хосмер: опасността от европейски конфликт поставя пред нас нова с ясна цел. Нашата задача следователно е да възобновим начертаната преди две години програма по повод на балканската война и да я усилим… Най-напред трябва да видим дали няма възможност да ускорим свикването на конгреса във Виена… Освен това още отсега да започнем навсякъде едновременно открита, официална, шумна кампания!… Речи в райхстага, във френската Камара, в Думата!… Едновременен натиск върху всички министри на външните работи!… Офанзива в печата!… Възвание към народите!… Масови демонстрации!…

— И да изправим пред правителствата призрака на стачката! — добави Ришардле.

— И саботажи във военните заводи! — изрева Митьорг. — Да се повредят локомотивите! Да се отвинтят болтовете от релсите като в Италия!

Спогледаха се със светнали очи. Нима бе настъпил часът да се действува? Жак отново се обърна към Пилота. Бегла, светла и студена усмивка мина и изчезна като лъч от прожектор по лицето на Менестрел. Жак изтълкува тази усмивка като съгласие и внезапно окуражен, поде с жар:

— Да, стачка! Обща и едновременна стачка! Най-доброто ни оръжие!… Хосмер се страхува, че на конгреса във Виена въпросът може да остане още на теоретична плоскост. Трябва да го разгърнем поновому, изцяло! Да оставим теориите! Да уточним какво отношение трябва да вземе всяка страна при такъв и такъв случай! Да не се повтаря това, което стана в Базел! Най-после да дойдем до конкретни, практични резолюции. Нали, Пилоте?… Хосмер дори искаше да накара водачите да организират преди конгреса подготвителни събрания. За да се разчисти теренът. И за да се докаже още отсега на правителствата, че пролетариатът този път е решен да се вдигне вкупом срещу тяхната агресивна политика.

— Ах, и ти с твоите водачи! — изсмя се подигравателно Митьорг. — Защо ти са водачите? От колко години приказват те за стачката? И ти мислиш, че във Виена след няколко дена ще решат нещо?

— Но сега има нови фактори! — отвърна Жак. Опасност от общоевропейски пожар!

— Да, но не и с твоите водачи! Не и с твоите речи! Масови акции, да! Масови акции, другарю!

— Естествено масови акции! — извика Жак. — Само че не е ли много важно за тези акции водачите да се произнесат най-напред ясно и категорично? Помисли си, Митьорг, какво насърчение ще бъде за масите!… О, Пилоте, ако само имахме вече нашия общ международен вестник!

— Traumerei!^[1] — извика Митьорг. — Остави водачите и работи с масите, казвам ти! Да не мислиш, че германските водачи например ще се съгласят на обща стачка? Не! Ще кажат също както в Базел: „Невъзможно е заради Русия.“

— Тогава положението би станало сериозно — забеляза Ришардле, — много сериозно… Всъщност всичко зависи от Германия, от социалдемократите…

— Във всеки случаи — каза Жак — те ясно доказаха преди две години, че когато е нужно, могат да се противопоставят на войната. Ако не бяха те, балканската история щеше да подпали войната!

— Не „ако не бяха те“ — изръмжа Митьорг, — а „ако не бяха масите“! Какво направиха те? Само следваха масите.

— Но кой организира расовите демонстрации? Разбира се, водачите! — възрази Жак.

Бьом поклати глава:

— Докато Русия има само два милиона пролетарии и десетки милиони мужици, руският пролетариат не е достатъчно силен, за да се противопостави на правителството. А царският милитаризъм е истинска опасност за Германия и социалдемократите не могат да обещаят стачка… Митьорг е прав: на конгреса във Виена те само теоретично ще приемат идеята за стачка, както стана на конгреса в Базел.

— Ах! Оставете тия конгреси! — извика Митьорг раздразнено. — Казвам ви, и този път пак масовите акции ще свършат всичко! Водачите ще вървят след масите… Навсякъде — в Австрия, в Германия, във франция, — навсякъде трябва да се разбунтува пролетариатът, без да се чака заповед от водачите! Трябва да се обединят всички свестни хора, за да предизвикат навсякъде инциденти — по железниците, във военните фабрики, в арсеналите! Навсякъде! И така водачите и синдикатите ще бъдат принудени да вървят с масите! Същевременно трябва да се съживят всички революционни организации в Европа! Сигурен съм, че Пилота мисли като мен… Трябва да се всее смут навсякъде! В Австрия това е най-лесно! Nicht wahr, Boehm?^[2] Да се възбудят още повече всички национални заговорнически групи — и поляци, и чехи, и унгарци, и румънци!… И навсякъде да се извърши същото нещо!… Наново да пламнат италианските стачки! И руските… И ако масите навсякъде се разбунтуват, тогава водачите ще тръгнат с тях! — Той се обърна към Менестрел: — Не е ли така, Пилоте?

При този въпрос Менестрел вдигна глава. Острият поглед, който той насочи към Митьорг, а след това към Жак, се зарея някъде към леглото, където Алфреда бе седнала между Ришардле и Патерсън.

— О, Пилоте — извика Жак, — ако успеем тоя път, как невероятно биха нараснали силите на Интернационала!

— Разбира се — отсече Менестрел.

Иронична усмивка, тъй бегла, че за да я долови човек, би трябвало да има набитото око на Алфреда, докосна като искра ъгъла на устните му.

Когато чу разкритията на Хосмер и основателните предположения, че Германия подкрепя австрийските планове, той веднага си бе казал: „Ето тяхната война идва! Вероятността е седемдесет на сто… А ние не сме готови… Невъзможно е да се надяваме да вземем властта: в никоя европейска страна… Тогава какво?… — И веднага взе решение: — Няма никакво съмнение каква тактика трябва да се възприеме: да се заложи напълно върху миролюбието на народите. Сега това е най-доброто средство, за да въздействуваме върху масите. Война на войната! Ако тя избухне, нека най-големият възможен брой войници тръгнат на фронта с дълбокото убеждение, че войната е подпалена от капитала, против волята и против интересите на пролетариата; че против волята им ги хвърлят в братоубийствена война, за да постигнат престъпните си цели. Каквото и да стане, това семе ще покълне… Отличен трик, за да се инжектира в тялото на империализма микробът, който ще го умори! Великолепен случай също така да изтикаме напред нашите официални водачи, да ги компрометираме напълно пред властите, като ги накараме да се заангажират изцяло… И така, вървете, момчета! Надувайте всички тръбата на пацифизма!… Впрочем нали това искате. Трябва само човек да ви остави да се впуснете.“

Той вътрешно се усмихваше: представяше си сърдечните прегръдки на пацифистите и на всевъзможни симпатизанти на социализма; струваше му се, че чува вече развълнуваните гласове от официалните трибуни… „А колкото до нас… — каза си той — колкото до мене…“

И не довърши мисълта си; запазваше си правото да помисли по-късно по този въпрос.

Той каза полугласно:

— Това отсега нататък ще се види.

Срещна настойчивия поглед на Алфреда и забеляза, че всички мълчат, обърнали очи към него, очаквайки той да вземе думата. И машинално повтори високо:

— Това отсега нататък ще се види.

После нервно прегъна крак и се окашля:

— Няма какво повече да кажа… Аз мисля като Хосмер… Мисля като Тибо, като Митьорг, като всички вас…

Той прекара ръка по влажното си чело и с ненадейно движение се изправи.

В ниската стая, задръстена от столове, той изглеждаше по-висок. Направи напосоки няколко крачки, като се завъртя в кръг в тясното място, заградено от масата, леглото и краката на присъствуващите. Погледът му, който докосваше всеки един от тях, като че ли не бе отправен към никого.

След като походи така мълчаливо цяла минута, той се спря, сякаш мисълта му бе някъде далеч. Всички бяха сигурни, че той ей сега ще седне и ще развие своя план за действие, ще се впусне в една от своите категорични, малко загадъчни импровизирани речи, с които бяха свикнали. Но той се задоволи да пошепне още веднъж:

— Това отсега нататък ще се види. — И свел очи към пода, се усмихна, преди да добави бързо: — Всичко това впрочем ни приближава до целта.

После се промъкна зад масата, достигна до прозореца и с един тласък бутна капаците, които се отвориха в нощта. После наведе леко глава и подхвърли през рамо:

— Ще ни дадеш ли да пийнем нещо студено, момиченце.

Алфреда покорно стана и изчезна в кухнята.

Изминаха няколко секунди в неловко мълчание.

Патерсън и Ришардле, които продължаваха да седят на леглото, разговаряха тихо помежду си.

Застанали прави посред стаята под плафониерката, двамата австрийци разговаряха на немски. Бьом бе измъкнал от джоба си половин пура и я запали. Издутата му долна устна, червена и влажна, придаваше на плоското му лице добродушен израз, но също така и елемент на вулгарна чувственост, което го правеше по-различен от останалите.

Менестрел, прав, опрял двете си ръце на масата, препрочиташе писмото на Хосмер, сложено пред него под лампата. Светлината, която падаше отгоре, го осветяваше ярко: късата му брада изглеждаше по-черна, цветът на лицето — по-бял; челото му бе набръчкано и клепачите покриваха почти напълно зениците.

Жак докосна лакътя му:

— Ето най-после, Пилоте, че става възможно да въздействуваме върху събитията, и то по-скоро, отколкото вие сам си мислехте.

Менестрел поклати глава. Без да погледне Жак, съвършено безстрастен, той се съгласи, като каза с равен, напълно безцветен тон:

— Разбира се.

После, без да добави дума, продължи да чете писмото.

Мъчителна мисъл мина през ума на Жак: стори му се, че тази вечер нещо се е променило не само в израза на Пилота, но и в държането му към него.

Бьом, който трябваше да вземе влака рано сутринта на следния ден, даде сигнал за тръгване.

Всички го последваха със смътно чувство на облекчение.

Менестрел слезе с тях да им отвори пътната врата.