Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (83)

IX

Няколко метра зад тях Митьорг крачеше до Патерсън и Алфреда, без да се намесва в разговора им. Младата жена ситнеше до англичанина, който с дългите си крака правеше по една крачка, докато тя направи две. Тя свободно бъбреше и вървеше така близо до него, че Патерсън постоянно докосваше рамото й.

— Когато го видях за първи път — казваше Алфреда, — беше по време на стачките. Бях отишла на митинг — заведоха ме приятели от Цюрих. Той взе думата. Ние седяхме на първите редове. Гледах го, гледах очите му, ръцете му… Накрая на митинга се сбиха. Оставих приятелите си и изтичах да застана до него. — Тя като че ли сама бе изненадана от спомените си. — И оттогава не съм се разделяла с него. Нито за ден. Струва ми се дори нито за час…

Патерсън хвърли поглед към Митьорг, поколеба се за миг и със странен тон каза полугласно:

— Ти си неговият талисман…

Тя се засмя.

— Пилота е по-любезен от тебе, Пат… Той не казва „талисман“, а „ангел-пазител“.

Митьорг слушаше с половин ухо и мислено продължаваше спора си с Жак. Беше сигурен, че е прав. В Жак той ценеше другаря и дори се бе опитал да се сприятели с него, но той съдеше строго партийния деец Жак. В този момент Митьорг изпитваше глуха неприязън към него. „Трябваше да му натрия носа веднъж завинаги!… И то именно пред Пилота!“ Митьорг беше от онези, на които никак не се нравеше близкото приятелство между Жак и Менестрел. Не че изпитваше някаква долна ревност; той страдаше от тяхната близост като от явна несправедливост. Не се съмняваше, че преди малко Пилота мълчаливо бе одобрил думите му, макар че двусмисленото мълчание на Менестрел го бе силно раздразнило. Надяваше се, че при случай въпросът ще се уясни и той ще може да си го върне на Жак.

Менестрел и Жак, които бяха отминали доста напред, се спряха в началото на Променад де Бастион. Като пресечеха градината, можеха да излязат направо на улица Сент-Урс.

Слънцето залязваше. Зад решетките на парка златисти изпарения се носеха още над тревата. Неделната вечер беше привлякла много хора на Променад де Бастион, който беше нещо като Люксембургската градина на Женевския университет. Всички пейки бяха заети и тълпи оживени студенти се разхождаха по правите алеи, където под високите сенчести дървета бе малко по-свежо. Оставяйки Алфреда и англичанина, Митьорг ускори крачка, за да настигне двамата мъже.

— … все пак малко грубо схващане за живота — казваше Жак. — Фетишизъм към материалното благополучие!

Митьорг го измери с очи и нарочно, без да знае за какво става дума, се намеси в разговора.

— Сега пък какво? Сигурно упреква революционерите, че се стремят към материални блага! — измърмори той със злобен смях, който не предвещаваше нищо добро.

Изненадан, Жак го изгледа дружелюбно. Той винаги посрещаше със снизхождение променчивите настроения на австриеца. Считаше Митьорг за изпитан другар, който не се стреми да блесне, и за извънредно верен приятел. Той бе доловил, че грубостта му се дължеше на самотност, на нещастно детство; че под своята гордост и обидчивост Митьорг прикрива някаква вътрешна борба или слабост. Жак бе вярно отгатнал. Този сантиментален немец таеше у себе си дълбока мъка: знаеше, че е грозен и болезнено преувеличаваше грозотата си; стигаше дотам, че някои дни изпадаше в пълно отчаяние.

Жак с готовност започна да обяснява:

— Тъкмо казах на Пилота, че мнозина измежду нас мислят, чувствуват и желаят щастието по начин, който е абсолютно буржоазен… Не смяташ ли? Какво ще рече да бъдеш революционер, ако не да имаш преди всичко лично, вътрешно отношение към нещата. Не значи ли това преди всичко да си извършил революция в себе си, да си очистил духа си от навиците, оставени от стария ред?

Менестрел хвърли към него бърз поглед. „Да си очистил — повтори си той наум развеселен. — Странно момче е този Жак… Толкова се е отърсил от буржоазното наистина… Духът му е действително очистен от навиците, да… с изключение на най-буржоазния навик, да поставя духа в основата на всичко!“

Жак продължи:

— Често съм оставал поразен от значението, от несъзнателното уважение, което повечето от нас продължават да отдават на материалните блага…

Но Митьорг държеше на своето и го прекъсна:

— Наистина много лесно е да се упреква в материализъм нещастника, който умира от глад и се бунтува, защото преди всичко иска да яде!

— Разбира се — отсече Менестрел.

Жак веднага се съгласи:

— Няма нищо по-справедливо от този бунт, Митьорг… Само че мнозина измежду нас като че ли мислят, че революцията ще се извърши в деня, когато капиталистите бъдат експроприирани и пролетариатът заеме мястото им… Да поставиш други използвачи на мястото на тези, които си прогонил, не значи, че си разрушил капитализма, а просто, че е сменена класата. Докато революцията трябва да бъде друго нещо, повече от тържеството на една класа, дори и на най-многобройната класа, дори и на най-ограбваната. Аз желая тържеството за общия ред… На един дълбоко човешки ред, при който всички без разлика…

— Разбира се — обади се Менестрел.

— Злото идва от печалбата! — измърмори Митьорг. — Тя днес е единственият двигател на всяка човешка дейност! Докато не изкореним от света печалбата…

— Тъкмо до това исках да стигна — поде Жак. — Да се изкорени… Но мислиш ли, че това ще бъде лесно? Когато не е трудно да установим, че дори самите ние мъчно успяваме да изтръгнем от себе си това зло. Дори ние, революционерите…

Очевидно Митьорг беше на неговото мнение. Но той не прояви достатъчно искреност да признае това: не можеше да устои на изкушението да уязви приятеля си. Той отклони спора и подхвърли с подигравателен тон:

— „Ние, революционерите!“ Та ти никога не си бил революционер!

Смутен от тази лична нападка, Жак машинално се обърна към Менестрел. Пилота се задоволи да се усмихне; но в тази усмивка Жак не видя подкрепата, която очакваше.

— Какво те прихвана? — измънка той.

— Революционерът — отвърна Митьорг със злъч, която вече не си даваше труд да прикрива — е вярващ! Това е! А ти си човек, който днес разсъждава така, утре иначе… Ти си човек, който има мнения, но няма вяра. Вярата е дар! А ти я нямаш, другарю! Не си я имал и никога няма да я имаш… Не, не, познавам те добре. На теб ти харесва да клониш ту на една страна, ту на друга… Като буржоа, който, захапал лула и спокойно излегнат на канапето, си играе да преценява всички съображения „за“ и „против“. Буржоата е напълно доволен от своята изтънченост, седи си на канапето и се колебае. Ти си също като него, другарю. Търсиш, Съмняваш се, стремиш се да обясниш всичко с разума, чукаш си носа наляво и надясно в противоречията, които измисляш от сутрин до вечер… И си доволен от собствената си изтънченост. Но нямаш вяра! — Извика той. Бе се доближил до Менестрел: — Не е ли така, Пилоте? Затова нека не казва: „Ние, революционерите!“

Менестрел се усмихна отново. Кратка, неразгадаема усмивка.

— Какво? В какво ме упрекваш, Митьорг? — избухна Жак, който се чувствуваше все по-объркан. — Че не съм сектант ли? — Смущението му постепенно преминаваше в гняв и тази промяна му доставяше някакво приятно усещане. Съжалявам — добави той сухо. — Току-що разисквах по това с Пилота. Признавам ти, че нямам никакво желание да започвам наново.

— Дилетант, ето какво си ти, другарю! — поде Митьорг натъртено. Както винаги, когато се разпалваше от разговора, изобилна слюнка неочаквано напълваше устата му и той започваше да фъфли. — Дилетант-рационалист! Бих рекъл дори протестант! Истински протестант! Дух, който иска свободно да разсъждава върху всичко, който иска свободно да съди по съвест и тъй нататък… Ти ни съчувствуваш, да, но не се стремиш с нас към същата цел! И аз си мисля: партията е отровена от такива като тебе! От плахи хора, които винаги се колебаят, които искат да критикуват теорията. Оставяме ви да вървите с нас. И може би грешим. Вашата мания да разисквате рационално по всички неща е заразителна като болест. Страхувам се, че скоро всички ще почнат да се съмняват, да се колебаят наляво-надясно, вместо да вървят напрано към революцията… Вие може би сте способни да извършите веднъж отделен героичен акт. Но какво представлява отделният акт? Нищо! Истинският революционер трябва да се примири с това, че не е герой. Той трябва да се слее с масите. Трябва да се съгласи да не бъде абсолютно нищо! Трябва търпеливо да чака сигнала, който ще бъде даден на всички, и едва тогава да се вдигне и да върви с другите… Ех ти, философ такъв, може би презираш такова подчинение, може би намираш, че мозък като твоят не може да се подчини. Но казвам ти: за да приемеш това подчинение, трябва да имаш по-силен дух, да, по-верен, по-издигнат, отколкото за да бъдеш дилетант-рационалист! И само вярата дава тази сила. Истинският революционер има тази сила, защото има вяра, защото целият е изпълнен с вяра, защото вярва, без да разсъждава!… Да, другарю! Можеш да гледаш Пилота. Той не казва нищо, но аз знам, че и той мисли като мен…

В този миг Патерсън мина като стрела между Митьорг и Жак.

— Слушайте! Какво викат там?

— Какво има? — запита Менестрел, като се обърна към Алфреда.

Те бяха преминали Променад де Бастион и излизаха на улица Кандол. Три вестникарчета се приближаваха към тях, като тичаха от единия до другия тротоар и крещяха с пълно гърло:

— Последното издание! Политически атентат в Австрия!

Митьорг се сепна:

— В Австрия ли?

Патерсън се спусна като луд към най-близкия вестникопродавец. Но веднага се завъртя и се върна с ръка, отпусната в джоба.

— Нямам достатъчно дребни — каза той жално. И сам се усмихна на шегата си.

Междувременно Митьорг беше купил вестник и погледът му скачаше бързо по редовете. Всички се струпаха около него.

— Unglaublich!^[1] — прошепна той смаян и подаде вестника на Пилота.

Менестрел го взе и с глас, който не издаваше никакво вълнение, бързо прочете най-напред подзаглавието:

— „Тази сутрин в Сараево, столица на Босна, провинция, анексирана напоследък от Австрия, ерцхерцог Франц-Фердинанд, австро-унгарски престолонаследник, и неговата съпруга, ерцхерцогинята, бяха застреляни с револвер по време на едно официално тържество от млад босненски революционер.“

— Unglaublich! — повтаряше Митьорг.