Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (78)

IV

„Неделя — помисли си Жак, като видя жените и децата на площада пред катедралата. — Неделя и вече е двадесет и осми юни… Дано само моето разследване в Австрия не трае повече от десет-петнадесет дена… А колко работа имам преди конгреса!“

Подобно на всичките си другари той разчиташе твърде много на решенията, които щеше да вземе по големите проблеми на Интернационала социалистическият конгрес, който се събираше във Виена на 23 август 1914 година.

Мисията, която Пилота му бе възложил преди малко, не му бе неприятна. Той обичаше да действува; по този начин можеше да бъде доволен от себе си без угризения на съвестта. Освен това нямаше да бъде лошо да се махне за няколко дни, да се откъсне от безконечните събрания, от вечните словесни турнири.

Когато беше в Женева, той не можеше да се въздържи да не намине привечер в клуба всеки ден или почти всеки ден. Някои вечери само надникваше, ръкуваше се с неколцина другари и си отиваше. Друг път, след като обиколеше групите, се оттегляше с Менестрел в стаята на дъното; това бяха най-хубавите му дни. Мнозина му завиждаха за тези ценни моменти, когато той оставаше сам с Шефа. Онези, които бяха работили дълги години като партийни дейци и бяха участвували в „революционни акции“, не можеха да разберат защо Пилота предпочита компанията на Жак пред тяхната. Доста често Жак оставаше до късно сред другарите си. Мълчалив и малко въздържан, той обикновено не участвуваше в споровете. Когато се намесеше, винаги проявяваше широта на погледа, желание да разбере противната страна, желание за примирение — въобще дух, който веднага даваше на разговора съвършено друг, необикновен за тези дискусии тон.

В това малко космополитно общество както и във всички подобни групировки той откриваше двата типа революционери: „апостолите“ и „техниците“.

По природа съчувствуваше на „апостолите“ — независимо от това дали бяха социалисти, комунисти или анархисти. Инстинктивно му беше по-приятно с тези благородни мистици, чиито бунт имаше същия произход, както неговият: вродено чувство, което ги карате да се борят срещу несправедливостите. Всички те като него мечтаеха да изградят справедливо общество върху развалините на днешния свят. Тяхната представа за бъдещето можеше да се различава в подробности, но надеждата им бе една и съща: създаването на нов ред, ред на мир и братство. Подобно на Жак — и в това именно той се чувствуваше така близък с тях — те ревниво пазеха своето вътрешно благородство; някакъв таен инстинкт, чувството за достойнство ги караше да се издигнат над себе си, да надминат себе си. Всъщност това, което ги привързваше към техния революционен идеал, бе както и у него желанието да намерят мотив, който да ги стимулира към живот. В това отношение тези „апостоли“ оставаха въпреки волята си индивидуалисти — макар че бяха посветили целия си живот на тържеството на колективното дело, това, от което те несъзнателно се опияняваха в тази атмосфера на борба и надежда, беше именно чувството, че собствената им сила, собствените им възможности се удесеторяват, че собствената им личност пораства чрез приобщаването към едно огромно дело, което е много по-голямо от всеки един от тях.

Но неговите предпочитания към идеалистите не му пречеха да признае, че изоставени единствено на своя жар, те без съмнение биха прахосали живота си в суетни усилия. Истинският фермент, квасът на революционното тесто се образуваше от едно малцинство и това малцинство бяха „техниците“. Те издигаха ясни, точни искания и подготвяха конкретни дела. Революционната им култура беше обширна и те непрекъснато я подхранваха с нови елементи. Техният фанатизъм си задаваше ограничени задачи, подредени по важност, задачи, които не бяха неосъществими. В атмосферата на идеен кипеж, поддържана от „апостолите“, тези „техници“ представляваха действуващата сила.

Жак не спадаше точно нито в едната, нито в другата от тези две категории. Очевидно той по-малко се различаваше от „апостолите“: но неговият бистър ум или поне неговата склонност към ясни разграничения и предпочитанието му към точно определени цели и верният му усет за хората, за отношенията, за разните обстановки биха могли да направят от него, ако проявеше известно старание, доста добър „техник“. Кой знае? Може би ако обстоятелствата бяха по-благоприятни, той би могъл да стане дори и водач. Това, което отличаваше водачите, не бе ли именно, че те съчетават политическите качества на „техниците“ с мистичната пламенност на „апостолите“? Няколкото революционни водачи, с които бе имал допир, действително притежаваха тези две качества: компетентност — или по-точно, усет за действителността, едновременно така общ и така проницателен, че при всяко положение бяха способни да посочат онова, което трябваше да се направи, за да се отговори на събитията и да се измени техният ход; и влияние — една притегателна сила, която изведнъж им осигуряваше пряко господство върху хората и дори, би казал човек, върху нещата и върху фактите. А Жак не бе лишен нито от проницателност, нито от авторитет. Той дори имаше изключителната способност да предизвиква симпатия и сила да увлича хората. Но никога не се бе стремил да развие тези свои склонности, защото, с редки изключения, мисълта да влияе върху развитието и начина на действие на хората му бе инстинктивно противна.

Той често мислеше за странното положение, което заемаше в женевската група. Намираше я много различна в зависимост от това дали я разглеждаше като колектив, или като сбор от отделни индивиди.

По отношение на групата неговото становище бе обикновено пасивно. Но значеше ли това, че той нямаше никакво въздействие върху нея? Естествено не. И именно това го учудваше най-много. По силата на нещата той бе поел една роля, и то доста неблагодарна роля: да обяснява и да оправдава известни ценности, известни придобивки на хуманизма, известни форми на изкуството и на живота, които всички наоколо му наричаха буржоазни и които те бяха безапелационно отхвърлили. Макар и убеден не по-малко от другарите си, че в областта на цивилизацията буржоазията е завършила своята историческа мисия, той не можеше да си наложи да приеме систематичното и коренно премахване на буржоазната култура, от която чувствуваше, че целият е проникнат. Когато защищаваше най-доброто и вечното в нея, той влагаше в доводите си един типично френски интелектуален аристократизъм, който силно дразнеше събеседниците му, но понякога ги принуждаваше, ако не да изменят схващанията си, то поне да омекотят безапелационната форма на присъдата си. Може би те изпитваха, повече или по-малко съзнателно, някакво вътрешно задоволство, че са привлекли в редовете си този беглец, който бе напълно спечелен за техния обществен идеал и чието присъствие между тях сякаш придаваше на идеята за неизбежна и необходима революция признанието на онзи свят, който те искаха да разрушат.

По отношение на отделните личности неговото въздействие — когато се намираше насаме с някой от тях — придобиваше много по-голяма сила. Макар че в началото бе възбудил известно недоверие, той успя да придобие явно морално влияние, и то, разбира се, върху най-добрите измежду тях. Под неговата въздържаност, под изисканите чувства и маниери те откриваха топлота и човечност, които разтопяваха тяхната суровост и стопляха доверието им. Те не се отнасяха към Жак точно по същия начин както помежду си — като към другар от същия отряд. В отношенията си с него внасяха някаква нотка на интимност и обич. Поверяваха му колебанията си, съмненията си. Някои вечери дори стигаха дотам, че изповядваха пред него и най-потайните си слабости, които криеха от всички: егоизма си, пороците си, паденията си. Когато бяха с него, те като че ли по-добре осъзнаваха какво представляват и опресняваха силите си. Искаха му съвети, като че ли в областта на духовния живот той притежаваше онази истина, която сам отдавна търсеше навсякъде. Постъпвайки така, те не подозираха, че му налагат жестоко задължение: отдаваха на личността му и на думите му по-голямо значение, отколкото сам той отдаваше, и по този начин го караха постоянно да се самонаблюдава, да мълчи, да не проявява разочарованията си, несигурността си, обезсърчението си; възлагаха му отговорност, която създаваше някаква изолационна зона около него и безмилостно го осъждаше на самота. Понякога той страдаше от нея така, че стигаше до отчаяние. „На какво се дължи този незаслужен престиж?“ — питаше се той. Тогава си спомняше любимата фраза на Антоан: „Ние сме от рода Тибо… У нас има нещо, дявол знае какво, което се налага…“ Но бързо се измъкваше от мрежите на гордостта; прекалено добре си даваше сметка, уви, за слабостите си, за да допусне, че някаква тайнствена сила може да се излъчва от него.