Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (80)

VI

— Този Кийьоф! — рече Сергей Зелавски, като застана до Жак.

Той беше видял, че Жак се отдели от групата и го бе последвал.

— Чудно как се запечатва в паметта това, което се е случило в детството ни… Нали? — Той изглеждаше по-разсеян от обикновено. — А ти, Тибо — запита той, — как стана… — Той се поколеба да каже думата „революционер“. — Как дойде при нас?

— О, аз! — отвърна Жак полуусмихнат и леко сви рамена, сякаш за да избегне въпроса.

— Аз — поде веднага Зелавски с увлечението на стеснителните хора, които са щастливи, когато веднъж поне се поддадат на изкушението да заговорят за себе си, — аз много добре знам как едно нещо водеше към друго още като избягах от колежа… Но мисля, че тогава бях вече доста подготвен… Първото сътресение получих много преди това… Още в ранното си детство…

Той се навеждаше към пода и гледаше ръцете си, които ту сключваше, ту разтваряше, докато говореше — две бели ръце, малко пълни, с къси пръсти, четвъртити на върха. Отблизо се виждаше, че във вдлъбнатините на слепоочията и около очите кожата му бе ситно набръчкана. Дългият му и гърбав нос с прилепнали ноздри сякаш пореше въздуха като кораб; това впечатление се усилваше още повече от косата линия на веждите и полегатото чело. Русите му мустаци с необикновени размери бяха сякаш направени от мъхеста коприна или от стъклени нишки по някакъв неизвестен и неразбираем начин: те се люлееха от вятъра с лекотата на воал, с гъвкавостта на онези прозрачни, въздушно леки перки у някои риби в далекоизточните морета.

Той постепенно бе избутал Жак до дъното на стаята, зад масата със списанията, където двамата останаха сами.

— Баща ми — продължи той, без да го гледа — беше директор на голяма фабрика, която беше построил в семейното имение на шест версти от Городня. Спомням си всичко много добре… Но никога не мисля за това, знаеш ли? — додаде той, като вдигна глава и спря върху Жак ласкавия си поглед. — Защо ли тази вечер?…

Жак имаше свой начин да слуша — търпелив, сериозен, дискретен, който предразполагаше към изповеди. Усмивката на Зелавски стана още по-широка.

— Всичко това е много забавно, нали? Спомням си голямата къща, Фома, градинаря, селцето на работниците при окрайнината на гората… Спомням си като съвсем малък как присъствувах с майка ми на една церемония, която се повтаряше всяка година; трябва да е било на именния ден на баща ми. Беше в двора на фабриката. Баща ми стоеше прав сам пред една маса, на която върху поднос бяха натрупани цял куп рубли. Всички работници, превили гръб, минаваха мълчаливо един след друг пред него. На всекиго баща ми даваше по една монета. А те, един след друг, хващаха ръката му и я целуваха. Да, така беше по онова време в Русия. И аз съм сигурен, че в някои губернии още е така и сега, в 1914 година… Баща ми беше много висок, с много широки рамене; и винаги стоеше съвсем изправен. Аз се боях от него. Може би и работниците се бояха. Спомням си, че след закуската в десет часа, когато тръгваше за фабриката, щом си сложеше шубата и калпака във вестибюла, винаги вземаше и пистолета, който беше в чекмеджето. Мушкаше го ей така, с един замах в джоба. И никога не излизаше без бастуна си, дебел бастун с олово на края, много тежък — едва можех да го повдигна. А той — пфют! — го въртеше между пръстите, като си подсвиркваше… — Развеселен от спомена за тези подробности, Зелавски се усмихна: — Баща ми беше много силен човек — добави той след кратко мълчание. — Боях се от него заради това, но го и обичах по същата причина. И всички работници бяха като мене. Те се страхуваха, защото беше суров, деспот, дори жесток, когато се налагаше. Но в същото време го обичаха, защото беше силен. И освен това беше справедлив; безмилостен, но справедлив! — Той отново се спря, сякаш развълнуван от закъснели угризения. Но успокоен от вниманието на Жак, подхвана: — И после един ден всичко се преобърна в къщи. Мъже в униформа влизаха, излизаха. Баща ми не се върна да обядва с нас. Майка ми не пожела да седне без него на масата. Вратите се блъскаха. Слугите тичаха из коридорите. Майка ми непрекъснато стоеше на прозореца на горния етаж… Чувах, че казват: „Стачка, сблъскване, полицията ги нападнала…“ И изведнъж долу се разнесоха викове. Аз веднага си мушнах главата през перилата на стълбището и съгледах дълга носилка, цялата изцапана с кален сняг, и върху нея какво да видя? — баща ми лежи с разкъсана шуба, без шапка… Баща ми беше станал съвсем мъничък, свил се бе, едната му ръка висеше… Започнах да викам. Хвърлиха ми една кърпа на главата и ме изтикаха в другия край на къщата, между прислужничките, които четяха молитви пред иконата и бърбореха като свраки… Най-после и аз разбрах… Работниците бяха направили това; същите, които бях виждал да минават пред баща ми и да му целуват ръка с наведен гръб; същите работници, които този ден вече не искаха да му целуват ръка и да получават рубли… Те бяха изпочупили машините и бяха станали по-силни от баща ми! Да, работниците! По-силни от баща ми!

Той не се усмихваше вече. Гладеше с края на пръстите си върха на дългите си мустаци и гледаше Жак от долу на горе с тържествен вид.

— В този ден, драги мой, всичко се промени за мен: не бях вече с баща си, а с работниците… Да, именно в този ден за първи път разбрах колко велико, колко красиво нещо е един приведен народ, който изправя гръб!

— Бяха убили баща ти? — попита Жак.

Зелавски се разсмя като хлапак.

— Не, не… Само натъртвания и синини, нищо, почти нищо… Обаче след това баща ми се отказа от управлението на фабриката и вече не стъпи там. Седеше си в къщи, пиеше водка и непрекъснато тормозеше майка ми, прислугата, селяните… Мене ме бяха пратили в колежа в града. Не се връщах вече в къщи. Минаха две-три години и един ден получих писмо от майка си — пишеше ми, че трябва да се моля и да скърбя, защото баща ми умрял. — Зелавски бе станал отново сериозен и бързо добави, сякаш на себе си: — Но аз не се молех вече… Наскоро след това избягах.

Няколко минути те постояха мълчаливо.

Навел очи, Жак изведнъж си припомни своето детство. Виждаше отново апартамента на улица Дьо л’Юниверсите, чувствуваше миризмата на килимите, на тапетите, особения топъл дъх в кабинета на баща си, когато се връщаше вечер от училище… Виждаше старата госпожица дьо Вез, която ситнеше по коридорите, Жиз като малко момиченце с кръглото си лице и хубавите верни очи. Виждаше класната стая, часовете в училище, междучасията… Спомняше си за приятелството с Даниел, подозрението на учителите, безразсъдното бягство в Марсилия, завръщането в къщи с Антоан, баща им, който ги чакаше, облечен в редингот, прав под полилея във вестибюла… И после ужасните месеци, прекарани в изправителния дом, килията, ежедневната разходка под наблюдението на пазача… Неволна тръпка полази по гърба му. Той вдигна очи, пое въздух издълбоко и хвърли поглед наоколо си.

— Гледай ти — рече той, като се дръпна от ъгъла, в който стояха, и се разтърси като куче, което излиза от водата, — ето го и Прецел!

Лудвиг Прецел и сестра му Цецилия тъкмо влизаха. Те се мъчеха да се ориентират между групите, като новодошли, които не познават всички посетители на клуба. Забелязвайки Жак, те едновременно махнаха с ръка и спокойно се приближиха до него.

И двамата бяха чернокоси, еднакви на ръст и поразително си приличаха. И двамата имаха кръгъл, доста масивен врат, антични глави с неподвижни, дълбоко изрязани черти, сякаш стилизирани, човек би казал, че не са създадени от природата, а са изработени по правилата; ръбът на носа бе продължение на линията на челото без никакво вдлъбване при веждите. Погледът едва успяваше да оживи тези лица на статуи. Може би очите на Лудвиг блестяха малко по-живо от очите на сестра му, които никога не отразяваха човешко чувство.

— Ние се върнахме вчера — обясни Цецилия.

— От Мюнхен ли? — попита Жак, като стискаше протегнатите ръце.

— От Мюнхен, от Хамбург, от Берлин.

— А миналия месец бяхме в Италия, в Милано — добави Прецел.

Един дребен, тъмнокос човек, на когото едното рамо бе по-високо от другото, мина край тях и изведнъж се спря с озарено лице.

— В Милано ли? — извика той с широка усмивка, която показа хубавите му конски зъби. — Видя ли другарите от „Аванти“?

— Да, разбира се.

Цецилия обърна глава.

— Ти оттам ли си?

Италианецът кимна няколко пъти утвърдително с глава, като се смееше.

Жак го представи:

— Другарят Сафрио.

Сафрио беше най-малко четиридесетгодишен. Беше нисък, набит, малко несъразмерно сложен. Две прекрасни черни очи, кадифени и лъскави, озаряваха лицето му.

— Знам каква беше вашата партия преди 1910 година — заяви Прецел. — Беше, тъй да кажа, една от най-нищожните. А сега! Видяхме стачките през Червената седмица — невероятен напредък!

— Да, каква сила! Каква смелост! — извика Сафрио.

— Италия — поде Прецел с поучителен тон, — разбира се, е заимствувала много от организационните методи на германската социалдемокрация. Днес италианската работническа класа е обединена и дори твърде дисциплинирана. Действително е готова да се впусне напред! И особено селският пролетариат там е по-силен, отколкото където и да е другаде.

Сафрио се смееше от удоволствие.

— Петдесет и девет наши депутати в Камарата! А нашата преса! Нашият „Аванти“! Повече от четиридесет и пет хиляди тираж всеки брой! Кога беше при нашите?

— През април и май. За конгреса в Анкона.

— Познаваш ли Серати? Ами Велла?

— Серати, Велла, Баччи, Москалегро, Малатеста…

— А нашия велик Турати?

— Ах! Той е реформист!

— Ами Мусолини^[1]? Той не е никакъв реформист! А истински революционер! Познаваш ли го?

— Да — отвърна лаконично Прецел с едва доловима гримаса, която Сафрио не забеляза.

— Ние живяхме заедно в Лозана, Бенито и аз — поде италианецът. — Той чакаше амнистията, за да може да се върне при нас… И винаги когато дойде в Швейцария, се отбива да ме види. И тази зима също…

— Е in Abenteurer^[2] — пошепна Цецилия.

— Той е от Романя^[3] като мен — продължи Сафрио, като гледаше наоколо си с усмихнат поглед, в който блещукаше малко гордост. — Романец е, приятели сме още от малки деца, като братя сме с него. Баща му беше кръчмар, на шест километра от селото… Добре го познавах… Един от първите интернационалисти в Романя! Само да го чуеше как ругае чернокапците и патриотите! А колко се гордееше със сина си! Все казваше: „Бенито и аз, стига да поискаме, един ден можем да смажем всички мерзавци на този режим!“ И очите му блестяха точно както очите на Бенито… Каква сила има в очите си Бенито! Нали!

— Ja, aber er gibt ein wenig an — прошепна Цецилия, като се обърна към Жак, който се усмихна.

Лицето на Сафрио се помрачи:

— Какво каза тя за Бенито?

— Каза: „Er gibt an…“ Малко се перчи, обича да хвърля прах в очите на хората… — обясни Жак.

— Мусолини? — извика Сафрио. Той хвърли гневен поглед към младата жена. — Не! Мусолини е истински, чист революционер! Открай време антимонархист, антипатриот, антиклерикал. И дори велик condottiere!… Истински революционен водач!… И винаги положителен, реалист… Най-напред действие, после доктрина! През време на стачките във Форли беше като дявол — по улиците, на митингите, навсякъде! Пък и знае да говори! И не празни речи! Винаги казва: „Направете това, направете онова!“ О, колко беше доволен, когато развинтихме релсите, за да спрем един влак! Всички енергични действия срещу експедицията в Триполи биха подсказани от неговия вестник и от него. В Италия той е душата на нашата борба! Чрез колоните на „Аванти“ той именно вдъхва всеки ден на масите революционната furia^[4]! Кралското правителство няма друг противник от същата величина. Ако социализмът изведнъж се засили у нас, това се дължи може би главно на дейността на Бенито. Да, добре видяхме това този месец. Червената седмица! Как веднага използува случая!… А, дявол да го вземе, ако само бяхме слушали неговия вестник! Още няколко дни и цяла Италия щеше да бъде в пламъци! Ако Конфедерацията на труда не се бе уплашила и не бе прекратила стачката, това щеше да бъде началото на гражданска война, сгромолясването на монархията! Италианската революция! У нас, Тибо, в Романя една вечер другарите обявиха република! Si, si!^[5] — Той нарочно обръщаше гръб на Цецилия и на Прецел и се обръщаше само към Жак. После отново се усмихна и като вложи някаква ласкава строгост в гласа си, каза: — Внимавай, Тибо, не вярвай на всичко, което чуваш!

После бавно вдигна рамене и се отдалечи, без да погледне двамата германци.

Последва кратко мълчание.

Алфреда и Патерсън бяха оставили отворена вратата на стаята, където беше Менестрел. Самият той не се виждаше, но макар че никога не повишаваше тон, от време на време гласът му достигаше до групата.

— А у вас работите добре ли вървят? — запита Зелавски, като се обърна към Прецел.

— В Германия ли? Все по-добре и по-добре!

— У нас — заяви Цецилия — преди двадесет и пет години имаше само един милион социалисти, преди десет години — два милиона, а днес имаме четири милиона!

Тя говореше, без да бърза, почти без да движи устните си, но с предизвикателен тон, като местеше тежкия си поглед ту върху Жак, ту върху русина. Гледайки я, Жак винаги си мислеше за Омировото сравнение: волооката Хера.

— Това е безспорно — каза той с примирителен глас. От двадесет и пет години насам социалдемокрацията е извършила огромна творческа работа. Организаторският гений, който проявиха водачите, е нещо изумително… Само че човек би могъл да се запита дали революционният дух в германската партия не е — как да кажа — на път да намалява малко по малко… Именно поради това усилие, което е насочено единствено към организация…

Прецел се намеси:

— Революционният дух ли?… Не, не, бъди напълно спокоен! Най-напред трябва да се организираме, за да станем сила!… У нас има не само идеология, но и реализъм. И така е по-добре… Ако мирът бе запазен в Европа през последните години, особено имам пред вид годините 1911 и 1912, на кого се дължи това? И на кого се дължи, че днес можем да се надяваме за дълго време да избегнем една голяма европейска война? На германския пролетариат! Всички го знаят. Ти казваш: „Творческата работа на социалдемокрацията.“ Това е нещо много повече, отколкото ти си мислиш. Това е една монументална сграда. Партията е станала действително държава в държава. Но как? До голяма степен чрез нашата парламентарна дейност. В райхстага влиянието ни не престава да расте. Ако утре пангерманистите си позволят маневра като през време на агадирската криза^[6], вече ще протестират не само двеста хиляди души в парка Трептов, а и всички социалистически депутати на райхстага! И заедно с тях цялата левица в страната!

Сергей Зелавски слушаше внимателно:

— И все пак вашите депутати гласуваха новия закон за въоръженията!

— Извинявайте — възрази Цецилия, като вдигна показалец.

Брат й я прекъсна.

— Ах! Трябва да разбираш от тактика, Зелавски! — каза той, като се усмихваше надменно. — Тук имаш две съвършено различни неща: имаш Militarvorlage, закона за въоръженията, и от друга страна, Wehrsteuer, закона, с който се отпущат кредити, за да се приложи този военен закон. Социалдемократите най-напред гласуваха срещу военния закон, но когато той бе прокаран в райхстага въпреки тяхната опозиция, те гласуваха закона за военните кредити. И това беше добра тактика. Защо? Защото в този закон се съдържаше нещо абсолютно ново за райха, нещо от капитално значение за нас: пряк имперски данък върху големите богатства. Трябваше да се използува случаят! Защото това беше едно действително ново завоевание за пролетариата!… Разбираш ли сега? И доказателство за това, че нашите депутати остават твърди противници на милитаризма, е фактът, че всеки път, когато могат да атакуват империалистическата външна политика на канцлера, те действуват единодушно!

— Така е — съгласи се Жак. — Но все пак… — Той се поколеба.

— Какво все пак? — запита Зелавски заинтересувано.

— Какво все пак? — повтори след него и Цецилия.

— Ами… какво… Имах случая в Берлин да бъда в допир с ваши социалистически депутати от райхстага и впечатлението ми беше, че борбата им срещу милитаризма остава в края на краищата доста платонична… Не говоря за Либкнехт, разбира се, но за другите. На повечето от тях е видимо неприятно да изтръгнат злото из корен, да се борят открито срещу духа на подчинение, който германските маси проявяват пред военщината… Имах впечатлението — как да кажа, — че те са останали въпреки всичко ужасно много германци… убедени, разбира се, в историческата мисия на пролетариата, но особено силно убедени в историческата мисия на германския пролетариат! Бяха много далече от мисълта да доведат своя интернационализъм и антимилитаризъм до точката, до която те са стигнали във Франция.

— Естествено — отвърна Цецилия и за миг клепките премрежиха погледа й.

— Естествено — повтори Прецел с тон на нападателно превъзходство.

Зелавски побърза да се намеси.

— Вашите буржоазни демокрации — забеляза той, като се усмихваше хитро — приемат социалистите в парламентите си, именно защото знаят добре, че тогава социалистите престават вече да бъдат истински опасни социалисти…

На другия край на стаята Митьорг, Шарковски и дядо Боасони бяха станали и се приближаваха.

Прецел и Цецилия се ръкуваха с тях.

Зелавски клатеше бавно глава и продължаваше да се усмихва.

— Знаеш ли какво мисля? — каза той, обръщайки се към Жак. — Мисля, че за да се държат масите в робство, вашите демократични режими, вашите републики, вашите парламентарни монархии, без да имат такъв вид, са може би също така страшни инструменти и по-опасни дори от нашия позорен царизъм…

— Прав беше Пилота онази вечер — заяви рязко Митъорг, който бе дочул разговора, — когато каза: „Борба до кръв срещу демокрацията — ето най-важното нещо в революционната дейност.“

— Извинявайте — възрази Жак. — Най-напред Пилота имаше пред вид само Русия, революцията в Русия и това, което каза, бе, че руската революция не трябва да започне с буржоазна демокрация, а от самото начало трябва да бъде пролетарска… Освен това нека да не преувеличаваме: все пак може да се извърши полезна работа в рамките на една демокрация… Човек като Жорес… Всичко, което социалистите са вече получили във Франция и още повече в Германия.

— Не — отсече Митьорг. — Революцията е едно нещо, а еманципация в рамките на демокрацията — съвсем друго! Във Франция водачите почти са се обуржоазили. Те са загубили чистото, истинското революционно чувство!

— Ние ще отидем да послушаме малко какво се говори оттатък — прекъсна го Боасони, като смигна лукаво с очи към отворената врата.

— Менестрел ли е там? — запита Прецел.

— Не го ли чуваш? — отвърна Митьорг.

Те замълчаха и се ослушаха. Гласът на Менестрел достигаше до тях, монотонен и отчетлив.

Зелавски хвана Жак под ръка:

— Да отидем и ние да послушаме.