Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (72)

XII

Малкият параклис на изправителния дом в Круй беше препълнен. Въпреки студа двете крила на вратата бяха широко отворени. В двора, където стъпките на тълпата бяха превърнали снега в кална вода, двеста осемдесет и шестте питомци на фондацията, обградени от униформени пазачи с револвери на кръста, стояха от един час вече неподвижни и гологлави, препасани с колани, на които блестяха медни токи.

Опелото бе извършено от абат Векар, но епископът на Бове, който имаше глух басов глас, бе дошъл да даде опрощение на греховете на покойния.

Черковните песнопения се издигаха едно след друго и се носеха за миг сред тишината на малката черква: „Pater noster…“, „Requiem aeternam dona ei, Domine…“, „Requiescat in pace…“^[1].

Хорът, който се намираше в галерията, започна последната молитва.

Антоан, чийто ум още от сутринта усилено работеше, се разсейваше от церемонията и си казваше: „Вечно с тази мания да свирят на погребения Шопеновия марш. Но той едва ли може да се нарече погребален! Нетрайна тъга и веднага след нея този изблик на радост, тази нужда от илюзии… Това е точно безгрижието на туберкулозно болен, който мисли за смъртта! — Той си спомни последните думи на дребничкия музикант Дерни, който лежа в болницата. — Разнежват се, струва им се, че виждат екстаза на умиращ, който открива небето… Всъщност за нас това е само един от признаците на болестта, нещо като симптом на пораженията, като температурата!“.

Впрочем той трябваше да признае пред себе си, че голямо, патетично отчаяние би било неуместно в случая: никога погребение не бе извършвано с по-официален блясък. С изключение на г-н Шал, който, щом пристигна, веднага се мушна в тълпата, Антоан беше единственият близък. Братовчедите и далечните роднини, които бяха присъствували на литургията в Париж, не бяха счели за необходимо да дойдат чак до Круй в този студ. Присъствуващите бяха все колеги на покойния и представители на филантропични дружества. „Представители“ — каза си Антоан развеселен. — И аз също съм „представител“ на семейството. — След това с лека меланхолия добави: — Нито един приятел. — Искаше да каже: „Никой от моите приятели. И напълно основателно“. Откакто се бе поминал баща му, той постепенно бе дошъл до извода, че няма лични приятели. С изключение на Даниел може би, той бе имал само другари. Вината беше негова. Толкова дълго бе живял, без да се интересува от хората. До скоро дори бе изпитвал някаква суетна гордост от своето усамотение. Но ето че сега започваше да страда от него.

Антоан наблюдаваше с любопитство движенията на свещениците около катафалката. „А какво идва сега?“ — запита се той, като видя, че те се оттеглиха в сакристията.

Почакаха служещите от погребалното бюро да пренесат ковчега до входа на параклиса. Тогава церемониалмайсторът, с отмерената стъпка на посредствен балетмайстор, дойде до Антоан, поклони се и тъжно потропа с черния си дървен жезъл върху каменния под. Всички присъствуващи се струпаха в преддверието, за да чуят речите. Съзнавайки, че привлича погледите на мнозина, Антоан, изправен и изпълнен с достойнство, следваше покорно изискванията на церемониала. Образува се шпалир и всички се притискаха, за да видят как след сина на покойния ще минат подпрефектът, кметът на Компиен, началникът на гарнизона, директорът на конезаводите, всички общински съветници на Круй, облечени в рединготи, един млад владика, който представляваше негово преосвещенство кардинала — парижкия митрополит, и между другите знаменитости, чиито имена се шушнеха из тълпата, няколко членове на Академията за философски науки при Френския институт, дошли да почетат като приятели тленните останки на своя събрат.

— „Господа! — чу се силен глас. — От името на Френския институт на мен се пада тъжната чест…“

Известният юрист Лудьон-Костар, едър плешив мъж, загърнат в шуба с кожена яка, си бе поставил задачата да обрисува целия живот на покойния.

— „… Неговата трудолюбива и жарка младост мина недалеч от фабриката на баща му в руанския колеж…“

Антоан си спомни снимката на баща си като ученик в колежа; облегнал се беше на куп книги. „Младостта на тате… — каза си той. — Кой би могъл да предвиди тогава какъв човек ще стане той?… Можеш да разбереш един човек едва след смъртта му. Докато е жив, всички неща, които може още да извърши и които ние не знаем, представляват неизвестни величини; именно затова предвижданията излизат неверни. Смъртта най-после очертава границите, човек като че ли се откъсва от своите възможности, отделя се някак си. Едва тогава можеш да го заобиколиш, да го видиш откъм гърба, да произнесеш цялостно съждение за него… Винаги съм го казвал — добави той, като се усмихна вътрешно: — Няма окончателна диагноза преди аутопсията.“

Той чувствуваше, че далеч не е свършил разсъжденията си за живота и за характера на баща си; че още дълго тези размишления ще му дават повод да се вглъбява в себе си и че този самоанализ ще бъде поучителен и интересен.

— „… Когато той бе поканен да сътрудничи на нашето бележито Общество, ние се позовахме не само на неговата безкористност, на неговата енергия, на неговата любов към човечеството, нито дори на неговата висока и безспорна почтеност, която направи от него една от най-представителните личности…“

„И той е «представител»!“ — каза си Антоан.

Той слушаше тези хвалебствени литании и не бе равнодушен към тях; дори бе склонен да вярва, че дълго бе подценявал баща си.

— „… и нека заедно се преклоним, господа, пред това благородно сърце, което докрай туптеше за благородни и справедливи каузи.“

„Безсмъртният“^[2] беше свършил речта си. Той сгъна листчетата си, побърза да мушне ръце в джобовете на шубата си и дойде скромно да заеме мястото си между своите събратя.

— Господин председателят на Комитета на католическите благотворителни заведения от парижката епархия — обяви дискретно „балетмайсторът“.

Един достопочтен старец, въоръжен с рог за слушане и подкрепян от своя слуга, също така стар и почти толкова немощен, колкото господаря си, се приближи до ковчега. Той щеше да замести г-н Тибо като председател на епархийския комитет; беше негов личен приятел и последният от групата млади руанчани, които бяха дошли с г-н Тибо да следват право в Париж. Беше съвършено глух, и то много отдавна, защото още от детските си години Антоан и Жак му бяха измислили прякора Гърнето.

— Чувствата, които ни събират тук, господа, не трябва да бъдат само чувства на съжаление… — крещеше старецът. Чувайки острия му треперлив глас, Антоан си спомни как Гърнето бе влязъл преди два дни в стаята на покойния, като се опираше на несигурната ръка на слугата. „Орест — беше извикал той още от вратата — иска за последен път да засвидетелствува приятелството си на Пилад!“ Бяха го завели до мъртвия и той дълго бе го съзерцавал с потъналите си в червените клепачи очи. После беше станал и задавен от сълзи бе извикал на Антоан, сякаш бяха на тридесет метра един от друг: „Колко хубав беше на двадесет години!“. Сега това възклицание се виждаше забавно на Антоан, „Колко бързо се менят нещата“ — помисли си той: спомни си, че преди два дни в стаята на мъртвеца тези думи го бяха действително трогнали.

— … Къде беше тайната на тази сила? — ревеше старецът. — От кои извори черпеше Оскар Тибо това душевно равновесие, което никога не го напущаше, този спокоен оптимизъм, тази вяра в самия него, която побеждаваше всички пречки и осигуряваше успеха и на най-трудните начинания? Нима именно това не е вечното щастие на католическата религия, господа — да създава такива люде, да кара хората да водят такъв живот?

„Това е неоспоримо — съгласи се Антоан. — Във вярата си тате намираше несравнима опора. Благодарение на нея той никога не познаваше това, което спъва човека: скрупулите, прекаленото чувство за отговорност, съмнението в самия себе си и други подобни. Човек, който има вяра, може веднага да почне да действува. — Той дори достигна дотам, че се запита, дали в края на краищата хората като баща му и старото Гърне не бяха поели един от най-спокойните пътища, които човек може да следва от раждането до гроба. — Обществено погледнато — казваше си Антоан, — те са от онези хора, които най-добре успяват да примирят личното си съществуване със съществуването на колектива. Те сигурно се подчиняват на човешката форма на онзи инстинкт, който е направил възможни мравунякът и кошерът. А това все пак е нещо… Колкото и да съм порицавал тези отвратителни черти в характера на баща си: гордост, жажда за почести, страст към деспотизъм, все пак трябва да призная, че благодарение именно на тях той е успял да даде от себе си много повече, отколкото би могъл да получи, обществено погледнато, ако беше гъвкав, примирителен, скромен…“

— „… Господа, на този голям борец днес не са нужни нашите безплодни уверения в почит — продължаваше глухият, чийто глас започна да преграква. — Моментът е по-сериозен от когато и да било! Нека не се бавим да погребваме мъртвите. Да почерпим сила от същия свят извор и да бързаме, да бързаме… — Увлечен от искреността на своя порив, той поиска да направи крачка напред и трябваше да се залови за огъващото се рамо на слугата си. Но това не му попречи да продължи да крещи: — Да бързаме, господа… да бързаме… да се върнем в битката за правото дело!“

— Господин председателят на Съюза за нравствено възпитание на децата — извести церемониалмайсторът.

Дребничкият господин с бяла брадичка, който излезе напред със смутена крачка, бе буквално замръзнал до мозъка на костите. Зъбите му тракаха, лицето му бе безкръвно. Мъчително бе да го гледа човек — толкова явно бе, че страда от големия студ.

— „Обхванат съм от… от… — Очевидно той правеше свръхчовешки усилия да отлепи замръзналите си устни — от едно мъчително чувство…“

„Онези деца там ще умрат от студ“ — мърмореше Антоан на себе си. Той започна да става нетърпелив, защото също чувствуваше как студът вледенява краката му и пластронът на ризата му замръзва под палтото.

— „… Той мина между нас, като правеше добро, и неговата славна епитафия ще бъде: «Pertransiit benefaciendo»^[3] Той ни напуща, господа, отрупан с нашите почести и уважения…“

„Уважения!… Виж ти какво било! — каза си Антоан. — Но чие уважение?“ — Той огледа снизходително редиците на старите, грохнали и премръзнали господа със сълзящи от студа очи, с мокри носове; всеки един от тях обръщаше към оратора ухото, с което чуваше по-добре, и кимаше одобрително в края на всяка фраза. Сигурно те си мислеха за собственото си погребение и завиждаха на „почестите и уваженията“, които така щедро се сипеха по адрес на покойния им колега.

Дребничкият господин с брадичката се задъхваше и скоро отстъпи мястото си.

Този, който го зае, беше хубав старец с бледи, стоманени, замечтани очи — вицеадмирал в оставка, занимаващ се с благотворителност. Антоан посрещна враждебно първите му думи.

— „Оскар Тибо имаше проницателен ум и широк поглед. В пагубните вражди на нашето време той винаги умееше да види правата кауза и да работи за изграждането на бъдещето…“

„Не, това не е вярно — протестираше Антоан в себе си. — Тате имаше наочници и мина през света, без да види нищо друго, освен това, което се намираше от двете страни на тясната пътека, която си бе избрал. Човек би могъл дори да каже, че той беше тип на пристрастен дух. Още от училищната скамейка напълно се е отказал да търси себе си, да тълкува нещата свободно, да открива, да познава. Знаел е само да върви по отъпкани пътеки. Като слуга в ливрея робуваше на идеите си…“

— „… Има ли по-завидна съдба — продължаваше адмиралът. — Не е ли един такъв живот, господа, образ…“

„Униформа — мислеше си Антоан, оглеждайки още веднъж внимателната публика. — И колко е вярно, че всички си приличат. Напълно заменими един с друг. Ако опишеш едного, все едно, че си описал всички. Зиморничави, късогледи, постоянно мигащи, те се боят от всичко: от мисълта, от социалната еволюция, от всички вълни, които се разбиват в подножието на тяхната крепост… Внимание, започвам да ставам красноречив… — каза си той. — Но думата «крепост» е доста сполучлива. Тяхното душевно състояние е като у обсадени хора, които непрекъснато се дебнат едни други, за да се уверят, че са мнозина зад укрепленията.“

Неприятното чувство, което изпитваше, се засилваше все повече и повече и той не слушаше вече речта, но погледът му бе привлечен от широкия жест, който ораторът направи, приключвайки речта си:

— „Сбогом, драги председателю, сбогом! Докато са живи тези, които са ви виждали как работехте…“

Директорът на изправителния дом се отдели от групата на ораторите. Бе последният, който взе думата. Той поне действително бе наблюдавал отблизо човека, над когото произнасяше надгробна реч.

— „Нашият скъп основател не познаваше изкуството да прикрива мисълта си под евтини елегантни фрази. Понеже винаги бързаше да действува, той имаше смелостта да покаже презрението си към изискванията на празната учтивост…“

Развеселен, Антоан даде ухо:

— … Неговата добрина бе скрита под мъжествена грубост, която може би я правеше по-ефикасна. Неговата непримиримост в събранията на дирекционния съвет беше проява на неговата енергия, на неговото уважение към правото, на високото съзнание, което той имаше за задълженията си като ръководител… В него всичко беше борба и бързо се превръщаше в победа! Словото му винаги беше насочено към една непосредствена цел, то беше оръжие, то беше чук…

„Да, въпреки всичко тате беше сила“ — помисли внезапно Антоан. Той се изненада от убеждението, което се бе затвърдило вече у него: „Тате би могъл да бъде друго нещо… Тате би могъл да стане голям човек…“.

Директорът протягаше ръка към редиците на строените питомци, обградени от пазачи. Всички глави се обърнаха към малките престъпници, застанали неподвижни и посинели от студ.

— „… Тази престъпна младеж, обречена на злото още от люлката, на която Оскар Тибо дойде да протегне ръка, тези жалки жертви на един, уви, доста несъвършен обществен строй, са тук, господа, за да засвидетелствуват вечната си признателност и да оплакват с нас благодетеля си, който си отива!“

„Да, тате бе създаден, за да… Да, тате би могъл…“ — повтаряше си Антоан с настойчивост, в която прозираше смътна надежда. През ума му мина мисълта, че ако този път природата не бе успяла да създаде истински творец от мощното дърво на семейство Тибо, то…

Неудържим устрем сякаш го понесе. Бъдещето се откриваше пред него.

 

 

Междувременно носачите бяха вдигнали ковчега. Всички нетърпеливо чакаха да се свърши по-скоро погребението.

Церемониалмайсторът се поклони отново и потропа с жезъла си по плочите на преддверието. Антоан, гологлав, безстрастен, бодро застана начело на шествието, което отвеждаше най-после тленните останки на Оскар Тибо към гроба му. Quia pilvis et es, in pulverem reverteris.^[4]