Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (75)

I

Изморен, Жак изпъваше врат, за да не измени позата си. Не смееше да шавне и само въртеше очи, като хвърляше от време на време злобни погледи на мъчителя си.

С два скока Патерсън отстъпи до самата стена. Държейки палитра и четка, той навеждаше глава ту наляво ту надясно, за да разгледа по-внимателно платното върху статива, поставен на три метра от него. „Какво щастие е за него, че така обича изкуството си! — помисли Жак, поглеждайки ръчния си часовник. — Аз трябва да свърша статията си до довечера, но него малко го е грижа за това, животно такова!“

Беше горещо и душно. Безжалостно ярка светлина нахлуваше през прозореца. Макар че тази някогашна кухня се намираше на последния етаж на съседна с катедралата сграда, която се извисяваше над целия град, нито езерото, нито Алпите можеха да се видят от прозореца, а единствено ослепителното синьо юлско небе.

В дъното на стаята, под пречупения таван, направо върху плочките бяха поставени един до друг два сламеника. На пирони, забити по стените, висяха разни дрипи. Върху ръждясалата кухненска печка, по полицата над нея, на умивалника, навсякъде бяха натрупани безредно най-разнообразни предмети: емайлиран леген, чифт обуща, кутия от пури, пълна с празни туби от бои, четка за бръснене, по която бе засъхнала сапунена пяна, чинии, две увехнали рози в една чаша, лула. На пода, изправени до стените, бяха наредени обърнати наопаки платна.

Англичанинът беше гол до кръста. Той стискаше зъби и дишаше дълбоко през нос, сякаш бе тичал дълго.

— Не е лесно… — пошепна той, без да обърне глава.

Бялото му тяло на северняк лъщеше от пот. Мускулите трепкаха под тънката кожа. Един хлътнал триъгълник в основата на гръдния кош оставаше в сянка и подчертаваше мършавината на тялото. Под изтънелия плат на стария панталон се виждаше как сухожилията на краката му трептят от напрежение да съсредоточи вниманието си.

— И на всичко отгоре няма вече нито стиска тютюн — въздъхна той полугласно.

Още в началото на сеанса художникът беше изпушил една след друга, поемайки издълбоко, трите цигари, които Жак бе измъкнал от джоба си. Стомахът му, празен още от предната вечер, непрекъснато куркаше, но той беше свикнал с това. „Колко светлина има в това чело — помисли си той. — Дали ще ми стигне бялата боя?“ И хвърли поглед към тубата с оловно белило, която лежеше на пода, сплескана като метална ивица. Той вече дължеше стотина франка на Герен, който имаше магазин за бои, за щастие Герен, бивш анархист, напоследък минал към социалистите, беше добър другар…

Без да вдига очи от портрета, Патерсън кривеше лицето си, като че ли в стаята нямаше никого другиго. Четката му очерта една арабеска във въздуха. После изведнъж той обърна сините си очи към Жак; впери в челото на своя приятел поглед на граблива сврака, толкова напрегнат поглед, че изглеждаше нечовешки.

„Гледа ме също като че ли съм ябълка във фруктиера — каза си Жак развеселен. — Само да нямах да довършвам тази статия…“

Когато Патерсън плахо му бе предложил да нарисува портрета му, Жак не се реши да му откаже. Тъй като бе твърде беден, за да плаща на модели, а не можеше да остане двадесет и четири часа, без да се залови за четката, художникът от месеци прахосваше таланта си с покорни натюрморти. „Най-много четири-пет сеанса“ — бе казал Патерсън на Жак. Днес обаче, неделя, беше вече деветият ден, откакто Жак, едва сдържайки яда си, се насилваше всеки преди обед да се изкачва в горната част на стария град, за да позира на Патерсън най-малко по два часа.

Патерсън бе започнал трескаво да търка четката си по палитрата. Леко присвил колена подобно на плувец, който опитва подвижността на трамплина, той застана за миг неподвижен, вперил очи в Жак. И изведнъж с изпъната ръка замахна като фехтовчик, за да драсне чертичка светлина, една-единствена чертичка на точно избрано място върху платното. След това отстъпи отново до стената с присвити очи, клатейки глава и дишайки задъхано като сърдита котка. Накрая се обърна към модела си и най-после се усмихна:

— Такава сила се крие, драги мой, в тия вежди, в тези слепоочия, в тези щръкнали над челото коси! Не е лесно…

Той остави палитрата и четките на умивалника, врътна се назад и се излегна на единия сламеник.

— Достатъчно за тази сутрин.

Жак, освободен, разкърши рамене.

— Може ли да погледна?… О, ама ти много си напреднал днес!

Патерсън рисуваше Жак седнал, в три четвърти. Портретът свършваше до колената. Лявото рамо бе скъсено перспективно; дясното рамо, ръката и лакътят се издаваха със сила напред. Мускулестата ръка, широко отворена върху бедрото, образуваше светло, раздвижено петно в долната част на платното. Главата, ярко осветена, бе леко наведена към лявото рамо, сякаш под тежестта на буйната коса и на челото. Светлината падаше отляво. Половината от лицето оставаше в сянка, но поради наведената глава цялото чело бе осветено. Тъмната къдрица с червеникава отсянка, която го пресичаше отляво надясно, усилваше контрастно блясъка на лъчистата плът. Патерсън бе особено добре предал косата — твърда и гъста като трева, която стърчеше над челото. Мощната челюст се опираше до полуотворената бяла яка. Гънка на огорчение, която правеше лицето въздържано и строго, придаваше благородство на голямата уста и лошо очертаните устни. Под пречупените вежди погледът, скрит в светлосянка, беше прям и волеви, но с прекалено дързък, почти нахален израз, който не беше истинският поглед на Жак. Патерсън също бе забелязал това. Той бе добре изразил, общо взето, спокойната сила, която се излъчваше от челото, от раменете, от горната челюст, но се бе отчаял, че някога ще може да придаде отсенките на размисъл, тъга и дързост, които, без да се смесват, се редуваха в подвижния поглед.

— Ще дойдеш и утре сутрин, нали?

— Щом трябва — отвърна Жак без особено въодушевление.

Патерсън бе станал, за да пребърка джобовете на една мушама, закачена над леглото. Той избухна в бодър смях:

— Митьорг ми няма вяра: никога вече не оставя тютюн в джобовете си.

Щом се засмееше, Патерсън отново ставаше дяволитият момък, какъвто трябва да е бил преди пет-шест години, когато бе скъсал с пуританското си семейство и бе избягал от Оксфорд, за да се установи в Швейцария.

— Жалко — пошепна той духовито, — с удоволствие бих ти предложил цигара заради загубения неделен ден, драги мой…

Патерсън минаваше по-лесно без храна, отколкото без тютюн, и по-лесно без тютюн, отколкото без бои. Впрочем той никога не оставаше дълго нито без бои, нито без тютюн, нито дори без храна.

Такива млади революционери, лишени напълно от средства и повече или по-малко свързани със съществуващите организации, образуваха голяма група в Женева. Никой не знаеше от какво живееха. Обаче все пак някак си живееха. Някои от тях като Жак, привилегировани интелектуалци, сътрудничеха в различни вестници или списания. Други, работници-специалисти, дошли от разни краища на света — печатари, чертожници, часовникари, — изкарваха криво-ляво хляба си, който понякога деляха с безработните си другари. Но повечето от тях нямаха постоянно препитание. Те се залавяха за всяка случайна работа — долен и зле платен труд, — която напущаха, щом съберяха някой и друг франк. Между тях мнозина студенти с протъркани ризи преживяваха, като даваха уроци, правеха библиотечни справки или по-малко отговорни лабораторни изследвания. За щастие те никога не изпадаха едновременно в мизерия. Достатъчно бе една кесия да е пълна, за да осигури хляб и салам, горещо кафе и пакет цигари на всички, които в този ден се скитаха с празни джобове. Взаимопомощта бе нещо, което се подразбираше от само себе си. Човек свиква да яде веднъж на ден каквото му падне, когато е млад и когато живее сред хора, които имат същите интереси, същите убеждения, същата страст към обществени въпроси, същите надежди. Някои като Патерсън твърдяха на смях, че дразненето, предизвикано от празния стомах, създавало предпоставка за опиянение на мозъка. И тези твърдения не бяха само духовитост. Оскъдната храна допринасяше много за тяхното духовно свръх възбуждение и ги караше да се събират постоянно на безкрайни тайни съвещания по площадите, из кафенетата, в мебелираните стаи и особено в клуба, където си предаваха новините, донесени от чуждестранни революционери, споделяха опит, водеха теоретични спорове и всички заедно работеха с един и същи жар за изграждането на бъдещото общество.

Застанал прав пред малкото огледалце на стената, Жак оправяше яката и връзката си.

— Нали нямаш спешна работа, драги?… Закъде си се забързал? — измърмори Патерсън.

Той лежеше полугол, разперил ръце на леглото. Имаше деликатни момичешки китки и мъжки ръце, тънки глезени и крака на истински англичанин. Главата му бе малка; под светлината, която идеше от прозореца, пепеляворусите му коси, залепнали от пот, имаха патинирания блясък на старо злато. В очите му, малко прекалено светли, за да бъдат изразителни, се четеше наивност, която сякаш постоянно се бореше с отчаянието.

— Толкова неща имах да ти кажа — добави той отпуснато. — Но снощи ти много рано излезе от клуба…

— Уморен бях… Тъпчем все на едно място, повтаряме вечно същите неща…

— Да… Но спорът беше наистина интересен… Съжалявам, че не остана до края. Пилота отговори на Боасони. О, само с няколко думи: но от тези думи, които те карат — как се казваше на френски? — косата да ти настръхне!

Тонът му издаваше скрита антипатия. Жак бе забелязал много пъти как англичанинът едновременно се възхищава и мрази Менестрел или Пилота, както го наричаха в тяхната среда. Никога не бе успял да измъкне нещо от художника за неговите чувства. Жак бе дълбоко привързан към Менестрел. Обичаше го не само като приятел, но и го почиташе като учител.

— Какви думи? Какво каза? — извика той, като се обърна живо.

Патерсън не отговори веднага. Той разглеждаше тавана и се усмихваше някак странно.

— Каза го накрая, внезапно… Мнозина като тебе си бяха отишли… Той остави Боасони да говори, с неговия си вид, нали знаеш, като че ли не слуша за какво става дума… После изведнъж се наведе към Алфреда, която както винаги седеше до краката му, и без да погледне някого, бързо заговори… Чакай да си спомня… Каза нещо подобно: „Ницше премахна понятието бог. На мястото му постави понятието човек. Но това не е нищо; това е само първият етап. Сега атеизмът трябва да отиде много по-далеч: той трябва да премахне и понятието човек.“

— Е, и какво? — рече Жак, като леко сви рамене.

— Чакай… Тогава Боасони запита: „А с какво ще го замени?“ Пилота се усмихна така ужасно, нали знаеш как се усмихва, и високо заяви: „С нищо!“

Жак също се усмихна, за да избегне отговора. Беше му горещо, беше уморен от дългото позиране и бързаше да се върне в къщи, за да свърши работата си; нямаше никакво желание да спори по метафизични въпроси с добрия Патерсън. Изведнъж престана да се усмихва и просто каза:

— И все пак той безспорно е благородна душа, Пат!

Англичанинът се повдигна на лакът и загледа Жак право в лицето:

— Ни най-малко! Но това е… absolutely monstrous!… Don’t you think so?^[1]

Понеже Жак мълчеше, той се отпусна отново на леглото:

— Какъв ли е бил животът на Пилота? Винаги съм се питал… та да достигне до такова… такова изсушаване. Мисля, че е минал през кой знае какви страхотни пътища. Дишал е кой знае какъв отровен въздух… Кажи ми, Тибо — додаде той почти веднага, без да промени тона, обръщайки се отново към Жак, — отдавна исках да те питам нещо, понеже ти познаваш добре и двамата. Мислиш ли, че Алфреда е доволна от живота си с Пилота?

Жак си даде сметка, че никога не се бе запитвал дали Алфреда и Менестрел са щастливи. В края на краищата въпросът не бе особено неуместен, но беше неудобно да се разисква по него; при това нещо смътно му подсказваше да не се задълбочава в тази насока с англичанина. Той завърза най-после връзката си и благоразумно и уклончиво сви рамене.

Патерсън впрочем като че ли не се обиди от мълчанието му. Той се излегна отново и запита:

— Ще дойдеш ли довечера на сказката на Жанот?

Пак се възползува от променената тема на разговора.

— Не съм много сигурен… Най-напред трябва да свърша нещо за „Фанал“… Ако ми тръгне, ще намина към клуба към шест часа. — Той сложи шапката си и продължи: — Довиждане, Пат, може би до довечера.

— Ти не ми отговори за Алфреда — рече тогава Патерсън, като седна на сламеника.

Жак, който беше вече отворил вратата, се обърна.

— Нямам представа — отвърна той след едва доловимо колебание. — Че защо пък да не е щастлива?