Роже Мартен дю Гар
Семейство Тибо (71)

XI

На следния ден, който се падаше неделя, Жиз се събуди и не само че не се чувствуваше омаломощена — треската сякаш бе окончателно минала, — но, напротив, бе изпълнена с нетърпение и решителност.

Още много слаба, за да отиде на черква, тя прекара сутринта в стаята си в молитви и размисъл. Дразнеше се, че не може да мисли ясно за положението, което се бе създало след завръщането на Жак: не виждаше нищо определено пред себе си. И тази сутрин, на дневна светлина, тя не успяваше да си обясни добре защо снощното посещение на Жак бе оставило у нея някакъв вкус на разочарование, почти на отчаяние. Едно обяснение се налагаше. Да се разпръснат недоразуменията. След това всичко би се уяснило.

Но Жак не се показа цялата сутрин. Откакто бяха поставили г-н Тибо в ковчега, и Антоан почти не се виждаше. Лелята и племенницата обядваха сами. След това момичето се прибра в стаята си.

Следобедът течеше бавно, мъглив, студен, злокобен.

Сама, незаета с нищо, отдадена на натрапчивата мисъл, която я тормозеше, Жиз достигна до такава степен на раздразнение, че към четири часа, докато леля й бе още на вечерня, тя се загърна в мантото си, слезе тичешком в партерния етаж и накара Леон да я заведе до стаята на Жак.

Седнал до прозореца, той четеше вестници.

Силуетът му се изрязваше срещу белезникавото стъкло на прозореца и Жиз бе поразена от широките му плещи. Когато не бяха заедно, тя постоянно забравяше, че той беше станал вече мъж и винаги си го представяше като юноша с детски черти, такъв, какъвто преди три години я бе притиснал до гърдите си под дърветата в Мезон.

Още от пръв поглед, без да анализира впечатлението си, тя забеляза начина, по който той бе седнал косо на стола, и безредието, което цареше в стаята: отворения куфар на пода, шапката върху спрелия часовник, неизползуваната писмена маса, двата чифта обуща пред библиотеката — всичко носеше белега на временно лагеруване, на случайно място, с което не го свързват никакви навици.

Той стана да я посрещне. Когато погледът на сините му очи, в които се четеше малко изненада, я погали отблизо, тя се смути така силно, че не можа да се сети какъв повод бе измислила, за да дойде в стаята му. В главата й имаше само една мисъл, едно неопределимо желание — да се уяснят отношенията им. Затова, оставяйки настрана всички хитрувания, бледа, смела, тя се спря сред стаята и каза:

— Жак, трябва да поговорим.

В очите му, които я бяха посрещнали с толкова обич, тя изведнъж зърна кратка, студена искра, която мигащите клепачи почти веднага угасиха.

— Боже, какъв сериозен вид имаш! — засмя се той малко принудено.

Иронията му я вледени. Но въпреки това Жиз се усмихна — трептяща усмивка, която се превърна в мъчително сгърчване на лицето. Сълзи изплуваха в очите й. Тя се обърна настрана, направи няколко крачки и седна на кушетката. Понеже трябваше да избърше сълзите си, които се стичаха по бузите й, тя каза с престорено укоризнен тон, като си мислеше, че влага нещо весело в него.

— На’, виж, разплака ме… Колко глупаво!…

Жак почувствува как в гърдите му бликва омраза.

Такъв бе характерът му: гневът, който от детинство таеше в дълбочината на душата си — както според самия него земята крие в недрата си разтопена магма, — тази глуха ярост, това озлобление бликваха понякога като потоци от пламтяща лава, които нищо не можеше да спре.

— Е, да, говори най-после! — извика той с ожесточение. — И аз също предпочитам да свършим веднъж завинаги!

Жиз така малко очакваше тази грубост, този изблик на гняв даваше така ясен отговор на въпроса, който бе дошла да зададе, че тя се отпусна на облегалото с побелели и полуотворени устни, сякаш той я бе ударил. Като че ли за да се защити, тя вдигна ръка пред себе си и прошепна: „Жако!…“ с тъй покъртителен глас, че той изведнъж се промени.

Замаян, забравяйки всичко, той без никакъв преход мина от най-открита неприязън към най-естествения и най-измамлив порив на нежност. Изтича към кушетката, тръшна се до Жиз и прегърна хълцащото момиче, което се отпусна на гърдите му.

— Горкото ми момиченце!… Горкото ми момиченце!… — шепнеше той и гледаше отблизо матовата тъкан на кожата й и прозрачните тъмни кръгове около очите й, които правеха по-тъжен и благ разплакания поглед, който тя вдигаше към него.

Но мисълта му бързо се избистри напълно, стана дори по-ясна от преди и докато продължаваше да седи наведен над нея, вдъхвайки аромата на косите й, той хладнокръвно си даде сметка, сякаш се отнасяше до съвсем чужд човек, че тя го привлича чисто физически. „Стой!“ — каза си той. Веднъж се бе вече наложило, когато се намираше по наклонената плоскост на състраданието, да се спре навреме и да избяга за доброто и на двама им. Впрочем, щом можеше в този миг да преценява нещата, да разсъждава, да съзре така добре опасностите и нещастията, на които се излагаха двамата, не доказваше ли това колко повърхностно бе неговото увлечение? И това не показваше ли до каква степен те рискуваха да станат жертва на една нетрайна измама?

Веднага, без да бъде нужно да удържи много героична победа над самия себе си, той се отказа от насладата да целуне челото й, което устните му вече почти докосваха; задоволи се да я притисне нежно до рамото си и да погали бавно с върха на пръстите си топлата и мека като коприна буза, още влажна от сълзите.

Сгушена до него, с разбито сърце, Жиз подлагаше бузата си, врата си, тила си на докосването на ръката му. Тя не мърдаше, но беше готова да се хвърли в краката на Жак и да прегърне коленете му.

Той обаче чувствуваше как с всеки изминал миг пулсът му постепенно става нормален. Спокойствието му, почти чудовищно спокойствие, се възвръщаше. За един момент той дори й се разсърди, че от време на време му вдъхва вулгарни желания; понякога дори я презираше малко затова. Образът на Жени като светкавица премина през съзнанието му и веднага изчезна. После, отърсвайки се от тези мисли, той се вгледа в себе си: и изведнъж усети срам. Жиз беше по-добра от него. Тази жарка любов на вярно животно, която след тригодишно отсъствие бе останала непокътната, както и начинът, по който тя се отдаваше слепешката на любовната си съдба, на трагичната си съдба, която приемаше безропотно и твърдо с всичките й рискове — това несъмнено бяха по-силни, по-чисти чувства от чувствата, които той смяташе, че може да изпита. Той мереше всичко безстрастно и студено и това му позволяваше, без никаква опасност за самия него, да се покаже много нежен към Жиз.

Така Жак скачаше от една мисъл на друга, докато тя мислеше упорито само за едно-единствено нещо… Така се беше устремила към тази единствена любовна мисъл, такава възприемчивост, такава чувствителност проявяваше към всичко, което се излъчваше от Жак, че изведнъж, без той да е казал нито дума, без да е променил позата си, нито да е спрял да гали притиснатата до гърдите му буза, само по разсеяното и ласкаво движение на пръстите, които милваха страната й от устните до слепоочията, тя интуитивно разбра всичко: че връзката между тях беше скъсана завинаги и че за него тя нямаше никакво значение.

Изгубила надежда — подобно на човек, който доказва нещо очевидно, — тя реши да разпръсне всички съмнения: затова рязко се дръпна от него и го погледна в очите. Той нема’ време да скрие студенината на погледа си. Веднага й стана ясно, че всичко бе минало, безвъзвратно минало.

Но същевременно Жиз почувствува детински страх при мисълта, че той може да изговори ужасната истина, че тя може да се оформи в точни думи, които да се врежат завинаги в паметта им. И тя направи последно усилие Жак да не схване смущението й. Намери смелост да се отдръпне още повече от него, да се усмихне и да заговори.

Направи уклончив жест и оглеждайки стаята, пошушна:

— От колко време не бях влизала в тази стая!

При това тя много ясно си спомняше последния път, когато бе седяла до Антоан на същото това канапе. В този ден тя мислеше, че страда! Мислеше, че отсъствието на Жак и смъртната тревога, в която живееше, са ужасно изпитание. Но какво беше онази тревога в сравнение с това, което изпитваше сега! Тогава за нея беше достатъчно да затвори очи и още в същия миг Жак заставаше до нея, покорявайки се на нейния зов, заставаше точно такъв, какъвто би искала да бъде той. Но сега! Сега, когато го беше намерила отново, тя виждаше наистина какво значеше да живее без него. „Как е възможно? — казваше си тя. — Как се случи това?“ И болката й стана така остра, че за няколко секунди трябваше да затвори очи.

Той беше станал, за да запали лампата. След това отиде до прозореца и дръпна завесата, но не се върна да седне отново до нея.

— Студено ли ти стана? — запита той, като я видя, че трепери.

— Ами стаята ти съвсем не е затоплена — рече тя и реши да използува този предлог. — Мисля, че ще бъде по-добре да се кача горе.

Звукът от гласовете им, който наруши мълчанието, я сепна и тя дойде малко на себе си. Силата, която черпеше от това привидно естествено държане, бе съвсем краткотрайна, но тя изпитваше такава силна нужда от тази лъжа, че продължи да говори още няколко секунди, на пресекулки, като подхвърляше по някоя дума, както сепията пуща боята си.

Застанал прав, Жак, който не схващаше, че тя се преструва, се усмихваше одобрително; може би той несъзнателно се чувствуваше щастлив, че и тази вечер е успял да избегне обяснението.

Междувременно Жиз бе намерила достатъчно сили да стане. Те се погледнаха. Бяха почти на еднакъв ръст: „Никога, никога не бих могла да живея без него! — каза си тя. Така се мъчеше да отклони друга една по-жестока мисъл: — Той е силен. Нищо не му струва да мине без мене!“.

И внезапно си даде сметка, че с хладна мъжка жестокост Жак бе избрал съдбата си, докато тя, тя… О, тя не можеше да избере своята, нито дори поне малко да я насочи!

Тогава неочаквано Жиз запита:

— Кога заминаваш?

Мислеше си, че говори с безразличен тон.

Той не отговори, направи разсеяно две-три крачки, после се полуобърна към нея:

— А ти?

Можеше ли по-ясно да признае, че действително смята да замине и не допуска, че Жиз може да остане във Франция.

Тя сви неопределено рамене и като се опита да се усмихне за последен път (вече можеше да се усмихва), отвори вратата и изчезна.

Той не направи нищо, за да я задържи, но я проследи с поглед, изпълнен внезапно с чиста нежност. Как би желал да я прегърне без страх, да я приласкае, да я закриля… Да я закриля, от какво? От самата нея. От себе си. От болката, която й причиняваше и за която имаше доста смътна представа. От болката, която сигурно щеше да й причини, която не можеше да не й причини…

 

 

С ръце в джобовете, той стоеше разкрачен в средата на неразтребената стая. Пред краката му зееше куфар, облепен с разноцветни етикети.

Той се видя отново в Анкона — или може би в Триест — на едва осветената долна палуба на пътнически кораб между емигранти, които се ругаеха на някакъв непознат език. Адско хъркане тресеше стените на кораба. Изведнъж дрънкане на железа заглуши караниците — вдигаха котва. Треперенето на кораба се засили. Тогава се възцари тишина — параходът тръгваше, впускаше се в нощта.

Буца заседна в гърлото му. Този болезнен стремеж към някаква борба, към някакво творчество, към пълното овладяване на собствената му личност, които той сам не можеше да определи, се сблъскваха с този дом, с мъртвеца, с Жиз, с цялото минало, още пълно с уловки и вериги.

— По-скоро да си обирам парцалите! — изръмжа той, като стисна челюсти. — По-скоро да си обирам парцалите!

 

 

Жиз се бе отпуснала на седалката на асансьора. Ще има ли сила да стигне до стаята си?

Значи, всичко беше свършено. Това обяснение, на което все пак толкова се бе надявала, беше изчерпано докрай, свършено. Четири реплики бяха достатъчни: „Жак, трябва да поговорим!“. На което той бе отговорил: „И аз също предпочитам да свършим веднъж завинаги!“. После два въпроса, останали без отговор: „Кога заминаваш?“ — „А ти?“. Четири малки фрази, които тя си повтаряше като замаяна.

А сега?

Връщайки се в обширния тих апартамент, в дъното, на който две калугерки бдяха пред катафалката, у нея вече нямаше нито капка от надеждата, с която бе излязла преди половин час. Сърцето й се сви така мъчително, че страхът да остане сама надделя над слабостта й и над желанието й за почивка. Вместо да се отправи бързо към стаята си, тя влезе при леля си.

Старата госпожица се беше върнала. Тя седеше, както често й се случваше, пред бюрото си, отрупано с фактури, мостри, проспекти и лекарства.

Познавайки Жиз по походката, тя обърна към нея схванатото си тяло:

— А, ти ли си?… Тъкмо…

Олюлявайки се, Жиз изтича към нея, целуна жълтото като слонова кост чело между двете бели къдрици и понеже беше много голяма, за да се сгуши в прегръдките на дребната бабичка, тя се отпусна като дете в краката й.

— Тъкмо исках да те попитам, Жиз. Не казаха ли нищо за подреждането, за дезинфекцията?… Ами че за това има специални закони! Питай Клотилд. Ти би трябвало да говориш с Антоан… Най-напред Градската дезинфекционна служба. И след това, за по-сигурно, опушване. Клотилд знае. Запушват се всички дупки. И ти ще дойдеш да ми помогнеш този ден…

— Но, лельо — пошепна Жиз, чиито очи отново се изпълниха със сълзи, — аз трябва да замина… Чакат ме… там…

— Там ли? След всичко, което се случи? Сама ли ще ме оставиш? — Нервното треперене на главата й пресичаше думите й. — В това състояние на седемдесет и осем години…

„Да замина — мислеше си Жиз. — И Жак също ще замине. Ще бъде както преди, но сега вече без надежда… Без никаква, никаква надежда…“

Слепоочията я боляха. Всичко се бе объркало в главата й. Жак бе станал неразбираем за нея и това бе най-мъчителното от всичко. Неразбираем? А тя си мислеше, че така добре го разбира, когато беше далеч! Как беше станало това?

„Да вляза в манастир? — каза си тя. — Да намеря покой завинаги, покой във вярата… Но да се отрека от всичко! Да се отрека… Ще мога ли?“

Тя не можеше вече да се сдържа, избухна в сълзи и като се изправи, внезапно прегърна леля си.

— О — изстена тя, — това не е справедливо, лельо! Не е справедливо!

— Но какво? Какво не е справедливо? Чакай, какво приказваш? — измърмори госпожицата, разтревожена и недоволна.

Жиз седеше безсилна на пода. От време на време, търсейки някаква опора, нечие присъствие, тя галеше бузата си в грапавия вълнен плат, под който стърчаха колената на дребната старица, докато тя клатеше глава и повтаряше със свадлив глас:

— Да остана сама на седемдесет и осем години, в това състояние…